me

me

Broken Heart TV

неделя, 29 декември 2013 г.

Благодаря за 2013-та!













Благодаря за 2013-та!
Това беше една от най-динамичните ми години през последното десетилетие. За 12 месеца преживях толкова много неща, които други хора не преживяват и за 12 години. Бях ритнат, беше ми подадена ръка, бях ритнат втори път, стиснах зъби, изправих се, направих няколко крачки, продължих да вървя. Keep walking. И така - до края на 2013-та... 
Благодаря от цялото си сърце на хората, които бяха да мен, които ме обичаха и ме обичат. Обичам ги и аз. 
Само след 48 часа започва 2014-та...
Наздраве за приятелите! 

сряда, 18 декември 2013 г.

Never Let Me Go















Не ме оставяй сам – като листо на вятъра.
Не позволявай на мравуняка да се засели вкъщи.
Не пренебрегвай спомените във брадата ми.
Не ме обричай на безплодните полярни нощи.
Не ме оставяй сам – като бездомника на „Графа“.
Не ме проклинай с бъдеще безцветно.
Не подминавай сянката ми, дето все те чака.
Не може ризите във гардероба ми да бъдат само летни.
Не ме оставяй сам - износен и протрит.
Носи ме всеки ден като онази тениска лилава.
Нека наистина бъда последната клечка кибрит.

Моля те, никога не ме изоставяй!

понеделник, 16 декември 2013 г.

Без любовта














Не мога аз така
без твоята ръка
да търся светлина.
Без любовта.  
Лъжата е лъжа,
не вярваш във това.    
Без образ, без лица.   
Без любовта. 

Не знаех, че си ти -
останах без очи,
без думи и мечти.
Без любовта. 
Не спира да вали -
луната заслепи,
нощта наклевети.
Без любовта. 

Съня делим на три…
А ти ме разори.
Не млъквай, говори!
Без любовта. 
Не мога да заспя,
не мога да крещя.
Не вярвам в любовта.
Без любовта.

четвъртък, 14 ноември 2013 г.

“Li4no moi Ivo”














Ти ме обичаше толкова много.
И нямаше нужда да ми го казваш.
Виждах го в усмивката ти.
Усещах го в сърцето ти,
което пулсираше, 
залепено за моето нощем.

Ти ме обичаше толкова много.
И нямаше нужда да ми го показваш.
Любовта ти ме озаряваше  
с първите лъчи на слънцето.
Чувах я в думите ти,
когато произнасяше 
моето име.

Ти ме обичаше толкова много.
И нямаше нужда да го доказваш.
Аргументите на влюбването
нямат стойност,
ако в очите я нямаше
тази безкрайна синева
на пролетно небе.
   
Ти ме обичаше толкова много.
И аз знаех, че е така
от момента, в който ми каза,
че в телефона ти моят номер
е записан под името
Li4no moi Ivo.

понеделник, 11 ноември 2013 г.

Добро утро, синева

















Coming soon
"Добро утро, синева"
стихосбирка
ИК "Синева"
художник на корицата: Давид Манолов
автор на колажите: Веселина Мирева
Книгата се издава с подкрепата на
Банка ДСК

понеделник, 4 ноември 2013 г.

Момчето с воден пистолет и Мисълта за Смъртта

Детето лежеше загледано в мрака. Черната снага на нощта се виеше около леглото - майчински нежна. Нямаше луна, нито една улична лампа не светеше.
Но наоколо ходеха сенки...
Белите чаршафи простенаха. Детето седна в леглото и удари челото си в мрака. Болката беше сладостна. Протегна ръце напред и опипа тъмнината - лепкава като смола.
Сънят се сгъстяваше в очите му, умората го притискаше с тялото си - искаше да направи него, седемгодишния, свой любовник. Перверзната тръпка разтърси детското тяло и то беше готово да се отдаде.
Тогава разумът се взриви. Нежната нощ стана враг. Желание-то за сън изтече на пода и образува подобие на локва. Възглавницата повече не можеше да бъде прикритие.
Вратата и прозорецът се разтвориха с трясък - безшумен, но доловим. Стори му се, че в стаята влетя нощна птица... И видя, че не е сам. На леглото беше приседнала Мисълта за Смъртта.

* * *

До тази сутрин детето знаеше съвсем малко за Живота, но нищо не знаеше за Смъртта. То бе убедено, че Живот има, а днес бе разбрало, че има и Смърт. И че Тя седи на ръба на леглото ни и чака... Дни. Месеци. Години.
Чака.

* * *

Детският разум още не беше научил какво е Не-Битие, но чувстваше, че това е нещо лошо. Иначе щяха ли да плачат хората, когато погребват мъртвите?
Детето не знаеше какво е “мъртъв”. Беше попитало. И му казаха: “Смъртта е раздяла.” А то рече: “Преди две години мама напусна дома ни, но после се върна. През това време мъртва ли е била?”
Детето пак попита: “Какво е смъртта?”... Отговориха му: “Спасение!”... То погледна малката си сестричка, която тази пролет
лекарите едва спасиха от тежка болест. Тя си играеше с куклата и беше щастлива. “Значи Ани е мъртва!...”
Детето отново попита и чу, че Смъртта е Не-Съществуване. “Боби казва, че Бог не съществува. Сигурно е умрял...”
Искаше за четвърти път да попита, защото не му стана ясно какво точно е Смъртта, но баща му донесе шоколад и малкият забрави въпроса си.

* * *

Сега вече знаеше: Смъртта е Страх.

* * *

Пътят минаваше през Пустинята. Детето стъпваше бавно - върху крехките си рамене носеше жегата. В колана на късите панталони то беше затъкнало воден пистолет. Но не можеше да убие никого - беше изпило водата.
Пътят доведе пред него една колесница. В нея седеше млад мъж. Беше баща - личеше по кафявите му очи. Детето усети, че това е то след петнадесет години. Не можа да се познае, почувства го с настръхналата си кожа. Мъжът го повика при себе си. То насочи пистолета срещу него...
В цевта беше останала една капка. Детето стисна пистолета и я изстреля. Докато стигне до мъжа, капката се изпари. Погледнаха се. Мъжът избърса усмивката си и го взе на ръце. “Ела с мен. Трябва да ми помогнеш!”…
Колесницата спря пред пясъчен хълм. Мъжът и момчето тръгнаха към върха. Там седеше Сфинксa. “Ако успееш да отговориш на гатанката, ще те отведа при твоята истинска майка”, каза мъжът. “Не искам никаква майка!”, проплака детето.
Сфинксa разтвори грозната си паст и избълва: “Какво е Смъртта?”
“Смъртта - това си ти!”, извика детето и потъна в търбуха на чудовището.
След като глътна малкия, Сфинксa скочи в бездната.

---
откъс от книгата "Момчето с воден пистолет и Мисълта за Смъртта" / 2005 г.

четвъртък, 24 октомври 2013 г.

Best Friends

Те бяха приятели - още преди да се родят.
Момчето с воден пистолет обожаваше водата, но не умееше да плува. Това не му пречеше да цамбурка в реката, в езерото, в морето... Обичаше и водното изобилие на дъжда. Разхождаше се под плача на небето, без да се страхува, че ще се измокри. Тичаше, прескачаше локвите, пиеше от водата, която се стичаше по лицето му.
Другото момче беше пристрастено към хладното величие на камъните. Катереше си по скалите, галеше ги. Пълнеше джобовете си с камъчета, носеше ги вкъщи - направи си каменна градина.

* * *

Веднъж заваля дъжд. Водата запълни една доста голяма вдлъбнатина в каменната му градина и се образува езеро. Подари го на приятеля си - момчето с воден пистолет.
Двамата си играеха всеки ден в каменната градина - споделяха си я. Никой не казваше “това са моите камъни” или “това е моето езеро”! Всичко беше тяхно.

* * *

Беше осемнадесетият ден на лятото. Слънцето постепенно изпиваше езерото и двете момчета се захванаха да го спасяват. С кофички за пясък носеха вода от чешмата и доливаха... Камъните бяха мокри и хлъзгави. Момчето с воден пистолет се подхлъзна и падна във водата - неговата вода.
Това езеро нямаше полегати брегове. Беше като яма. А момчето с воден пистолет не умееше да плува. Но неговият приятел можеше. Спаси го...
После седяха и двамата мокри в каменната градина и гледаха залязващото вече слънце, което се беше отказало да изпие тяхното езеро. Езерото, което само за миг беше поискало да изпие единия от тях. 

* * *

През нощта момчето с воден пистолет за първи път сънува чувството на благодарност. И се изплаши да не дойде време, когато щеше да хвърля камъни в езерото. Събуди се обляно във вода, която възрастните наричат пот, и се изплаши за втори път - да не започне да се дави пак...
Смазано от толкова емоции, момчето заспа, но чувството за дълг и страхът продължиха да се борят за място в сърцето му. Във все още неспокойния си сън момчето потръпваше, когато взимаше превес чувството на благодарност, и стенеше, щом надделееше страхът.

* * *

Минаха девет месеца. Беше пролет.
Както винаги двамата си играеха в каменната градина. Тогава ги сполетя ново нещастие. Момчето с истински пистолет се спъна, както се гонеха, падна и удари главата си в камъните. Потече кръв!
Момчето с воден пистолет се изплаши, но не избяга. Коленичи до приятеля си и видя, че раната е лоша. Чувството за дълг и страхът пак започнаха да се боксират в сърцето му, но момчето спря препирнята им - приятелят му умираше...
Само за миг, за един-единствен миг момчето с воден пистолет успя да отиде през девет земи в десета, да напълни пистолета с жива вода, да се върне и да напръска с нея раната...
Малко по-късно и двамата седяха бледи в каменната градина и гледаха жертвения камък, кръвта върху който никога нямаше да се отмие...

* * *

Същия ден на момчето с воден пистолет му се роди сестра.
И двамата приятели първо страняха от нея. Постепенно момчето с воден пистолет проумя, че е брат и и` подари собственото си езеро. Това ново чувство не измести братството му, т.е. приятелството с другото момче.

* * *

Минаха още много, много дни.
Момчето с истински пистолет също прие сестрата на другия като своя сестра. Обикна я и и` подари своята каменна градина. Момичето беше красиво и палаво. То беше единственото момиче в този затворен свят на двете момчета, камъните и водата...
Доскуча му на момичето от еднообразието на каменната градина и един ден - беше ранна есен - хвърли всички камъни в езерото. Те, разбира се, изплискаха водата.
Момчетата чертаеха върху уличния асфалт карта на звездното небе и видяха езерото да изтича край тях. Хукнаха към градината, но нея вече я нямаше. Момичето точно хвърляше последния камък в доскорошното езеро.
Първо се ядосаха. После и` простиха: момчето с воден пистолет от братска обич, момчето с истински пистолет - от любов.
Двамата приятели си останаха приятели, въпреки че техният свят беше разрушен.

* * *

За Коледа момчето с воден пистолет подари на сестра си пълнолуние. Другото момче поиска да й` подари сърцето си, а тя му отказа с аргумента: “Как ще живееш без сърце?!”
Тогава момчето с истински пистолет призова брат й` на двубой - защото ТЯ беше отхвърлила неговия дар.
Момчето с воден пистолет имаше воден пистолет, а момчето с истински пистолет - истински. Призори, точно в 5 ч. и 13 мин. двамата застанаха един срещу друг. Между тях беше каменната разруха - единствен спомен за езерото и градината. При първия слънчев лъч и двамата натиснаха спусъците. Водният пистолет се спука, истинският - засече.
Двамата приятели се погледнаха и разбраха, че вече не са приятели, бяха убили приятелството.
Веригата на времето се скъса:
... Момчето с воден пистолет падна в езерото и се удави...
... Момчето с истински пистолет се спъна и падайки, удари главата си в камъка. Преди да издъхне, заваля дъжд, който постепенно отми кръвта, обляла жертвения камък...

---
откъс от книгата "Момчето с воден пистолет и Мисълта за Смъртта" / 2005 г.

Мъжът, който се страхуваше да стане баща

Детето живееше в Мъглявината на Бъдещето и чакаше... да се роди...
То беше като всички останали не-родени деца - не знаеше кого да обича, защото още нямаше нито майка, нито баща. А беше изпълнено с обич.
Детето нямаше име, нямаше възраст и пол. Денем си играеше с другите малчугани, гонеше се с децата на ветровете сред илюзорни поляни, пускаше звездни хвърчила и чакаше. Без да го знае и без да се стреми към това, то чакаше - да се роди.
Там - в неговия свят - не живееха възрастни (ветровете нямат възраст). И то не знаеше какво е да растеш и... да остаряваш. Но един ден детето видя нещо, което преобърна и без това неизградените му представи за живота.
Беше привечер. Малко преди времето, когато децата заспиват. Точно тогава пред Захарната къщичка на сънищата видя един вятър баща, който беше взел на ръце своето вятърче, люлееше го и му пееше приспивна песен... Малкото му сърчице щеше да се пръсне от вълнение. Зави му се свят...
Когато се съвзе, не разбра какво точно е видяло. Разбра обаче, че там - някъде в безкрая, има един друг свят. Светът на родителите и техните деца. Тази вечер то за първи път усети, че е ДЕТЕ. Усети болката от самотата, че е изоставено в Мъглявината на Бъдещето. Усети тръпката на очакването да се Роди!

* * *

Мъжът беше висок на ръст, с очи като изгрев - златисти и топли.
Живееше в един град на планетата Земя... И изобщо не подозираше, че някъде далече (но не чак толкова далече) съществува Мъглявината на Бъдещето.
Мъжът беше все още млад. Дните му минаваха като на всички останали мъже на Земята - имаше дом, ходеше на работа, обичаше няколко жени (често едновременно). Понякога, но само понякога, той си припомняше, че е бил дете. И му ставаше приятно. Спомняше си много неща от миналото, но не можеше да си спомни какво е било преди да се роди...
Когато се “вдетиняваше”, очите му ставаха още по-слънчеви. Играеше си с хлапетата от квартала, пускаше с тях хвърчила от детски усмивки. Без да го осъзнава, много му се искаше да стане Баща!
Един ден, докато правеше сутрешен крос, в парка срещна баща с бебешка количка. Човекът спря, приседна на пейката, взе пеленачето на ръце и го целуна по челото. Мъжът бегач също спря, също приседна на пейка. Защото му премаля...
След малко човекът с бебешката количка продължи разходката си, но бегачът не можа да продължи своя крос. За първи път в живота си усети повика на бащинството. Искаше да има дете! Да го люлее, да си играе с него, да му рисува захарни къщички. Да го обича!
Мъжът със златисти очи беше все още млад. Но наскоро откри по слепоочията си няколко бели косъма. И разбра, че остарява. Изплаши се. Помисли си, че ако има дете, старостта ще дойде още по-неизбежно. С растежа на детето той щеше да остарява все повече и повече. И щеше да се приближава към Смъртта. А с годините и самото дете щеше да върви неизбежно към собствения си край...
Разкъсван от желанието да стане Баща и от страха, че ще остарее, мъжът не се реши да направи избор. И така всъщност избра Самотата. И без да усети, остаря. Едва тогава почувства абсолютната празнота: НЕ беше млад! НЕ беше и баща!

* * *

А в Мъглявината на Бъдещето детето все още чакаше да се роди. И въпреки безкрайното очакване, то продължаваше да е изпълнено с обич към своите неясни родители.

* * *

Беше неделя - ден за свиждане в Оазиса на Безвремието. Отвсякъде прииждаха хора. Всички пациенти, страдащи от наивност, имаха посетители. Само при един старец никой не се спря и затова той разговаряше с пеперуда екскурзиантка. Старецът седеше приведен, ръцете му трепереха (леко). Имаше бяла, ама много бяла коса. Но очите му бяха като изгрев - златисти и топли.
Пеперудата не се застоя дълго - продължи по маршрута си.
А посетителите продължаваха да пристигат. При другите! За да си спести вълнението, в което го въвличаше тази гледка, старецът тръгна да се прибира в Санаториума на спомените. Едва направи няколко крачки и видя пред себе си млад мъж. Носеше букет звезди и кошница със захаросани плодове. Беше висок на ръст. Очите му бяха като изгрев - златисти и топли. Също като неговите... Наистина беше млад, но по слепоочията му вече имаше няколко бели косъма...
Бащата и неговият не-роден сън се познаха. Прегърнаха се. Чак тогава старецът забеляза, че младият мъж води за ръка дете - неговият не-роден внук. Разплака се... Дори и изоставен в Мъглявината на Бъдещето, синът му беше направил своя избор - да бъде Баща!
Макар че беше немощен, старецът взе на ръце своя пораснал не-роден син, залюля го и му запя приспивна песен. Винаги му се е искало да може да го направи и ето че сега го направи - горд, че е баща.
Омаяни от радостта, и двамата забравиха малчугана, но той не скучаеше. Той вече беше усетил тръпката да се РОДИ и да има РОДИТЕЛИ...
Докато си играеше в градината, хлапето срещна същата онази пеперуда и тя му разказа историята на Мъжа, който се страхувал, че ще остарее, и за неговото неродено дете. Разказа му как накрая двамата се срещнали и най-после били такива, каквито искали да бъдат: баща и син!


Това се случило в едно малко странно, но красиво място - Оазиса на Безвремието.

---
откъс от книгата "Момчето с воден пистолет и Мисълта за Смъртта" / 2005 г.

неделя, 13 октомври 2013 г.

Ябълко златна



В памет на М.














Ябълко златна, защо не узря - 
в буря ли падна или те отнесе ламя,
червей ли хищен в душата ти нежна 
се е загнездил? Гризе те, изглежда...
Няма ли кой тази нощ да те пази?
Вятърът идва на гневни талази...

Ябълко златна, искам и трябва да мога
твоята гибел нелепа да спра. Но, за Бога, 
падаш от клонката тънка. Почакай!
Моите длани те търсят във мрака.
Спъвам се в корени, падам без сили.
Гаснеш сред бурени, гниеш... Боли ли? 

Нощите брулят лицето ми. Вече те няма,
скрил те е някой в черната яма. 
Непоносима е тази задача - 
само със спомена вече да крача.
Твоето златно сърце в мен остана. 
В моето - още кърви тази рана...

Чаках със трепети твоята зрелост,
всички мечти да превърнеш във дело.
Зло те споходи, без свян те откъсна.
Страшно ли беше във добата късна?
Шепна отчаян: "Върни я, върни я!
Ще те надвия, проклета магия!" 

Ябълко златна, защо не узря?
Твоите сокове в мене горят. 
Бях аз листо от дървото свещено -
свежо и крехко, безумно зелено.
След теб се отроних, без тебе не мога. 
Смъртта ли размята там призрачна тога?


събота, 12 октомври 2013 г.

Гостенка














Как дойде - не помня вече.
бързаше, но аз я спрях.
Чай приготвих. Цяла вечер
пихме спомени и...  смях.
Сън приспа нощта прозрачна.
Утро звънна - като вик.
Зима бе - завита в зрача.
Тя замина си. За миг
спря сърцето, зов подири...
Търся я и досега.
Тя остави трайни дири -
кални стъпки във снега.

понеделник, 30 септември 2013 г.

OMG [The Boy Who Wanted To Kill Death]

Chapter 2
Focus-pocus, show up


Tommy panicked. How was he going to return home and tell their parents that Peter had disappeared? Mr. and Mrs. Sunshine would never forgive him for having left his younger brother go out alone at night.
The boy loved Peter so much that when he was ten and his brother five, he nearly lost his life to save him.
They were playing in the tree house that they built with their father in the branches of the cherry tree in the yard. Of course, Mr. Sunshine did most things himself - he did not want the children to get hurt in any way, but he allowed them to hold the hammer and nails and carry the boxes of wood varnish. He was a good man and wanted to develop in his children a sense of self-assurance and usefulness, so he kept telling them what a great job they had done and in the end the boys were left with the impression that they themselves had cut the boards and hammered the nails –they felt proud of their work and when it was finished, with the confidence of creators, they started to invite friends over in the house in the branches of the cherry tree.
A wooden staircase winding around the tree trunk took them upstairs.
It was nice on the top –you could see the whole yard and neighborhood in front of you and a constant fragrance of something green was oozing from the adjoining trees. When the cherry tree was in bloom, the white blossoms were like snowflakes, which was something the boys had never seen - in Sunnytown winter never came. When the cherries ripened, the delicious fruits were a favorite snack for the two boys (they loved them even better than the lollipops) and it was more often on Peter’s rather than Tommy’s shirt that one could see sticky reddish spots because he ate the cherries in his own way –clenching his teeth and constantly spraying around the cherry juice, leaving sticky marks also on the branches, the walls of the tree house, his own shirt and Tommy’s shirt, who did not blame him at all - he used to laugh, ruffling the hair of his brother and challenging him in a contest of who would eat more cherries...
One day, the house up the cherry tree, was visited also by the neighborhood bully, who was otherwise a nice boy really, but he so much loved to make mischief and enjoy the consequences that everyone in that neighborhood and in a few adjacent neighborhoods had given up any effort to change him because Sven often "toured" there with his mischief, too.
Sven was older than the Sunshine brothers - 13 years old, and had already made ​​several semi-successful attempts to become a man. He was lightinghand-rolled cigarettes that were not very well made because Sven was a self-taught smoker and was holding his cigarette in a somewhat weird and funny way - with the tip of the thumb and forefinger of his right hand, and he was acting adult in front of the kids in the neighborhood, explaining them how cool it was to smoke.
Peter and Tommy had no desire to try smoking, but they admired Sven because they saw in him the grown-up boy, almost a man, that they wanted to become as quickly as possible. Both were very fond of their father - Mr. Sunshine, copying his actions and hoping that one day, the sooner the better, they would turn into such great men like he was…
Sven was smoking that afternoon in the tree house of the Sunshine brothers and was showing them how to blow smoke in different ways and make all kinds of figures in the air. But it was not always working out–he was often coughing, and the figures were quite distorted, yet Tommy and Peter enjoyed watching him. Therefore, none of the three noticedthat Sven’s previous cigarette was not well extinguished and had started to smolder on the floor of the tree house –up on the cherry tree.
The fire flared up suddenly.
Sven, who was bigger and stronger, was able to quickly jump up and get down from the tree. Tommy and Peter, worried more about the house than about their own lives, tried to put out the fire, stripping down their shirts and beginning to brandish them against the flames. They looked like two little knights fighting with a fierymonster... But the situation was not imaginary at all - the flames were real and they were menacingly close to the children.
Tommy realized that the house could not be saved and called out to Peter that they should be getting away from there. In a typically childish manner, Peter would not believe they could so easily lose their wooden castle, and stubbornly kept swinging his shirt against the fire, even though the shirt was already pretty burnt and smoked. Tommy looked down and saw the flames creeping also along the wooden staircase that led to the rescue of the green meadow. There was no way down. He looked again and quickly determined the height, decided there was nothing else to do, hugged his brother and jumped from the cherry tree.
Both survived, but Tommy broke his left arm with which he had tried to soften the fall - with his right arm he was holding Peter firmly embraced.
Peter was unscathed.
Mr. and Mrs. Sunshine were not at home that afternoon.
The neighbor, Mrs. Gertruda Ingemar, had seen the fire and had immediately phoned the fire brigade. When the car came, however, there was nothing left to save from the wooden house on top the cherry tree, and the boys were sitting on the porch – holding tight to each other and blackened all over by the smoke.
Seeing what was happening to the boys, Mrs.Gertruda had called their mother, too. The old woman was amazed, however, how confident Tommy was and what a strange smile he had on his face, though his arm hung limp and it was clear that he was in great pain, and also at how fragile Peter looked, who at this point could only find peace in the arms of his elder brother. It was actually a semi-embrace because Tommy was cradling him with his right arm only, which seemed glued to Peter, continuing thus to protect his younger brother from the wounds that the outside world could inflict on him.
The nurse who came with the ambulance was also surprised by the fact that Tommy's arm was like glued to Peter and she had to put a lot of effort to tear the brothers apart from each other and offer first aid to Tommy over his broken left arm.
After this incident it would be mild to say that Peter was grateful to his brother.
Peter became as if glued to Tommy –he followed him around on his heels, trying to compensate for the difference of five years between them, often showing maturity unusual for his age, he was helping Tommy at home when they laid and cleared the table, when they had to water the garden flowers or when Mr. Sunshine was preparing for the children of the town a huge amount of sugar cockerels for the holidays and the two of them arranged the colorful lollipops in a gift basket at the entrance of the confectionary before opening the shop for their peers impatiently queuing outside. Some children rightly envied them - Tommy and Peter always had delicious sugar cockerels at hand, which they could lick and crunch at anytime.
Tommy’s left hand quickly recovered.
Mrs. Sunshine was so upset by what had happened that for several weeks she ditched her job as chief cashier in the town bank and stayed home, but in front of the boys she betrayed no trace of having cried, for several nights in a row, over Mr. Sunshine’s shoulder, uttering out loud the terrible things about what could have happened if the children were burned in the fire, or if both had been seriously hurt in the jump from the tree. Elena Sunshine could not imagine life without her boys. And the thought of some new trouble befalling them was making her not just despondent but needlessly anxious–she was constantly on the alert, checking whether she had forgotten the stove on or the iron on the ironing table, wiping the floor several times per day, so that it would not be slippery, she even checked the closet in the boys' room in case she had hidden there some time ago any sharp objects which the children could lay their hands on...
Mrs. Sunshine was a believer. She lit candles in the temple and in front of the icon in their home, she eagerly pleaded with God to protect her boys, but sometimes she was afraid she was actually committing a sin, by imagining all sorts of bad things that could happen to them and by living in constant fear that the fate of every person is predetermined and what is destined cannot be avoided.
While praying for her children’s well-being, Elena Sunshine did not have even the slightest presentiment of what fate had in store for Tommy and Peter. And this was to happen pretty soon.
On the night of the full moon, when some obscure black shadow fell upon the moon and clouds slid to Sunnytown, Peter vanished, sucked by the magical chest of the Black man who had settled briefly in the outskirts of the town at the foot of the mountain. Tommy saw nothing of what happened to his brother, but immediately realized that Peter had been befallen by something very bad. Throughout the night and the following days, the Dalmatian Jack could not find any peace, feeling guilty he was not able to find a way to warn the Sunshine brothers of the black shadow and of the Black man, but what can you do - dogs cannot speak...
Mr. Sunshine decided that the dog was simply grief-stricken over the missing Peter and it did not even occur to him that Jack might know more than a dog would typically know about mysterious disappearances and magical chests...
           
            *   *   *

Jack had scented the sinister force of the chest even outside and before Peter was sucked into the trap of the magic of the Black man, for a moment the Dalmatian had tried to push the boy away, but the power of the chest was much stronger than the dog’s force and the lid quickly snapped shut over the younger of the Sunshine brothers.
At first, Peter did not feel a thing, then he realized that he was collapsing into something so black and dark that he could feel the darkness sticking to his bare knees and elbows. The fall was long. But never once did he hit a sharp edge or bump on the walls of the black tunnel. Inside, there was absolute silence. It was so quiet that he could hear his heart pounding at an accelerated pace. Then at the end of the tunnel, a light appeared, and continuing to fall, Peter wondered if what he saw was a candle flame or a fire of hell...
The black tunnel ended abruptly. But instead of falling somewhere and hitting the bottom of the black tube, the boy suddenly flew out of the hole and landed softly in a meadow.
He did not realize at first that this was a meadow. In the first seconds of "falling out" of the tunnel, Peter was trying to understand how come, in that house, he was sucked by the chest and began to fall down into something awfully black, and here he suddenly came out of this "thing" like the cork of a champagne bottle–as though at one end of the globe he had fallen, and just at the other end of the same globe he had popped out. Why did he hit the bottom of the tunnel but instead he had the feeling of being "shot" upon this strange meadow?
It was strange because it was a meadow like any other meadow, yet the grass was not green but gray. And it both looked fresh, as far as gray can be fresh, yet it looked as if being well-trodden.
The meadow was at the foot of a high and steep, also gray mountain. The higher they climbed its slopes, however, the blacker they became. Gray was turning into raven black, which eventually merged with the darkness hanging over the mountain. Unlike Sunnytown, apparently there was no sun here.
On top of the mountain, in the darkness of the black clouds, soared an imposing black castle. The main tower could not be seen, lost somewhere high above in the clouds, the gloom, the blackness...
Black trees surrounded the small meadow. Their branches were like burned and the leaves looked like petrified coals. There were no birds. The Black forest looked more like a cemetery than a forest. Only from the black hole in the ground from where Peter had popped out, some inexplicable warm breeze was blowing.
Suddenly out of the black hole fell a lonely robin, apparently having come from the other end of the earth - from Sunnytown, and Peter wondered how the little bird had got into that house and then into the chest of the Black man. He took the robin in his hands, stroking its feathers, and hid it in his bosom.
Peter did not have much time to wonder how the bird had fallen through the tunnel behind him. From the watch-towers of the black castle came such an ominous sound of clarions, if these were clarions at all, that Peter winced and covered the bird even better in his bosom.
A black shadow began to descend over the Black mountain. The Black man was flying through the air, as if there was nothing unusual in this, and was heading straight to Peter and the robin...

*   *   *

In Sunnytown Tommy could not sleep.
He was having nightmares for the fourth night in a row. In his dreams, Tommy could hear Peter calling to him: "Tommy, help me"... He was straining to detect where the voice of his brother came from, seeking his face in the darkness of his sleep and being unable to decipher it, he fingered the dungeon without loathing that he might put his finger on a repulsive creature and without fear that he might get dirty in the blackness of the nightmare.
He woke up covered with sweat and in despair.
The following night Tommy again saw his brother in his dream, but this time there was a picture in the dream –he saw like on a movie screen what had happened to Peter at the abandoned house on the outskirts of the town, he felt the coldness crossing Peter’s face when he saw the Black man wrapping himself up in his black cloak, he felt the fear of Tommy who was sucked into the magical chest and very tangibly felt some disastrous doom, which seemed to have branded his brother from the moment the lid of the chest had snapped over his head...
At the end of the dream he again heard the same cry for help.
"Tommy, help me"...
It was two after midnight. Tommy threw back the covers, got up and stared at the window. The darkness outside was more dense and sticky than the darkness in the room. For the first time he felt safer at home. For the first time he felt he did not want to go out.
But he had to leave.
He had to look for his brother in the dark.
With a little flashlight in hand, Tommy approached the house where Peter had disappeared. He went inside without fear, but also without hope.
The rooms were still empty. There was no trace of the Black man and his chest. The cobwebs on the ceiling had multiplied.
Tommy felt cold as soon as he entered the house. As if it was not an ordinary house but a freezer. The residents of Sunnytown had never felt any coldness, at least as the most elderly of them could recall. At least over the last 100 years. The image of a freezer full of corpses ran madly through Tommy’s head and he shook it off in panic. He did not want to think of his brother as dead. He believed that Peter was still alive and, if faced with mortal danger only he, Tommy, could save him. Just as he had then rescued him from the burning house on top the cherry tree.
Tommy did not want to take Jack with him that night, but the dog had not obeyed and had managed to get away from the home of the Sunshines, although Tommy shut him in the kitchen to stop him from following in his footsteps. The Dalmatian rushed into the house of the black man as the shadow of darkness and at first startled Tommy, but the well-intentioned dog growl quickly helped him get track of what was happening. The boy stroked the dog's head and said to himself that Jack might actually be useful to him –he might smell something...
The dog went around the house, sniffing with his nostrils every corner, surrounding only a brighter spot on the floor –the place of the magical chest of the black man that had engulfed Peter. After having once fainted in the same place, Jack was now more cautious and stayed away from the pale rectangle on the floor, which seemed to have burned edges, but Tommy’s flashlight was not strong enough for a better view.
Tommy stood as if frozen in the middle of the empty room, his thoughts were chasing each other in the search for any trace of his missing brother. The feeling of being inside a freezer was enhanced by staying in one place. He felt as if his feet would stick to the floor and if the dog pushed him with his muzzle, he would crack like an ice sculpture...
The dog also stopped still, yet not absorbed in his thoughts as Tommy was, but because he felt something bad approaching.
The black power of the magical chest made Jack produce a shrill howl, which not only took Tommy out of his stupor, but echoed as far as the center of Sunnytown.
Its residents, who were depressed by the black clouds hanging over the city for a week, also could not sleep well and their concern about the future was the most common topic of conversation in Mr. McCool’s pub. Women imagined the horror of a day when the sun would never rise above Sunnytown again and talked about this until late at night with their friends over the phone, while the men were drinking their beers slowly, and although it was long past midnight, they kept drinking at small sips, not knowing whether they would be able to drink there tomorrow, as well.
Jack’s howlso startled some of them that they choked, and Mr. McCool dropped the mug he was wiping and it shattered into dozens of pieces.
Jack’s howldrove Tommy from the stupor just in time for them both to see how the magical chest of the Black man again materialized in the room.
The mysterious object appeared out of nowhere and scared the dog who immediately ran outside and Tommy was gripped by both fear and the desire to lift the lid and see if his brother was inside, fighting with such furious force in his heart and mind that he felt his head would almost explode and his heart would burst out.
"Stop!", Tommy said to himself, trying to contain his overwhelming feelings. Action was needed.
The boy thought that in order to be able to bring his brother back home, he must apply the methods of the Black man. So he took out of his pocket a stained pen that had left an ink mark on the pocket, grabbed it with the fingers of his right hand and waved it in the air. He looked like a little conjurer who was about to unravel the secrets of the magician’s art.
Tommy swung the pen to the chest as if it were a magic wand.
Nothing happened.
He swung again and whispered those supposedly magic words in which he had really no belief: "Hocus-pocus-preparatus!"
Again, nothing happened.
Tommy finally got angry, threw away the magic wand, which was just an ordinary pen,and touched the lid, knowing immediately that this was all he had to do–he lifted the lid which offered no resistance and opened the chest.
The chest was empty.
And Tommy was just on the verge of kicking it in anger, when he heard a tweet that surprised him no less than the magical appearance of the chest in the room. He turned on the flashlight and saw in one corner two robins, frightened and seeking their mother...

*   *   *


At the other end of the Earth, at the foot of the Black mountain, Peter held the robin buried in his bosom, looking boldly at the Black man who flew through the air, as if there was nothing unusual, and floated toward him.

превод: Росица Петкова 

четвъртък, 29 август 2013 г.

Сърдечни въпросителни




















Ако ти оставя сърцето ми за няколко нощи,
ще се грижиш ли добре за него?
Ще му пееш ли приспивна песен,
ще го завиеш ли, щом заспи?

Ако ти оставя сърцето ми за няколко нощи,
ще се грижиш ли добре за него?
Ще го успокояваш ли, когато стене
и ще му носиш ли в мрака чаша топло мляко?

Ако ти оставя сърцето ми за няколко нощи,
ще се грижиш ли добре за него?
Ще го целуваш ли с нежни устни
и ще прегръщаш ли аортата му уморена?

Ако ти оставя сърцето ми за няколко нощи,
ще се грижиш ли добре за него?
Ще пазиш ли неприкосновеността на сърдечните клапи,
ще му приготвиш ли сладкиш, ако не може да заспи?

Ако ти оставя сърцето ми за няколко нощи,
ще се грижиш ли добре за него?
Ще можеш ли да гарантираш със сърцето си?
Ще ми го върнеш ли неповредено? 

вторник, 27 август 2013 г.

Август















Бездиханните летни поля
не предричат вихрушка.
Уморени от думи уста
пият сетна въздишка.

Аз, притиснат от новия ден,
пренареждам нещата.
Бях отчаян и бях уморен.
И проспах самотата...

Август седна да пием кафе,
но кафето изстина.
Беше в джинси от кадифе.
Беше рано да паля камината.

Август иска да спре есента
и да бъде безкраен.  
Всяка битка си има цена.
Август знае каква е.   

Август мина парадния вход
и в антрето се срина.
Бях на себе си антипод.
Бях боя от картината.

Той не може да бъде художник,
въпреки цветовете ми.
Август е просто един безбожник.
Или е Господ. Или... и двете.

Август помни смеха на утрото
и луната властолюбива.
Помни и мойта брадясала мутра.
Утре август... си отива.


петък, 9 август 2013 г.

Залез












Меден залез изтича
от небесния вир.
Тъжен, облакът срича
мелодичен стихир.

Аз от залеза пия,
зажаднял за лъчи.
Търся спомен-стихия,
но душата мълчи.

Слиза лъч да ме сгрее
с топлина като меч.
Страх в душата лудее -
ще започне ли сеч?

Залез с дъх пеперуден
по небето кърви.
В миг на трайна заблуда
все на Изток върви.

Шпага-слънце извадих
за двубой с вечерта.
С нея в сънни ливади
Вечността очертах.

В нощен мрак се обличам –
победен богатир.
Меден залез изтича
от небесния вир...

вторник, 6 август 2013 г.

Сърцето е товарен влак












Сърцето е товарен влак –
натъпкано със спомени на пратки.
То има машинист във своя мрак
и в полусън се чуват тактовете.

Сърцето знае своя релсов път
и няма да пропусне нито гара,
товарейки и чужда скръб,
и чуждите любов и изневяра.

Сърцето е товарен влак –
разнася дерайлирали емоции.
Локомотивът стар изсвирва пак,
превозвайки контейнери с пороци.

Сърцето може дълго да пътува
в околосветската си експедиция.
Сърцето-влак не боледува –
то винаги е във кондиция.  
 
Белязано със кръвен знак
пътува по незнайни коловози.
Сърцето е товарен влак,
то може всичко да превози.

четвъртък, 1 август 2013 г.

Tara in my life (Happy B-day 2 U)















На 1 юли 2005 г. от този свят си отиде майка ми.
на 15 септември 2005 г. на улицата ме намери една малко кученце, което взех вкъщи. При първият му преглед ветеринарният лекар каза, че е на 40-45 дни. Решихме, че е родено на 1 август. Кръстих го Тара.
В първите дни, заради шока от загубата на майка ми, си мислех, че има някаква връзка между смъртта й и появяването на Тара в живота ми. А чисто психологически, вероятно съм търсим нещо, в което да съсредоточа мислите и грижите си, за да не се фискирам върху мисълта за смъртта. И грижите за Тара ме спасиха от мрачните делници. 
Днес Тара навършва 8 години (ако с доктора правилно сме пресметнали). 8 години, през които аз самият преживях и успехи, и неуспехи, любов и раздяла, приятелства и пак раздяла. И през цялото това време тя беше до мен: в планината - плътно залепена за краката ми, чак пречеща ми да ходя, в хола през зимата - легнала на ръката ми, сгушена в мен.
Това е животът. 
Честит празник на Тара и на всички, които я обичаме!



Ти винаги ще си в ❤️-то ми, мила моя...

"Ти си синьото в очите ми"

двама: True Love

"Father", една съвременна приказка

I Lost My Heart in London

My name is Ivo

A Dog's Heart - movie trailer

Официалният трейлър на романа OMG