me

me

Broken Heart TV

сряда, 30 декември 2015 г.

Как Управителният съвет на БНР наруши Закона за радиото и телевизията


Не мога да затворя 2015-та, без да погледна назад и да направя равносметка какво се случи през тази година в БНР, след като първите 6 месеца бях част от радиото като Програмен директор, а през втората половина – външен наблюдател. 2015-та е годината, белязана с най-много скандали в историята на радиото. И освен това – годината, в която БНР отбелязва своята 80-та годишнина. Но да е чул някой нещо през тези 365 дни за празника, да е бил на събитие, посветено на юбилея?! Незнайно защо Управителният съвет на БНР изтегли програмата за 80-тата годишнина през 2014-та, а през 2015-та радиото млъкна за празника.
Млъкна откъм историческите ретроспекции и запази мълчание в ефира за стореното през тези 80 години с труда на поколения служители. Но журналистите от БНР надигнаха високо глас, за да дадат гласност на поредица от неаргументирани и некомпетентни решения на Ген. директор и УС, които точно в годината на юбилея сринаха общественото доверие към медията, която десетилетия оглавяваше класациите. Поредица скандали накараха слушателите да зададат въпросите: За какво ни е БНР, за какво са ни 12-те програми на БНР, как се изразходва бюджетът на обществената медия? В интернет форумите се появиха публикации: “Дори още днес да закрият БНР, то на никого няма да липсва.”. Ген. директор и Управителният съвет на БНР не посмяха още в началото на 2015-та да направят необходимата структурна реформа, която да оптимизира състава на служителите и да премахне анахронизма заплата-хонорар. Управителният съвет избра да прави показни коктейли и да подарява брандирани бутилки с червено вино. И понеже все пак трябвяше да изпълни Постановлението на Министерския съвет за 10%-но съкращаване на разходите за персонал, Управителният съвет на БНР избра най-лесното за него и най-болезненото за колектива – орязването на хонорарите. Така Ген. директор и УС записаха рекорд: за пръв път в историята на радиото вече седми месец продължава протестът на служителите – на оградата на Драган Цанков  N4. Последваха още скандали – неаргументираното създаване на нова рeгионална програма в глобалния свят – радио Кърджали, пускането  на радиоплейър на БНР, в който звучат и... частни програми, закупуване на нови автомобили за половин милион лева.... А програмите, които са лицето на БНР, са подложени на тотално унищожение. Вследствие на немотивираните решения на Ген. директор и УС и лошото управление на радиото, само за последните шест месеца немалък брой журналисти от столичните и регионалните програми напуснаха. Или ги “напуснаха”.  Но какво значение има това. Други журналисти, приятелки на ръководството, получават нови предавания – дори предколедно, че да може да вземат още някой лев хонорар, нищо че уж радиото е в процес на икономии.  
И като за капак – краят на годината не може да не бъде отбелязан без още един скандал – решението на Управителният съвет за свалянето на предаването “Деконструкция”. Това се случва, след като преди 24 месеца Ген. директор определи Петър Волгин за “най-добрият журналист в радиото”. Нищо че с тази оценка постави останалите близо 900 журналисти в БНР в ролята на миманс на най-добрия... През последните две години Петър Волгин два пъти стана N1 на Хоризонт – през 2013-та и 2014-та, след гласуване между колегите в програмата и след вот на слушателите. На церемонията по повод 80-тата годишнина той взе и наградата “Златен глас” (чиято парична равностойност не е от бюджета на радиото, а се осигурява от външен дарител). И в навечерието на Коледа Ген. директор и Управителният съвет взеха  решение да свалят  “Деконструкция” от ефира на Хоризонт.  И с това си решение те грубо нарушиха Закона за радиото и телевизията, който не допуска УС да се меси в програмната политика на медията. Защо УС извърши нарушение? Защото не спази предписаните процедури. До момента никой не е превел никакви доказателства те да са спазени. Или ще се появят следпразнично? За какво става дума?

Обсъждал ли е Съветът на продуцентите на Хоризонт “Деконструкция” и препоръчал ли свалянето на предаването? Има ли докладна от директора на Хоризонт Лиляна Маринкова до Програмния съвет с предложение за свалянето на “Деконструкция”? Обсъждал ли е този въпрос Програмният съвет на БНР и има ли докладна до УС? Любопитното е, че след като вече шест месеца БНР няма Програмен директор, Програмният съвет в момента се председателства от именно от директора на Хоризонт. Никъде не прочетох и не чух съгласна ли е Лиляна Маринкова със свалянето на “Деконструкция”. И ако не е съгласна – защо още не си е подала оставката?! 
Благодарение на нейното мълчание Ген. директор и Управителният съвет на БНР извършиха нарушение на Закона за радиото и телевизията, което е безпрецедентен акт. Друго такова погазване на закона до момента няма в неговата 17-годишна история.
Но нищо, УС на БНР свикна да създава скандали и му се разминава. Странното е, че само преди дни за пореден път му се размина – на последното за годината заседание на СЕМ – тихомълком, като извънредна точка, е приет отчетът на ръководството на БНР за първото полугодие!!! След като цяло лято не го приемаше. С 3 гласа. Така най-после през декември съветът прие отчета, който трябваше да бъде обсъден през юли. А само след дни Ген. директор трябва да представи отчета за 2015-та. Както се вижда по-горе, има какво да отчете.  


неделя, 6 декември 2015 г.

Казвам се Иво 2.0


re-edit version











Казвам се Иво,
но това няма значение.
Казваш ми "мило"
по задължение.
Казваш ми "скъпи",
но нищо не струвам.
И знам колко пъти
сме се престрували.
Лягаш до мене - 
но сънуваш друг.
Няма значение, 
че аз съм тук. 
Взе ми сърцето –
да сготвиш вечеря.
Но аз съм минало,
но аз съм “вчера”...
Уморих се да бъда "онзи",
уморих се от празнодумие.
Словесните пози
са... за "разумните"...
Не ми звъни.
Не ми пиши.
Не споменавай името ми.
Аз съм безимен за тебе.

Ето и песента, написана по този текст, музика Стефан Димитров





събота, 21 ноември 2015 г.

Одеалото на страха или кой иска тази Коледа да бъде тъжна













Светът вече не е същият. Последните две седмици тази фраза вече доби потресаваща визуализация.
В столицата на обединена Европа - Брюксел беше обявена максимална степен на терористична заплаха. Улиците са празни, магазините също, метрото не работи. 
В Лондон бяха извъши арести на заподозрени в тероризъм. Оживената търговска улица "Блекфрайърс" беше евакуирана. 
В Париж все още витае смъртта. 13-ти  ноември стана 11-ти септември за Европа.
Кадрите, които виждаме тези дни, са като от футуристичен филм, в който терорът е всекидневие. Празни улици, изоставени жилиша и квартали, неработещ градски транспорт. Никой никъде не излиза, залостен в дома си. Но в безопасност ли сме зад вратите? И докога ще продължи максималната степен на терористична заплаха? С месеци, с години? Имаме ли брашно и олио вкъщи за месеци наред? 
Някой иска тази Коледа коледните базари в Европа да бъдат тъжни и пусти. Предстои най-светлият празник. А ние ще останем зад вратите на домовете си, загърнати в одеалото на страха.
Трябва да излезем. И да не позволяваме, както каза Мадона, някой да определя хода на живот ни, да ни спира да правим обичайните неща. Не бива да позволяваме да ни накарат да живеем като мишки в дупките, зад 4 стени.  
Светът вече не е същият. И ние не сме. Но сме все още тук - в Брюксел, Лондон, Париж, София...


   

неделя, 8 ноември 2015 г.

Бях готов да ти простя

















Бях готов да ти простя,
че те видях да се целуваш
със съседа от 8-ия етаж
в подземния паркинг
на нашата кооперация.

Бях готов да забравя
мръсните  sms-и,
които изпрати
на учителя ти по флейта.

Бях готов да си затворя очите
пред факта,
че ми показа среден пръст.
когато ти предложих
чаша бургундско вино
малко преди да удари полунощ.

Бях готов да приема
твоя странен навик
да ми казваш сутрин
колко е хубаво, че не хъркам.

Бях готов да подмина
постоянните подмятания,
че си най-красивата
на света.

Бях готов да ти простя
онова безсмислено пътешествие
до обратната страна на луната
и ... назад,
когато се върнах 
с мазоли на петите.  

Бях готов да ти простя...
Но после ти казах:
“Я ми се разкарай от главата!"

сряда, 28 октомври 2015 г.

Всичко ще бъде наред
















Не се притеснявай, че изтръгна сърцето ми
заедно с аортата.
Всичко ще бъде наред.

Не покривай капките кръв в спалнята
със стари вестници.
Старите вестници само вятърът ги чете.
Но всичко ще бъде наред.

Не изпитвай угризения
за пропиление 2479 дни.
Всичко ще бъде наред.

Не се самонаранявай 
със счупения ми гребен.
Недей, моля те.
Защото всичко ще бъде наред.

Не слагай снимката му в рамката,
в която е била моята снимка.
Знам, всичко ще бъде наред.

Не разказвай на приятелите си за мен,
когато вече ме няма.
Така всичко ще бъде наред.

Не мога да ти кажа отсега
на кой облак ще се заселя.
Но не тъгувай излишно -
обещавам ти - всичко ще бъде наред.

неделя, 25 октомври 2015 г.

МОМЧЕТО И СИНИГЕРИТЕ


Там - горе - беше различно. Там беше Раят за него...
От короната на дървото можеше да види много повече от света. Седнало на най-високия клон, момчето разговаряше с листата. (Когато те окапеха, говореше си със спомена за тях.) Листата знаеха много. Там - от високото - му показваха такива неща, които не би видяло долу, на земята. Короната на дървото беше за него прозорец. Трябваше да го отвори, за да допусне света при себе си. Такова богатство от багри, звуци и чувства нямаше дори в малката им къщичка, въпреки че доскоро тя беше за него най-уютното място. Докато не откри Дървото...
То поиска да се запознае с него, но момчето, което знаеше, че не бива да говори с непознати, побягна. Дървото можеше да го обвие с клоните си, да го спре, да го плени. Не го направи, защото ценеше свободата - своята и на другите. На следващия ден момчето само се върна. Дървото нищо не каза. Посрещна го като стар приятел.
Момчето се научи да се катери - почти като катерица. Дървото му показа всичките си тайни - всяко листенце, всеки клон, всяка хралупа. Запозна го дори с буболечките, които флиртуваха с кората му.
Момчето също му разказа тайните си.

* * *

Дървото единствено разбра за страховете му, че е подменено дете. Момчето обичаше родителите си. Само че неотдавна една леличка ги срещна тримата - бяха на разходка в същия парк, където растеше дървото - усмихна му се леличката, щипна го по бузата и рече: "Много е следичък! Но май не прилича на никой от вас. А?"
Какво означаваше това? Беше чувало, че децата приличат на родителите си, поне на единия. Дали точно тези хора бяха неговите майка и баща?!
Скоро обаче - като всички деца, забрави тази мисъл отдадено на игрите.
След време преживя ужаса на съмнението отново. На някакво семейно тържество майка му със смях разказа как бебето й било подменено в родилния дом. "Донесоха ми друго дете, но аз веднага разбрах, че не е моето!... Поправиха грешката - върнаха ми теб..."
"Щом веднъж е станала грешка, може да се е повторила! И дали наистина е било грешка?! Ами ако се е заблудила, че точно аз съм нейното бебе?"
И други тайни сподели момчето с дървото, но нали няма да бъдат тайни, ако се появят върху белия лист...

* * *

От всички изкушения , които му предложи Дървото, най-силно го привличаха птиците.
За момчето тя бяха свръхреални създания. Отначало само ги наблюдаваше и се възхищаваше на полета им...
По-късно щеше да си мисли, че това не би могло да се случи. Ако беше с по-
лабилна психика, щеше да повярва, че всичко е било само фантазия. Но не беше. Случи се наистина.
...Седеше както винаги на най-високия клон. Денят беше като предчувствие - необятен. Слънцето се опитваше да прикрие енергийната си криза, облаците се перчеха - бяха младоци! Беше ден, типичен за началото на пролетта. Седеше сред току-що родилите се листа момчето и съзерцаваше. Този път не разглеждаше света наоколо. Наблюдаваше гнездото на синигера. На същото дърво. Новоизлюпилите се птичета пищяха - постоянно гладни - и травмираха баща си, синигера. Горкият, беше за първи път баща! Суетеше се около тях малко безцелно, но нямаше съмнение, че ги обича...
Момчето гладаше с усмивка птичето семейство...
...Гледаше го и другото момче... Това беше най-лошото хлапе в квартала. Държеше прашка.
Синигерът знаеше какво може да причини това привидно простичо приспособление. Птичетата още нищо не знаеха - всичко наоколо им беше забавно. Момчето на дървото знаеше, че няма да успее да спре лошотията с думи. Нямаше време да слезе от клона, а и досега не се беше сбивало... Сега сигурно щеше да го направи - заради синигерите, но... Онзи вече опъваше прашката.
Камъкът полетя. Летеше право към гнездото. Синигерът забрави, че е баща и отлетя. Остана момчето. Някак инстинктивно то закри птичетата с тяло.
Камъкът го улучи в челото. Болката беше миг. После му потече кръв. И синигерчетата се нашариха с червени капки...
Хлапето с прашката видя какво стана и се изплаши. Побягна. Така правят всички деца, които всъщност не са лоши по душа...
Тази история завърши с едно приятелство. Раната на момчето зарасна. Пакостливият малчуган вече не се появи в парка.
Момчето с удоволствие навлезе в птичия свят. Със синигера бяха навсякъде заедно - заедно в клоните на дървото, заедно в тревата, на водното колело в езерото.
Не бяха заедно в небето...

* * *

Момчето искаше да полети! И летеше насън. Но наяве... "Защо не съм като птиците?! Защо не съм птица?!" Синигерът е волно създание и не усети мъката на момчето.
Тайничко, когато хвъркатите ги нямаше, то се качваше на най-високия клон, заставаше изправено и разперваше ръце - готово да полети. Трябваше да направи само една крачка и наистина щеше да полети...

* * *

Наскоро се преместиха в новопостроен жилищен блок. Момчето обичаше малката им къщичка, но сега с радост я изостави. Може би заради висините, които му даде новият дом. Тук гледката беше различна. А желанието за полет още по-силно.
Дървото не му се сърдеше, че сега предпочиташе да стои на балкона. Синигерите долитаха понякога. Вместо да го радва, това дразнеше момчето, провокираше собствената му невъзможност да разпери крила и да хвръкне.
Високо беше на 15-ия етаж. Високо и красиво. Дори да не си, пак можеш да се почувстваш като птица на такава височина. Дали? Момчето знаеше, че не е така. Разбераше, че поривът за полет може да го убие... Затваряше очи и се виждаше да лети - от 15-ия етаж към асфалта пред блока.
Беше странно и хубаво. Във фантазиите си винаги си спестяваше момента на същинското падане. Вероятно защото той беше свързан със Смърт, със сълзи в очите на майка му (на коя майка?), със страха, че е малко неприятно да лежиш в ковчег, а над тебе - горе, на земята - животът да продължава. Все така прекрасен.

* * *

Тази вечер синигерът долетя заедно с малките. Бяха весели, бяха истинско семейство. Странното е, че момчето никога не се запита къде е синигерката. Не усети липсата на майката в птичето семейство.Изглежда и самите синигери не я усещаха...
Птичето семейство си отиде малко преди човешкото семейство да седне да вечеря - там, горе на 15-ия етаж. Почти под звездите.
Ако Господ погледнеше през прозореца, щеше да си каже: "Какво чудесно семейство!" Но Господ не вярва на привидните неща. Господ знае! Знаеха го и те тримата - нямаше обич между тях и изобщо не бяха "чудесно семейство"!

* * *

Вечеряха припряно, за да се пръснат по стаите си по-скоро.
- Може ли да си направя хвърчило?
Момчето взриви напрежението помежду им точно когато дояждаха десерта. Майка му изпусна вилицата. Вилицата падна върху опашката на котката. Котката рипна на балкона. Балконът... Балконът не можа да реагира адекватно. (Балконите са от бетон и нямат нерви!)
Баща му реагира като балкона. Никак. Мълчеше. И даже не гледаше намръщено. А това беше по-страшното. Момчето разбра, че се е провалило. Очакваше го, но трябваше да опита. Много му се искаше да има хвърчило - поне то да може да полети с неговите приятели синигерите.

* * *

Забранените неща са най-сладки, са казали мъдреците. Забранят ли ти нещо, сигурно е, че ще го направиш...
Момчето си направи хвърчило! Скришом.

* * *

Хвърчилото беше готово. Щеше да го пусне следваща нощ. Тогава щеше да е пълнолуние.


* * *

Луната беше уговорена от нейните далечни роднини светулките точно тази нощ да не се скъпи за светлината си. Беше истинска нощ от преддверието на есента - запазила илюзиите на лятото.
За тържественото пускане на хвърчилото дойдоха всички приятели на момчето - синигерите, светулките... Дори дървото от парка изпрати няколко от листата си, които, обзети от празничното настроение, вече танцуваха с леко прохладния вятър.
Хвърчилото изобщо не се поколеба - веднага литна - като че ли право към Луната. Беше младо, темпераментно и безгрижно. Ценеше свободата на полета.
От радост светулките присвяткаха, синигерите огласяха нощта така, че момчето се изплаши да не събудят родителите му... Всички бяха горди с хвърчилото.
После обаче вятърът ли стихна, нещо друго ли стана - хвърчилото започна да пада. Устреми се към земята, но се оплете в антената, поставена на 13-ия етаж. Синигерите веднага литнаха да го спасяват - с човчиците си дърпаха канапа, но не успяваха, беше се оплел в антената. Листата тутакси се върнаха при дървото да му разкажат за тази беда. То протегна клони - колкото можа, протегна и корените си - опитвайки се да достигне до 13-ия етаж. Но не успя.
Момчето не заплака. Знаеше, че сълзите са излишни, беше нужно действие. Застана на парапета, разпери ръце-крила. И литна. Трябваше да спаси хвърчилото. Трябваше да му върне свободата на полета...
Задържа се във въздуха на нивото на 13-ия етаж, освободи оплетената връв. Хвърчилото се усмихна, благодари му. И тогава... двамата паднаха...
Дървото видя, че ще се случи най-лошото. Напрегна последни сили.
Корените му се опънаха до скъсване. Протегна клони, за да хване летящото към асфалта момче, прегърнало хвърчилото... Беше свръхусилие. Още малко и щеше да успее...

* * *

Синоптиците отричаха през нощта над града да е минавал ураган. А и никой нищо не беше усетил. Затова не разбраха как вековното дърво е било изтръгнато от парка заедно с корените си и какво правеше само на два метра от трупа на момчето.
Хвърчилото го нямаше.
Потъналите в скръб синигери разправяха, че го бил отмъкна някакъв малчуган, който странно приличал на онзи, който (някога) стреляше с прашка...

неделя, 18 октомври 2015 г.

най-тъмното утро на света




















утре ще целуваш
него вместо мен.
но днес ми кажи,
че аз съм царят на целувките.

утре ще готвиш
на него вместо на мен.
но сега ми направи
бъркани яйца.

утре ще завиваш
него вместо мен.
но я ме завий
за лека нощ.

утре ще намеря
бележката на хладилника.
но това ще се случи утре.
имаме още 8 часа.

утре ще съм твоята
предишна любов.
но утре, чак утре.
лягай. и гаси лампата.

.................................

как ще има утре,
като съм сънувал -
и яйцата, и целувките,
и лампата. и любовта ти.

тъмно е.
тъмно утро.
най-тъмното утро
на света.

сряда, 26 август 2015 г.

Broken Heart Summer Tour продължава




Broken Heart Summer Tour продължава.
Първата българска видео книга “How 2 Break A Heart In 7 Days” 
ще бъде представена на празниците на изкуствата Аполония 2015 в Созопол. Вече прожектирахме много успешно нашия проект в Брюксел и в Лондон това лято. Във видео книгата са събрани 10 клипа, които заснех по мои стихове. 
Един от тях е сниман на созополския плаж миналия август.  


Преставянето на “How 2 Break A Heart In 7 Days” на Аполония ще бъде на 1 септември, от 18.00 ч. в 
Градската галерия на Созопол.
 Ако имате сърце - без значение дали то е било разбито или не, елате да споделим е
на първата БГ видео книга.  

В Созопол ще представим за първи път и чисто новия клип към сихотворението "Двама" -  Тrue Love:  Двама, който е сниман в Брюксел. Брюж и Париж.




Ти винаги ще си в ❤️-то ми, мила моя...

"Ти си синьото в очите ми"

двама: True Love

"Father", една съвременна приказка

I Lost My Heart in London

My name is Ivo

A Dog's Heart - movie trailer

Официалният трейлър на романа OMG