me

me

Broken Heart TV

петък, 28 декември 2018 г.

Pray















Теб, Господи, чакамe цял ден  -
да дойдеш да вечеряме.
Но вече не сме гладни и жадни.  
Искаме само очите ти  – 
на подноса на славата.
Искаме само вярата ти – 
изтърбушена табуретка,
на която заспиват котки 
и гълъби. 
Искаме някой да ни похвали
за бледолилавите залези
и за успехите срещу езичниците –
задрямали непогалени.

Теб, Господи, чакамe цял ден  -
да дойдеш да вечеряме.
Но как да имаме апетит,
когато животът ни е 50 нюанса черно.

вторник, 18 декември 2018 г.

Heart of Stone


















Ако сърцето ми беше от камък,
камата от ласкателства,
с която се опитваше да го прободеш,
щеше да се счупи.

Ако сърцето ми беше от камък,
реките на твоя гняв –
змиевидни и лъкатушещи,
щяха да го заобиколят.

Ако сърцето ми беше от камък,
пъдпъдъци и крастави жаби
щяха да си вършат работата 
върху него.

Ако сърцето ми беше от камък,
нямаше да усетиш как кръвта му топла
те облива.
И заспиваш –
грозна и красива.

четвъртък, 13 декември 2018 г.

Amor




















Ти ме разкъса на хиляди парчета -
пред смаяните погледи на хора и птици.

После ме събра -
сглоби ме от клечки за зъби и пластилин,
залепи ме с плюнка,
омеси ме с пепел и прах,
събра ме - мен, тялото и душата ми звездната.

След това пак ме разкъса -
като гладна вълчица, прокудена от глутницата,
като Сцила - на устието на Сицилийския пролив,
като най-известната от сестрите горгони -
Медуза, владетелката на вкаменените клонинги. 

И отново ме събра -
всеки път различен,
никога не приличащ на себе си,
не помнещ вчера и утре,
не знаещ името ти,
не вярващ във възкресението.

Ти ме разкъса на хиляди парчета -
пред смаяните погледи на хора, птици и митологеми.
И сега седим с теб в хола на безграничната ти любов -
слепи, глухи и неми. 

събота, 24 ноември 2018 г.

Не мога да гледам как умираш















Не мога да гледам
как умираш - 
на ъгъла на зимата,
на покрива на света,
в края на улица без изход,
зад контейнера за боклук,
препълен със сдъвкани надежди - 

преди да дойде първа пролет,
преди да целуна клепачите,
сънуващи моя смях,
преди да минат момчетата от “Чистота”
и да откарат към сметището
стария куфар на Мери Попинз,
преди зората да прогони сенките
на дребни гризачи и подлеци - 

защото само ти подаряваш ми утро,
дори и когато го няма,
защото ветропоказателят на спомените
не помни как плакахме прегърнати
за придошлата река на забравата
и за мекиците, които обичаш без пудра захар - 

понеже няма вечно “утре”,
понеже ако те прегърна – ще избягаш,
понеже всяка дума на разкаяние
обезсмисля празника на прошката –

затова сега не говоря,
затова не плача и не ридая,
затова пренареждам обедното меню,
с което ще гостя опевачките
опечалени.   

Не мога да гледам
как умираш.
Но защо нищо не направих,
за да те спася?...

- - 

Страхливец! 
Накъде си тръгнал с тази кошница  
                                                         сливи   
                                                                  червиви?

вторник, 20 ноември 2018 г.

Каменното момче



художник: Boris Wolf





















В хола на чичо Ангел беше прохладно, окаченият на тавана вентилатор, донесен от Мароко, си вършеше работата. На масата имаше няколко бутилки – ликьор, уиски и още нещо. Бонбониерата преливаше от сладости, увити в шарени хартийки, миришеше едновременно на кафе и на парфюма на жената на Ангел, като миризмата на кафето се опитваше да надделее над уханието на „Бич може“, с който повечето майки се снаб- дяваха от полякините на плажовете по морето, но Ангелина (жената на Ангел) беше максималистка по отношение на пар- фюмите. И защо не – Ангел ѝ ги носеше директно от Запад.
Хари седеше кротко и гледаше в картината на стената само за да не гледа в бонбониерата. Късите му панталонки изглеждаха малко нелепо на фона на позлатената статуетка на Буда, плетения стол, заметнат с индийски плат, и механичната чучу- лига с ключе под дясното крило, купена от Иркутск. Без съмнение, би лапнал няколко бонбона, даже още няколко би мушнал в джобовете си за после, но не смееше да посегне към масата.
Мъжете си говореха нещо в коридора и по едно време се чу само, че си е ебало майката, но веднага го последва едно „шшшт“, което не търпеше повече псувни. Леля Ангелина беше много възпитана жена – беше завършила оперно пеене в Милано и свиреше на пиано, пианола и клавесин. Ако холът беше достатъчно голям, Ангел сигурно щеше да ѝ купи и орган.
Та леля Ангелина изшътка на мъжете да не говорят нецензурни неща и повече не се чу нищо за ебане. Хари беше чувал и друг път тази думичка – и вкъщи, и в градинката, и в училищния двор, където учеше приятелят му Любчо, когато учителят по физическо си говореше с учителката по рису- ване. В хола настана тишина, жените разглеждаха китайски картички, на които разни жени ти намигат, като ги наклониш леко, а мъжете влязоха, овладели словесния нагон, и си сипаха по едно. Тогава добрата леля Ангелина отвори бонбониерата и с едно усмихнато „Заповядайте“ им поднесе шарените хартийки, по които Хари беше похабил вече доста слюнка. Вкусни бяха тези бонбони, купени във Виена.
Жените минаха на ликьор и Ангелина веднага извади някакви дребни сладки, приличащи на охлювчета. Хари пиеше лимонада и отпиваше на малки глътки, защото ако лимонадата свършеше, какво щеше да прави? Не му се зяпаше пак в картината на някаква полугола жена, за която момчето още не знаеше, че е Венера.
Пиеше лимонадата бавно-бавно и си мислеше за разни момчешки неща – включително за това колко мравки могат да се поберат в една кибритена кутия.
Възрастните бяха ангажирани с техния си лаф и затова Хари се престраши и посегна отново към бонбониерата изкусителка. Ако беше лапнал бонбон, щеше да му заседне в гърлото, защото това „Не!“ прозвуча толкова стряскащо осъдително. Чичо Ангел размахваше пръст, за да усили ефекта на „Не“-то. Шофьорът имаше дълбок и стържещ глас и звучеше, меко казано, страшно. Освен че го спря да опита още една вкуснотия с ягодов пълнеж, мустакатият Ангел с едри, космати ръце му каза, че ако не слуша, ако не е добро дете, ще се вкамени като статуята на Буда. Хари така си глътна езика, че нямаше сили да попита тоя Буда непослушно дете ли е бил и какво точно е направил, та са го вкаменили.
Докато пътуваха към къщи, Хари седеше така тихо на задната седалка, че в полумрака можеше да мине за вкаменено малко момче с къси панталонки.
Няколко дни по-късно Хари и майка му минаха край Центъра по заразни и паразитни болести. Връщаха се от магазина за обувки, откъдето тя му купи нови сандали. Хари беше радостен и беше поискал да обуе сандалите веднага. Сега пристъпваше гордо с новите си кожени придобивки, които с наслада нахлузи на бос крак – вървеше щастлив, от време на време подтичваше доволен и се надяваше, че повече хора ще забележат новите му сандали. Щастието никога не трае дълго.
Докато минаваха край Центъра по заразни и паразитни болести, майка му се зазяпа по полата на жената отпред – колко добре ѝ стоеше и с каква модна кройка беше! Хари обаче спря да подскача и забрави за радостта си – в градинката пред центъра някой беше вкаменил майка с трите ѝ деца. Бяха вкаменени в крачка, децата се бяха хванали за майката може би с последна надежда. Хари се изплаши много, но все пак си даде сметка, че вкаменяването сигурно е станало отдавна – майката и децата бяха боси, явно са били бедни и не са имали пари за нови сандали.
Стресът от четворното вкаменяване, което видя, го държа до събота, когато дядо му го заведе на цирк и там Хари бързо забрави за вкамененото семейство.
Следващия уикенд времето беше топло, но не чак толкова задушно, подухваше приятен вятър и хората най-после си отдъхнаха от зверската жега, която държеше в пещите си града вече месец.
Майка му и баща му заведоха Хари на разходка в парка. Там, под някои стари дървета, беше страхотна сянка, имаше пейки, където можеха да поседнат с фунийки сметанов сладо- лед в ръце и да се наслаждават на сладката му прохлада. Беше приятен следобед. Баща му му позволи да отиде да погледа на стрелбищния фургон, а после собственоръчно му отстреля едно плюшено мече. Купи му и нови стъклени топчета, с кои- то още вечерта щеше да се изфука на момчетата в квартала.
Когато си тръгваха, Хари не подозираше откъде ще минат. Иначе нямаше да иска изобщо да минават оттам.
Паметникът насред парка го шокира с масовото вкаменяване на множество мъже, жени и деца. Разбира се, тогава Хари не знаеше какъв е тоя паметник и какво правят тези хора там. Застиналите в различни пози тела изглеждаха зловещо и момчето запристъпва плахо – сякаш минаваха през земите на змея, който вкаменяваше, сякаш десетки юнаци се бяха опитали да спасят принцесата от плен, но змеят беше
вкаменил всичките... Смелите мъже носеха пушки, които явно са им били безполезни, жените и децата изглеждаха от- чайващо безпомощни, въпреки че лицата им изразяваха някаква вкаменена радост. Нямаше и следа от змея, с изключение на вкаменените хора! Хари стисна още по-силно ръката на майка си и инстинктивно отклони поглед от паметника към все още новите си сандали. Понякога предпочиташе да гледа в земята, за да не вижда някои ужасни неща наоколо.
Следващите няколко месеца донесоха на Хари нови страхове, след като видя в Борисовата градина четири вкаменени жаби в езерото с лилиите, няколко вкаменени мъже, на които от камъните стърчаха само главите им, съвсем малко момче, вкаменено на една чешма, а по време на екскурзията в Копривщица го потресе гледката на вкаменена майка пред една къща. Жената седеше, подпряла глава с лявата си ръка и вероятно беше застинала в очакване на своя син. Вкаменяването беше толкова детайлно, че си личаха гънките на забрадката и бръчките около очите ѝ.
Опасенията, че наистина може да го вкаменят, се засилиха още повече у Хари. Наоколо беше пълно с толкова много вкаменени хора, че сякаш живееха в каменен глад. Хари се страхуваше най-много от мисълта да има каменно сърце и не знаеше, ако го вкаменят, дали ще може пак да си мисли за разни неща, дали ще може да гледа поне момчетата от квартала как ритат топка или играят с пъстроцветните стъклени топчета.
Беше краят на лятото. Хари обожаваше дългите топли и светли вечери, когато до късно можеше да стои навън, да си играе с приятелите, да си говорят, да си разказват страшни ис- тории за Зелената жена, която чука на входната врата, за това как трябва веднага да се скриеш под леглото, за Зелената жена, която се качва по стълбите, Зелената жена, която върви по коридора, Зелената жена, която чука на вратата на стаята ти, Зелената жена, която отваря вратата, влиза и те сграбчва... Хари обичаше тези страшни истории, присвиваше се на пейката пред блока, леко потъркваше с ръце голите си колене, кожата по врата му настръхваше, а очите му преглеждаха отсрещните храсти дали случайно там не се крие някоя Зелена жена.

٭ ٭٭

15 години по-късно Хари беше войник на гранична застава. Беше станал висок и строен младеж, лятно време все още обичаше да ходи с къси панталони, разбира се, друг размер. До уволнението от казармата оставаха три месеца и Хари беше решил следващата година да кандидатства в Художествената академия и да учи скулптура.
В 2:47 през нощта на 18 август заставата беше вдигната по тревога. Група нарушители бяха минали границата, бяха въоръжени и много опасни, сочеше оперативната информация. Хари захвърли късите панталони, облече пълната си униформа и заедно с приятеля си Момчил и граничарското куче Балкан веднага потънаха в мрака – в посока към вероятния пробив на нарушителите. В храсталака беше пълна тъмница, клоните всячески се опитваха да ги спрат, сякаш бяха на страната на врага. Балкан излая, отскубна каишката от ръцете на Хари и се втурна в още по-дълбокия мрак. В 2:58 прозвучаха изстрели.
Хари, Момчил и Балкан загинаха на място. Нарушителите бяха хванати само на километър, в западна посока.

٭ ٭٭

През лятото на 1988 в граничната застава беше открит паметник на загиналите от диверсантски огън. Момчил и кучето Балкан изглеждаха малко нелепо. Но Хари беше като жив. Момчето, което някога се страхуваше да не го вкаменят, сега вече знаеше какво е да имаш каменно лице, каменни очи и да не си сигурен сърцето ти каменно ли е, или това е само сън.

- - - 
от сборника с разкази "Мъжът, който се страхуваше да стане баща", изд. Лексикон, 2017 

четвъртък, 15 ноември 2018 г.

through the window

















Прозорецът пред мен
изрязва само част от света отвън.
Не иска да ми го покаже целия –
необятен и противоречив – като завършен сън. 

Прозорецът ме пази 
от лошите погледи и жестове превзети
на врани кресливи 
и зеленооки котки с дълбоки деколтета.

Рамка, решетки и панти.
Помисли шантави...

Уморен прозорец.
Отразени хора. 

Кой ще го отвори - да ме пусне?
Не оставяй нецелунати устните.

вторник, 30 октомври 2018 г.

Вие, които празнувате на небето




















Вие, които празнувате на небето
спасението от земната мъка,
пеете ли същите песни, 
които и ние пеем?
Пиете ли от същото червено вино,
което и ние пием?

Или вашите песни са по-весели,
а виното - по-омайно?

Наистина ли не усещате болка,
когато забивайки в стената на спомените пирон,
не улучите с чука пирона,
а палеца си? 

Вярно ли е, че при вас няма ден и нощ
и не се налага да спите, когато не ви се спи? 

Наистина ли закусвате с ангел,
а за следобедния чай сядате между Адам и Ева?

Вярно ли, че отгоре погледнато
небето е много по-синьо и тъжно?

Нистина ли ни виждате – през маранята на времето
и бдите над нас, блудните и грешните?

Вярно ли е, че при вас е постоянно
лятно часово време?   

Вие, които празнувате на небето,
помним ви. И ви обичаме.

И вие ни помнете,
докато прозвучи познатият рингтон –
камбаните на Парижката Света Богородица.

неделя, 28 октомври 2018 г.

Хелоуин
















Когато паднат маските,
oстава нещастието,
което се крие зад тях.
И страх.
И прах.
Остатъчна пепел, 
изтрила небето -
необятно 
и непохватно,
изчезнало безвъзвратно
видение деликатно.

Какво ли се крие зад тях?
Виновен съм, понеже мълчах.

сряда, 24 октомври 2018 г.

Просяк




















Седнал бе на ъгъла на улиците „Сляпа” и „Нов път”
да изпроси малко щастие.
Беше още рано, дремеше обезверен светът  - 
на небето и земята царстваше двувластие.

[Черен ангел начертаваше съдби,
бял тиранин заличаваше несправедливости, 
трябваше да оцеляваме – и аз, и той, и ти, 
но така е, щом живеем всеки ден по милост.] 

Просякът не искаше пари,
нито баничка или кафенце.
Нощем преброяваше звездите - 
скрит на топло - зад пердето.

Не очакваше големи пачки,
не живеше за три минути слава.
Но се разпознаваше по крачките му –
беше горд. Не беше се самозабравил.

Просякът събира дребни срички – 
неизречени и несънувани.
Сричките на думите „О-би-чам те!”
В тях е цялото човешко съществуване.

неделя, 14 октомври 2018 г.

Магия


















Aко можех да залича твоята болка,
щях да съм вълшебник.

Но аз съм обикновен клоун
и не мога да правя чудеса.

Мога само да те обичам,
дори когато те боли.

Утро




















В тишината 
чух зората
как отлита
като птица.

Тя не спира  
над баира - 
крехка птица  
гургулица. 

Tя отлита,
Маргарита, 
но къде ще 
пренощува?
Светлината
по стената
oще птици
нарисува.

сряда, 10 октомври 2018 г.

Вечността














Снощи зърнах Вечността - 
под прозореце седеше.
Беше млада. Аз бях стар.
Бях умислен. Тя не беше. 

Беше седнала в снега
като някакъв бездомник.
Аз не я поканих в нас.
После - мисля, че не помня...

Снощи зърнах Вечността.
Исках само да я зърна...
Днес не я намерих там.
И едва ли ще се върне. 

сряда, 3 октомври 2018 г.

Животът понякога има две лица

Отдавна исках да разкажа тази история. Но или ми ставаше жал. Или нямах достатъчно сили. Защото това не е история за изобличаване, а за оцеляване. Или пък за нещо друго, човек не може да бъде сигурен дали совите са това, което са...
Има една възрастна жена в квартала - и то в доста широки граници - от Подуене до Паметника Левски, която е с леко отнесен вид, леко замята крак като ходи, ръката й трепери. Тази жена обикаля улиците в жега и в студ. И моли, ще използвам глагола "моли", а не "проси" за някоя стотинка. Купувал съм й кафета и вафли близо до парка, вода и сокчета. Ако е гладна и жадна - да й дам това, от което има нужда, а не стотинки, които.... кой знае къде може да идат. И в най-големия студ тя в навън - навлечена с няколко якета и на главата с нещо като "космонавтка"...
Но един летен ден видях тази жена да слиза от автомобил, близо до нас, докато рано сутринта разхождах Тара. Докара я някакво момче и я остави на една пресечка, на метри от супермаркета. Като слизаще, не замяташе и не трепереше. Казаха си нещо - с нормален глас, вече не помня дали чух какво точно. И се зачудих тази жена прави ли се? Онова момче какъв й е, той ли я кара да го прави? Дават ли й хората стотинки или като мен - й купуват закуски. Колко изкарва? И за какво е всичко това?

Животът понякога има две лица. Кое е истинското? Според мен - и двете.

неделя, 30 септември 2018 г.

Goodbye September
















September
смени своя тембър.
Отказва да ми говори.
Но утре започва Октомври.

понеделник, 24 септември 2018 г.

Кестените падат















Кестените падат,
когато сутрешното ми кафе изстине,
когато си броя стотинките за баничка,
когато вчерашната ми риза съхне на простора, 
когато си мия зъбите с паста от илюзии,
когато ютията стане тостер,
когато Тара не иска да се прибере вкъщи,
когато есента почука у съседите,
когато вечерните новини свършат. 

Кестените падат,
когато любовта ти падна в шахтата 
на една телекомуникационна компания.  

Сега е цялата в гипс,
а аз не мога да преценя кестените 
          или любовта ти ми липсват.

Ти винаги ще си в ❤️-то ми, мила моя...

"Ти си синьото в очите ми"

двама: True Love

"Father", една съвременна приказка

I Lost My Heart in London

My name is Ivo

A Dog's Heart - movie trailer

Официалният трейлър на романа OMG