Актьорът Боян Арсов чете моето стихотворение "Целуна ме през маската"

"Остави на мира сърцето ми!"

неделя, 31 март 2013 г.

Защо не съм избягал, защо?!



Преди мнооооооооого години си мислех, че никога не бих живял извън България, че не бих напуснал държавата, която е моя родина.  После преживях много неща тук – радости, разочарования, сбъднати мечти, предателства, искрени усмивки от приятели, още предателства....
Пред октомври 1988 г. бях студент във втори курс, живеех недалече от университет и се прибирах пред Александър Невски и Паметника на Иван Вазов към къщи. Тогава попаднах на хора, които бягаха от конни милиционери. Бях случаен минувач, но и из побягнах. После през годините и други пъти съм бягал – като случаен и неслучаен минувач.... Онези хора бягаха, понеже тогавашната милиция разпръсваше протестиращите българи в градинката пред Кристал.    
На 10 ноември 1989 г. следобед пътувах с мои приятели с влака от София за Видин. Отивахме при наш състудент - на кръщенето на първородния син, който днес е 25-годишен мъж. Във влака нещо се шушукаше, а на гарата във Видин разбрахме, че е свален Тодор Живков. Вечерта гледахме новини по единствения тв канал и се черпихме с домашна ракия. На други ден се снимахме на централния площад във Видин с вестник „Работническо дело” и водещата статия за оттеглянето на Живков .Беше историческа стария. Беше исторически ден. Поне така си мислехме тогава, без да знаем, че след  24 г. ще има други вестници и други статии.
Пред ноември 1989 г. на площада пред „Александър Невски” се проведе първият митинг след т.нар. промяна. Имах един руски фотоапарат, с черно-бяла лента и снимах. Хората. Плакатите. Лицата, Плакатите. На снимките днес не може да се чуе как хората си говорех, че след 4-5 години ще се оправим и България ще стане нормална държава. Пазя тези снимки. И лентите пазя.
През юни 1990 г. бях студент 3-ти курс в Софийския университет. Тогава беше окупацията на  университета. Срещу изборните манипулации.
През февруари 1991 г. на Централна гара в София моя най-добър приятел от ученическите ми години замина за Германия. Без да знае и думичка немски, с един малък разговорник в джоба. Изпратихме го трима души. Той занима. Ние – не. Днес той е инженер в една от най-големите световни автомобилни корпорации в Мюнхен.   
През 1992 г. завърших университета и имах уникалния шанс да сбъдна мечтата си да се занимавам с журналистика. Помогнаха ми хора, които днес, 21 г.  по-късно, ме предадоха. Но аз съм им благодарен, че ми подадоха тогава ръка. Преживях много неща тук – радости, разочарования, сбъднати мечти, предателства, искрени усмивки от приятели, още предателства....
Преди мнооооооооого години си мислех, че никога не бих живял извън България, че не бих напуснал държавата, която е моя родина.
За първи път излязох зад граница, когато бях на 30! И първият град, в окйто отидох, беше Лондон. Сигурно затова и до ден днешен Лондон е в сърцето ми  и когато мога – поне 2-3 пъти годишно, ходя там. После бях къде ли не из Европа, в  бившите републики на СССР - Русия, Армения, Азербайджан, Грузия, в  Израел, Тунис, Либия. За да замина за Либия през 2000-та, трябваше да си сменя паспорта, заради  израелската виза...
Не знам дали си внушавам, но винаги, когато съм в т.нар. чужбина (в Европа), се чувствам като у дома си. Когато вървя по улиците но Лондон, Берлин, Рим, Прага, Будапеща, Венеция или Хелзинки мисля,  че дишам по-свободно...
Прескочих близо две десетилетия от живота ми, леле 20 г. не са никак малко, и след като влязохме в НАТО и ЕС, вече съм в 2013-та година – разочарован от приятели, от политици, от себе си, броящ последните стотинки от последната заплата, правейки си сметка колко много неща има да платя, какво трябва да купя на Тара и колко пари ще останат за мен. Не за да си купя нови дънки  – купих си два чифта от Лондон по ₤7. А за да има какво да ям. От заплата до заплата.  
И ми става тъжно. И безсмислено. Заради онзи влак за Видин, който ни измами в очакванията, заради митингите от 1989-та, на които не си направихме добре сметките какво ни предстои, заради няколкото недопити кафета в двора на Софийския университет през юни 1990-та и заради други безброй неща.    
И сега искам да замина -  за Лондон или за Берлин, или за Рим. Искам да съм сервитьор в малко кафене, където да се усмихвам на гостите и те на мен.
Не се гордея с това, че досега не съм избягал.
Съжалявам, че не съм избягал!



Новата песен на Бойко и Деян Неделчеви по мой текст - "Безпокой"

Ти винаги ще си в ❤️-то ми, мила моя...

"Ти си синьото в очите ми"

двама: True Love

"Father", една съвременна приказка

I Lost My Heart in London

My name is Ivo

A Dog's Heart - movie trailer

Официалният трейлър на романа OMG