Попитах листото безумно зелено
кой всяка вечер се моли за мене,
кой всеки залез на сън ме обрича.
кой в самотата до днес ме обича.
Попитах листото безумно зелено -
плахо във мрака заспало блажено –
кой ме предаде, кой ме възкръсна
във тишината на добата късна.
Попитах листото безумно зелено
кой в тъмнината мисли за мене,
кой ми изплита риза с коприва,
кой ме целува, когато заспивам.
Птиците кръжат над тебе –
11 князе са диви лебеди.
„Издигане на Кръста“, 1610 - Петер Паул Рубенс
На дланите – рани, като прозорец -
през тях е гледал гвоздеят.
Нищо не знаят камбаните,
но за Смъртта си говорят.
Вярата ми е погача -
всеки чупи си от нея.
На тръни се радват глупаците,
но само те знаят как да живеят.
Юда не иска да бъде предател,
иска да разцелува раните.
Иска да може да каже: „Брате,
нека пробият моите длани“.
Кръвта изтича, утрото плаче.
Няма наоколо никакви хора.
Само на хълма отсреща малко юначе
събира пирони, да ремонтира обора.
Пророците самозвани
стъпкаха всяко листенце надежда.
На дланите – рани - като прозорец.
И аз през него поглеждам.
Прелитаме над снежни върхове,
прелитаме над радост и забрава,
но аз не знаех, че сме ветрове,
които през косите ти минават.
Не знаех, че сме вишнев цвят,
синигерите в голата топола,
не знаех, че звездите още спят,
докато ти ме чакаш в хола.
Не знаех, че си пролетта,
не знаех, че си теменуга,
не знаех, че до вечерта
след тебе ще прегръщам друга.
Срещнах пред вратата непозната -
с нея днес поливаме цветята ти.