На Тара
Ти
ме спаси няколко пъти.
Когато
любовта ми си тръгна в понеделник,
малко
преди да настъпи полунощ
и
вместо да ми пожелае “лека нощ”
(много
добре знам, че не винаги е лека тя)
ми
пусна кратичък sms
само
с думата “чао”.
Тогава
ти беше до мен в дългите летни дни,
в
дългите зимни нощи.
И
на следващата пролет,
когато
все още не можех да забравя
онзи
проклет sms.
Ти
ме спаси няколко пъти.
Когато
в един неделен следобед
внезапно
останах без работа.
И
същата вечер седнах да смятам парите
-
дали
ще ни стигнат за жилището.
За
храната ми. За храната ти.
Можехме
да изкараме няколко месеца.
Дори
година. А после?
Тогава
ти беше до мен,
когато
седях умислен на пейките в парка
и
не смеех да звъня много по гсм-а,
и
да се чуя с приятелите.
Защото
не исках да си помислят,
че
искам съчувствие.
и
за да не попадам в капана
на безсмислена телефония.
Ти
ме спаси няколко пъти.
Когато
в окото ми се заби ледено парченце
от
счупеното ледено огледало
на
Ледената кралица.
Тогава
не можех да виждам цветния свят наоколо,
нито
да различавам злото от доброто,
нито
да разбирам кое е истина и кое - лъжа.
Не
можех да заспя 498 нощи
от
болката в окото.
Тогава
ти беше до мен.
Когато
ми разширяваха зениците
с
някакви съмнителни неонови капки за
очи.
Когато
ми изписаха нови очила
със
100 диоптъра късогледство от наивитет.
Когато
на 499-ия ден най-после прогледнах
и
видях, че светът си е все същия –
изпълнен
с божествената красота на Сорентино.
Ти
ме спаси няколко пъти.
Когато
преживях цялата човешка болка на света.
Но
не е правилно да кажа “преживях”,
защото
болката никога не си отива,
малки
парченца, малки власинки, малки кристали
от
всяка болка остават
в
лявата камера на сърцето -
като
самонастанил се бездомник
в
120-квадрата апартамент в центъра на
София,
апартамент,
от който незнайно защо
панически
са се изнесли миналата седмица
всичките
му обитатели –
включително
хлебарките
и
паяка-пенсионер.
Ти
ме спаси няколко пъти.
Сега
болката дойде при теб.
И
искам аз да те спася.
Не
защото съм ти задължен.
На
за да върна жеста.
Не
за да ти се отблагодаря
за
дългите летни дни
и
дългите зимни нощи,
не
заради пролетните паркова,
които
преживявахме в наслада заедно.
Не
дори заради костилките на черешите,
които
много обичаш да хрупаш
и
да усещаш как сладкият им сок се стича
в
коремчето ти.
Трябва
да те спася заради самия себе си.
Ако
не мога да те спася този път,
повече
няма да има кой да спасява мен
(знам,
че съм егоист,
не
го записвай в тефтера,
дето
cи подарих за HBD).
Моля
те от цялото си сърце,
не ми го причинявай!
Спаси
ме.
За
да те спася.
За
да ме спасиш.
Добър
вечер, януарска среднощна луна!
Ела
у дома да ни правиш компания.
Тара
заспа. Аз пак не мога.
