Дупка ли е СУ? Дупката е много по-голяма.

Докато си чешаме езиците дупка ли е СУ или не, хора загиват на пътя ден след ден. По различни причини. Вчера беше ден на траур заради катастрофата край Своге. А днес два влака ударили автомобил на прелез (!) Шофьорът загинал. Разбира се, той пресичал прелеза неправилно и бил ударен от единия влак,а после от втория, който се движил няколко минути по-късно. Добре, че не са се ударили двата влака. А ако те се бяха преобърнали? 
И не това е най-бруталното.  Пътници от влака Бургас - София пуснаха постове за катастрофата и че влакът е спрял насред нищото и не се знае кога ще тръгне. И пак не това е най-гадното - във влака има всякакви пътници - възрастни, хора с увееждания, майки, деца. И седят в полето без храна и вода, понеже няма кой да се сети. 

Ами може да обявяваме дни на траур всеки ден - нищо няма да се промени, докато ние не се променим. Като участници в пътното движение, като хора с осъзната отговорност.  

Дупката май е много по-голяма от един факултет или университет...

Кон до коня

Още ли тичат, мила моя майко,

кон до коня, юнак до юнака?

Ослепяха гарваните, оглушаха чайките.

Кой финалната им битка ще дочака?

Гледам вече, мила моя майко,

зората се е зазорила.

В боя паднаха и точките, и запетайките -

безглаголни варвари летят към нас със страшна сила.

Докога ще гинем млади, мила моя майко?

Един остана - да носи байрака.

Един - и прост селяк, и многознайко.

Един остана - да викне: "В атака!"

Вече няма други. Аз се бия сам.

Бях сред войните на цар Иван Шишман.

Само ти

Само ти можеш да ме накараш да плача –

за изтичащи реки,

за недоносени изгреви,

за сънливи лалета,

за изпрани с дънките 20 лева,

за Великата красота на Сорентино,

за Изгубения град на спомените,

за диагностицирани шизофреници,

за блатото, в което изпуснах лицата ни,

за лятото, когато срещнахме в гората девствеността ни,

за прегорелите тиквени семки на верандата,

за клепоухата котка от Овча купел,

за лястовиците лековерни,

за изплакнатите с роса гроздови устни,

за клепачите зад слънчевите очила,

за зимата на 1996-та,

за Алисия Викандер.

Само ти можеш да ме накараш да плача.

Само ти.
И любовта ти.

Save me from the dark

Не се срамувай да заплачеш,

когато в облаче далечно

видиш моето отсъствие.

Не се страхувай да извикаш,

щом усетиш, че забравяш

очертанията на моята сянка.

Викът ти ще я спре, ще я обича,

когато зимата на твоята самота

превърне в ледени висулки моя смях.

Не се отказвай да прегръщаш

възглавницата недоспала,

защото само тя помни нашите сънища.

- - -

Не се срамувай да признаеш

че любовта ти е невечна.  

Когато видиш облаче далечно,
че съм се скрил на него ти ще знаеш.