me

me

"Ти си синьото в очите ми"

Broken Heart TV

неделя, 1 юли 2012 г.

В памет на майка ми (днес се навършват 7 г. от смъртта й)




МОМЧЕТО И МИСЪЛТА ЗА БОЛЕСТТА НА МАЙКА МУ


Пътят минаваше през пустинята. Но той не тръгна по него.
Вече никакви пътища, алеи, пътечки и кози пътеки нямаха значение. Заблуждаваше се, че може - заради работата, дребните всекидневни радости и малотрайните плътски удоволствия – да изтласка някъде назад в мислите си Мисълта за болестта на майка си. Но не беше възможно.
Всички илюзии за истински и неистински майки, всички детински страхове и съмнения нямаха вече никаква власт над разума му. Веднъж му се прииска, както когато приятелят му падна на камъните и рани тежко главата си, да изтича през девет земи в десета, да напълни пистолета с жива вода, да се върне, да напръска с нея майка си и тя да се вдигне от леглото. Но вече нямаше десета земя (беше я унищожило съвсем наскоро унищожително земетресение), а водният пистолет не можеше да му бъде от полза - преди много години в цевта беше заседнала една капка (и този пистолет сега не вършеше никаква работа нито като воден, нито като пистолет).

* * *

Майка му лежеше по-бледа от Ева, по-тиха от изплашеното Момиче с розова панделка, по-незабележима от не-роденото дете от Мъглявината на бъдещето...


* * *

Даже не знаеше дали се страхува. Страхът вече не беше усещане, което го плашеше. Страхът беше само спомен от едно не-негово минало, когато пред собствените му очи родителите му побеляха, раменете им се отпуснаха, бръчиците край очите им се смесиха с бръчките на челото, умората от годините натежа в краката им денем, когато се опитваха да се разхождат в парка, и нощем – щом започнеха да сънуват една безкрайна младост и напразно се опитваха с палеца на десния крак да отметнат завивките....
Те остаряваха много по-бързо. Той - по-бавно, но също така сигурно.
Виждаше какво бъдеще на не-обратима не-мощ му предстои и още повече се потискаше от мисълта за не-родения си син.
Виждаше. Усещаше как майка му и баща му вървят към края на една пътека – не-предвидима и не-реална. А той ги следваше – сляпо ли, воден от предопределение ли или избрал сам същия път...

* * *

Нямаше луна. Нито една улична лампа не светеше. Но по леглото на майка му ходеха сенките...
Жената простена в сумрака. Той също. Въздухът, изпуснат от гърдите му, можеше да бъде оползотворен във въздухоплаването, ако беше собственик на въздухоплавателна компания... Задухът на юлската вечер лепнеше по-досадно от лятна муха.
Търсеше някакво спасително действие - реално, а не не-реално като магическите разрешавания на кризисни ситуации в приказките за лоши и добри.
И тогава си спомни, че вече беше виждал този преход на живота (към нещо друго)! И че и предишния път също се беше изненадал от странното спокойствие на баба си...

* * *

Майка му не виждаше нищо, нищо не усещаше. Понякога казваше някоя дума – не-свързана или не-очаквана. Не-логична или не-разбираема...
Но само две фрази имаха смисъл: „Няма страшно” и „Всичко е наред”.

* * *

Той се опитваше да й каже как болестта е преодолима, как има надежда, как трябва да се храни, да се движи, да вдига лявата си ръка, да вдига дясната, да сяда, да се обръща в леглото, да пие витамините и множеството други хапчета. А тя му отговаряше: „Всичко е наред”.
И всичко беше наред.

* * *

Две седмици по-късно пак седеше на леглото й и пак беше малко преди полунощ.
Държеше лявата й ръка в своята лява и усещаше ритъма на сърцето й. Нейното сърцетупане беше бавно и проточено, неговото – като на заек, зърнал ловец в гората...

* * *

Когато беше на 10 години, се разболя от бронхопневмония и беше толкова зле, че нямаше сили да върви сам до поликлиниката (която беше само на 50-тина метра от дома им), за да му бият инжекция. Почти бяха стигнали, когато му прилоша. Още тогава беше високо и слабо момче, а майка му – дребна жена; беше може би поне с една глава над нея. Но когато му премаля, тя го взе на ръце и го занесе до поликлиниката...
А сега, когато е толкова болна и крехка, него го беше страх да я взема на ръце...

* * *

Две години по-рано го заболя стомахът. Долу ниско вдясно.
Лекарят каза, че веднага трябва да го оперират от апендисит. Преди да се е спукал.
Докато го караха на носилка към операционната зала, единственото лице край него беше това на майка му.
Когато излезе от упойката, след като го резнаха, пак видя майка си – притеснена и бледа. И той беше блед.

* * *

Още не беше тръгнал на училище.
Беше зима. Играеше си на пода в кухнята и кашляше силно. Майка му плетеше, седнала на дивана, елече.
Играеше си и кашляше.
Тя седеше и плетеше.
Внезапно майка му стана и каза: „Трябва веднага да идем в поликлиниката! Чух глас, който ми каза: Ако искаш да не изгубиш детето, заведи го на лекар, много е зле!”
Лекарят откри много тежка бронхопневмония.
После тя разказваше как благодарение на този глас бил спасен.
А той беше болнаво дете.

* * *

Беше 12-годишен и пак (както всяка поредна зима) боледуваше от бронхопневмония.
Вкараха го в болница. Толкова мразеше болниците и тяхната смазваща белота! Плачеше вечер, свит в чаршафите. Плачеше и денем, когато майка му и баща му идваха на свиждане и му носеха портокали, а някаква много гадна медицинска сестра не му даваше да ги вземе.
Един ден му бяха донесли локум. Но същата тази сестра го изяде с дежурния парнаджия...
В петък родителите му пак дойдоха, въпреки че не беше ден за свиждане. Гледаше ги през решетката на прозореца, говореше им нещо (изобщо не помнеше какво - май че иска тутакси да се махне от болницата), махаше им с ръка и плачеше. Беше болнаво дете. И много тъжно.

* * *

На следващия майка му подписа декларация, че поема отговорност за здравето му и по нейно желание, нищо че още не е оздравял, го изписват от болницата.
Отведоха го вкъщи и го лекуваха там – идваше медицинска сестра да му бие инжекции (дупето му беше като решето), пиеше много лекарства и топло прясно мляко с разбито в него сурово яйце. Лекуваха го и го обичаха. И оздравя.

* * *

Сега тя лежеше и не оздравяваше.


* * *

Нямаше луна. Нито една улична лампа не светеше. Но по леглото на майка му ходеха сенките...
Тя го потърси с ръка и го намери приседнал на леглото.
Той седеше и чакаше – да й мине треската, да спре задъханото й дишане, да се успокои...

* * *

Пак се опита да й каже, че болестта е преодолима, че има надежда, че трябва да се храни, да се движи, да вдига лявата си ръка, да вдига дясната, да сяда, да се обръща в леглото, да пие витамините и множеството други хапчета. А тя отново му отговори: „Всичко е наред”.
И наистина всичко беше наред.

* * *

Задряма край леглото й и насън пък беше онова малко дете – болно и немощно, а тя – дребната жена, майка му, го носеше на ръце съм Спасението...

* * *

- МАМО !


---
От "Момчето с воден пистолет и Мисълта за Смъртта", изд. ателие Аб, 2005 г.

двама: True Love

"Father", една съвременна приказка

I Lost My Heart in London

My name is Ivo

A Dog's Heart - movie trailer

Официалният трейлър на романа OMG