me

me

"Father" - coming this Autumn

четвъртък, 14 септември 2017 г.

Момчето с воден пистолет и Момичето с розова панделка



Не хареса госпожица учителката още от първия ден в новото училище.
Всички деца носеха за нея букети цветя. Всички деца й ги дадоха, само то не успя.
Щом влезе в училищния двор, момчето видя край оградата трупа на врабче. Детето много обичаше птиците и много се плашеше от мъртвите неща. Това беше шестата му среща със Смъртта. Щеше да заплаче от мъка, но го спря мисълта, че другите деца ще му се смеят. Те не можеха да разберат, че плаче за птичката, която никога повече нямаше да полети...
Почти скришом момчето положи цветята върху мъртвото врабче. Тичащите из двора деца скоро ги стъпкаха.
Когато влезе в класната стая, още го мъчеше Мисълта за Смъртта. Тогава видя Нея. Първото впечатление беше Страх! Госпожица учителката беше бледа, носеше очила, но като че ли зад тях нямаше очи... Явно учителката плашеше не само него, защото всички деца притихнаха. Бледостта й изпъкваше ужасяващо на фона на черната дъска.
Цяла нощ момчето сънува кошмари и се мята в леглото. Затвореше ли очи, постоянно виждаше Нея! Тя пристъпваше в празната класна стая. В дясната си ръка държеше показалка във формата на змия и с нея потупваше лявата си длан. Стаята обаче не беше празна. На последния чин - до прозореца - седеше То. Пред момчето беше разтворена пожълтяла тетрадка. В нея бяха изписани множество непознати за него думи. То също трябваше да пише - под нейна диктовка. Страхуваше се, но трябваше да го направи.
"МА-МА", произнесе госпожица учителката, а детето написа, без да разбере защо "AM-AM”. "ДОМ", продължи тя. В тетрадката се появи "HO-ME”. Следващата думичка беше "ИМЕ", но вместо нея изписа "NA-ME”!
Диктовката спря рязко. Госпожица учителката издърпа теткрадката: един поглед беше достатъчен гневът й да ескалира. Детето се вцепени, предусетило бедата. Учителката замахна с показалката...
На сутринта момчето не си спомняше как е завършил сънят, въпреки че беше сигурно - беше се случило нещо много лошо.
След кошмарната нощ повече изобщо нямаше да отиде на училище, ако не беше Момичето с розова панделка.

* * *

Седеше на последния чин до прозореца - точно зад нея...
По време на часовете момчето не виждаше нищо друго освен голямата Розова панделка. Тя му помагаше да се развесели, правеше света розов. Освен това беше чудесно убежище - розовата панделка го скриваше изцяло от призрачния поглед на госпожица учителката. Точно затова момчето беше благодарно на момичето от предния чин. А благодарността лесно преминава в обич.
Момчето беше още малко за истинската любов. Това беше обич, в която нямаше нищо плътско. Обичаше момичето не защото е момиче, а защото го спасяваше (макар и неволно) от страха, от учителката... Момиченцето беше мило с него - такива са повечето момиченца. То също му беше благодарно. Защото не го дърпаше за косата и не му пускаше скакалци във врата, както правеха другите момчета.

* * *

Въпреки че не беше разрешено, в колана на късите панталонки момчето носеше затъкнат... воден пистолет. Не защото беше убиец по рождение, а защото искаше да стане герой! Мечтаеше да спаси Момичето с розовата панделка от чудовищата, които се криеха в тъмните училищни тоалетни. Така поне разправяха хлапетата от първи клас.
Скоро обаче разбра, че подвигът му е невъзможен - на момчетата не е позволено да влизат в женската тоалетна. Затова веднъж причака момичето и го помоли повече да не ходи там. Тя се изненада, но понеже вярваше, че е добро момче, обеща му.
А на него много му се искаше учителката да влезе при чудовищата... Така и стана съвсем скоро...
Госпожицата се забави вътре доста. Прикрито зад една колона, момчето се надяваше, че чудовищата са й видели сметката...
34 минути по-късно учителката излезе от тоалетната жива и невредима. Дори и чудовищата се бяха изплашили от нея!
Така и не проумя какво е правила вътре учителката му повече от половин час.

* * *

Имаха час по история на нравите.
Пред очите му непрекъснато играеше Розовата панделка - трептеше, тръпнеше, виеше се, пулсираше. Предизвикваше го! Да извърши подвиг.
В началото на урока госпожица учителката разясни смисъла на глагола НРАВЯ (СЕ) и им даде съчинение на тема "На нравите по стъпките потайни..."
После застана до прозореца и се загледа в пътникопотока, преминаващ през близката трамвайна спирка. На лицето й беше изписана омраза към целия човешки род.
Момчето използва временното й разсейване и извади пистолета. Не стреля в нея. Това беше воден пистолет. Водната струя само щеше да я превърне в мокра кокошка. Момчето насочи пистолета към... Черната дъска.
Мокри букви се появиха по нея, но не потекоха. О Б И Ч А . . . изписа набързо момчето. Не успя да довърши.
Госпожица учителката се извърна внезапно. Момичето с розова панделка изпищя. Момчето запази самообладание.
Госпожицата вдигна показалката застрашително - очите й бяха кръвясали от злоба. Момичето припадна. Момчето усети болката още преди пръчката да се стовари върху дясната му ръка...
Учителката го удряше озверяла. Момичето повече не можеше да реагира. Момчето се присъедини към него...

* * *

"В безсъзнание ли съм или съм мъртъв? Или сънувам?", питаше се момчето. "Ако съм мъртъв, как тогава разсъждавам? А може би наистина има Живот след Смъртта?!"
Не виждаше нищо друго освен мрак. Не можеше да се движи. А и не искаше. Лежеше - може би в легло, но къде - не знаеше. "Има ли легла и в Отвъдното?" Тялото не го болеше - просто нищо не чувстваше. "Сигурно съм в Ада. Не може в Рая да е такъв мрак..."
Постепенно тъмнината започна да изсветлява. Остана само едно черно петно. С ужас установи, че това е... Черна дъска. Бяло видение изплува пред нея. За миг щеше да изгуби съзнание пак. После си каза, че това не може да е Тя... Тогава забеляза, че онова, черното, не е Черна дъска, а най-обикновена космическа Черна дупка... Жената (бялото ефирно създание беше жена) пристъпи към него. Не я видя да отваря уста, но чу глас. Изглежда беше нейният.
"Не се страхувай! Аз не съм госпожица учителката, макар че много приличам на нея. И няма начин да не е така, защото сме... близначки. Но Тя е лошата. Не знам дали Аз съм добрата... Изпращат ме при теб, за да бъда твоят Ангел хранител!..."

* * *

Симпатичен беше този Ангел хранител! Въпреки че приличаше на госпожица учителката.
Заради Ангела Момчето забрави Мисълта за Смъртта. Престана да се пита живо ли е. Престана да разсъждава има ли Живот след Смъртта. Престана да мисли за Живота.
Престана да си спомня за Момичето с розовата панделка дори...

* * *

Момичето с розовата панделка седеше край болничното легло и плачеше. Момчето с воден пистолет вече седмица не идваше в съзнание.

* * *

Момчето свикна да разговаря с Ангела без да отваря уста. Разговаряха на всякакви теми, само две избягваха - Смъртта и Момичето с (каква беше на цвят) панделка? Не че това бяха теми табу. Не - това бяха анти-теми, по които просто нямаше какво да се каже.

* * *

Съсипано от мъка, Момичето не си смени розовата панделка с черна. Престана да си връзва каквито и да било панделки!

* * *

Момчето не знаеше колко време е минало. Все така продължаваше да лежи и да си говори с Ангела. Но една сутрин (вероятно беше сутрин, такива неща се случват само сутрин) Ангелът пристигна с огнена колесница. Два изискани змея я теглеха. Единият беше във фрак, другият – с маркова тениска. Ангелът държеше в ръка ... не, не показалка - вълшебна пръчица. Махна с нея към момчето и... то почувства тялото си. За секунди почувства и спомена за нещо розово. Ала този спомен бързо претръпна.
"Стани", рече Ангелът - не заповеднически, нежно. - "Ела с мен!"
И момчето тръгна...

* * *

На сутринта Момичето, което някога носеше розова панделка, беше изненадено, като не го намери в болничното легло. Помисли си, че е дошъл в съзнание и се е прибрал вкъщи.
Зарадва се Момичето и също си отиде вкъщи.

* * *

Само санитарката, която пратиха да оправи леглото, се чудеше защо макар и празно, то изглеждаше вдлъбнато - като че ли някой лежи в него... Чаршафът напомняше детско телце, а под него нямаше нищо... "Странно е това!", каза си санитарката. И си помисли дали да не напише разказ за случилото се. Но не това е работата на една санитарка.

* * *

- Ето, това е Смъртта!
- Да, това е Тя.
- Страхуваш ли се?
- Не.
- Защо?
- Защото Ти си моят Ангел хранител!

двама: True Love

Wind Called Love

My name is Ivo

Официалният трейлър на романа OMG

A Dog's Heart - movie trailer