me

me

"Ти си синьото в очите ми"

Broken Heart TV

понеделник, 26 май 2008 г.

Момчето с воден пистолет и Мисълта за Смъртта



©®








Детето лежеше загледано в мрака. Черната снага на нощта се виеше около леглото - майчински нежна. Нямаше луна, нито една улична лампа не светеше.
Но наоколо ходеха сенки...
Белите чаршафи простенаха. Детето седна в леглото и удари челото си в мрака. Болката беше сладостна. Протегна ръце напред и опипа тъмнината - лепкава като смола.
Сънят се сгъстяваше в очите му, умората го притискаше с тялото си - искаше да направи него, седемгодишния, свой любовник. Перверзната тръпка разтърси детското тяло и то беше готово да се отдаде.
Тогава разумът се взриви. Нежната нощ стана враг. Желанието за сън изтече на пода и образува подобие на локва. Възглавницата повече не можеше да бъде прикритие.
Вратата и прозорецът се разтвориха с трясък - безшумен, но доловим. Стори му се, че в стаята влетя нощна птица... И видя, че не е сам. На леглото беше приседнала Мисълта за Смъртта.

* * *

До тази сутрин детето знаеше съвсем малко за Живота, но нищо не знаеше за Смъртта. То бе убедено, че Живот има, а днес бе разбрало, че има и Смърт. И че Тя седи на ръба на леглото ни и чака... Дни. Месеци. Години.
Чака.

* * *

Детският разум още не беше научил какво е Не-Битие, но чувстваше, че това е нещо лошо. Иначе щяха ли да плачат хората, когато погребват мъртвите?
Детето не знаеше какво е "мъртъв". Беше попитало. И му казаха: "Смъртта е раздяла". А то рече: "Преди две години мама напусна дома ни, но после се върна. През това време мъртва ли е била?”
Детето пак попита: "Какво е смъртта?"... Отговориха му: "Спасение!"... То погледна малката си сестричка, която тази пролет лекарите едва спасиха от тежка болест. Тя си играеше с куклата и беше щастлива. "Значи Ани е мъртва!..."
Детето отново попита и чу, че Смъртта е Не-Съществуване. "Боби казва, че Бог не съществува. Сигурно е умрял..."
Искаше за четвърти път да попита, защото не му стана ясно какво точно е Смъртта, но баща му донесе шоколад и малкият забрави въпроса си.

* * *

Сега вече знаеше: Смъртта е Страх.


* * *

Пътят минаваше през Пустинята. Детето стъпваше бавно - върху крехките си рамене носеше жегата. В колана на късите панталони то беше затъкнало воден пистолет. Но не можеше да убие никого - беше изпило водата.
Пътят доведе пред него една колесница. В нея седеше млад мъж. Беше баща - личеше по кафeвите му очи. Детето усети, че това е то след петнадесет години. Не можа да се познае, почувства го с настръхналата си кожа. Мъжът го повика при себе си. То насочи пистолета срещу него...
В цевта беше останала една капка. Детето стисна пистолета и я изстреля. Докато стигне до мъжа, капката се изпари. Погледнаха се. Мъжът избърса усмивката си и го взе на ръце. "Ела с мен. Трябва да ми помогнеш!"…
Колесницата спря пред пясъчен хълм. Мъжът и момчето тръгнаха към върха. Там седеше Сфинксa. "Ако успееш да отговориш на гатанката, ще те отведа при твоята истинска майка", каза мъжът. "Не искам никаква майка!" - проплака детето.
Сфинксa разтвори грозната си паст и избълва: "Какво е Смъртта?" "Смъртта - това си ти!", извика детето и потъна в търбуха на чудовището.
След като глътна малкия, Сфинксa скочи в бездната.





МОМЧЕТО С ВОДЕН ПИСТОЛЕТ
И МОМИЧЕТО С РОЗОВА ПАНДЕЛКА



Не хареса госпожица учителката още от първия ден в новото училище.
Всички деца носеха за нея букети цветя. Всички деца й ги дадоха, само то не успя.
Щом влезе в училищния двор, момчето видя край оградата трупа на врабче. Детето много обичаше птиците и много се плашеше от мъртвите неща. Това беше шестата му среща със Смъртта. Щеше да заплаче от мъка, но го спря мисълта, че другите деца ще му се смеят. Те не можеха да разберат, че плаче за птичката, която никога повече нямаше да полети...
Почти скришом момчето положи цветята върху мъртвото врабче. Тичащите из двора деца скоро ги стъпкаха.
Когато влезе в класната стая, още го мъчеше Мисълта за Смъртта. Тогава видя Нея. Първото впечатление беше Страх! Госпожица учителката беше бледа, носеше очила, но като че ли зад тях нямаше очи... Явно учителката плашеше не само него, защото всички деца притихнаха. Бледостта й изпъкваше ужасяващо на фона на черната дъска.
Цяла нощ момчето сънува кошмари и се мята в леглото. Затвореше ли очи, постоянно виждаше Нея! Тя пристъпваше в празната класна стая. В дясната си ръка държеше показалка във формата на змия и с нея потупваше лявата си длан. Стаята обаче не беше празна. На последния чин - до прозореца - седеше То. Пред момчето беше разтворена пожълтяла тетрадка. В нея бяха изписани множество непознати за него думи. То също трябваше да пише - под нейна диктовка. Страхуваше се, но трябваше да го направи.
"МА-МА", произнесе госпожица учителката, а детето написа, без да разбере защо "AM-AM”. "ДОМ", продължи тя. В тетрадката се появи "HO-ME”. Следващата думичка беше "ИМЕ", но вместо нея изписа "NA-ME”!
Диктовката спря рязко. Госпожица учителката издърпа теткрадката: един поглед беше достатъчен гневът й да ескалира. Детето се вцепени, предусетило бедата. Учителката замахна с показалката...
На сутринта момчето не си спомняше как е завършил сънят, въпреки че беше сигурно - беше се случило нещо много лошо.
След кошмарната нощ повече изобщо нямаше да отиде на училище, ако не беше Момичето с розова панделка.

* * *

Седеше на последния чин до прозореца - точно зад нея...
По време на часовете момчето не виждаше нищо друго освен голямата Розова панделка. Тя му помагаше да се развесели, правеше света розов. Освен това беше чудесно убежище - розовата панделка го скриваше изцяло от призрачния поглед на госпожица учителката. Точно затова момчето беше благодарно на момичето от предния чин. А благодарността лесно преминава в обич.
Момчето беше още малко за истинската любов. Това беше обич, в която нямаше нищо плътско. Обичаше момичето не защото е момиче, а защото го спасяваше (макар и неволно) от страха, от учителката... Момиченцето беше мило с него - такива са повечето момиченца. То също му беше благодарно. Защото не го дърпаше за косата и не му пускаше скакалци във врата, както правеха другите момчета.

* * *

Въпреки че не беше разрешено, в колана на късите панталонки момчето носеше затъкнат... воден пистолет. Не защото беше убиец по рождение, а защото искаше да стане герой! Мечтаеше да спаси Момичето с розовата панделка от чудовищата, които се криеха в тъмните училищни тоалетни. Така поне разправяха хлапетата от първи клас.
Скоро обаче разбра, че подвигът му е невъзможен - на момчетата не е позволено да влизат в женската тоалетна. Затова веднъж причака момичето и го помоли повече да не ходи там. Тя се изненада, но понеже вярваше, че е добро момче, обеща му.
А на него много му се искаше учителката да влезе при чудовищата... Така и стана съвсем скоро...
Госпожицата се забави вътре доста. Прикрито зад една колона, момчето се надяваше, че чудовищата са й видели сметката...
34 минути по-късно учителката излезе от тоалетната жива и невредима. Дори и чудовищата се бяха изплашили от нея!
Така и не проумя какво е правила вътре учителката му повече от половин час.

* * *

Имаха час по история на нравите.
Пред очите му непрекъснато играеше Розовата панделка - трептеше, тръпнеше, виеше се, пулсираше. Предизвикваше го! Да извърши подвиг.
В началото на урока госпожица учителката разясни смисъла на глагола НРАВЯ (СЕ) и им даде съчинение на тема "На нравите по стъпките потайни..."
После застана до прозореца и се загледа в пътникопотока, преминаващ през близката трамвайна спирка. На лицето й беше изписана омраза към целия човешки род.
Момчето използва временното й разсейване и извади пистолета. Не стреля в нея. Това беше воден пистолет. Водната струя само щеше да я превърне в мокра кокошка. Момчето насочи пистолета към... Черната дъска.
Мокри букви се появиха по нея, но не потекоха. О Б И Ч А . . . изписа набързо момчето. Не успя да довърши.
Госпожица учителката се извърна внезапно. Момичето с розова панделка изпищя. Момчето запази самообладание.
Госпожицата вдигна показалката застрашително - очите й бяха кръвясали от злоба. Момичето припадна. Момчето усети болката още преди пръчката да се стовари върху дясната му ръка...
Учителката го удряше озверяла. Момичето повече не можеше да реагира. Момчето се присъедини към него...

* * *

"В безсъзнание ли съм или съм мъртъв? Или сънувам?", питаше се момчето. "Ако съм мъртъв, как тогава разсъждавам? А може би наистина има Живот след Смъртта?!"
Не виждаше нищо друго освен мрак. Не можеше да се движи. А и не искаше. Лежеше - може би в легло, но къде - не знаеше. "Има ли легла и в Отвъдното?" Тялото не го болеше - просто нищо не чувстваше. "Сигурно съм в Ада. Не може в Рая да е такъв мрак..."
Постепенно тъмнината започна да изсветлява. Остана само едно черно петно. С ужас установи, че това е... Черна дъска. Бяло видение изплува пред нея. За миг щеше да изгуби съзнание пак. После си каза, че това не може да е Тя... Тогава забеляза, че онова, черното, не е Черна дъска, а най-обикновена космическа Черна дупка... Жената (бялото ефирно създание беше жена) пристъпи към него. Не я видя да отваря уста, но чу глас. Изглежда беше нейният.
"Не се страхувай! Аз не съм госпожица учителката, макар че много приличам на нея. И няма начин да не е така, защото сме... близначки. Но Тя е лошата. Не знам дали Аз съм добрата... Изпращат ме при теб, за да бъда твоят Ангел хранител!..."

* * *

Симпатичен беше този Ангел хранител! Въпреки че приличаше на госпожица учителката.
Заради Ангела Момчето забрави Мисълта за Смъртта. Престана да се пита живо ли е. Престана да разсъждава има ли Живот след Смъртта. Престана да мисли за Живота.
Престана да си спомня за Момичето с розовата панделка дори...

* * *

Момичето с розовата панделка седеше край болничното легло и плачеше. Момчето с воден пистолет вече седмица не идваше в съзнание.

* * *

Момчето свикна да разговаря с Ангела без да отваря уста. Разговаряха на всякакви теми, само две избягваха - Смъртта и Момичето с (каква беше на цвят) панделка? Не че това бяха теми табу. Не - това бяха анти-теми, по които просто нямаше какво да се каже.

* * *

Съсипано от мъка, Момичето не си смени розовата панделка с черна. Престана да си връзва каквито и да било панделки!

* * *

Момчето не знаеше колко време е минало. Все така продължаваше да лежи и да си говори с Ангела. Но една сутрин (вероятно беше сутрин, такива неща се случват само сутрин) Ангелът пристигна с огнена колесница. Два изискани змея я теглеха. Единият беше във фрак, другият – с маркова тениска. Ангелът държеше в ръка ... не, не показалка - вълшебна пръчица. Махна с нея към момчето и... то почувства тялото си. За секунди почувства и спомена за нещо розово. Ала този спомен бързо претръпна.
"Стани", рече Ангелът - не заповеднически, нежно. - "Ела с мен!"
И момчето тръгна...

* * *

На сутринта Момичето, което някога носеше розова панделка, беше изненадено, като не го намери в болничното легло. Помисли си, че е дошъл в съзнание и се е прибрал вкъщи.
Зарадва се Момичето и също си отиде вкъщи.

* * *

Само санитарката, която пратиха да оправи леглото, се чудеше защо макар и празно, то изглеждаше вдлъбнато - като че ли някой лежи в него... Чаршафът напомняше детско телце, а под него нямаше нищо... "Странно е това!", каза си санитарката. И си помисли дали да не напише разказ за случилото се. Но не това е работата на една санитарка.

* * *

- Ето, това е Смъртта!
- Да, това е Тя.
- Страхуваш ли се?
- Не.
- Защо?
- Защото Ти си моят Ангел хранител!





ДЕТЕТО ОТ БЪДЕЩЕТО И МЪЖЪТ,
КОЙТО СЕ СТРАХУВАШЕ, ЧЕ ЩЕ ОСТАРЕЕ


Детето живееше в Мъглявината на Бъдещето и чакаше... да се роди...
То беше като всички останали не-родени деца - не знаеше кого да обича, защото още нямаше нито майка, нито баща. А беше изпълнено с обич.
Детето нямаше име, нямаше възраст и пол. Денем си играеше с другите малчугани, гонеше се с децата на ветровете сред илюзорни поляни, пускаше звездни хвърчила и чакаше. Без да го знае и без да се стреми към това, то чакаше - да се роди.
Там - в неговия свят - не живееха възрастни (ветровете нямат възраст). И то не знаеше какво е да растеш и да ... остаряваш. Но един ден детето видя нещо, което преобърна и без това неизградените му представи за живота.
Беше привечер. Малко преди времето, когато децата заспиват. Точно тогава пред Захарната къщичка на сънищата видя един вятър баща, който беше взел на ръце своето вятърче, люлееше го и му пееше приспивна песен... Малкото му сърчице щеше да се пръсне от вълнение. Зави му се свят...
Когато се съвзе, не разбра какво точно е видяло. Разбра обаче, че там - някъде в безкрая, има един друг свят. Светът на родителите и техните деца. Тази вечер то за първи път усети, че е ДЕТЕ. Усети болката от самотата, че е изоставено в Мъглявината на Бъдещето. Усети тръпката на очакването да се Роди!

* * *

Мъжът беше висок на ръст, с очи като изгрев - златисти и топли.
Живееше в един град на планетата Земя... И изобщо не подозираше, че някъде далече (но не чак толкова далече) съществува Мъглявината на Бъдещето.
Мъжът беше все още млад. Дните му минаваха като на всички останали мъже на Земята - имаше дом, ходеше на работа, обичаше няколко жени (често едновременно). Понякога, но само понякога, той си припомняше, че е бил дете. И му ставаше приятно. Спомняше си много неща от миналото, но не можеше да си спомни какво е било преди да се роди...
Когато се "вдетиняваше", очите му ставаха още по-слънчеви. Играеше си с хлапетата от квартала, пускаше с тях хвърчила от детски усмивки. Без да го осъзнава, много му се искаше да стане Баща!
Един ден, докато правеше сутрешен крос, в парка срещна баща с бебешка количка. Човекът спря, приседна на пейката, взе пеленачето на ръце и го целуна по челото. Мъжът бегач също спря, също приседна на пейка. Защото му премаля...
След малко човекът с бебешката количка продължи разходката си, но бегачът не можа да продължи своя крос. За първи път в живота си усети повика на бащинството. Искаше да има дете! Да го люлее, да си играе с него, да му рисува захарни къщички. Да го обича!
Мъжът със златисти очи беше все още млад. Но наскоро откри по слепоочията си няколко бели косъма. И разбра, че остарява. Изплаши се. Помисли си, че ако има дете, старостта ще дойде още по-неизбежно. С растежа на детето той щеше да остарява все повече и повече. И щеше да се приближава към Смъртта. А с годините и самото дете щеше да върви неизбежно към собствения си край...
Разкъсван от желанието да стане Баща и от страха, че ще остарее, мъжът не се реши да направи избор. И така всъщност избра Самотата. И без да усети, остаря. Едва тогава почувства абсолютната празнота: НЕ беше млад! НЕ беше и баща!
* * *

А в Мъглявината на Бъдещето детето все още чакаше да се роди. И въпреки безкрайното очакване, то продължаваше да е изпълнено с обич към своите неясни родители.

* * *

Беше неделя - ден за свиждане в Оазиса на Безвремието. Отвсякъде прииждаха хора. Всички пациенти, страдащи от наивност, имаха посетители. Само при един старец никой не се спря и затова той разговаряше с пеперуда екскурзиантка. Старецът седеше приведен, ръцете му трепереха (леко). Имаше бяла, ама много бяла коса. Но очите му бяха като изгрев - златисти и топли.
Пеперудата не се застоя дълго - продължи по маршрута си.
А посетителите продължаваха да пристигат. При другите! За да си спести вълнението, в което го въвличаше тази гледка, старецът тръгна да се прибира в Санаториума на спомените. Едва направи няколко крачки и видя пред себе си млад мъж. Носеше букет звезди и кошница със захаросани плодове. Беше висок на ръст. Очите му бяха като изгрев - златисти и топли. Също като неговите... Наистина беше млад, но по слепоочията му вече имаше няколко бели косъма...
Бащата и неговият не-роден сън се познаха. Прегърнаха се. Чак тогава старецът забеляза, че младият мъж води за ръка дете - неговият не-роден внук. Разплака се... Дори и изоставен в Мъглявината на Бъдещето, синът му беше направил своя избор - да бъде Баща!
Макар че беше немощен, старецът взе на ръце своя пораснал не-роден син, залюля го и му запя приспивна песен. Винаги му се е искало да може да го направи и ето че сега го направи - горд, че е баща.
Омаяни от радостта, и двамата забравиха малчугана, но той не скучаеше. Той вече беше усетил тръпката да се РОДИ и да има РОДИТЕЛИ...
Докато си играеше в градината, хлапето срещна същата онази пеперуда и тя му разказа историята на Мъжа, който се страхувал, че ще остарее, и за неговото неродено дете. Разказа му как накрая двамата се срещнали и най-после били такива, каквито искали да бъдат: баща и син!
Това се случило в едно малко странно, но красиво място - Оазиса на Безвремието.





МОМЧЕТО С ВОДЕН ПИСТОЛЕТ
И МОМЧЕТО С ИСТИНСКИ ПИСТОЛЕТ


Те бяха приятели - още преди да се родят.
Момчето с воден пистолет обожаваше водата, но не умееше да плува. Това не му пречеше да цамбурка в реката, в езерото, в морето... Обичаше и водното изобилие на дъжда. Разхождаше се под плача на небето, без да се страхува, че ще се измокри. Тичаше, прескачаше локвите, пиеше от водата, която се стичаше по лицето му.
Другото момче беше пристрастено към хладното величие на камъните. Катереше си по скалите, галеше ги. Пълнеше джобовете си с камъчета, носеше ги вкъщи - направи си каменна градина.

* * *

Веднъж заваля дъжд. Водата запълни една доста голяма вдлъбнатина в каменната му градина и се образува езеро. Подари го на приятеля си - момчето с воден пистолет.
Двамата си играеха всеки ден в каменната градина - споделяха си я. Никой не казваше "това са моите камъни" или "това е моето езеро"! Всичко беше тяхно.

* * *

Беше осемнадесетият ден на лятото. Слънцето постепенно изпиваше езерото и двете момчета се захванаха да го спасяват. С кофички за пясък носеха вода от чешмата и доливаха... Камъните бяха мокри и хлъзгави. Момчето с воден пистолет се подхлъзна и падна във водата - неговата вода.
Това езеро нямаше полегати брегове. Беше като яма. А момчето с воден пистолет не умееше да плува. Но неговият приятел можеше. Спаси го...
После седяха и двамата мокри в каменната градина и гледаха залязващото вече слънце, което се беше отказало да изпие тяхното езеро. Езерото, което само за миг беше поискало да изпие единия от тях.

* * *

През нощта момчето с воден пистолет за първи път сънува чувството на благодарност. И се изплаши да не дойде време, когато щеше да хвърля камъни в езерото. Събуди се обляно във вода, която възрастните наричат пот, и се изплаши за втори път - да не започне да се дави пак...
Смазано от толкова емоции, момчето заспа, но чувството за дълг и страхът продължиха да се борят за място в сърцето му. Във все още неспокойния си сън момчето потръпваше, когато взимаше превес чувството на благодарност, и стенеше, щом надделееше страхът.

* * *

Минаха девет месеца. Беше пролет.
Както винаги двамата си играеха в каменната градина. Тогава ги сполетя ново нещастие. Момчето с истински пистолет се спъна, както се гонеха, падна и удари главата си в камъните. Потече кръв!
Момчето с воден пистолет се изплаши, но не избяга. Коленичи до приятеля си и видя, че раната е лоша. Чувството за дълг и страхът пак започнаха да се боксират в сърцето му, но момчето спря препирнята им - приятелят му умираше...
Само за миг, за един-единствен миг момчето с воден пистолет успя да отиде през девет земи в десета, да напълни пистолета с жива вода, да се върне и да напръска с нея раната...
Малко по-късно и двамата седяха бледи в каменната градина и гледаха жертвения камък, кръвта върху който никога нямаше да се отмие...

* * *

Същия ден на момчето с воден пистолет му се роди сестра.
И двамата приятели първо страняха от нея. Постепенно момчето с воден пистолет проумя, че е брат и й подари собственото си езеро. Това ново чувство не измести братството му, т.е. приятелството с другото момче.

* * *

Минаха още много, много дни.
Момчето с истински пистолет също прие сестрата на другия като своя сестра. Обикна я и й подари своята каменна градина. Момичето беше красиво и палаво. То беше единственото момиче в този затворен свят на двете момчета, камъните и водата...
Доскуча му на момичето от еднообразието на каменната градина и един ден - беше ранна есен - хвърли всички камъни в езерото. Те, разбира се, изплискаха водата.
Момчетата чертаеха върху уличния асфалт карта на звездното небе и видяха езерото да изтича край тях. Хукнаха към градината, но нея вече я нямаше. Момичето точно хвърляше последния камък в доскорошното езеро.
Първо се ядосаха. После й простиха: момчето с воден пистолет от братска обич, момчето с истински пистолет - от любов.
Двамата приятели си останаха приятели, въпреки че техният свят беше разрушен.

* * *

За Коледа момчето с воден пистолет подари на сестра си пълнолуние. Другото момче поиска да й подари сърцето си, а тя му отказа с аргумента: "Как ще живееш без сърце?!"
Тогава момчето с истински пистолет призова брат й на двубой - защото ТЯ беше отхвърлила неговия дар.
Момчето с воден пистолет имаше воден пистолет, а момчето с истински пистолет - истински. Призори, точно в 5 ч. и 13 мин. двамата застанаха един срещу друг. Между тях беше каменната разруха - единствен спомен за езерото и градината. При първия слънчев лъч и двамата натиснаха спусъците. Водният пистолет се спука, истинският - засече.
Двамата приятели се погледнаха и разбраха, че вече не са приятели, бяха убили приятелството.
Веригата на времето се скъса:
... Момчето с воден пистолет падна в езерото и се удави...
... Момчето с истниски пистолет се спъна и падайки, удари главата си в камъка. Преди да издъхне, заваля дъжд, който постепенно отми кръвта, обляла жертвения камък..





МОМЧЕТО И ФЕЯТА


"Ти пак дойде... Страхувам се от това постоянство. Дано удоволствието от появата ти не се превърне в кошмар!
Щом затворя очи, идваш в съня ми. Все по-различима и все по-красива. Вече не се стряскам от появата ти.
Първия път щях да изкрещя от ужас... Усещах, че някой стоеше до леглото ми, но не го виждах. Ти нищо те каза. Ти никога нищо не казваш и до днес. Невидима ръка ме докосна по дясната буза - топла и мека - и разбрах, че нощният посетител е добро същество. Все пак доста необичайно е нещо невидимо да те докосва... Момчетата ми се присмиват, че се страхувам да ходя нощем на гробището, както правят те. И аз наистина се страхувам. Страхувах се и онази нощ, но не извиках в тъмнината. Може би защото тъмнината беше изсмукала дъха ми. Или ти?"

* * *

"Добре, че дойде и тази нощ. Вече се научих да те виждам. Тази нощ ме е страх да остана сам, а не искам да кажа на мама. Днес почина баба и разбрах, че един ден и аз ще умра. Не съм сигурен дали това е страшно, ала мене ме е страх. Сигурно защото съм твърде млад. Баба посрещна смъртта спокойно. Дори се усмихваше.
Сега вече я няма. Не може да ми прави конфитюр... Никога повече няма да гледа телевизия... Тя е мъртва. Мама казва, че всички ще умрем.
А ти смъртна ли си?"

* * *

"Не мога да разбера защо винаги мълчиш, но разбирам, че си красива. Не приличаш на никое от момичетата от нашия клас. По-хубава си.
Заповядай, седни на леглото ми. Все стоиш права, гледаш ме и... нищо не казваш. Кажи ми поне името си!"

* * *

"Измислих ти име - Феята с русите коси. Не знам дали наистина си фея, но на такава ми приличаш. Не знам дали косите ти са руси, предполагам...
Това, че не знам коя си, не е чак толкова лошо. По-интересна си ми. А предполагам, че знаеш всичко за мен - и добрите, и лошите ми мисли. Вероятно знаеш и за нещата, които само помислени, ме карат да се изчервявам."

* * *

"Така или иначе може би си разбрала, затова ще ти го кажа - помислих си колко хубаво ще е да ме целунеш!... Само си го помислих...
Сигурно е неприлично да ти го кажа, но ще го направя - не си помислих за целувка по бузата..."

* * *

"Тя щеше да ме целуне, ако не бях избягал...
Отивах в магазина за хляб, когато срещнах малката цветарка от нашия квартал. И друг път съм я виждал, ала не сме си говорили, нито сме играли заедно. "Здравей!", каза ми цветарката, хвана ме за ръка и тръгна с мен, като леко подскачаше от крак на крак. Вървях вдървен и не се дръпнах. Ръцете й бяха мръсни, колената й имаха рани от охлузване. В несресаната й коса нямаше цвете, както може би си мислиш...
Пред магазина за хляб тя ми каза "Чао!" и понечи да ме целуне... По устата. Тогава видях обилно начервените й устни - сякаш по тях имаше кръв от нечии други... отхапани устни.
Издърпах ръката си от нейната и побягнах. До дома тичах, без да се обръщам и без да се замислям какво щях да кажа на мама защо не съм купил хляб...
...Това го разказвам само на теб. Надявам се, че няма да го разкажеш на друг..."

* * *

"Цял ден мислих и ми се струва, че не трябваше да бягам... А? Пак нищо не казваш...
Истината обаче е, че продължавам да си мечтая само за твоята целувка.
Не се усмихвай загадъчно! Помогни ми да се спася от натрапчивото желание. Целуни ме!"

* * *

"Днес отново срещнах цветарката. Пак ми се усмихна, а аз веднага минах на другия тротоар.
"Почакай, любими!", извика тя след мен.
Побягнах."

* * *

"От толкова време идваш всяка нощ, че вече сме си близки... Мама, ако разбере, ще каже, че не е редно млада жена да посещава момче по тъмно. Но тя няма да разбере. Тя не може да те усети. Само аз.
Само аз те харесвам... Всъщност само при мен ли идваш или ходиш и при други момчета, след като заспя?"

* * *

"Не знам дали мама повярва на опашатата лъжа, че шалчето, което намери край леглото ми, било нейно... Добре, че не ме попита за какво ми е било нужно... Взе го и повече нищо не каза.
А ти какво ще кажеш? Нали си уж невидима. Нали само аз те виждах? А снощи си забравила шалчето си и мама го видя. Или нарочно си го изпуснала?
Невидима ли си наистина? Истинска ли си? Впрочем ти никога не си казвала, че е така. Аз си го внуших. Значи не си сън. Значи си материална. И ако ме целунеш, ще почувствам устните ти..."

* * *

"Тази цветарка не е чак толкова лоша. Може дори да се каже, че е хубава. Е, не чак като теб.
Бяхме заедно на опашка за зеленчуци. Сред множеството събрах кураж и я погледнах. Тя облиза устни. Погледнах я пак...
После продължихме да се гледаме.
Разбира се, отново видях, че по бузите й имаше драскотини, а ръцете й бяха все така мръсни. (Нима като ядем ягоди и си цапаме ръцете, след това не ги облизваме?!)"

* * *

"И днес я срещнах. Целуваше се с някакъв пияница и му задигна портфейла, без да я усети.
Бях се скрил зад оградата и ги гледах. Тя забеляза, че я видях, и ми изпрати въздушна целувка.
Не ми трябват устните й, с които е целувала устните на пияния!..."

* * *

"Вече се страхувам, че съм се повредил... Престанах да си мисля за твоята целувка..."

* * *

"Слава Богу, тази нощ отново го желая!
Моля те, само една целувка...
....................................................................
....................................................................

Щом ти не искаш, аз ще дойда при теб и ще си взема една целувка!
...................................................................................................................
...................................................................................................................
Ох, ударих се в стената. Къде си? Допреди миг беше тук!
Целунах тапета. Той е прашен и одраскан - като цветарката."


* * *

"Наближава утрото, а те няма. За първи път от толкова време не се появи, но съм убеден, че си тук. Криеш се! А аз те помолих само за една целувка...
Ако не дойдеш и през следващата нощ, ще отида при цветарката. Тя ще изцапа бялата ми тениска с калните си пръсти, ще одраска бузите ми с нокти, ще омаже устата ми с червилото си, но ще ме целуне! И ще ме целува пак и пак, и пак...
Не ме тласкай в ръцете й, в устата й! Целуни ме!"

* * *

"Не издържам повече, ще се предам!
................................................................
................................................................
Часовникът удари пет часа. След малко ще изгрее слънцето. Твоята руса коса не изгря и тази нощ за мен.
Сигурно си отишла при друго момче и сигурно вече си го целунала...
Аз ще отида при цветарката и ще й поднеса устата си. Тя ще я напълни с цветя и аромат!...
Жалко все пак, че не успях да целуна твоята чистота!”


* * *
..............................................................................................
.............................................................................................. ...............................................................................................


* * *

Цял ден момчето с воден пистолет и малката цветарка се целуваха в парка, скрити зад розовия храст.
Привечер вървяха хванати за ръце, подскачаха от крак на крак и едва не връхлетяха върху някаква жена. Тя се подкрепяше на патерица. Десният й крак беше гипсиран. Беше хубава жена. Светлокоса.
Момчето щеше да отмине, омаяно от целувките на цветарката, но се обърна и позна Феята с руси коси.
Тя му се усмихна и премина на отсрещния тротоар, където влезе в сграда със затъмнени прозорци. Момчето знаеше, че там се помещава фирма за компаньонки...





КАК МОМЧЕТО С ВОДЕН ПИСТОЛЕТ НАМЕРИ
СВОЯТА ИСТИНСКА МАЙКА И... Я ИЗЯДЕ


Къщата спря да се смее. Погледна момчето сърдито:
- Защо ме мразиш? Аз съм твоят дом!
Момчето хвърли по нея празна кутия от кока-кола и се качи на велосипеда. Подкара към Пустинята.

* * *

Къщата премигна неадекватно, свали покрива си, изтупа керемидите от него, а после изпадна в истерия. Това беше своенравна къща. Къща мащеха. Затова Момчето я мразеше.
Бяха се преместили тук по време на Голямото лятно преместване. Бягаха от съдбата си. Паяци и гъсеници изядоха предишните им две къщи. Момчето не помнеше първата - гадините я оглозгаха, когато беше едва тримесечно бебе. Точно тогава изчезна Майка му. Повече за да избяга от гъсениците и паяците, отколкото за да търси жена си, Баща му се премести в друг град.
Там живяха седем години. В деня, когато момчето имаше рожден ден, насекомите пак се появиха. Паяците изядоха тортата, ограбиха колекцията му с картинки от дъвки и най-нахално се представиха за негови съученици пред смаяния му баща... Още по-страшно стана, щом плъзнаха гъсениците. Те бяха навсякъде - в обувките му, в кутията с водни боички, в задния джоб на дънките, в тубичката паста за зъби, в сънищата му...
И отново се преместиха...

* * *

Сега живееха в тази дървена къщичка на брега на едно оранжадено езеро. Местните хора щяха да му се присмеят, ако чуеха тази щуротия за езерото, но Момчето не казваше на никого. Предпочиташе само то да си знае и тайничко пийваше оранжада нощем, щом дори и щурците заспяха.

* * *

В началото новата къща си траеше. Правеше му палачинки, канеше щъркели и катерици на гости, разказваше му приказки, в които Доброто никога не побеждаваше...
И изведнъж нещо й стана на тая уж кротка къщичка. Сутрин вместо да го буди гальовно, изхвърляше го от леглото с ритник. Веднъж му сложи в чая морска сол... Баща му наказа Къщата цял месец да не ходи на кино, ала това въобще не я стресна. Още на следващия ден Къщата свали прозорците си, заложи ги при местния лихвар и си купи червило и лак за нокти. Баща му зяпна, като я видя нагласена, а момчето за пръв път в живота си плака - защото дотогава не беше виждало такава красота. И в същия миг му се прииска Къщата да бъде негова Майка. Макар и Мащеха.

* * *

Избяга в Пустинята. Набра букет полски цветя. Подари й го. И чудото стана - заживяха като Майка и Син. За кратко... Това беше първото му бягство в Пустинята. Последваха и други - криеше се там винаги когато усетеше Самотата.

* * *

Майчината обич на Къщата се плъзгаше по покрива й, стичаше се по прозорците, пълзеше по пода на стаята, просмукваше се в завивките дори. Беше обич действителна. Тя се нуждаеше от него. Представяте ли си какво щеше да прави тази изстрадала Къща без нейното малко Момче?! То беше благодарен Син. Разказваше на приятелите си каква чудесна Майка има. Те го гледаха неразбиращо, правеха си знаци зад гърба му и започнаха да го избягват.
Престанаха да си играят с него.
А за детето игрите са целия му живот. Притеснена психиката на Момчето да не атрофира в нрав на непоправим психопат, Къщата-Майка започна да си играе с него. От сутрин до здрач. Но все пак не може една Майка да си играе със Сина си по цял ден... Майките имат и други задължения.

* * *

Наближаваше 15-ият му рожден ден. Къщата бе решила да организира голяма веселба. Искаше да го зарадва и изненада. Поканила беше всички - съучениците му, щъркелите и катериците, оранжаденото езеро... От престараване беше поканила даже... паяците и гъсениците... Беше добра жена, т.е. Къща.
За рождения ден му направи огромна торта. Отгоре й имаше малка захарна къщичка - пълно нейно подобие...

* * *

Когато видя захарната къщичка, Момчето се изплаши отвътре да не изскочи Баба Яга. Баща му го успокои - каза му истината за Баба Яга. Момчето вярваше на Баща си.
След първоначалния стрес захарната къщичка толкова му хареса, че я скри в стаята си...
Празникът отмина, а момчето продължаваше да я очаровано от новата си приятелка. Да, малката захарна къщичка му стана приятелка. То обожаваше млечните й стени, шоколадовите керемиди, карамелените прозорци... Обожаваше я и я обичаше. Обичта му стигна дотам, че една нощ и каза: "Ти си моята истинска Майка!" Захарната къщичка го целуна по челото и Момчето щастливо заспа.
Голямата стара Къща видя и чу всичко. Щеше да полудее от ревност. И призори избяга. Разбрала беше, че повече не може да му бъде Майка.


* * *

Момчето се събуди без покрив над главата си. Захарната къщичка беше обаче с него. И заживяха заедно - като Майка и Син.
Щастливи бяха. Но с всеки изминал ден Момчето се страхуваше все повече да не изгуби и нея. Искаше да я задържи завинаги при себе си... И тогава разбра какво трябва да направи.
Захарната къщичка също го разбра. И не възрази. Тя го обичаше истински. Беше готова...
Момчето разтвори уста и налапа своята (последна) истинска Майка. След като я изяде, облиза пръстите си...






МОМЧЕТО С ВОДЕН ПИСТОЛЕТ И БОЛКАТА


За първи път почувства болката, когато се раждаше. Главата му се замая от сблъсъка с Външния свят. Но не го болеше само него, болеше я и майка му. В последния миг от времето, през което бяха едно цяло, то усети нейната болка и разбра, че човека го боли. Научи, че Животът е болка.

* * *

Момчето само усети болката, когато беше едва неколкомесечно бебе - тогава още не се беше появила болката от поникващите зъбчета.
Неговият баща беше смел и суров мъж. Въпреки това се отнасяше мило със сина си - взимаше го на ръце и го подхвърляше във въздуха. Винаги го хващаше. Само веднъж не успя... Не го направи нарочно - за да изпита устойчив ли е на удар синът му. Не! Просто беше малко замаян от фаталната комбинация пълнолуние плюс пълно слънчево затъмнение, внезапно връхлетели човечеството онзи ден. Може би точно по същата причина и бебето беше замаяно - не усети особена болка при падането и не се разрева. Но усети, че тепърва ще пада много пъти. За пеленачето още нямаше разлика между Падане и Падение...

* * *

Постепенно дойде времето, когато падаше от детското креватче, от стола (който си беше примъкнал, за да достигне тавата със сушени смокини, скрити в шкафа). Падаше от велосипеда, от коня (когато се записа в школата по езда), a веднъж едва не падна от покрива на къщата - беше се качил да провери думите на сестра си, която твърдеше, че под керемидите се крият летящи гущери...
Болката и страхът всеки път бяха различни. А когато често те боли, ставаш зависим от болката. Дори може да ти липсва.

* * *

Беше есен. Момчето лежеше в задния двор, зарито в купчина окапали листа. Беше се сляло с тях. (Представяше си, че и то е листо - все още свежо и крехко, безумно зелено. Другаруваше с пойните птици и пеперудите. Радваха се заедно и на слънцето, и на дъжда. Докато научи, че пеперудата - страхотна красавица, която му беше най-добра приятелка, страда от прогресиращо обезцветяване. Съсипано от мъка, момчето-листо й подари собствената си зеленина и в същия миг увяхна...)
Обсебено от фантазиите си, момчето не чу приближаващия автомобил. Майка му виждаше единствено купчина окапали листа... Когато листата се разхвърчаха от преминаващата кола, прозвуча вик...
Прекара няколко месеца с гипсиран крак, но се оправи. По-трудно беше на майка му, която получи трайна психическа травма от непрестанно щурмуващата я мисъл, че е прегазила собствения си син.
Момчето изобщо не я упрекваше, въпреки че когато лявото предно колело премина през левия му крак, болката беше убийствена. Но всяка болка се забравя. Освен ако не свикнеш с нея. А то е същото.


* * *

Растеше момчето, а болката продължаваше да го изненадва.
...Когато я видя за първи път, изобщо не си помисли, че това е жената на неговия живот. Беше красива, чаровна, умна. Излизаха често - говореха си за всевъзможни неща, шегуваха се - дори с Живота и Смъртта. Дните минаваха и някак между другото разбраха, че не могат един без друг. Ожениха се.
През първата брачна нощ и двамата ги боля...
Момчето (вече мъж) имаше приятел - умен, добър, красив. От малки споделяха всичко. Един ден приятелят му предложи да споделят жена му... Онзи го убеждаваше колко е естествено, колко е всеотдайно. Каква върховна проява на приятелството е да позволиш на приятеля си да спи с жена ти. И евентуално тя да зачене от него! Какво по-хубаво от това синът ти да бъде син на твоя най-добър приятел!
Всичко това не го потресе. Изненада го, че собствената му жена нямаше нищо против. Тя беше готова да я сподели приятелят му!
Трудно е да се каже дали болката беше повече физическа или сърдечна. Заболя го и го боля дълго. И то не заради плътската арогантност на двамата най-близки хора. А защото точно те му отреждаха ролята на сводник.

* * *

Оттогава болката започна да го напада отвсякъде:
Заболя го сърцето (наистина го болеше).
Заболя го жлъчката.
Заболя го палецът на дясната ръка, който беше гноясал.
Заболя го левият бъбрек.
Заболя го раната на коляното, охлузена при поредното падане с велосипеда.
(Макар че порасна, продължи да пада.)
Заболя го кътник, развил кариес.
Заболя го апендиксът.
Заболя го язвата.
Заболяха го хемороидите.
Заболяха го очите - от взиране в невидими неща.
Заболя го гърлото - имаше хроничен фарингит.
Заболя го черният дроб.
И белият.
Нямаше част от тялото му, която да не го болеше...

* * *

Изпи чаша собственоръчно приготвен коктейл и... заспа.

* * *

Когато се събуди, вече нищо не го болеше. Не защото болката беше преминала, а защото нямаше сърце, жлъчка, бъбрек, кътник..., които да го болят. Беше прекрачил границата между болката и НЕ-болката. Беше избрал нематериалната свобода (на духа) пред постоянно уязвимото тяло.
Неизмъчван от всевъзможните човешки болки (духът на) момчето с воден пистолет се разхождаше в Райските градини. Нито веднъж не откъсна ябълка от плодовитите клони. Внимаваше да не стъпче горските теменуги, покрили поляната между дома на Св. Петър и Неговата къща. Не си ходеха на гости със Змията. Даже не я поздравяваше, когато я срещаше! Но тя беше достатъчно коварна, за да му влезе под кожата.

* * *

Парче изсъхнала змийска кожа лежеше на пътеката между Фонтана на ангелите и люляковите храсти. Момчето с воден пистолет я срита встрани и тогава насреща се зададе самата Змия.
Беше време за следобеден сън в Рая. Момчето предпочиташе вместо да спи (сънищата го връщаха в земния свят и му напомняха за болката), да се шляе из Райските градини.
Опита се да подмине Змията, но тя го заговори. Първо не я слушаше, но после историята, която му разказваше, го впечатли.
Змията го убеждаваше, че Ева е покосена от неизлечима болка. Горката жена мъченически понасяла страданията, но била излиняла, станала безразлична към изкушенията на Рая! Не е ли готов да помогне на Ева, да я спаси, попита го Змията. Момчето с воден пистолет я погледна въпросително, а тя сведе очи и неочаквано продължи по пътеката, като го остави в недоумение.

* * *

Момчето не беше срещало Ева, странеше от нея, защото знаеше, че жените са потенциален причинител на болка. Но след като научи от влечугото нейната история, скришом влезе в двора й - Ева седеше край кладенеца и плетеше ризница за своя Рицар-освободител. Беше бледа, очите й - лешникови. В тях имаше и болка, и доброта.
Момчето я наблюдава през целия ден. Усети страданието й като свое. Малко преди залез слънце Ева прибра плетката и отиде на Евин плаж.

* * *

На следващия ден момчето побърза да открие Змията и я помоли за помощ. Малко надменно тя му обясни, че работата не е толкова проста. Ако иска да спаси Ева от болката, трябва да е смел и непоколебим. Обеща й... Змията го накара да се закълне, че ще прави само това, което тя му каже. Положи клетва и от този момент стана Рицар на болката...

* * *

Привечер се срещнаха край Райските двери. Змията беше наметната с черна мантия. Момчето едва я различи в сумрака.
До дома на Ева вървяха мълчешком. Вътре още светеше, затова останаха скрити сред дърветата. За миг Ева застана на прозореца с ябълка в ръка, зачудена дали да отхапе, после върна плода в кошницата. Змията изстена.
Когато всички лампи угаснаха и щом се увериха, че е минало достатъчно време Ева да е заспала, Змията и момчето се промъкнаха в къщата. Откриха стаята й.
И насън Ева стенеше от болка!... Сред сатенените завивки изглеждаше още по-бледа, въпреки че луната се отразяваше в пясъчната й коса.
“Настъпи твоят час”, просъска Змията. Момчето не я разбра. Тогава тя най-спокойно му обясни, че единственото спасение за Ева е смъртта. “Ти имаш пистолет и можеш да я освободиш от болката”, убеждаваше го Змията. Момчето зяпна от изненада. Не беше и помисляло, че трябва да убие Ева!
“Застреляй я”, съскаше Змията. “Спаси я”!
Момчето не помръдваше.
“Стреляй”, амбицираше го райската изкусителка.
“Не мога”, отсече момчето и понечи да си тръгне.
Вбесена, Змията изсъска за пореден път и го ухапа за глезена.
Докато отровата проникваше в тялото му, момчето си припомни болката.

* * *

Когато се събуди, мъчеше го страшен махмурлук. И го боляха жлъчката, бъбрекът, зъбът, раната на коляното... Болеше го дори споменът за някакъв налудничав сън. Залитайки, отиде в банята и повърна всичката болка.
После се прибра в стаята и все още омаломощен се просна на кревата. В съседното легло продължаваха да спят прегърнати жена му и най-добрият му приятел.






МОМЧЕТО И СИНИГЕРИТЕ


Там - горе - беше различно. Там беше Раят за него...
От короната на дървото можеше да види много повече от света. Седнало на най-високия клон, момчето разговаряше с листата. (Когато те окапеха, говореше си със спомена за тях.) Листата знаеха много. Там - от високото - му показваха такива неща, които не би видяло долу, на земята. Короната на дървото беше за него прозорец. Трябваше да го отвори, за да допусне света при себе си. Такова богатство от багри, звуци и чувства нямаше дори в малката им къщичка, въпреки че доскоро тя беше за него най-уютното място. Докато не откри Дървото...
То поиска да се запознае с него, но момчето, което знаеше, че не бива да говори с непознати, побягна. Дървото можеше да го обвие с клоните си, да го спре, да го плени. Не го направи, защото ценеше свободата - своята и на другите. На следващия ден момчето само се върна. Дървото нищо не каза. Посрещна го като стар приятел.
Момчето се научи да се катери - почти като катерица. Дървото му показа всичките си тайни - всяко листенце, всеки клон, всяка хралупа. Запозна го дори с буболечките, които флиртуваха с кората му.
Момчето също му разказа тайните си.

* * *

Дървото единствено разбра за страховете му, че е подменено дете. Момчето обичаше родителите си. Само че неотдавна една леличка ги срещна тримата - бяха на разходка в същия парк, където растеше дървото - усмихна му се леличката, щипна го по бузата и рече: "Много е следичък! Но май не прилича на никой от вас. А?"
Какво означаваше това? Беше чувало, че децата приличат на родителите си, поне на единия. Дали точно тези хора бяха неговите майка и баща?!
Скоро обаче - като всички деца, забрави тази мисъл отдадено на игрите.
След време преживя ужаса на съмнението отново. На някакво семейно тържество майка му със смях разказа как бебето й било подменено в родилния дом. "Донесоха ми друго дете, но аз веднага разбрах, че не е моето!... Поправиха грешката - върнаха ми теб..."
"Щом веднъж е станала грешка, може да се е повторила! И дали наистина е било грешка?! Ами ако се е заблудила, че точно аз съм нейното бебе?"
И други тайни сподели момчето с дървото, но нали няма да бъдат тайни, ако се появят върху белия лист...

* * *

От всички изкушения , които му предложи Дървото, най-силно го привличаха птиците.
За момчето тя бяха свръхреални създания. Отначало само ги наблюдаваше и се възхищаваше на полета им...
По-късно щеше да си мисли, че това не би могло да се случи. Ако беше с по-
лабилна психика, щеше да повярва, че всичко е било само фантазия. Но не беше. Случи се наистина.
...Седеше както винаги на най-високия клон. Денят беше като предчувствие - необятен. Слънцето се опитваше да прикрие енергийната си криза, облаците се перчеха - бяха младоци! Беше ден, типичен за началото на пролетта. Седеше сред току-що родилите се листа момчето и съзерцаваше. Този път не разглеждаше света наоколо. Наблюдаваше гнездото на синигера. На същото дърво. Новоизлюпилите се птичета пищяха - постоянно гладни - и травмираха баща си, синигера. Горкият, беше за първи път баща! Суетеше се около тях малко безцелно, но нямаше съмнение, че ги обича...
Момчето гладаше с усмивка птичето семейство...
...Гледаше го и другото момче... Това беше най-лошото хлапе в квартала. Държеше прашка.
Синигерът знаеше какво може да причини това привидно простичо приспособление. Птичетата още нищо не знаеха - всичко наоколо им беше забавно. Момчето на дървото знаеше, че няма да успее да спре лошотията с думи. Нямаше време да слезе от клона, а и досега не се беше сбивало... Сега сигурно щеше да го направи - заради синигерите, но... Онзи вече опъваше прашката.
Камъкът полетя. Летеше право към гнездото. Синигерът забрави, че е баща и отлетя. Остана момчето. Някак инстинктивно то закри птичетата с тяло.
Камъкът го улучи в челото. Болката беше миг. После му потече кръв. И синигерчетата се нашариха с червени капки...
Хлапето с прашката видя какво стана и се изплаши. Побягна. Така правят всички деца, които всъщност не са лоши по душа...
Тази история завърши с едно приятелство. Раната на момчето зарасна. Пакостливият малчуган вече не се появи в парка.
Момчето с удоволствие навлезе в птичия свят. Със синигера бяха навсякъде заедно - заедно в клоните на дървото, заедно в тревата, на водното колело в езерото.
Не бяха заедно в небето...

* * *

Момчето искаше да полети! И летеше насън. Но наяве... "Защо не съм като птиците?! Защо не съм птица?!" Синигерът е волно създание и не усети мъката на момчето.
Тайничко, когато хвъркатите ги нямаше, то се качваше на най-високия клон, заставаше изправено и разперваше ръце - готово да полети. Трябваше да направи само една крачка и наистина щеше да полети...

* * *

Наскоро се преместиха в новопостроен жилищен блок. Момчето обичаше малката им къщичка, но сега с радост я изостави. Може би заради висините, които му даде новият дом. Тук гледката беше различна. А желанието за полет още по-силно.
Дървото не му се сърдеше, че сега предпочиташе да стои на балкона. Синигерите долитаха понякога. Вместо да го радва, това дразнеше момчето, провокираше собствената му невъзможност да разпери крила и да хвръкне.
Високо беше на 15-ия етаж. Високо и красиво. Дори да не си, пак можеш да се почувстваш като птица на такава височина. Дали? Момчето знаеше, че не е така. Разбераше, че поривът за полет може да го убие... Затваряше очи и се виждаше да лети - от 15-ия етаж към асфалта пред блока.
Беше странно и хубаво. Във фантазиите си винаги си спестяваше момента на същинското падане. Вероятно защото той беше свързан със Смърт, със сълзи в очите на майка му (на коя майка?), със страха, че е малко неприятно да лежиш в ковчег, а над тебе - горе, на земята - животът да продължава. Все така прекрасен.

* * *

Тази вечер синигерът долетя заедно с малките. Бяха весели, бяха истинско семейство. Странното е, че момчето никога не се запита къде е синигерката. Не усети липсата на майката в птичето семейство.Изглежда и самите синигери не я усещаха...
Птичето семейство си отиде малко преди човешкото семейство да седне да вечеря - там, горе на 15-ия етаж. Почти под звездите.
Ако Господ погледнеше през прозореца, щеше да си каже: "Какво чудесно семейство!" Но Господ не вярва на привидните неща. Господ знае! Знаеха го и те тримата - нямаше обич между тях и изобщо не бяха "чудесно семейство"!

* * *

Вечеряха припряно, за да се пръснат по стаите си по-скоро.
- Може ли да си направя хвърчило?
Момчето взриви напрежението помежду им точно когато дояждаха десерта. Майка му изпусна вилицата. Вилицата падна върху опашката на котката. Котката рипна на балкона. Балконът... Балконът не можа да реагира адекватно. (Балконите са от бетон и нямат нерви!)
Баща му реагира като балкона. Никак. Мълчеше. И даже не гледаше намръщено. А това беше по-страшното. Момчето разбра, че се е провалило. Очакваше го, но трябваше да опита. Много му се искаше да има хвърчило - поне то да може да полети с неговите приятели синигерите.

* * *

Забранените неща са най-сладки, са казали мъдреците. Забранят ли ти нещо, сигурно е, че ще го направиш...
Момчето си направи хвърчило! Скришом.

* * *

Хвърчилото беше готово. Щеше да го пусне следваща нощ. Тогава щеше да е пълнолуние.


* * *

Луната беше уговорена от нейните далечни роднини светулките точно тази нощ да не се скъпи за светлината си. Беше истинска нощ от преддверието на есента - запазила илюзиите на лятото.
За тържественото пускане на хвърчилото дойдоха всички приятели на момчето - синигерите, светулките... Дори дървото от парка изпрати няколко от листата си, които, обзети от празничното настроение, вече танцуваха с леко прохладния вятър.
Хвърчилото изобщо не се поколеба - веднага литна - като че ли право към Луната. Беше младо, темпераментно и безгрижно. Ценеше свободата на полета.
От радост светулките присвяткаха, синигерите огласяха нощта така, че момчето се изплаши да не събудят родителите му... Всички бяха горди с хвърчилото.
После обаче вятърът ли стихна, нещо друго ли стана - хвърчилото започна да пада. Устреми се към земята, но се оплете в антената, поставена на 13-ия етаж. Синигерите веднага литнаха да го спасяват - с човчиците си дърпаха канапа, но не успяваха, беше се оплел в антената. Листата тутакси се върнаха при дървото да му разкажат за тази беда. То протегна клони - колкото можа, протегна и корените си - опитвайки се да достигне до 13-ия етаж. Но не успя.
Момчето не заплака. Знаеше, че сълзите са излишни, беше нужно действие. Застана на парапета, разпери ръце-крила. И литна. Трябваше да спаси хвърчилото. Трябваше да му върне свободата на полета...
Задържа се във въздуха на нивото на 13-ия етаж, освободи оплетената връв. Хвърчилото се усмихна, благодари му. И тогава... двамата паднаха...
Дървото видя, че ще се случи най-лошото. Напрегна последни сили.
Корените му се опънаха до скъсване. Протегна клони, за да хване летящото към асфалта момче, прегърнало хвърчилото... Беше свръхусилие. Още малко и щеше да успее...

* * *

Синоптиците отричаха през нощта над града да е минавал ураган. А и никой нищо не беше усетил. Затова не разбраха как вековното дърво е било изтръгнато от парка и какво правеше само на два метра от трупа на момчето.
Хвърчилото го нямаше.
Потъналите в скръб синигери разправяха, че го бил отмъкна някакъв малчуган, който странно приличал на онзи, който (някога) стреляше с прашка...





МОМЧЕТО И ЧАСОВНИКЪТ НА СМЪРТТА


Хрупаше пуканки и ги преглъщаше с бира.
По МTV вървеше клип на Мадона. Чайникът свиреше в кухнята. В съседния апартамент работеха с бормашина. Гръмотевичната буря навън стряскаше гълъбите, накацали по отсрещния покрив. Телефонът звънеше повече от две минути, но той не го чуваше.
Хрупаше пуканки и ги преглъщаше с бира.
Хрупаше и преглъщаше…
Болката отляво му подейства като удар на професионален боксьор. Толкова рязко падна назад във фотьойла, че вратът му изпука.
Първо паднаха пуканките - разсипаха се по пода в малко неясната форма на сърце. Наранено сърце. Веднага ги последва бирената бутилка - течността намокри пуканките и те веднага престанаха да са хрупкави.
Дъхът му се изхлузи измежду стиснатите устни и не поиска да се върне. Премаля му и в тъмнината на несвяста очите търсеха някакви очертания, но те присмехулно се криеха зад самите себе си.
Миг преди да изгуби съзнание най-после чу телефона.
Часовникът върху пианото показваше 21:58.

* * *

Гледаше в тавана и от време на време преглъщаше през пресъхналото гърло - болезнено, но все пак приятно - че е жив.
В болничната стая беше тихо. Гръмотевичната буря беше отминала. Медицинската сестра в съседната стая безшумно си редеше пасианс. Вятърът не блъскаше клоните в прозореца. Линейката отвън беше вече паркирала с изключена сирена.
В болничната стая беше тихо. Даже мишката в ъгъла не цвъртеше.
Ако беше погледнал към нощното шкафче, щеше да види, че часовникът показваше 17:01.

* * *

Болката отляво си отиде. Но остана унесът от припадъка.
Отмалялата му ръка отметна чаршафа с усилие, после все още изтръпналото му тяло плахо се надигна, палецът на десния крак потърси единия чехъл…
Изправянето беше като ново раждане - сблъсък с един напълно непознат свят, добронамерен и предизвикателен едновременно.
В болничната стая беше почти тихо. Само от незатворената добре чешма капеше вода. Кап! Кап! Кап!
Когато чу шума от водата, чу и ударите на собственото си сърце. Туп! Туп! Туп!
Капките и сърдечният ритъм се разминаваха във влудяващ дисонанс.
Залитна и падна върху нощното шкафче. Часовникът издрънча на пода - показваше 11:24.


* * *

Слънчевият лъч бавно пълзеше към слепоочието. Бледото му лице беше невидимо върху белите чаршафи.
Една муха обикаляше като луда по ръба на чашата с вода. Медицинската сестра в съседната стая сподавено хлипаше - пасиансът показа, че той не я обича. Още по-странно - показа, че и тя не го обича… Плачеше заради безвъзвратно изгубеното в редене на пасианси време…
Лявата му ръка все още беше изтръпнала. Дясната търсеше лявата, но се оплиташе в завивките. Споменът за болката уж пътуваше към миналото, но като влакче на ужасите се връщаше точно когато не го очакваше.
Простена за кой ли път. После заспа.
Санитарят беше върнал падналия часовник върху шкафчето - показваше 07:46.

* * *

Събуди го вик.
Дежурната сестра (друга - не онази, която тестваше любовта си чрез пасианси) изтича в стаята му изплашена. Въпреки че беше медицинска сестра, тя се боеше от човешките трансформации.
Дойдоха още сестри и лекари. Не последва нов вик.
След суматохата настъпи тишина, в която задъхано се стрелкаше последният дух, т.е. дъх на онзи, който извика.
Часовникът не издаваше никакъв шум - показваше 06:36.

* * *

Не помнеше съвсем ясно как се озова в дома си - явно го бяха докарали с линейка.
Надойдоха приятели - всички се усмихваха малко схванато и говореха какви ли не небивалици. За да е весело! Разказваха спомени. Никой не говореше за утре.
Седеше безпомощно на фотьойла - лицето му беше леко напрегнато и изкривено. Питаха се наум дали е от болката или това е незаличимият белег на преходността. Избягваха да го поглеждат в очите.
Само приятелят, дето все повтаряше, че помни края на света, заговори за свободата да се самоубиеш, ако ти излезе мазол на петата от нова обувка… Ха-ха!
Останалите замълчаха неловко и скоро побързаха да си тръгнат.
Но той не остана сам - шегаджията му разказва приказка, докато заспа. Това беше историята на едно малко момче, прерязало само пъпната си връв и запълзяло…
Когато заспа, часовникът показваше 03:13.

* * *

Поредното събуждане го озадачи. Не искаше да излиза от света на сънищата - сънува, че е онова момче, което…
Очите му бяха насълзени и лепнеха.
… И в страшни, и в приятни ситуации се сънуваше като другия. Даже беше убеден, че той е момчето. Искаше да е то.
Събуждането го нокаутира по-болезнено от болката отляво.
Щеше окончателно да се предаде, ако не беше маниакалното желание да остане още малко момчето, което…
Отново заспа неспокойно.
Часовникът все още стоеше върху пианото - показваше 01:59.

* * *

От унеса го извади сестра му, пристигнала с чартърен полет от другия край на света (от другия край на съня му, от опаката страна на мечтите). Намрази я още повече, защото го лиши от приключението, от отчуждението.
Погали брат си по челото, оправи възглавницата и се разрида. Той изсумтя, но не я прогони отново накрай света.
Пое дланите му в своите и запя песен от времето, когато той беше момче и сам преряза въжетата на нейната люлка, окачена на ябълковото дърво…
Когато тя спря да пее, часовникът показваше 01:02.

* * *

Вече му беше все едно - спомените бяха свършили, сънищата също.
Затова тръгна натам.
Пътят минаваше през пустинята.
Надяваше се да срещне поне Малката кибритопродавачка или Храбрия оловен войник. Но срещна само сянката си - тлъста и лепкава.
Щом се сблъскаха, болката отляво се върна. Завинаги. Не чу хиляди звънчета, но видя Вечността. Ако имаше време да се огледа по-добре, щеше да види и часовника, полузаринат в пясъчна дюна - показваше 00:00.

* * *

“Господи, ти ли сверяваш часовника ми?”
“Аз не съм обикновен часовникар!”
“Прости ми за въпроса, Господи, но колко е часът?”





МОМЧЕТО И МИСЪЛТА ЗА БОЛЕСТТА НА МАЙКА МУ


Пътят минаваше през пустинята. Но той не тръгна по него.
Вече никакви пътища, алеи, пътечки и кози пътеки нямаха значение. Заблуждаваше се, че може - заради работата, дребните всекидневни радости и малотрайните плътски удоволствия – да изтласка някъде назад в мислите си Мисълта за болестта на майка си. Но не беше възможно.
Всички илюзии за истински и неистински майки, всички детински страхове и съмнения нямаха вече никаква власт над разума му. Веднъж му се прииска, както когато приятелят му падна на камъните и рани тежко главата си, да изтича през девет земи в десета, да напълни пистолета с жива вода, да се върне, да напръска с нея майка си и тя да се вдигне от леглото. Но вече нямаше десета земя (беше я унищожило съвсем наскоро унищожително земетресение), а водният пистолет не можеше да му бъде от полза - преди много години в цевта беше заседнала една капка (и този пистолет сега не вършеше никаква работа нито като воден, нито като пистолет).

* * *

Майка му лежеше по-бледа от Ева, по-тиха от изплашеното Момиче с розова панделка, по-незабележима от не-роденото дете от Мъглявината на бъдещето...

* * *

Даже не знаеше дали се страхува. Страхът вече не беше усещане, което го плашеше. Страхът беше само спомен от едно не-негово минало, когато пред собствените му очи родителите му побеляха, раменете им се отпуснаха, бръчиците край очите им се смесиха с бръчките на челото, умората от годините натежа в краката им денем, когато се опитваха да се разхождат в парка, и нощем – щом започнеха да сънуват една безкрайна младост и напразно се опитваха с палеца на десния крак да отметнат завивките....
Те остаряваха много по-бързо. Той - по-бавно, но също така сигурно. Виждаше какво бъдеще на не-обратима не-мощ му предстои и още повече се потискаше от мисълта за не-родения си син.
Виждаше. Усещаше как майка му и баща му вървят към края на една пътека – не-предвидима и не-реална. А той ги следваше – сляпо ли, воден от предопределение ли или избрал сам същия път...

* * *

Нямаше луна. Нито една улична лампа не светеше. Но по леглото на майка му ходеха сенките...
Жената простена в сумрака. Той също. Въздухът, изпуснат от гърдите му, можеше да бъде уползовторен във въздухоплаването, ако беше собственик на въздухоплавателна компания... Задухът на юлската вечер лепнеше по-досадно от лятна муха.
Търсеше някакво спасително действие - реално, а не не-реално като магическите разрешавания на кризисни ситуации в приказките за лоши и добри.
И тогава си спомни, че вече беше виждал този преход на живота (към нещо друго)! И че и предишния път също се беше изненадал от странното спойствие на баба си...

* * *

Майка му не виждаше нищо, нищо не усещаше. Понякога казваше някоя дума – не-свързана или не-очаквана. Не-логична или не-разбираема...
Но само две фрази имаха смисъл: „Няма страшно” и „Всичко е наред”.

* * *

Той се опитваше да й каже как болестта е преодолима, как има надежда, как трябва да се храни, да се движи, да вдига лявата си ръка, да вдига дясната, да сяда, да се обръща в леглото, да пие витамините и множеството други хапчета. А тя му отговаряше: „Всичко е наред”.
И всичко беше наред.


* * *

Две седмици по-късно пак седеше на леглото й и пак беше малко преди полунощ.
Държеше лявата й ръка в своята лява и усешаше ритъма на сърцето й. Нейното сърцетупане беше бавно и проточено, неговото – като на заек, зърнал ловец в гората...

* * *

Когато беше на 10 години, се разболя от бронхопневмония и беше толкова зле, че нямаше сили да върви сам до поликлиниката (която беше само на 50-тина метра от дома им), за да му бият инжекция. Почти бяха стигнали, когато му прилоша. Още тогава беше високо и слабо момче, а майка му – дребна жена; бeше може би поне с една глава над нея. Но когато му премаля, тя го взе на ръце и го занесе до поликлиниката...
А сега, когато е толкова болна и крехка, него го беше страх да я взема на ръце...

* * *

Две години по-рано го заболя стомахът. Долу ниско вдясно.
Лекарът каза, че веднага трябва да го оперират от апендисит. Преди да се е спукал.
Докато го караха на носилка към операционната зала, единственото лице край него беше това на майка му.
Когато излезе от упойката, след като го резнаха, пак видя майка си – притеснена и бледа. И той беше блед.


* * *

Още не беше тръгнал на училище.
Беше зима. Играеше си на пода в купнята и кашляше силно. Майка му плетеше, седнала на дивана, елече.
Играеше си и кашляше.
Тя седеше и плетеше.
Внезапно майка му стана и каза: „Трябва веднага да идем в поликлиниката! Чух глас, който ми каза: Ако искаш да не изгубиш детето, заведи го на лекар, много е зле!”
Лекарът откри много тежка бронхопневмония.
После тя разказваше как благодарение на този глас бил спасен.
А той беше болнаво дете.


* * *

Беше 12-годишен и пак (както всяка поредна зима) боледуваше от бронхопневмония.
Вкараха го в болница. Толкова мразеше болниците и тяхната смазваща белота! Плачеше вечер, свит в чаршафите. Плачеше и денем, когато майка му и баща му идваха на свиждане и му носеха портокали, а някаква много гадна медицинска сестра не му даваше да ги вземе.
Един ден му бяха донесли локум. Но същата тази сестра го изяде с дежурния парнаджия...
В петък родителите му пак дойдоха, въпреки че не беше ден за свиждане. Гледаше ги през решетката на прозореца, говореше им нещо (изобщо не помнеше какво - май че иска тутакси да се махне от болницата), махаше им с ръка и плачеше. Беше болнаво дете. И много тъжно.

* * *

На следващия майка му подписа декларация, че поема отговорност за здравето му и по нейно желание, нищо че още не е оздравял, го изписват от болницата.
Отведоха го вкъщи и го лекуваха там – идваше медицинска сестра да му бие инжекции (дупето му беше като решето), пиеше много лекарства и топло прясно мляко с разбито в него сурово яйце. Лекуваха го и го обичаха. И оздравя.

* * *

Сега тя лежеше и не оздравяваше.

* * *

Нямаше луна. Нито една улична лампа не светеше. Но по леглото на майка му ходеха сенките...
Тя го потърси с ръка и го намери приседнал на леглото.
Той седеше и чакаше – да й мине треската, да спре задъханото й дишане, да се успокои...

* * *

Пак се опита да й каже, че болестта е преодолима, че има надежда, че трябва да се храни, да се движи, да вдига лявата си ръка, да вдига дясната, да сяда, да се обръща в леглото, да пие витамините и множеството други хапчета. А тя отново му отговори: „Всичко е наред”.
И наистина всичко беше наред.

* * *

Задряма край леглото й и насън пък беше онова малко дете – болно и немощно, а тя – дребната жена, майка му, го носеше на ръце съм Спасението...

* * *

- МАМО !
©®


И МОМИЧЕТО С РОЗОВА ПАНДЕЛКА


Не хареса госпожица учителката още от първия ден в новото училище.
Всички деца носеха за нея букети цветя. Всички деца й ги дадоха, само то не успя.
Щом влезе в училищния двор, момчето видя край оградата трупа на врабче. Детето много обичаше птиците и много се плашеше от мъртвите неща. Това беше шестата му среща със Смъртта. Щеше да заплаче от мъка, но го спря мисълта, че другите деца ще му се смеят. Те не можеха да разберат, че плаче за птичката, която никога повече нямаше да полети...
Почти скришом момчето положи цветята върху мъртвото врабче. Тичащите из двора деца скоро ги стъпкаха.
Когато влезе в класната стая, още го мъчеше Мисълта за Смъртта. Тогава видя Нея. Първото впечатление беше Страх! Госпожица учителката беше бледа, носеше очила, но като че ли зад тях нямаше очи... Явно учителката плашеше не само него, защото всички деца притихнаха. Бледостта й изпъкваше ужасяващо на фона на черната дъска.
Цяла нощ момчето сънува кошмари и се мята в леглото. Затвореше ли очи, постоянно виждаше Нея! Тя пристъпваше в празната класна стая. В дясната си ръка държеше показалка във формата на змия и с нея потупваше лявата си длан. Стаята обаче не беше празна. На последния чин - до прозореца - седеше То. Пред момчето беше разтворена пожълтяла тетрадка. В нея бяха изписани множество непознати за него думи. То също трябваше да пише - под нейна диктовка. Страхуваше се, но трябваше да го направи.
"МА-МА", произнесе госпожица учителката, а детето написа, без да разбере защо "AM-AM”. "ДОМ", продължи тя. В тетрадката се появи "HO-ME”. Следващата думичка беше "ИМЕ", но вместо нея изписа "NA-ME”!
Диктовката спря рязко. Госпожица учителката издърпа тетрадката: един поглед беше достатъчен гневът й да ескалира. Детето се вцепени, предусетило бедата. Учителката замахна с показалката...
На сутринта момчето не си спомняше как е завършил сънят, въпреки че беше сигурно - беше се случило нещо много лошо.
След кошмарната нощ повече изобщо нямаше да отиде на училище, ако не беше Момичето с розова панделка.

* * *

Седеше на последния чин до прозореца - точно зад нея...
По време на часовете момчето не виждаше нищо друго освен голямата Розова панделка. Тя му помагаше да се развесели, правеше света розов. Освен това беше чудесно убежище - розовата панделка го скриваше изцяло от призрачния поглед на госпожица учителката. Точно затова момчето беше благодарно на момичето от предния чин. А благодарността лесно преминава в обич.
Момчето беше още малко за истинската любов. Това беше обич, в която нямаше нищо плътско. Обичаше момичето не защото е момиче, а защото го спасяваше (макар и неволно) от страха, от учителката... Момиченцето беше мило с него - такива са повечето момиченца. То също му беше благодарно. Защото не го дърпаше за косата и не му пускаше скакалци във врата, както правеха другите момчета.

* * *

Въпреки че не беше разрешено, в колана на късите панталонки момчето носеше затъкнат... воден пистолет. Не защото беше убиец по рождение, а защото искаше да стане герой! Мечтаеше да спаси Момичето с розовата панделка от чудовищата, които се криеха в тъмните училищни тоалетни. Така поне разправяха хлапетата от първи клас.
Скоро обаче разбра, че подвигът му е невъзможен - на момчетата не е позволено да влизат в женската тоалетна. Затова веднъж причака момичето и го помоли повече да не ходи там. Тя се изненада, но понеже вярваше, че е добро момче, обеща му.
А на него много му се искаше учителката да влезе при чудовищата... Така и стана съвсем скоро...
Госпожицата се забави вътре доста. Прикрито зад една колона, момчето се надяваше, че чудовищата са й видели сметката...
34 минути по-късно учителката излезе от тоалетната жива и невредима. Дори и чудовищата се бяха изплашили от нея!
Така и не проумя какво е правила вътре учителката му повече от половин час.

* * *

Имаха час по история на нравите.
Пред очите му непрекъснато играеше Розовата панделка - трептеше, тръпнеше, виеше се, пулсираше. Предизвикваше го! Да извърши подвиг.
В началото на урока госпожица учителката разясни смисъла на глагола НРАВЯ (СЕ) и им даде съчинение на тема "На нравите по стъпките потайни..."
После застана до прозореца и се загледа в пътникопотока, преминаващ през близката трамвайна спирка. На лицето й беше изписана омраза към целия човешки род.
Момчето използва временното й разсейване и извади пистолета. Не стреля в нея. Това беше воден пистолет. Водната струя само щеше да я превърне в мокра кокошка. Момчето насочи пистолета към... Черната дъска.
Мокри букви се появиха по нея, но не потекоха. О Б И Ч А . . . изписа набързо момчето. Не успя да довърши.
Госпожица учителката се извърна внезапно. Момичето с розова панделка изпищя. Момчето запази самообладание.
Госпожицата вдигна показалката застрашително - очите й бяха кръвясали от злоба. Момичето припадна. Момчето усети болката още преди пръчката да се стовари върху дясната му ръка...
Учителката го удряше озверяла. Момичето повече не можеше да реагира. Момчето се присъедини към него...

* * *

"В безсъзнание ли съм или съм мъртъв? Или сънувам?", питаше се момчето. "Ако съм мъртъв, как тогава разсъждавам? А може би наистина има Живот след Смъртта?!"
Не виждаше нищо друго освен мрак. Не можеше да се движи. А и не искаше. Лежеше - може би в легло, но къде - не знаеше. "Има ли легла и в Отвъдното?" Тялото не го болеше - просто нищо не чувстваше. "Сигурно съм в Ада. Не може в Рая да е такъв мрак..."
Постепенно тъмнината започна да изсветлява. Остана само едно черно петно. С ужас установи, че това е... Черна дъска. Бяло видение изплува пред нея. За миг щеше да изгуби съзнание пак. После си каза, че това не може да е Тя... Тогава забеляза, че онова, черното, не е Черна дъска, а най-обикновена космическа Черна дупка... Жената (бялото ефирно създание беше жена) пристъпи към него. Не я видя да отваря уста, но чу глас. Изглежда беше нейният.
"Не се страхувай! Аз не съм госпожица учителката, макар че много приличам на нея. И няма начин да не е така, защото сме... близначки. Но Тя е лошата. Не знам дали Аз съм добрата... Изпращат ме при теб, за да бъда твоят Ангел хранител!..."

* * *

Симпатичен беше този Ангел хранител! Въпреки че приличаше на госпожица учителката.
Заради Ангела Момчето забрави Мисълта за Смъртта. Престана да се пита живо ли е. Престана да разсъждава има ли Живот след Смъртта. Престана да мисли за Живота.
Престана да си спомня за Момичето с розовата панделка дори...

* * *

Момичето с розовата панделка седеше край болничното легло и плачеше. Момчето с воден пистолет вече седмица не идваше в съзнание.

* * *

Момчето свикна да разговаря с Ангела без да отваря уста. Разговаряха на всякакви теми, само две избягваха - Смъртта и Момичето с (каква беше на цвят) панделка? Не че това бяха теми табу. Не - това бяха анти-теми, по които просто нямаше какво да се каже.

* * *

Съсипано от мъка, Момичето не си смени розовата панделка с черна. Престана да си връзва каквито и да било панделки!

* * *

Момчето не знаеше колко време е минало. Все така продължаваше да лежи и да си говори с Ангела. Но една сутрин (вероятно беше сутрин, такива неща се случват само сутрин) Ангелът пристигна с огнена колесница. Два изискани змея я теглеха. Единият беше във фрак, другият – с маркова тениска. Ангелът държеше в ръка ... не, не показалка - вълшебна пръчица. Махна с нея към момчето и... то почувства тялото си. За секунди почувства и спомена за нещо розово. Ала този спомен бързо претръпна.
"Стани", рече Ангелът - не заповеднически, нежно. - "Ела с мен!"
И момчето тръгна...

* * *

На сутринта Момичето, което някога носеше розова панделка, беше изненадено, като не го намери в болничното легло. Помисли си, че е дошъл в съзнание и се е прибрал вкъщи.
Зарадва се Момичето и също си отиде вкъщи.

* * *

Само санитарката, която пратиха да оправи леглото, се чудеше защо макар и празно, то изглеждаше вдлъбнато - като че ли някой лежи в него... Чаршафът напомняше детско телце, а под него нямаше нищо... "Странно е това!", каза си санитарката. И си помисли дали да не напише разказ за случилото се. Но не това е работата на една санитарка.

* * *

- Ето, това е Смъртта!
- Да, това е Тя.
- Страхуваш ли се?
- Не.
- Защо?
- Защото Ти си моят Ангел хранител!





ДЕТЕТО ОТ БЪДЕЩЕТО И МЪЖЪТ,

КОЙТО СЕ СТРАХУВАШЕ, ЧЕ ЩЕ ОСТАРЕЕ


Детето живееше в Мъглявината на Бъдещето и чакаше... да се роди...
То беше като всички останали не-родени деца - не знаеше кого да обича, защото още нямаше нито майка, нито баща. А беше изпълнено с обич.
Детето нямаше име, нямаше възраст и пол. Денем си играеше с другите малчугани, гонеше се с децата на ветровете сред илюзорни поляни, пускаше звездни хвърчила и чакаше. Без да го знае и без да се стреми към това, то чакаше - да се роди.
Там - в неговия свят - не живееха възрастни (ветровете нямат възраст). И то не знаеше какво е да растеш и да ... остаряваш. Но един ден детето видя нещо, което преобърна и без това неизградените му представи за живота.
Беше привечер. Малко преди времето, когато децата заспиват. Точно тогава пред Захарната къщичка на сънищата видя един вятър баща, който беше взел на ръце своето вятърче, люлееше го и му пееше приспивна песен... Малкото му сърчице щеше да се пръсне от вълнение. Зави му се свят...
Когато се съвзе, не разбра какво точно е видяло. Разбра обаче, че там - някъде в безкрая, има един друг свят. Светът на родителите и техните деца. Тази вечер то за първи път усети, че е ДЕТЕ. Усети болката от самотата, че е изоставено в Мъглявината на Бъдещето. Усети тръпката на очакването да се Роди!

* * *

Мъжът беше висок на ръст, с очи като изгрев - златисти и топли.
Живееше в един град на планетата Земя... И изобщо не подозираше, че някъде далече (но не чак толкова далече) съществува Мъглявината на Бъдещето.
Мъжът беше все още млад. Дните му минаваха като на всички останали мъже на Земята - имаше дом, ходеше на работа, обичаше няколко жени (често едновременно). Понякога, но само понякога, той си припомняше, че е бил дете. И му ставаше приятно. Спомняше си много неща от миналото, но не можеше да си спомни какво е било преди да се роди...
Когато се "вдетиняваше", очите му ставаха още по-слънчеви. Играеше си с хлапетата от квартала, пускаше с тях хвърчила от детски усмивки. Без да го осъзнава, много му се искаше да стане Баща!
Един ден, докато правеше сутрешен крос, в парка срещна баща с бебешка количка. Човекът спря, приседна на пейката, взе пеленачето на ръце и го целуна по челото. Мъжът бегач също спря, също приседна на пейка. Защото му премаля...
След малко човекът с бебешката количка продължи разходката си, но бегачът не можа да продължи своя крос. За първи път в живота си усети повика на бащинството. Искаше да има дете! Да го люлее, да си играе с него, да му рисува захарни къщички. Да го обича!
Мъжът със златисти очи беше все още млад. Но наскоро откри по слепоочията си няколко бели косъма. И разбра, че остарява. Изплаши се. Помисли си, че ако има дете, старостта ще дойде още по-неизбежно. С растежа на детето той щеше да остарява все повече и повече. И щеше да се приближава към Смъртта. А с годините и самото дете щеше да върви неизбежно към собствения си край...
Разкъсван от желанието да стане Баща и от страха, че ще остарее, мъжът не се реши да направи избор. И така всъщност избра Самотата. И без да усети, остаря. Едва тогава почувства абсолютната празнота: НЕ беше млад! НЕ беше и баща!

* * *

А в Мъглявината на Бъдещето детето все още чакаше да се роди. И въпреки безкрайното очакване, то продължаваше да е изпълнено с обич към своите неясни родители.

* * *

Беше неделя - ден за свиждане в Оазиса на Безвремието. Отвсякъде прииждаха хора. Всички пациенти, страдащи от наивност, имаха посетители. Само при един старец никой не се спря и затова той разговаряше с пеперуда екскурзиантка. Старецът седеше приведен, ръцете му трепереха (леко). Имаше бяла, ама много бяла коса. Но очите му бяха като изгрев - златисти и топли.
Пеперудата не се застоя дълго - продължи по маршрута си.
А посетителите продължаваха да пристигат. При другите! За да си спести вълнението, в което го въвличаше тази гледка, старецът тръгна да се прибира в Санаториума на спомените. Едва направи няколко крачки и видя пред себе си млад мъж. Носеше букет звезди и кошница със захаросани плодове. Беше висок на ръст. Очите му бяха като изгрев - златисти и топли. Също като неговите... Наистина беше млад, но по слепоочията му вече имаше няколко бели косъма...
Бащата и неговият не-роден сън се познаха. Прегърнаха се. Чак тогава старецът забеляза, че младият мъж води за ръка дете - неговият не-роден внук. Разплака се... Дори и изоставен в Мъглявината на Бъдещето, синът му беше направил своя избор - да бъде Баща!
Макар че беше немощен, старецът взе на ръце своя пораснал не-роден син, залюля го и му запя приспивна песен. Винаги му се е искало да може да го направи и ето че сега го направи - горд, че е баща.
Омаяни от радостта, и двамата забравиха малчугана, но той не скучаеше. Той вече беше усетил тръпката да се РОДИ и да има РОДИТЕЛИ...
Докато си играеше в градината, хлапето срещна същата онази пеперуда и тя му разказа историята на Мъжа, който се страхувал, че ще остарее, и за неговото неродено дете. Разказа му как накрая двамата се срещнали и най-после били такива, каквито искали да бъдат: баща и син!
Това се случило в едно малко странно, но красиво място - Оазиса на Безвремието.





МОМЧЕТО С ВОДЕН ПИСТОЛЕТ


И МОМЧЕТО С ИСТИНСКИ ПИСТОЛЕТ


Те бяха приятели - още преди да се родят.
Момчето с воден пистолет обожаваше водата, но не умееше да плува. Това не му пречеше да цамбурка в реката, в езерото, в морето... Обичаше и водното изобилие на дъжда. Разхождаше се под плача на небето, без да се страхува, че ще се измокри. Тичаше, прескачаше локвите, пиеше от водата, която се стичаше по лицето му.
Другото момче беше пристрастено към хладното величие на камъните. Катереше си по скалите, галеше ги. Пълнеше джобовете си с камъчета, носеше ги вкъщи - направи си каменна градина.

* * *

Веднъж заваля дъжд. Водата запълни една доста голяма вдлъбнатина в каменната му градина и се образува езеро. Подари го на приятеля си - момчето с воден пистолет.
Двамата си играеха всеки ден в каменната градина - споделяха си я. Никой не казваше "това са моите камъни" или "това е моето езеро"! Всичко беше тяхно.

* * *

Беше осемнадесетият ден на лятото. Слънцето постепенно изпиваше езерото и двете момчета се захванаха да го спасяват. С кофички за пясък носеха вода от чешмата и доливаха... Камъните бяха мокри и хлъзгави. Момчето с воден пистолет се подхлъзна и падна във водата - неговата вода.
Това езеро нямаше полегати брегове. Беше като яма. А момчето с воден пистолет не умееше да плува. Но неговият приятел можеше. Спаси го...
После седяха и двамата мокри в каменната градина и гледаха залязващото вече слънце, което се беше отказало да изпие тяхното езеро. Езерото, което само за миг беше поискало да изпие единия от тях.

* * *

През нощта момчето с воден пистолет за първи път сънува чувството на благодарност. И се изплаши да не дойде време, когато щеше да хвърля камъни в езерото. Събуди се обляно във вода, която възрастните наричат пот, и се изплаши за втори път - да не започне да се дави пак...
Смазано от толкова емоции, момчето заспа, но чувството за дълг и страхът продължиха да се борят за място в сърцето му. Във все още неспокойния си сън момчето потръпваше, когато взимаше превес чувството на благодарност, и стенеше, щом надделееше страхът.

* * *

Минаха девет месеца. Беше пролет.
Както винаги двамата си играеха в каменната градина. Тогава ги сполетя ново нещастие. Момчето с истински пистолет се спъна, както се гонеха, падна и удари главата си в камъните. Потече кръв!
Момчето с воден пистолет се изплаши, но не избяга. Коленичи до приятеля си и видя, че раната е лоша. Чувството за дълг и страхът пак започнаха да се боксират в сърцето му, но момчето спря препирнята им - приятелят му умираше...
Само за миг, за един-единствен миг момчето с воден пистолет успя да отиде през девет земи в десета, да напълни пистолета с жива вода, да се върне и да напръска с нея раната...
Малко по-късно и двамата седяха бледи в каменната градина и гледаха жертвения камък, кръвта върху който никога нямаше да се отмие...

* * *

Същия ден на момчето с воден пистолет му се роди сестра.
И двамата приятели първо страняха от нея. Постепенно момчето с воден пистолет проумя, че е брат и й подари собственото си езеро. Това ново чувство не измести братството му, т.е. приятелството с другото момче.

* * *

Минаха още много, много дни.
Момчето с истински пистолет също прие сестрата на другия като своя сестра. Обикна я и й подари своята каменна градина. Момичето беше красиво и палаво. То беше единственото момиче в този затворен свят на двете момчета, камъните и водата...
Доскуча му на момичето от еднообразието на каменната градина и един ден - беше ранна есен - хвърли всички камъни в езерото. Те, разбира се, изплискаха водата.
Момчетата чертаеха върху уличния асфалт карта на звездното небе и видяха езерото да изтича край тях. Хукнаха към градината, но нея вече я нямаше. Момичето точно хвърляше последния камък в доскорошното езеро.
Първо се ядосаха. После й простиха: момчето с воден пистолет от братска обич, момчето с истински пистолет - от любов.
Двамата приятели си останаха приятели, въпреки че техният свят беше разрушен.

* * *

За Коледа момчето с воден пистолет подари на сестра си пълнолуние. Другото момче поиска да й подари сърцето си, а тя му отказа с аргумента: "Как ще живееш без сърце?!"
Тогава момчето с истински пистолет призова брат й на двубой - защото ТЯ беше отхвърлила неговия дар.
Момчето с воден пистолет имаше воден пистолет, а момчето с истински пистолет - истински. Призори, точно в 5 ч. и 13 мин. двамата застанаха един срещу друг. Между тях беше каменната разруха - единствен спомен за езерото и градината. При първия слънчев лъч и двамата натиснаха спусъците. Водният пистолет се спука, истинският - засече.
Двамата приятели се погледнаха и разбраха, че вече не са приятели, бяха убили приятелството.
Веригата на времето се скъса:
... Момчето с воден пистолет падна в езерото и се удави...
... Момчето с истниски пистолет се спъна и падайки, удари главата си в камъка.

Преди да издъхне, заваля дъжд, който постепенно отми кръвта, обляла жертвения камък..





МОМЧЕТО И ФЕЯТА


"Ти пак дойде... Страхувам се от това постоянство. Дано удоволствието от появата ти не се превърне в кошмар!
Щом затворя очи, идваш в съня ми. Все по-различима и все по-красива. Вече не се стряскам от появата ти.
Първия път щях да изкрещя от ужас... Усещах, че някой стоеше до леглото ми, но не го виждах. Ти нищо те каза. Ти никога нищо не казваш и до днес. Невидима ръка ме докосна по дясната буза - топла и мека - и разбрах, че нощният посетител е добро същество. Все пак доста необичайно е нещо невидимо да те докосва... Момчетата ми се присмиват, че се страхувам да ходя нощем на гробището, както правят те. И аз наистина се страхувам. Страхувах се и онази нощ, но не извиках в тъмнината. Може би защото тъмнината беше изсмукала дъха ми. Или ти?"

* * *

"Добре, че дойде и тази нощ. Вече се научих да те виждам. Тази нощ ме е страх да остана сам, а не искам да кажа на мама. Днес почина баба и разбрах, че един ден и аз ще умра. Не съм сигурен дали това е страшно, ала мене ме е страх. Сигурно защото съм твърде млад. Баба посрещна смъртта спокойно. Дори се усмихваше.
Сега вече я няма. Не може да ми прави конфитюр... Никога повече няма да гледа телевизия... Тя е мъртва. Мама казва, че всички ще умрем.
А ти смъртна ли си?"

* * *

"Не мога да разбера защо винаги мълчиш, но разбирам, че си красива. Не приличаш на никое от момичетата от нашия клас. По-хубава си.
Заповядай, седни на леглото ми. Все стоиш права, гледаш ме и... нищо не казваш. Кажи ми поне името си!"

* * *

"Измислих ти име - Феята с русите коси. Не знам дали наистина си фея, но на такава ми приличаш. Не знам дали косите ти са руси, предполагам...
Това, че не знам коя си, не е чак толкова лошо. По-интересна си ми. А предполагам, че знаеш всичко за мен - и добрите, и лошите ми мисли. Вероятно знаеш и за нещата, които само помислени, ме карат да се изчервявам."

* * *

"Така или иначе може би си разбрала, затова ще ти го кажа - помислих си колко хубаво ще е да ме целунеш!... Само си го помислих...
Сигурно е неприлично да ти го кажа, но ще го направя - не си помислих за целувка по бузата..."

* * *

"Тя щеше да ме целуне, ако не бях избягал...
Отивах в магазина за хляб, когато срещнах малката цветарка от нашия квартал. И друг път съм я виждал, ала не сме си говорили, нито сме играли заедно. "Здравей!", каза ми цветарката, хвана ме за ръка и тръгна с мен, като леко подскачаше от крак на крак. Вървях вдървен и не се дръпнах. Ръцете й бяха мръсни, колената й имаха рани от охлузване. В несресаната й коса нямаше цвете, както може би си мислиш...
Пред магазина за хляб тя ми каза "Чао!" и понечи да ме целуне... По устата. Тогава видях обилно начервените й устни - сякаш по тях имаше кръв от нечии други... отхапани устни.
Издърпах ръката си от нейната и побягнах. До дома тичах, без да се обръщам и без да се замислям какво щях да кажа на мама защо не съм купил хляб...
...Това го разказвам само на теб. Надявам се, че няма да го разкажеш на друг..."

* * *

"Цял ден мислих и ми се струва, че не трябваше да бягам... А? Пак нищо не казваш...
Истината обаче е, че продължавам да си мечтая само за твоята целувка.
Не се усмихвай загадъчно! Помогни ми да се спася от натрапчивото желание. Целуни ме!"

* * *

"Днес отново срещнах цветарката. Пак ми се усмихна, а аз веднага минах на другия тротоар.
"Почакай, любими!", извика тя след мен.
Побягнах."

* * *

"От толкова време идваш всяка нощ, че вече сме си близки... Мама, ако разбере, ще каже, че не е редно млада жена да посещава момче по тъмно. Но тя няма да разбере. Тя не може да те усети. Само аз.
Само аз те харесвам... Всъщност само при мен ли идваш или ходиш и при други момчета, след като заспя?"

* * *

"Не знам дали мама повярва на опашатата лъжа, че шалчето, което намери край леглото ми, било нейно... Добре, че не ме попита за какво ми е било нужно... Взе го и повече нищо не каза.
А ти какво ще кажеш? Нали си уж невидима. Нали само аз те виждах? А снощи си забравила шалчето си и мама го видя. Или нарочно си го изпуснала?
Невидима ли си наистина? Истинска ли си? Впрочем ти никога не си казвала, че е така. Аз си го внуших. Значи не си сън. Значи си материална. И ако ме целунеш, ще почувствам устните ти..."

* * *

"Тази цветарка не е чак толкова лоша. Може дори да се каже, че е хубава. Е, не чак като теб.
Бяхме заедно на опашка за зеленчуци. Сред множеството събрах кураж и я погледнах. Тя облиза устни. Погледнах я пак...
После продължихме да се гледаме.
Разбира се, отново видях, че по бузите й имаше драскотини, а ръцете й бяха все така мръсни. (Нима като ядем ягоди и си цапаме ръцете, след това не ги облизваме?!)"

* * *

"И днес я срещнах. Целуваше се с някакъв пияница и му задигна портфейла, без да я усети.
Бях се скрил зад оградата и ги гледах. Тя забеляза, че я видях, и ми изпрати въздушна целувка.
Не ми трябват устните й, с които е целувала устните на пияния!..."

* * *

"Вече се страхувам, че съм се повредил... Престанах да си мисля за твоята целувка..."

* * *

"Слава Богу, тази нощ отново го желая!
Моля те, само една целувка...
....................................................................
....................................................................

Щом ти не искаш, аз ще дойда при теб и ще си взема една целувка!
...................................................................................................................
...................................................................................................................

Ох, ударих се в стената. Къде си? Допреди миг беше тук!
Целунах тапета. Той е прашен и одраскан - като цветарката."


* * *

"Наближава утрото, а те няма. За първи път от толкова време не се появи, но съм убеден, че си тук. Криеш се! А аз те помолих само за една целувка...
Ако не дойдеш и през следващата нощ, ще отида при цветарката. Тя ще изцапа бялата ми тениска с калните си пръсти, ще одраска бузите ми с нокти, ще омаже устата ми с червилото си, но ще ме целуне! И ще ме целува пак и пак, и пак...
Не ме тласкай в ръцете й, в устата й! Целуни ме!"

* * *

"Не издържам повече, ще се предам!
................................................................
................................................................
Часовникът удари пет часа. След малко ще изгрее слънцето. Твоята руса коса не изгря и тази нощ за мен.
Сигурно си отишла при друго момче и сигурно вече си го целунала...
Аз ще отида при цветарката и ще й поднеса устата си. Тя ще я напълни с цветя и аромат!...
Жалко все пак, че не успях да целуна твоята чистота!”


* * *
..............................................................................................
..............................................................................................




...............................................................................................


* * *

Цял ден момчето с воден пистолет и малката цветарка се целуваха в парка, скрити зад розовия храст.
Привечер вървяха хванати за ръце, подскачаха от крак на крак и едва не връхлетяха върху някаква жена. Тя се подкрепяше на патерица. Десният й крак беше гипсиран. Беше хубава жена. Светлокоса.
Момчето щеше да отмине, омаяно от целувките на цветарката, но се обърна и позна Феята с руси коси.
Тя му се усмихна и премина на отсрещния тротоар, където влезе в сграда със затъмнени прозорци. Момчето знаеше, че там се помещава фирма за компаньонки...






КАК МОМЧЕТО С ВОДЕН ПИСТОЛЕТ НАМЕРИ

СВОЯТА ИСТИНСКА МАЙКА И... Я ИЗЯДЕ


Къщата спря да се смее. Погледна момчето сърдито:
- Защо ме мразиш? Аз съм твоят дом!
Момчето хвърли по нея празна кутия от кока-кола и се качи на велосипеда. Подкара към Пустинята.

* * *

Къщата премигна неадекватно, свали покрива си, изтупа керемидите от него, а после изпадна в истерия. Това беше своенравна къща. Къща мащеха. Затова Момчето я мразеше.
Бяха се преместили тук по време на Голямото лятно преместване. Бягаха от съдбата си. Паяци и гъсеници изядоха предишните им две къщи. Момчето не помнеше първата - гадините я оглозгаха, когато беше едва тримесечно бебе. Точно тогава изчезна Майка му. Повече за да избяга от гъсениците и паяците, отколкото за да търси жена си, Баща му се премести в друг град.
Там живяха седем години. В деня, когато момчето имаше рожден ден, насекомите пак се появиха. Паяците изядоха тортата, ограбиха колекцията му с картинки от дъвки и най-нахално се представиха за негови съученици пред смаяния му баща... Още по-страшно стана, щом плъзнаха гъсениците. Те бяха навсякъде - в обувките му, в кутията с водни боички, в задния джоб на дънките, в тубичката паста за зъби, в сънищата му...
И отново се преместиха...

* * *

Сега живееха в тази дървена къщичка на брега на едно оранжадено езеро. Местните хора щяха да му се присмеят, ако чуеха тази щуротия за езерото, но Момчето не казваше на никого. Предпочиташе само то да си знае и тайничко пийваше оранжада нощем, щом дори и щурците заспяха.

* * *

В началото новата къща си траеше. Правеше му палачинки, канеше щъркели и катерици на гости, разказваше му приказки, в които Доброто никога не побеждаваше...
И изведнъж нещо й стана на тая уж кротка къщичка. Сутрин вместо да го буди гальовно, изхвърляше го от леглото с ритник. Веднъж му сложи в чая морска сол... Баща му наказа Къщата цял месец да не ходи на кино, ала това въобще не я стресна. Още на следващия ден Къщата свали прозорците си, заложи ги при местния лихвар и си купи червило и лак за нокти. Баща му зяпна, като я видя нагласена, а момчето за пръв път в живота си плака - защото дотогава не беше виждало такава красота. И в същия миг му се прииска Къщата да бъде негова Майка. Макар и Мащеха.

* * *

Избяга в Пустинята. Набра букет полски цветя. Подари й го. И чудото стана - заживяха като Майка и Син. За кратко... Това беше първото му бягство в Пустинята. Последваха и други - криеше се там винаги когато усетеше Самотата.

* * *

Майчината обич на Къщата се плъзгаше по покрива й, стичаше се по прозорците, пълзеше по пода на стаята, просмукваше се в завивките дори. Беше обич действителна. Тя се нуждаеше от него. Представяте ли си какво щеше да прави тази изстрадала Къща без нейното малко Момче?! То беше благодарен Син. Разказваше на приятелите си каква чудесна Майка има. Те го гледаха неразбиращо, правеха си знаци зад гърба му и започнаха да го избягват.
Престанаха да си играят с него.
А за детето игрите са целия му живот. Притеснена психиката на Момчето да не атрофира в нрав на непоправим психопат, Къщата-Майка започна да си играе с него. От сутрин до здрач. Но все пак не може една Майка да си играе със Сина си по цял ден... Майките имат и други задължения.

* * *

Наближаваше 15-ият му рожден ден. Къщата бе решила да организира голяма веселба. Искаше да го зарадва и изненада. Поканила беше всички - съучениците му, щъркелите и катериците, оранжаденото езеро... От престараване беше поканила даже... паяците и гъсениците... Беше добра жена, т.е. Къща.
За рождения ден му направи огромна торта. Отгоре й имаше малка захарна къщичка - пълно нейно подобие...

* * *

Когато видя захарната къщичка, Момчето се изплаши отвътре да не изскочи Баба Яга. Баща му го успокои - каза му истината за Баба Яга. Момчето вярваше на Баща си.
След първоначалния стрес захарната къщичка толкова му хареса, че я скри в стаята си...
Празникът отмина, а момчето продължаваше да я очаровано от новата си приятелка. Да, малката захарна къщичка му стана приятелка. То обожаваше млечните й стени, шоколадовите керемиди, карамелените прозорци... Обожаваше я и я обичаше. Обичта му стигна дотам, че една нощ и каза: "Ти си моята истинска Майка!" Захарната къщичка го целуна по челото и Момчето щастливо заспа.
Голямата стара Къща видя и чу всичко. Щеше да полудее от ревност. И призори избяга. Разбрала беше, че повече не може да му бъде Майка.


* * *

Момчето се събуди без покрив над главата си. Захарната къщичка беше обаче с него. И заживяха заедно - като Майка и Син.
Щастливи бяха. Но с всеки изминал ден Момчето се страхуваше все повече да не изгуби и нея. Искаше да я задържи завинаги при себе си... И тогава разбра какво трябва да направи.
Захарната къщичка също го разбра. И не възрази. Тя го обичаше истински. Беше готова...
Момчето разтвори уста и налапа своята (последна) истинска Майка. След като я изяде, облиза пръстите си...





МОМЧЕТО С ВОДЕН ПИСТОЛЕТ И БОЛКАТА


За първи път почувства болката, когато се раждаше. Главата му се замая от сблъсъка с Външния свят. Но не го болеше само него, болеше я и майка му. В последния миг от времето, през което бяха едно цяло, то усети нейната болка и разбра, че човека го боли. Научи, че Животът е болка.

* * *

Момчето само усети болката, когато беше едва неколкомесечно бебе - тогава още не се беше появила болката от поникващите зъбчета.
Неговият баща беше смел и суров мъж. Въпреки това се отнасяше мило със сина си - взимаше го на ръце и го подхвърляше във въздуха. Винаги го хващаше. Само веднъж не успя... Не го направи нарочно - за да изпита устойчив ли е на удар синът му. Не! Просто беше малко замаян от фаталната комбинация пълнолуние плюс пълно слънчево затъмнение, внезапно връхлетели човечеството онзи ден. Може би точно по същата причина и бебето беше замаяно - не усети особена болка при падането и не се разрева. Но усети, че тепърва ще пада много пъти. За пеленачето още нямаше разлика между Падане и Падение...

* * *

Постепенно дойде времето, когато падаше от детското креватче, от стола (който си беше примъкнал, за да достигне тавата със сушени смокини, скрити в шкафа). Падаше от велосипеда, от коня (когато се записа в школата по езда), a веднъж едва не падна от покрива на къщата - беше се качил да провери думите на сестра си, която твърдеше, че под керемидите се крият летящи гущери...
Болката и страхът всеки път бяха различни. А когато често те боли, ставаш зависим от болката. Дори може да ти липсва.

* * *

Беше есен. Момчето лежеше в задния двор, зарито в купчина окапали листа. Беше се сляло с тях. (Представяше си, че и то е листо - все още свежо и крехко, безумно зелено. Другаруваше с пойните птици и пеперудите. Радваха се заедно и на слънцето, и на дъжда. Докато научи, че пеперудата - страхотна красавица, която му беше най-добра приятелка, страда от прогресиращо обезцветяване. Съсипано от мъка, момчето-листо й подари собствената си зеленина и в същия миг увяхна...)
Обсебено от фантазиите си, момчето не чу приближаващия автомобил. Майка му виждаше единствено купчина окапали листа... Когато листата се разхвърчаха от преминаващата кола, прозвуча вик...
Прекара няколко месеца с гипсиран крак, но се оправи. По-трудно беше на майка му, която получи трайна психическа травма от непрестанно щурмуващата я мисъл, че е прегазила собствения си син.
Момчето изобщо не я упрекваше, въпреки че когато лявото предно колело премина през левия му крак, болката беше убийствена. Но всяка болка се забравя. Освен ако не свикнеш с нея. А то е същото.


* * *

Растеше момчето, а болката продължаваше да го изненадва.
...Когато я видя за първи път, изобщо не си помисли, че това е жената на неговия живот. Беше красива, чаровна, умна. Излизаха често - говореха си за всевъзможни неща, шегуваха се - дори с Живота и Смъртта. Дните минаваха и някак между другото разбраха, че не могат един без друг. Ожениха се.
През първата брачна нощ и двамата ги боля...
Момчето (вече мъж) имаше приятел - умен, добър, красив. От малки споделяха всичко. Един ден приятелят му предложи да споделят жена му... Онзи го убеждаваше колко е естествено, колко е всеотдайно. Каква върховна проява на приятелството е да позволиш на приятеля си да спи с жена ти. И евентуално тя да зачене от него! Какво по-хубаво от това синът ти да бъде син на твоя най-добър приятел!
Всичко това не го потресе. Изненада го, че собствената му жена нямаше нищо против. Тя беше готова да я сподели приятелят му!
Трудно е да се каже дали болката беше повече физическа или сърдечна. Заболя го и го боля дълго. И то не заради плътската арогантност на двамата най-близки хора. А защото точно те му отреждаха ролята на сводник.

* * *

Оттогава болката започна да го напада отвсякъде:
Заболя го сърцето (наистина го болеше).
Заболя го жлъчката.
Заболя го палецът на дясната ръка, който беше гноясал.
Заболя го левият бъбрек.
Заболя го раната на коляното, охлузена при поредното падане с велосипеда.
(Макар че порасна, продължи да пада.)
Заболя го кътник, развил кариес.
Заболя го апендиксът.
Заболя го язвата.
Заболяха го хемороидите.
Заболяха го очите - от взиране в невидими неща.
Заболя го гърлото - имаше хроничен фарингит.
Заболя го черният дроб.
И белият.
Нямаше част от тялото му, която да не го болеше...

* * *

Изпи чаша собственоръчно приготвен коктейл и... заспа.

* * *

Когато се събуди, вече нищо не го болеше. Не защото болката беше преминала, а защото нямаше сърце, жлъчка, бъбрек, кътник..., които да го болят. Беше прекрачил границата между болката и НЕ-болката. Беше избрал нематериалната свобода (на духа) пред постоянно уязвимото тяло.
Неизмъчван от всевъзможните човешки болки (духът на) момчето с воден пистолет се разхождаше в Райските градини. Нито веднъж не откъсна ябълка от плодовитите клони. Внимаваше да не стъпче горските теменуги, покрили поляната между дома на Св. Петър и Неговата къща. Не си ходеха на гости със Змията. Даже не я поздравяваше, когато я срещаше! Но тя беше достатъчно коварна, за да му влезе под кожата.

* * *

Парче изсъхнала змийска кожа лежеше на пътеката между Фонтана на ангелите и люляковите храсти. Момчето с воден пистолет я срита встрани и тогава насреща се зададе самата Змия.
Беше време за следобеден сън в Рая. Момчето предпочиташе вместо да спи (сънищата го връщаха в земния свят и му напомняха за болката), да се шляе из Райските градини.
Опита се да подмине Змията, но тя го заговори. Първо не я слушаше, но после историята, която му разказваше, го впечатли.
Змията го убеждаваше, че Ева е покосена от неизлечима болка. Горката жена мъченически понасяла страданията, но била излиняла, станала безразлична към изкушенията на Рая! Не е ли готов да помогне на Ева, да я спаси, попита го Змията. Момчето с воден пистолет я погледна въпросително, а тя сведе очи и неочаквано продължи по пътеката, като го остави в недоумение.

* * *

Момчето не беше срещало Ева, странеше от нея, защото знаеше, че жените са потенциален причинител на болка. Но след като научи от влечугото нейната история, скришом влезе в двора й - Ева седеше край кладенеца и плетеше ризница за своя Рицар-освободител. Беше бледа, очите й - лешникови. В тях имаше и болка, и доброта.
Момчето я наблюдава през целия ден. Усети страданието й като свое. Малко преди залез слънце Ева прибра плетката и отиде на Евин плаж.

* * *

На следващия ден момчето побърза да открие Змията и я помоли за помощ. Малко надменно тя му обясни, че работата не е толкова проста. Ако иска да спаси Ева от болката, трябва да е смел и непоколебим. Обеща й... Змията го накара да се закълне, че ще прави само това, което тя му каже. Положи клетва и от този момент стана Рицар на болката...

* * *

Привечер се срещнаха край Райските двери. Змията беше наметната с черна мантия. Момчето едва я различи в сумрака.
До дома на Ева вървяха мълчешком. Вътре още светеше, затова останаха скрити сред дърветата. За миг Ева застана на прозореца с ябълка в ръка, зачудена дали да отхапе, после върна плода в кошницата. Змията изстена.
Когато всички лампи угаснаха и щом се увериха, че е минало достатъчно време Ева да е заспала, Змията и момчето се промъкнаха в къщата. Откриха стаята й.
И насън Ева стенеше от болка!... Сред сатенените завивки изглеждаше още по-бледа, въпреки че луната се отразяваше в пясъчната й коса.
“Настъпи твоят час”, просъска Змията. Момчето не я разбра. Тогава тя най-спокойно му обясни, че единственото спасение за Ева е смъртта. “Ти имаш пистолет и можеш да я освободиш от болката”, убеждаваше го Змията. Момчето зяпна от изненада. Не беше и помисляло, че трябва да убие Ева!
“Застреляй я”, съскаше Змията. “Спаси я”!
Момчето не помръдваше.
“Стреляй”, амбицираше го райската изкусителка.
“Не мога”, отсече момчето и понечи да си тръгне.
Вбесена, Змията изсъска за пореден път и го ухапа за глезена.
Докато отровата проникваше в тялото му, момчето си припомни болката.

* * *

Когато се събуди, мъчеше го страшен махмурлук. И го боляха жлъчката, бъбрекът, зъбът, раната на коляното... Болеше го дори споменът за някакъв налудничав сън. Залитайки, отиде в банята и повърна всичката болка.
После се прибра в стаята и все още омаломощен се просна на кревата. В съседното легло продължаваха да спят прегърнати жена му и най-добрият му приятел.



МОМЧЕТО И СИНИГЕРИТЕ


Там - горе - беше различно. Там беше Раят за него...
От короната на дървото можеше да види много повече от света. Седнало на най-високия клон, момчето разговаряше с листата. (Когато те окапеха, говореше си със спомена за тях.) Листата знаеха много. Там - от високото - му показваха такива неща, които не би видяло долу, на земята. Короната на дървото беше за него прозорец. Трябваше да го отвори, за да допусне света при себе си. Такова богатство от багри, звуци и чувства нямаше дори в малката им къщичка, въпреки че доскоро тя беше за него най-уютното място. Докато не откри Дървото...
То поиска да се запознае с него, но момчето, което знаеше, че не бива да говори с непознати, побягна. Дървото можеше да го обвие с клоните си, да го спре, да го плени. Не го направи, защото ценеше свободата - своята и на другите. На следващия ден момчето само се върна. Дървото нищо не каза. Посрещна го като стар приятел.
Момчето се научи да се катери - почти като катерица. Дървото му показа всичките си тайни - всяко листенце, всеки клон, всяка хралупа. Запозна го дори с буболечките, които флиртуваха с кората му.
Момчето също му разказа тайните си.

* * *

Дървото единствено разбра за страховете му, че е подменено дете. Момчето обичаше родителите си. Само че неотдавна една леличка ги срещна тримата - бяха на разходка в същия парк, където растеше дървото - усмихна му се леличката, щипна го по бузата и рече: "Много е следичък! Но май не прилича на никой от вас. А?"
Какво означаваше това? Беше чувало, че децата приличат на родителите си, поне на единия. Дали точно тези хора бяха неговите майка и баща?!
Скоро обаче - като всички деца, забрави тази мисъл отдадено на игрите.
След време преживя ужаса на съмнението отново. На някакво семейно тържество майка му със смях разказа как бебето й било подменено в родилния дом. "Донесоха ми друго дете, но аз веднага разбрах, че не е моето!... Поправиха грешката - върнаха ми теб..."
"Щом веднъж е станала грешка, може да се е повторила! И дали наистина е било грешка?! Ами ако се е заблудила, че точно аз съм нейното бебе?"
И други тайни сподели момчето с дървото, но нали няма да бъдат тайни, ако се появят върху белия лист...

* * *

От всички изкушения , които му предложи Дървото, най-силно го привличаха птиците.
За момчето тя бяха свръхреални създания. Отначало само ги наблюдаваше и се възхищаваше на полета им...
По-късно щеше да си мисли, че това не би могло да се случи. Ако беше с по-
лабилна психика, щеше да повярва, че всичко е било само фантазия. Но не беше. Случи се наистина.
...Седеше както винаги на най-високия клон. Денят беше като предчувствие - необятен. Слънцето се опитваше да прикрие енергийната си криза, облаците се перчеха - бяха младоци! Беше ден, типичен за началото на пролетта. Седеше сред току-що родилите се листа момчето и съзерцаваше. Този път не разглеждаше света наоколо. Наблюдаваше гнездото на синигера. На същото дърво. Новоизлюпилите се птичета пищяха - постоянно гладни - и травмираха баща си, синигера. Горкият, беше за първи път баща! Суетеше се около тях малко безцелно, но нямаше съмнение, че ги обича...
Момчето гладаше с усмивка птичето семейство...
...Гледаше го и другото момче... Това беше най-лошото хлапе в квартала. Държеше прашка.
Синигерът знаеше какво може да причини това привидно простичо приспособление. Птичетата още нищо не знаеха - всичко наоколо им беше забавно. Момчето на дървото знаеше, че няма да успее да спре лошотията с думи. Нямаше време да слезе от клона, а и досега не се беше сбивало... Сега сигурно щеше да го направи - заради синигерите, но... Онзи вече опъваше прашката.
Камъкът полетя. Летеше право към гнездото. Синигерът забрави, че е баща и отлетя. Остана момчето. Някак инстинктивно то закри птичетата с тяло.
Камъкът го улучи в челото. Болката беше миг. После му потече кръв. И синигерчетата се нашариха с червени капки...
Хлапето с прашката видя какво стана и се изплаши. Побягна. Така правят всички деца, които всъщност не са лоши по душа...
Тази история завърши с едно приятелство. Раната на момчето зарастна. Пакостливият малчуган вече не се появи в парка.
Момчето с удоволствие навлезе в птичия свят. Със синигера бяха навсякъде заедно - заедно в клоните на дървото, заедно в тревата, на водното колело в езерото.
Не бяха заедно в небето...

* * *

Момчето искаше да полети! И летеше насън. Но наяве... "Защо не съм като птиците?! Защо не съм птица?!" Синигерът е волно създание и не усети мъката на момчето.
Тайничко, когато хвъркатите ги нямаше, то се качваше на най-високия клон, заставаше изправено и разперваше ръце - готово да полети. Трябваше да направи само една крачка и наистина щеше да полети...

* * *

Наскоро се преместиха в новопостроен жилищен блок. Момчето обичаше малката им къщичка, но сега с радост я изостави. Може би заради висините, които му даде новият дом. Тук гледката беше различна. А желанието за полет още по-силно.
Дървото не му се сърдеше, че сега предпочиташе да стои на балкона. Синигерите долитаха понякога. Вместо да го радва, това дразнеше момчето, провокираше собствената му невъзможност да разпери крила и да хвръкне.
Високо беше на 15-ия етаж. Високо и красиво. Дори да не си, пак можеш да се почувстваш като птица на такава височина. Дали? Момчето знаеше, че не е така. Разбераше, че поривът за полет може да го убие... Затваряше очи и се виждаше да лети - от 15-ия етаж към асфалта пред блока.
Беше странно и хубаво. Във фантазиите си винаги си спестяваше момента на същинското падане. Вероятно защото той беше свързан със Смърт, със сълзи в очите на майка му (на коя майка?), със страха, че е малко неприятно да лежиш в ковчег, а над тебе - горе, на земята - животът да продължава. Все така прекрасен.

* * *

Тази вечер синигерът долетя заедно с малките. Бяха весели, бяха истинско семейство. Странното е, че момчето никога не се запита къде е синигерката. Не усети липсата на майката в птичето семейство.Изглежда и самите синигери не я усещаха...
Птичето семейство си отиде малко преди човешкото семейство да седне да вечеря - там, горе на 15-ия етаж. Почти под звездите.
Ако Господ погледнеше през прозореца, щеше да си каже: "Какво чудесно семейство!" Но Господ не вярва на привидните неща. Господ знае! Знаеха го и те тримата - нямаше обич между тях и изобщо не бяха "чудесно семейство"!

* * *

Вечеряха припряно, за да се пръснат по стаите си по-скоро.
- Може ли да си направя хвърчило?
Момчето взриви напрежението помежду им точно когато дояждаха десерта. Майка му изпусна вилицата. Вилицата падна върху опашката на котката. Котката рипна на балкона. Балконът... Балконът не можа да реагира адекватно. (Балконите са от бетон и нямат нерви!)
Баща му реагира като балкона. Никак. Мълчеше. И даже не гледаше намръщено. А това беше по-страшното. Момчето разбра, че се е провалило. Очакваше го, но трябваше да опита. Много му се искаше да има хвърчило - поне то да може да полети с неговите приятели синигерите.

* * *

Забранените неща са най-сладки, са казали мъдреците. Забранят ли ти нещо, сигурно е, че ще го направиш...
Момчето си направи хвърчило! Скришом.

* * *

Хвърчилото беше готово. Щеше да го пусне следваща нощ. Тогава щеше да е пълнолуние.


* * *

Луната беше уговорена от нейните далечни роднини светулките точно тази нощ да не се скъпи за светлината си. Беше истинска нощ от преддверието на есента - запазила илюзиите на лятото.
За тържественото пускане на хвърчилото дойдоха всички приятели на момчето - синигерите, светулките... Дори дървото от парка изпрати няколко от листата си, които, обзети от празничното настроение, вече танцуваха с леко прохладния вятър.
Хвърчилото изобщо не се поколеба - веднага литна - като че ли право към Луната. Беше младо, темпераментно и безгрижно. Ценеше свободата на полета.
От радост светулките присвяткаха, синигерите огласяха нощта така, че момчето се изплаши да не събудят родителите му... Всички бяха горди с хвърчилото.
После обаче вятърът ли стихна, нещо друго ли стана - хвърчилото започна да пада. Устреми се към земята, но се оплете в антената, поставена на 13-ия етаж. Синигерите веднага литнаха да го спасяват - с човчиците си дърпаха канапа, но не успяваха, беше се оплел в антената. Листата тутакси се върнаха при дървото да му разкажат за тази беда. То протегна клони - колкото можа, протегна и корените си - опитвайки се да достигне до 13-ия етаж. Но не успя.
Момчето не заплака. Знаеше, че сълзите са излишни, беше нужно действие. Застана на парапета, разпери ръце-крила. И литна. Трябваше да спаси хвърчилото. Трябваше да му върне свободата на полета...
Задържа се във въздуха на нивото на 13-ия етаж, освободи оплетената връв. Хвърчилото се усмихна, благодари му. И тогава... двамата паднаха...
Дървото видя, че ще се случи най-лошото. Напрегна последни сили.
Корените му се опънаха до скъсване. Протегна клони, за да хване летящото към асфалта момче, прегърнало хвърчилото... Беше свръхусилие. Още малко и щеше да успее...

* * *

Синоптиците отричаха през нощта над града да е минавал ураган. А и никой нищо не беше усетил. Затова не разбраха как вековното дърво е било изтръгнато от парка и какво правеше само на два метра от трупа на момчето.
Хвърчилото го нямаше.
Потъналите в скръб синигери разправяха, че го бил отмъкна някакъв малчуган, който странно приличал на онзи, който (някога) стреляше с прашка...






МОМЧЕТО И ЧАСОВНИКЪТ НА СМЪРТТА



Хрупаше пуканки и ги преглъщаше с бира.
По МTV вървеше клип на Мадона. Чайникът свиреше в кухнята. В съседния апартамент работеха с бормашина. Гръмотевичната буря навън стряскаше гълъбите, накацали по отсрещния покрив. Телефонът звънеше повече от две минути, но той не го чуваше.
Хрупаше пуканки и ги преглъщаше с бира.
Хрупаше и преглъщаше…
Болката отляво му подейства като удар на професионален боксьор. Толкова рязко падна назад във фотьойла, че вратът му изпука.
Първо паднаха пуканките - разсипаха се по пода в малко неясната форма на сърце. Наранено сърце. Веднага ги последва бирената бутилка - течността намокри пуканките и те веднага престанаха да са хрупкави.
Дъхът му се изхлузи измежду стиснатите устни и не поиска да се върне. Премаля му и в тъмнината на несвяста очите търсеха някакви очертания, но те присмехулно се криеха зад самите себе си.
Миг преди да изгуби съзнание най-после чу телефона.
Часовникът върху пианото показваше 21:58.

* * *

Гледаше в тавана и от време на време преглъщаше през пресъхналото гърло - болезнено, но все пак приятно - че е жив.
В болничната стая беше тихо. Гръмотевичната буря беше отминала. Медицинската сестра в съседната стая безшумно си редеше пасианс. Вятърът не блъскаше клоните в прозореца. Линейката отвън беше вече паркирала с изключена сирена.
В болничната стая беше тихо. Даже мишката в ъгъла не цвъртеше.
Ако беше погледнал към нощното шкафче, щеше да види, че часовникът показваше 17:01.

* * *

Болката отляво си отиде. Но остана унесът от припадъка.
Отмалялата му ръка отметна чаршафа с усилие, после все още изтръпналото му тяло плахо се надигна, палецът на десния крак потърси единия чехъл…
Изправянето беше като ново раждане - сблъсък с един напълно непознат свят, добронамерен и предизвикателен едновременно.
В болничната стая беше почти тихо. Само от незатворената добре чешма капеше вода. Кап! Кап! Кап!
Когато чу шума от водата, чу и ударите на собственото си сърце. Туп! Туп! Туп!
Капките и сърдечният ритъм се разминаваха във влудяващ дисонанс.
Залитна и падна върху нощното шкафче. Часовникът издрънча на пода - показваше 11:24.


* * *

Слънчевият лъч бавно пълзеше към слепоочието. Бледото му лице беше невидимо върху белите чаршафи.
Една муха обикаляше като луда по ръба на чашата с вода. Медицинската сестра в съседната стая сподавено хлипаше - пасиансът показа, че той не я обича. Още по-странно - показа, че и тя не го обича… Плачеше заради безвъзвратно изгубеното в редене на пасианси време…
Лявата му ръка все още беше изтръпнала. Дясната търсеше лявата, но се оплиташе в завивките. Споменът за болката уж пътуваше към миналото, но като влакче на ужасите се връщаше точно когато не го очакваше.
Простена за кой ли път. После заспа.
Санитарят беше върнал падналия часовник върху шкафчето - показваше 07:46.

* * *

Събуди го вик.
Дежурната сестра (друга - не онази, която тестваше любовта си чрез пасианси) изтича в стаята му изплашена. Въпреки че беше медицинска сестра, тя се боеше от човешките трансформации.
Дойдоха още сестри и лекари. Не последва нов вик.
След суматохата настъпи тишина, в която задъхано се стрелкаше последният дух, т.е. дъх на онзи, който извика.
Часовникът не издаваше никакъв шум - показваше 06:36.

* * *

Не помнеше съвсем ясно как се озова в дома си - явно го бяха докарали с линейка.
Надойдоха приятели - всички се усмихваха малко схванато и говореха какви ли не небивалици. За да е весело! Разказваха спомени. Никой не говореше за утре.
Седеше безпомощно на фотьойла - лицето му беше леко напрегнато и изкривено. Питаха се наум дали е от болката или това е незаличимият белег на преходността. Избягваха да го поглеждат в очите.
Само приятелят, дето все повтаряше, че помни края на света, заговори за свободата да се самоубиеш, ако ти излезе мазол на петата от нова обувка… Ха-ха!
Останалите замълчаха неловко и скоро побързаха да си тръгнат.
Но той не остана сам - шегаджията му разказва приказка, докато заспа. Това беше историята на едно малко момче, прерязало само пъпната си връв и запълзяло…
Когато заспа, часовникът показваше 03:13.

* * *

Поредното събуждане го озадачи. Не искаше да излиза от света на сънищата - сънува, че е онова момче, което…
Очите му бяха насълзени и лепнеха.
… И в страшни, и в приятни ситуации се сънуваше като другия. Даже беше убеден, че той е момчето. Искаше да е то.
Събуждането го нокаутира по-болезнено от болката отляво.
Щеше окончателно да се предаде, ако не беше маниакалното желание да остане още малко момчето, което…
Отново заспа неспокойно.
Часовникът все още стоеше върху пианото - показваше 01:59.

* * *

От унеса го извади сестра му, пристигнала с чартърен полет от другия край на света (от другия край на съня му, от опаката страна на мечтите). Намрази я още повече, защото го лиши от приключението, от отчуждението.
Погали брат си по челото, оправи възглавницата и се разрида. Той изсумтя, но не я прогони отново накрай света.
Пое дланите му в своите и запя песен от времето, когато той беше момче и сам преряза въжетата на нейната люлка, окачена на ябълковото дърво…
Когато тя спря да пее, часовникът показваше 01:02.

* * *

Вече му беше все едно - спомените бяха свършили, сънищата също.
Затова тръгна натам.
Пътят минаваше през пустинята.
Надяваше се да срещне поне Малката кибритопродавачка или Храбрия оловен войник. Но срещна само сянката си - тлъста и лепкава.
Щом се сблъскаха, болката отляво се върна. Завинаги. Не чу хиляди звънчета, но видя Вечността. Ако имаше време да се огледа по-добре, щеше да види и часовника, полузаринат в пясъчна дюна - показваше 00:00.

* * *

“Господи, ти ли сверяваш часовника ми?”
“Аз не съм обикновен часовникар!”
“Прости ми за въпроса, Господи, но колко е часът?”





МОМЧЕТО И МИСЪЛТА ЗА БОЛЕСТТА НА МАЙКА МУ


Пътят минаваше през пустинята. Но той не тръгна по него.
Вече никакви пътища, алеи, пътечки и кози пътеки нямаха значение. Заблуждаваше се, че може - заради работата, дребните всекидневни радости и малотрайните плътски удоволствия – да изтласка някъде назад в мислите си Мисълта за болестта на майка си. Но не беше възможно.
Всички илюзии за истински и неистински майки, всички детински страхове и съмнения нямаха вече никаква власт над разума му. Веднъж му се прииска, както когато приятелят му падна на камъните и рани тежко главата си, да изтича през девет земи в десета, да напълни пистолета с жива вода, да се върне, да напръска с нея майка си и тя да се вдигне от леглото. Но вече нямаше десета земя (беше я унищожило съвсем наскоро унищожително земетресение), а водният пистолет не можеше да му бъде от полза - преди много години в цевта беше заседнала една капка (и този пистолет сега не вършеше никаква работа нито като воден, нито като пистолет).

* * *

Майка му лежеше по-бледа от Ева, по-тиха от изплашеното Момиче с розова панделка, по-незабележима от не-роденото дете от Мъглявината на бъдещето...

* * *

Даже не знаеше дали се страхува. Страхът вече не беше усещане, което го плашеше. Страхът беше само спомен от едно не-негово минало, когато пред собствените му очи родителите му побеляха, раменете им се отпуснаха, бръчиците край очите им се смесиха с бръчките на челото, умората от годините натежа в краката им денем, когато се опитваха да се разхождат в парка, и нощем – щом започнеха да сънуват една безкрайна младост и напразно се опитваха с палеца на десния крак да отметнат завивките....
Те остаряваха много по-бързо. Той - по-бавно, но също така сигурно. Виждаше какво бъдеще на не-обратима не-мощ му предстои и още повече се потискаше от мисълта за не-родения си син.
Виждаше. Усещаше как майка му и баща му вървят към края на една пътека – не-предвидима и не-реална. А той ги следваше – сляпо ли, воден от предопределение ли или избрал сам същия път...

* * *

Нямаше луна. Нито една улична лампа не светеше. Но по леглото на майка му ходеха сенките...
Жената простена в сумрака. Той също. Въздухът, изпуснат от гърдите му, можеше да бъде уползовторен във въздухоплаването, ако беше собственик на въздухоплавателна компания... Задухът на юлската вечер лепнеше по-досадно от лятна муха.
Търсеше някакво спасително действие - реално, а не не-реално като магическите разрешавания на кризисни ситуации в приказките за лоши и добри.
И тогава си спомни, че вече беше виждал този преход на живота (към нещо друго)! И че и предишния път също се беше изненадал от странното спойствие на баба си...

* * *

Майка му не виждаше нищо, нищо не усещаше. Понякога казваше някоя дума – не-свързана или не-очаквана. Не-логична или не-разбираема...
Но само две фрази имаха смисъл: „Няма страшно” и „Всичко е наред”.

* * *

Той се опитваше да й каже как болестта е преодолима, как има надежда, как трябва да се храни, да се движи, да вдига лявата си ръка, да вдига дясната, да сяда, да се обръща в леглото, да пие витамините и множеството други хапчета. А тя му отговаряше: „Всичко е наред”.
И всичко беше наред.


* * *

Две седмици по-късно пак седеше на леглото й и пак беше малко преди полунощ.
Държеше лявата й ръка в своята лява и усешаше ритъма на сърцето й. Нейното сърцетупане беше бавно и проточено, неговото – като на заек, зърнал ловец в гората...

* * *

Когато беше на 10 години, се разболя от бронхопневмония и беше толкова зле, че нямаше сили да върви сам до поликлиниката (която беше само на 50-тина метра от дома им), за да му бият инжекция. Почти бяха стигнали, когато му прилоша. Още тогава беше високо и слабо момче, а майка му – дребна жена; бeше може би поне с една глава над нея. Но когато му премаля, тя го взе на ръце и го занесе до поликлиниката...
А сега, когато е толкова болна и крехка, него го беше страх да я взема на ръце...

* * *

Две години по-рано го заболя стомахът. Долу ниско вдясно.
Лекарът каза, че веднага трябва да го оперират от апендисит. Преди да се е спукал.
Докато го караха на носилка към операционната зала, единственото лице край него беше това на майка му.
Когато излезе от упойката, след като го резнаха, пак видя майка си – притеснена и бледа. И той беше блед.


* * *

Още не беше тръгнал на училище.
Беше зима. Играеше си на пода в купнята и кашляше силно. Майка му плетеше, седнала на дивана, елече.
Играеше си и кашляше.
Тя седеше и плетеше.
Внезапно майка му стана и каза: „Трябва веднага да идем в поликлиниката! Чух глас, който ми каза: Ако искаш да не изгубиш детето, заведи го на лекар, много е зле!”
Лекарът откри много тежка бронхопневмония.
После тя разказваше как благодарение на този глас бил спасен.
А той беше болнаво дете.

* * *

Беше 12-годишен и пак (както всяка поредна зима) боледуваше от бронхопневмония.
Вкараха го в болница. Толкова мразеше болниците и тяхната смазваща белота! Плачеше вечер, свит в чаршафите. Плачеше и денем, когато майка му и баща му идваха на свиждане и му носеха портокали, а някаква много гадна медицинска сестра не му даваше да ги вземе.
Един ден му бяха донесли локум. Но същата тази сестра го изяде с дежурния парнаджия...
В петък родителите му пак дойдоха, въпреки че не беше ден за свиждане. Гледаше ги през решетката на прозореца, говореше им нещо (изобщо не помнеше какво - май че иска тутакси да се махне от болницата), махаше им с ръка и плачеше. Беше болнаво дете. И много тъжно.

* * *

На следващия майка му подписа декларация, че поема отговорност за здравето му и по нейно желание, нищо че още не е оздравял, го изписват от болницата.
Отведоха го вкъщи и го лекуваха там – идваше медицинска сестра да му бие инжекции (дупето му беше като решето), пиеше много лекарства и топло прясно мляко с разбито в него сурово яйце. Лекуваха го и го обичаха. И оздравя.

* * *

Сега тя лежеше и не оздравяваше.

* * *

Нямаше луна. Нито една улична лампа не светеше. Но по леглото на майка му ходеха сенките...
Тя го потърси с ръка и го намери приседнал на леглото.
Той седеше и чакаше – да й мине треската, да спре задъханото й дишане, да се успокои...

* * *

Пак се опита да й каже, че болестта е преодолима, че има надежда, че трябва да се храни, да се движи, да вдига лявата си ръка, да вдига дясната, да сяда, да се обръща в леглото, да пие витамините и множеството други хапчета. А тя отново му отговори: „Всичко е наред”.
И наистина всичко беше наред.

* * *

Задряма край леглото й и насън пък беше онова малко дете – болно и немощно, а тя – дребната жена, майка му, го носеше на ръце съм Спасението...

* * *

- МАМО !

двама: True Love

"Father", една съвременна приказка

I Lost My Heart in London

My name is Ivo

A Dog's Heart - movie trailer

Официалният трейлър на романа OMG