iво Тоdоров / Иво Тодоров

Coming this spring

2012-02-10T12:11:00.002+02:00

Когато те харесвам...

2012-02-05T21:00:00.013+02:00

Когато те харесвам,

искам да те харесвам

цялата.

Нощем,

докато заспивам във скута ти,

сутрин,

когато целуваш клепачите ми.

Ти знаеш, че те харесвам.

И те харесвам

цялата.

Седнала до мен

на затрупаната със сняг пейка,

прегърнала сърцето ми,

когато заедно слушаме мрака.

Харесвам те

цялата.

Сочните устни,

аромата на кожата,

синевата в очите ти

и вкуса на череши по устните.

Харесвах те цялата.

И никога не спрях

да те харесвам.

Дори когато онази вечер

взе любовта ми,

проста я на кухненската маса

и я направи на салата.

Гарнира и с не-любов

и няколко капки оцет.

Никога не престанах

да те харесвам.

Въпреки че последната Коледа

беше самотна.

И въпреки неизпратените смс-и,

които ти написах наум.

Харесвам те.

Обичам те.

Питам се само

дали и ти ме харесваш,

ако вече не ме обичаш...

И цял живот ли ще бъде така?

----
* текстът участва в любовния конкурс на EasyJet за 14-ти февруари

OMG в книжарниците

2012-01-30T11:50:00.001+02:00

Седмичен Труд 25.01.2012

2012-01-26T15:09:00.002+02:00

в. "24 часа" - 21.01.2012

2012-01-23T13:03:00.002+02:00

Сърдечно благодаря

2012-01-20T10:31:00.001+02:00

Сърдечно благодаря на всички, който дойдоха на премиерата на романа ми OMG снощи! Радвам се, че имам толкова много приятели ;)

Благодаря и за поздравленията, които получих:

- от Нова телевизия и г-жа Силва Зурлева

- от директора на Столичната библиотека г-н Михаил Белчев

- от Испанското посолство в София и временно управляващия Н. Пр. Луис Кановас дел Кастильо Муноз

- от министъра на културата г-н Вежди Рашидов

- от министър-председателя г-н Бойко Борисов.

Приятно четене на OMG!

Иво Тодоров

За кучетата, Столична община и хората (от ЕС)

2012-01-12T15:47:00.003+02:00

Това е личното мнение на гражданина Иво Тодоров.
Столична община явно не разбира, че гражданите имат не само задължения, а и права.
А пресцентърът на Столична община се скъсва от работа...
Става въпрос за поставянето на чипове на домашните кучета.
И поредната безумна истерия около тази кампания.
Преди 2 години имаше такава истерия с това да се регистрират кучетата в общината.
И понеже гражданинът Иво Тодоров искаше да бъде съвестен граждани, отиде в общината. Влезе в някаква малка стаичка, попадна на човек с протрит пуловер, който ядеше семки. Човекът даже не прегледа паспорта на кучето му, видя само че е кръстоска и го попита не е ли могъл да си вземе по-породисто куче, ами улично.... На гражданина Иво Тодоров му се прииска да го напсува, но не го направи.
Не искаше да му обяснява как е намерил кучето като съвсем малко, как е започнал да се грижи за него, как то е станало част от живота му, как не си е и представял, че може да обича така някое живо същество, което не му е гадже...
И онзи човек с пуловера даде на гражданина Тодоров малко листче - 2 на 2 см от някаква карирана хартия с номер и печат, нито номерът се четеше, нето печатът... И понеже кучето е кастрирано, е освободено е таксата 24 лв. на година.
Това беше преди 2 години.
За това време никой не поиска от гражданина Тодоров да види дали кучето му е регистрирано в Столична община.
Сега Столична община иска от гражданина Тодоров да постави на кучето си чип. Иначе ще го глобят.
Гражданинът Тодоров иска да бъде съвестен гражданин. И да изпълни наредбата на общината. Но се пита защо общината само иска от него и защо трябва да се чувства като престъпник за това, че преди време е прибрал едно улично куче и е започнал да се грижи за него, вместо то да създава проблеми на същата тази Столична община.
И защо като гражданин има само задължения и няма никакви права.
И защо служилите от Столична община и от Инспектора не си вдигнат задниците и да отидат за 1-2 дена във Виена да видят какви специални паркове имат хората, за да си разхождат кучетата им, как пространството е заделено само за кучетата, как е заградено. Как кучетата не пречат на майките и децата и как майките и децата не пречат на кучетата да тичат на воля.
Или да идат тези служители на столична община в Лондон, за да видят как кучетата на английските поданици тичат без проблеми и без намордници и в Сейнт Джеймс парк, на метри от Бъкингамския дворец, и в Хайд парк, на метри от двореца Кенсингтън.
А в София, като искат от нас, защо не вземат и да ни дадат нещо.
Друг въпрос е, че тези дни журналистът Иво Тодоров за пореден път се убеди, че Пресцентърът на Столична община не върши никаква работа.
И че там има хора, която явно по цял ден само ядат тиквени или слънчогледови семки.
И журналистът Иво Тодоров поиска да не бъде лицемер и да не се прави, че нищо не е станало и иска да каже, че има една госпожа – каква се Цвети Кръстева, и е ръководител на този пресцентър, и работи на тази работа от няколко кмета насам.... Ако зависеше от гражданина и журналиста Иво Тодоров, той отдавна щеше да я е уволнил, но в момента не е кмет на София... И си е проблем на кмета на София, че пресцентърът на Столична община не върши никаква работа – нито за да осигурява събеседник за чиповете и кучетата, нито по друга тема.
Да им е честита Новата 2012-та година!

ПОКАНА

2012-01-09T14:55:00.001+02:00

Някои книжарници в София, където може да се намери OMG

2012-01-04T12:32:00.001+02:00

Новият ми роман “OMG [Момчето, което искаше да убие Смъртта]” може да бъде намерен в следните книжарници в София:
- Български книжици - ул. "Аксаков" 10
- Книжарница "Нисим"- бул. "Васил Левски" № 59
- Книжарница "Люпен-М" - ул. "Оборище" № 75
и на други места, а както и на едро - на Книжна борса "Болид" - Дружба 1, бул. "Искърско шосе" № 19, на щанда на Жени Хаджииванова.
Книгата може да бъде поръчана и на e-mail: omg@dir.bg.

OMG е съкращение от фразата Oh, My God (Господи, Боже мой).
Това е историята на братята Томи и Питър Съншайн, които живеят весело и безгрижно в Слънчевград. Но една нощ тъмни облаци се спускат над къщите и Питър изчезва. Страховит черен човек отвлича малки деца от всички краища на света и ги държи заключени в черния си замък... По-големият брат тръгва да търси Питър, следван от тяхното любимо куче – далматинеца Джак. Двамата преодоляват какви ли не препятствия, преди да стигнат до черния замък, като срещат хищни цветя, отровни гълъби, шептояди, скинуокър, магещици и дори едни наемен убиец... А в замъка им предстои битка на живот и смърт със... самата Смърт.

THX за 2011-та

2011-12-31T17:05:00.003+02:00

2011-та все пак беше добра година. Въпреки кризата.

И въпреки някои дентални проблеми ;)

И не само заради романа ми ОMG, който току-що излезе...

Най-вечe заради приятелите - от квартала, от работата, приятелите откакто бяхме на 20, приятелите от FB.

Благодаря ви за 2011-та!

Наздраве за 2012-та!

“OMG [Момчето, което искаше да убие Смъртта]” вече в книжарниците

2011-12-29T20:09:00.004+02:00

Новият ми роман “OMG [Момчето, което искаше да убие Смъртта]” вече е в книжарниците от днес - само два дена при настъпването на новата 2012-та година. OMG е съкращение от фразата Oh, My God (Господи, Боже мой).

Специално благодаря на хората и компаниите, които ми помогнаха да реализирам този проект:

- Издателска къща "Синева" и Христо Герогиев

- Нова телевизия и Светлана Василева, Силва Зурлева и Николай Андреев

- ЧЕЗ България.

Един ден си казах: Само Джоан Роулинг ли може да пише приказни истории?” Нима няма други момчета като Хари Потър, които са готови да се изправят в битка срещу Злото? Има, отговорих си. И седнах да пиша “OMG [Момчето, което искаше да убие Смъртта]".

Това е историята на братята Томи и Питър Съншайн, които живеят весело и безгрижно в Слънчевград. Но една нощ тъмни облаци се спускат над къщите и Питър изчезва. Страховит черен човек отвлича малки деца от всички краища на света и ги държи заключени в черния си замък... По-големият брат тръгва да търси Питър, следван от тяхното любимо куче – далматинеца Джак. Двамата преодоляват какви ли не препятствия, преди да стигнат до черния замък, като срещат хищни цветя, отровни гълъби, шептояди, скинуокър, магещици и дори едни наемен убиец... А в замъка им предстои битка на живот и смърт със... самата Смърт.

Романът вече може да бъде намерен на следните места в София:

- Български книжици - ул. "Аксаков" 10

- Книжарница "Нисим"- бул. "Васил Левски" № 59

- Книжарница "Люпен-М" - ул. "Оборище" № 75

и на други места, а както и на едро - на Книжна борса "Болид" - Дружба 1, бул. "Искърско шосе" № 19, на щанда на Жени Хаджииванова.

Книгата може да бъде поръчана и на e-mail: omg@dir.bg.

Весело посрещане на 2012-та!

Утре излиза романът ми OMG. Благодаря на всички, които ме подкрепиха

2011-12-28T22:41:00.006+02:00

Утре, 29 декември, ще вземем от печатницата моя роман OMG. Приказна история за двама братя и за тяхната битка със загадъчен черен човек, който отвлича малки деца от всички краища не света. История за силата на любовта. И за възможния обрат - непредвидим и разтърсващо... тъжен.
За трети път ми се случва това - докато довършвах текста на финалната глава и променях съдбите на двете момчета, ми стана лошо. Вероятно заради голямата емоция, която вложих в развръзката. Или заради тази огромна отговорност на автора - да решава съдбите на героите.
Точно преди две години - в навечерието на Нова година, си казах: Само Джоан Роулинг ли може да пише приказни истории? Нима няма други момчета като Хари Потър, които са готови да се изправят в битка срещу Злото? Има, отговорих си. И седнах да пиша OMG [Момчето, което искаше да убие Смъртта].
Утре ще мога да взема книжното тяло в ръце. И читателите също.

И това се случи благодарение на хората и компаниите, които ми помогнаха в този проект:

- Издателска къща "Синева" и Христо Георгиев

- Нова телевизия и Светлана Василева, Силва Зурлева и Николай Андреев

- ЧЕЗ България.

Благодаря и на всички мои приятели, които ме подкрепяха през цялото време!

Пътешествието OMG започва утре.

Отдайте се на историята, без да страхувате!

Иво Тодоров

Коледа ни учи да не се отказваме от мечтите си

2011-12-25T21:07:00.004+02:00

Всяка година се убеждавам, че на Коледа стават чудеса. И че човек трябва да следва мечтите си и да не се отказва от тях, дори когато всичко е срещу теб и сбъдването им изглежда невъзможно... Усилието е голямо, понякога не можеш да спиш, боли те главата, чувстваш се сам и слаб. Но накрая то, чудото, се случва. Мечтите стават реалност. И това е едно от най-хубавите изживявания. Желая на всеки да усети това щастие - на сбъднатата мечта!

"Коледна песен", Чарлз Дикенс

2011-12-22T13:29:00.009+02:00

...Нямаше нищо много весело във времето, нито в града, и все пак навън се чувстваше някаква жизнерадостна атмосфера, която и най-чистият леден въздух и най-светлото лятно слънце напразно биха се опитали да разпръснат.
Защото хората, които ринеха снега от покривите, бяха изпълнени с радост и веселие, като се провикваха едни на други от парапетите и от време на време си разменяха шеговито снежни топки — къде по-добронамерени оръжия от много словесни шеги — и се смееха сърдечно, ако топката улучеше, и не по-малко сърдечно, ако не улучеше. Дюкяните за домашни птици все още бяха наполовина отворени, а магазините за плодове сияеха в своето великолепие. Имаше големи, кръгли, шкембести кошници с кестени, на вид като жилетките на весели стари джентълмени, които са се отпуснали на вратите и се катурват на улицата с целия си старчески разкош. Имаше червендалести, кафяволики, пълнокръсти глави испански лук — лъснали в дебелината си като испански кюрета, те напразно намигаха дяволито от полиците си на девойките, които минаваха край магазина и поглеждаха въздържано окачения на вратата имел. (Според един стар английски обичай, ако девойка и момък се озоват на Бъдни вечер под клонче или венец от имел, трябва непременно да се целунат) Имаше круши и ябълки, скупчени във високи, грейнали от свежест пирамиди, имаше чепки грозде, които с присъщата на търговците щедрост бяха окачени да висят от поставени на видни места куки, та при вида им устата на хората да се наливат със сладост гратис, когато минават наблизо, имаше купища едри лешници, мъхести и кафяви, припомнящи с уханието си за отдавнашни разходки в гората и за приятно шумолене на сухи листа, в които краката ти са потънали до глезените, имаше ябълки за печене от Норфък, тантурести и смугли, които правеха жълтия цвят на портокалите и лимоните да изпъква и с насъбраната си тъй накуп сочност настойчиво умоляваха и подканваха хората да ги отнесат у дома в книжни кесии и да ги изядат след вечеря. Рибите, същинско злато и сребро, поставени в стъклен съд сред тези превъзходни плодове, макар и от нечувствителна и студенокръвна раса, сякаш знаеха, че нещо става, и всички до една се движеха задъхани, като обикаляха и обикаляха своя малък свят с ленива и безстрастна възбуда.

Бакалниците! О, бакалниците! Почти затворени, със спуснати може би два кепенка или един, но през тези пролуки какво ли не се виждаше! Не само че блюдата на везните издаваха весел звук, като докосваха тезгяха, или че канапът така бързо се размотаваше от ролката, или че железните кутии за чай тракаха, когато ги вдигаха и сваляха, също както при жонгльорски фокуси, или че дори смесените ухания на чай и кафе бяха тъй приятни за носа, или даже, че стафидите бяха в такова изобилие и тъй превъзходни, бадемите така удивително бели, пръчките канела тъй дълги и прави, другите подправки тъй прелестни, захаросаните плодове така жебирани и поръсени със стопена захар, та караха и най-безстрастните зяпачи да премаляват, а след това да ги заболява жлъчката. И не беше само това, че смокините бяха влажни и месести, или че френските сливи руменееха със своята скромна тръпчивост в така богато украсените си кутии, или всичко беше хубаво за ядене и в коледното си облекло. Но и всички купувачи така бързаха, бяха тъй нетърпеливи при изпълнените с надежди обещания на коледния ден, че се бутаха един друг на вратата, блъскаха грубо кошниците си, оставяха покупките си на тезгяха и се върщаха тичешком да си ги вземат, извършваха стотици подобни грешки във възможно най-добро настроение. А бакалинът и помощниците му бяха тъй щедри и бодри, сякаш лъскавите изкуствени сърца, с които закопчаваха отзад престилките си, можеха да бъдат истинските им, та всички да ги виждат и коледните чавки да ги кълват, ако им хрумне...

OMG [Момчето, което искаше за убие Смъртта]

2011-12-20T10:33:00.003+02:00

7 глава
Странни случки в Слънчевград

... Ако беше погледнал преди това през прозореца, г-н Ото Съншайн щеше да види цяло ято врани, накацали на тротоара – точно пред входа на сладкарница “Захарното петле”. Децата, които отиваха на училище в поредния мрачен ден, след като онези ужасни черни облаци надвиснаха над града, заобикаляха сладкарницата, стреснати от враните, които не просто бяха оцветили тротоара в черно с черните си тела, но се държаха агресивно и тракаха с човките заплашително. Затова малчуганите, свикнали да смучат захарни петлета всяка сутрин, от страх минаваха на отсрещния тротоар, готови да се лишат от сладостите, но да опазят раничките си от войнствените врани.
Вътре Ото Съншайн не чуваше птичата врява, защото разбъркваше с миксера десет яйца и купа с брашно.
Отвън враните тракаха заплашително с човките и към възрастните жители на Слънчевград, които минаваха пред сладкарницата и се опитваха да прогонят птиците, размахвайки ръце или пазарски чанти. Враните не помръдваха. Стояха като стражи на входа. Начело на птичата армия беше застанал Кралят (или Кралицата, не беше ясно) – по-едра от другите врана, която държеше в човката си парченце ябълка.

* * *

И днес, като разбра от Вилма и Арнолд, че враните са окупирали сладкарницата и никой не може да припари до кошницата със сладости, Виле не се притесни особено. От бебе той се страхуваше от враните, защото беше имал малък инцидент с една пакостлива врана, която се беше опитала да му задигне плюшеното мече, а той, едва на 7 месеца, така се беше сбил с нея, че накрая враната си беше тръгнала победена и проскубана. Виле знаеше, че и свраките, и враните са крадливи птици. И за нищо на света не би оставил отново на перваза на отворения прозорец плюшеното си мече. Но от друга страна, ако нямаше да минава край сладкарницата, нямаше защо да се бои от враните. Още повече, че от вчера имаше в джоба си две резервни захарни петлета, които може малко да се бяха поразтопили, но със сигурност бяха все така вкусни и хрупкави.
Момчето извади едно петле, усмихна се доволно, че напук на другите деца, дето все му се присмиваха, сега щеше да услади деня си, а те щяха да останат с пръст в устата, като много знаеха, разви целофанената обвивка и лакомо налапа захарната фигурка.
Изплю я веднага. Изражението на лицето му не можеше да се сбърка с нищо друго - петлето беше толкова отвратително, че чак му се прииска да повърне. Захарната фигурка беше кисела и люта едновременно, но не кисела като лимон, а като вкиснат буркан с белени домати, и не люта като бонбонче лукче, а като люта, много люта чушка...
Виле се изплю с отвращение в тревата на училищния двор и извади второто петле. Към него подходи с предубеждение. Очакваше и то да бъде толкова гадно на вкус и вече съжаляваше, че не ги е изял вчера, а ги е оставил да се развалят, макар че не можеше да проумее от какво може да са се вкиснали и подлютили само за едно денонощие!...
Не успя да опита вкуса на второто петле.
Още щом разви целофана, захарната птица подскочи в ръцете му, падна на тротоара и вместо да се пръсне на малки захарни парченца, се превърна в черна врана, която изтрака с човката заплашително и веднага отлетя.
Враната отлетя в същата посока, в която се намираше сладкарницата на г-н Съншайн.
Виле вдигна стреснато глава към небето и видя десетки други врани да прииждат от всички краища на Слънчевград и да летят в една и съща посока - към сладкарница “Захарното петле”...

Официалната премиера на романа OMG [Момчето, което искаше за убие Смъртта] ще бъде през януари 2012 г.

OMG [Момчето, което искаше за убие Смъртта]

2011-12-12T12:10:00.002+02:00

intro

Когато мракът си отиде и дойде утрото, по лицето на земята остават ужасни белези.
Защото в мрака стават страшни неща.
Много страшни.
Чак не са за разказване.

1 глава
Облаци над Слънчевград

В планината беше тихо.
Вятърът спеше в Пещерата на спомените и най-после беше оставил дърветата на мира, а двете новородени лисичета спяха под корема на майка си, сънувайки какви по-интересни игри ги очакват утре. Едно семейство катерици подреждаше хралупата си преди сън, самотна сърна оглеждаше дълго последното за деня свое отражение в потока и после отпи вода на големи глътки.
Четири червеношийки нарушаваха тишината от време на време, като пееха приспивни песни над гнездата си, докато малките се опитваха да си спестят ранното лягане и цвъртяха недоволно. На моменти беше трудно да се каже кое надделяваше – приспивните песни на майките червеношийки или врявата на малките пилета...
Въпреки птичия шум обаче, в планината беше спокойно – няколко минути преди да се спусне здрачът всички горски обитатели бяха притихнали и нощта не ги изненада – бяха готови да посрещнат летния мрак.

* * *

В подножието на планината спеше Слънчевград.
В града също беше тихо и спокойно, уличните лампи хвърляха шарени сенки по централната градска улица, на витрината на сладкарница “Захарното петле” светеше празнична торта с надпис “Честит рожден ден, Томи”, само че свещичките не бяха истински, а електрически и можеха да светят през цялата нощ, без да угаснат. В близкия безистен бездомно куче спеше кротко и примляскваше на сън, но мляскането беше толкова лежерно и лениво, че по никакъв начин не смущаваше нощта.
На оградата на семейство Съншайн топлият летен вятър си играеше със син балон, останал от неделното празненство в двора. В пощенската кутия лежеше забравена поздравителна картичка, изпаднала от големия куп с писма, които пощальонът Дитрих Кренц донесе вчера сутринта за рожденика. Далматинецът Джак зяпаше през прозореца на кухнята право в луната, но никой от семейство Съншайн не беше буден, за да го види и да му направи снимка. Децата обожаваха Джак и още повече обожаваха да щракат около него с фотоапарат – профилите и на двамата във Facebook бяха пълни със снимки на кучето – на двора, в парка, на морето, на планински излети, сам, с тях, с техни приятелчета, с родителите им, с дакела Джери... Децата толкова много обичаха Джак, че един ден г-жа Съншайн се притесни какво ще стане, когато далматинецът остарее и умре и дали Томи и Питър щяха да понесат смъртта му. Г-н Съншайн я успокои, че има много време, докато Джак остарее, но това не беше достатъчно – няколко дена поред Елена Съншайн наблюдаваше как децата играят с кучето и все повече се убеждаваше, че ако с него се случи нещо, това ще ги съсипе.
Тази нощ Джак беше неспокоен, въпреки че не скимтеше и не лаеше. Стоеше на прозореца, поглеждаше към луната, завърташе се в кръг и пак се връщаше, опрял муцуна в стъклото, което леко се запотяваше, а после парата изчезваше и навън се откриваше все същата “лунна” гледка. Тази нощ беше пълнолуние.
През четири къщи от тази на семейство Съншайн дакелът Джери също не можеше да заспи и кротко разкъсваше на дивана в хола празна картонена кутия от прясно мляко. Джак и Джери се бяха сприятелили още като бебета. Семейство Съншайн и семейство Фюш бяха приятели и двете кучета се озоваха в домовете им почти по едно и също време. Дъщерята на Фюш - Надин, си беше избрала Джери от големия зоомагазин в центъра, а Томи и Питър, като видяха малкия Джери, който тогава беше само на месец и половина, поискаха от родителите си далматинец – само седмица по-рано бяха гледали по телевизията “101 далматинци”. Купиха Джак от същия магазин.
Двете кученца заедно опознаваха близките улички, квартала и големия парк в центъра на града. Джак и Джери бяха пълните противоположности като външен вид, но и двамата бяха любвеобилни и имаха добър нрав. Затова Надин и Томи и Питър често спореха кой обича повече своето куче. В интерес на истината, синовете на семейство Съншайн нямаха комплекс за притежание – никой от тях не казваше за Джак “моето куче”, а “нашето”. Двамата никога не бяха спорили кой да си играе с него и нито веднъж някой от тях не беше ревнал пред техните за още едно кутре, за да си има всеки от тях куче.
Тази нощ Джак видя как през луната премина лека, едва доловима сянка. Ако можеше да говори, сигурно щеше да предупреди Томи и Питър, че слънчевите дни свършват за Слънчевград.
В Слънчевград, както можете да се досетите, винаги беше слънчево. Мнозина завиждаха на местните жители за това хубаво време, на което тук се радваха през цялата година. В никакъв случай обаче не беше жега – климатът беше приятно топъл и слънчевите лъчи бяха станали част от живота на хората. Както г-жа Съншайн не можеше да си представи живота на децата си без далматинеца Джери, така и никой местен не можеше да си помисли и за миг дори, че някой ден слънчевите дни ще свършат... Тук никога нямаше бури, дори и да прекапеше лек дъждец, това се случваше без слънцето да се скрие и само след минути улиците на града отново бяха сухи.
Приятно беше да се живее в Слънчевград.
Затова постоянно имаше новодошли. Строяха се нови къщи, изникваха цели нови квартали. Имаше достатъчно слънце за всички. Хората бяха усмихнати и приветливи, поздравяваха се по улиците, дори и да не се познават, правеха си малки подаръци, в сладкарница “Захарното петле” винаги имаше цяла кошница с петлета, от които малчуганите можеха да си взимат безплатно и без някой да следи вчера дали си си взел и защо слагаш едно в джоба, като друго вече си налапал... Собственикът на сладкарницата – г-н Съншайн, беше толкова усмихнат мъж, че една съседка се чудеше кога ли си почиват устните му и дали не получават мускулна треска от толкова разтягания в безброй усмивки.
Миналата седмица в крайния квартал – в подножието на планината, беше пристигнал мрачен мъж, облечен целият в черно. Ако тази нощ далматинецът Джак се беше измъкнал от къщи и беше изтичал в “Горски кът”, щеше да види, че черният мъж също седеше тихо зад прозореца и гледаше в луната. Ако някой го беше наблюдавал поне десет минути, щеше да забележи, че точно на такъв интервал мъжът откъсваше за момент поглед от луната и с малък молив си записваше нещо в малко тефтерче, което после пъхаше в джоба на палтото – сякаш го къташе до сърцето си. Друг въпрос е защо посред нощ седеше вкъщи с палто и то точно в Слънчевград.
Далматинецът Джак не видя черния мъж как се крие зад прозореца, но усети, че нещо черно пълзи към Слънчевград и точно 30 минути след полунощ започна да вие неудържимо, втренчен в луната, после спря така внезапно, както беше започнал, залепи муцуна в прозореца на кухнята на семейство Съншайн, подуши притеснено наоколо и се скри под голямата дървена маса.
На горния етаж г-н и г-жа Съншайн спяха дълбоко и воят на Джак им прозвуча насън като песен на чучулига - и двамата сънуваха едно и също нещо и то беше толкова хубаво, че нямаха никакво намерение да се откъсват от него заради воя на Джак. Само за няколко секунди г-жа Съншайн потръпна в съня си, усещайки как някаква черна сянка преминава край песента на чучулигата, но бързо се върна към предишното състояние на пълна наслада - плуваше във водите на съня като малка русалка, която не помни, че някога е имала крака, вместо опашка...
Томи и Питър обаче чуха тревожния вой на Джак и се събудиха.
Питър скочи пръв от леглото, спря се за малко, сякаш се спъна в лунния кръг, очертал се на пода на стаята, погледна през прозореца, лунната светлина сякаш проряза очите му, защото момчето се отдръпна рязко, прижумя и после разтърка клепачите си. Томи седеше сънен в леглото си и недоумяваше защо е така напрегнат Питър. Попита го какво става, Питър само доближи десния показалец до устните си и му направи знак да пази тишина. И двамата бяха притихнали в мрака, смесен на места толкова брутално със светлината на пълнолунието, че сякаш стояха на театрална сцена и всеки момент щеше да започне спектакълът, чиито реплики още не бяха наизустили.
После Питър набързо нахлузи късите гащи, които му бяха толкова любими, че чак бяха избледнели от много пране, облече бялата тениска с щампа на кенгуру отпред и хукна към първия етаж.
Долу го чакаше Джак – събрал ужасно много информация и за луната, и за черната сянка, която пълзеше към Слънчевград. Близна ръката на Питър, размаха опашка, завъртя се около него и като не можа да му каже какво точно знае, погледна го право в очите. Питър се изненада каква тъга имаше в кучешките очи и го погали по главата. Песът обаче не се успокои, а тръгна към входната врата. Питър го последва.
Когато момчето отвори вратата, кучето направо се гмурна в нощта – точкова бързо изтича навън, че Питър не успя да извика след него. Тревожно се извърна и погледна към празното антре – Томи още се размотаваше горе на леглото си, после хукна в мрака след кучето.
Джак тичаше право към “Горски кът”. Питър тичаше след него.
Крайният квартал на Слънчевград спеше спокоен сън, само една къща – почти в подножието на планината, светеше.
Черна сянка премина през прозореца на къщата. Мъжът, облечен целият в черно, забързано пак записваше нещо в малкото си тефтерче. Лаят на Джак го стресна, прибра набързо тефтерчето във вътрешния джоб на палтото, загърна се в него като фокусник и щракна с пръсти. От мрака на стаята изплува някакъв сандък, мъжът вдигна капака и се напъха в него сякаш това беше най-нормалното нещо на света. Когато суматохата в къщата замря, пълнолунието отвън освети стаята и Питър, който вече беше дотичал до къщата, видя, че тя е абсолютно празна.
Кучето скимтеше пред вратата и сякаш очакваше някой да му отвори. Питър го извика, заедно заобиколиха къщата и момчето надникна през задния прозорец – и тази стая беше празна, толкова празна, че лунната светлина му позволяваше да види паяжините около лампата на тавана.
Питър и Джак се върнаха при входната врата и момчето реши за всеки случай да почука. Не знаеше какво търси тук, защо е дошло накрая на града посред нощ, не се опитваше да разбере кучето ли го беше довело или беше чуло някакъв шепот в нощта, която сякаш го викаше.
Събра кураж и почука на вратата.
Вратата се отвори сама още при първото почукване.
Кучето наостри уши и започна да ръмжи. Питър се опита да го успокои, но не успя. Джак ставаше все по-изнервен и сякаш дебнеше нещо в мрака на къщата и всеки момент щеше да се нахвърли върху него.
Но вътре нямаше никой. Питър се убеди в това, когато прекрачи прага и направи бърз оглед на помещението, после огледа и останалите две стаи. Но нямаше какво толкова да оглежда, защото вътре наистина нямаше нищо – нито мебели, нито дрехи, нито дори изсъхнала огризка от ябълка на пода на кухнята... Нищо. Никакви следи от човешки престой.
Въпреки това далматинецът не преставаше да ръмжи и да се готви да се нахвърли върху нещо невидимо, което или само той виждаше, или надушваше, и беше готов да се сбие с него, за да защити Питър, ако се наложеше...
Питър нямаше намерение да се бие с мрака на къщата и не беше настроен за приключения точно тази нощ, но все още не можеше да намери разумно обяснение какво го беше довело в тази къща.
Тогава видя сандъка в ъгъла на кухнята – единствената вещ в празната къща.
Сандъкът изглеждаше много стар, с очукани ръбове. Момчето се приближи и понечи да вдигне капака. Кучето изръмжа толкова войнствено, че Питър се спря и му се скара – какво толкова страшно може да има в някакъв стар сандък... Кучето беше като побесняло. Гърленото му ръмжене можеше да изплаши всеки друг, но не и храбрия Питър, който понякога сам се наричаше Питър Пан и си мечтаеше за битки с пирати и за опасни премеждия.
Питър вдигна капака на сандъка.
Сандъкът сякаш засмука момчето – погълна го толкова бързо, че кучето, което беше готово да разкъса със зъби всеки враг, се стресна, изквича и побягна през вратата – обратно към спокойствието на тихата лятна нощ в Слънчевград.
В двора на къщата Джак налетя на сънения Томи, който, макар и със закъснение, беше последвал брат си и кучето в крайния квартал. Кучето беше много изплашено - сякаш е видяло призрак, ако кучетата изобщо можеха да виждат призраци...
Страхът у Джак внезапно разсъни Томи и той разбра, че се е случило нещо лошо.
“Джак, къде е Питър?” Момчето питаше и вече знаеше, че отговорът е “Питър го няма”. “Питър!”, извика Томи по посока на тъмната къща. Брат му не му отговори. Томи се затича и едва не се спъна в разхлабения праг. Огледа празната кухня, после и другите две стаи. Вътре нямаше нищо. Нямаше никакви мебели, никакви следи, че домът е бил обитаван.
Джак, който го беше последвал, гледаше и сякаш не вярваше на очите си. В къщата нямаше абсолютно нищо. Нямаше никакъв стар сандък с очукани ръбове. Само едно малко паяче пребяга панически по пода, търсейки къде да се скрие. Джак искаше да каже на Томи, че сандъкът, който погълна Питър, преди малко е бил ей там, но нямаше как да го направи. Изскимтя жално, потърка с лапа пода точно където одеве стоеше сандъкът и после легна на същото това място. Кучето се строполи на пода като поразено от мълния. А времето беше ясно, нямаше буря навън, даже облаци нямаше, макар че, ако човек се вгледаше в единия край на пълната луна, щеше да забележи някаква съмнителна черна сянка, която бавно пълзеше към светлото и скоро май щеше да завземе целия лунен кръг...
Томи изпадна в паника. Как щеше да се прибере вкъщи и да каже на родителите си, че Питър е изчезнал! Г-н и г-жа Съншайн нямаше да му простят, че беше оставил по-малкия си брат да излезе сам посред нощ. А и на Джак му беше станало нещо – лежеше на пода и не можеше да помръдне. Джак вече беше голямо куче. Въпреки това Питър се наведе, вдиша дълбоко и взе кучето на ръце. Краката му се огънаха, залитна, но успя да се задържи и бавно пое към къщата им на ул. “Слънчев лъч” № 1111, подпрял главата на почти безжизненото куче до сърцето си и докато пристъпваше с видимо усилие, не спираше да си повтаря на ум, че ударите на сърцето му ще дадат нова сила на ударите на сърцето на кучето, което беше на границата между живота и смъртта...
На другия ден Слънчевград осъмна с новината за изчезването на Питър Съншайн. Скоро хората от квартала първи разбраха какво се е случило, след като в два след полунощ пред къщата, на чиято ограда още се полюшваше син балон, пристигнаха с включени сирени и полицейска кола, и линейка, и втора линейка от клиниката „Зоо спасение”.
Рано сутринта сладкарница “Захарното петле” остана затворена. Децата, които бяха свикнали на път за училище да минават да си взимат по едно-две захарни петлета, постояха, постояха пред заключената врата и се разотидоха. Майката на 6-годишния Михаел каза на майката на Маргьорит, че Питър Съншайн е изчезнал през нощта и мълвата за това само след няколко минути пълзеше из училищния двор, по централната градска улица и из съседните магазинчета, където майките и бабите на повечето ученици започваха деня си, напълвайки солидно торбите с всякакви продукти – нужни и ненужни.
В суматохата и набъбващите клюки за това какво точно се е случило с Питър, никой не забеляза, че някъде към 11 ч. слънцето започна да изчезва над Слънчевград. Тъмни облаци пълзяха към града от север, а вятърът в планината вече силно клатеше гнездата на червеношийките, които не знаеха какво е буря и нямаха никаква представа как да се спасят от нея.

Иво Тодоров 2011 ©®

Съвсем скоро над люлките ще падне мрак

2011-12-11T21:21:00.003+02:00

Очаквайте тези дни официалния трейлър на романа OMG [Момчето, който искаше да убие Смъртта], а точно преди Коледа - и самата книга.
Кой казва, че Хари Потър е единственото смело момче, готово да се изправи срещу Злото?
В Слънчевград има двама братя, които ще преживеят голямо приключение. Питър Съншайн ще бъде отвлечен от черния човек, а брат му Томи и любимия далматинец Джак ще тръгнат на дълъг път, за да го спасят.
Последната битка в черния замък предстои.
Готови ли сте да извървите пътя на OMG, без да се страхувате?

Над люлките се спуска мрак...

2011-12-07T00:02:00.011+02:00

Очаквайте следващата седмица официалния трейлър на романа “OMG [Момчето, което искаше да убие Смъртта]”.

Това е приказната история на братята Томи и Питър Съншайн, които живеят весело и безгрижно в Слънчевград. Но една нощ тъмни облаци се спускат над къщите и Питър изчезва. Загадъчен черен човек отвлича малки деца от различни краища на света и ги крие в черния си замък. По-големият брат тръгва да търси Питър, следван от тяхното любимо куче – далматинеца Джак. По пътя двамата преодоляват какви ли не препятствия, срещат хищни цветя, отровни гълъби, шептояди, скинуокър, магещици и дори едни наемен убиец.

Последната битка в черния замък предстои...

Стават ли чудеса по Коледа?

2011-12-04T19:18:00.011+02:00

Добре дошли в пътешествието OMG!
Надявам се всичко да бъде наред – да намеря спонсор и отпечатването да стане бързо, за да може за Коледа най-после да излезе романът ми OMG [Момчето, което искаше да убие Смъртта]”. Защото не е достатъчно едни текст да бъде написан – после извървява много дълъг път, докато стане готова книга.
Един ден си казах: Само Джоан Роулинг ли може да пише приказни истории?” Нима няма други момчета като Хари Потър, които са готови да се изправят в битка срещу Злото? Има, отговорих си. И седнах да пиша “OMG [Момчето, което искаше да убие Смъртта]”.
Отдайте се на историята, без да страхувате!

“OMG... e историята на двама братя – Томи и Питър Съншайн, в която са замесени две мистични червеношийки и един черен човек. Недосегаем в черния си замък, той отвлича малки деца от различни краища на света. Един ден тъмни облаци се спускат на Слънчевград и... Питър изчезва. По-малкият от братята е похитен от черния човек, а по-големият, воден от огромната си братска обич, тръгва да го търси. Заедно с далматинеца Джак преодоляват какви ли не препятствия, преди да стигнат до черния замък. А в замъка им предстои битка на живот и смърт със... самата Смърт”.

Сънипоуст

“Въпреки че това е роман, текстът е написан по нетрадиционен начин, в духа на добрите тв сериали – на отделни сцени, с динамично действие, постоянна смяна на локациите и неочаквани обрати в сюжета”.

Ула Кебер, NewsCableNetwork

Заради теб

2011-12-01T16:43:00.009+02:00

Исках много неща да направя за тебе,
но страх ли ме беше, не знам.
И нищо не казах за черния лебед,
нито за черния великан...

Черният лебед се криеше в мене –
подливаше ми вода...
Черният великан беше бреме -
от малко дете до сега.

Но нещо се случи, когато дойде -
превърнах се бързо във белия лебед.
Под мене нямаше езеро, само небе -
и знаех, че бих направил всичко за тебе.

Бих си дал сърцето,
без да се поколебая
[заради теб].
Бих си жертвал пръстите, дори ръцете,
преди да дойде краят
[заради теб].

Бих прекосил моретата
и всички океани
[заради теб].
Бих положил клетва
пред твоите желания
[заради теб].

Бих дал последната си капка кръв,
последното си издихание
[заради теб].
Бих тичал към зората пръв,
отчаян, целият във рани
[заради теб].

Бих дал сърцето си за тебе,
не бих издал ни стон, ни звук.
И още там стоя – самотен лебед.
Но ти даде... сърцето си на друг.

тя обича да заспива на сърцето ми - 2

2011-11-27T22:10:00.003+02:00

тя обича да заспива на сърцето ми...

но сърцето ми не е възглавница –
че всеки да заспива на нея.
уморих се да минавам границите,
писна ми да ми крадат идеите.

тя обича да заспива на сърцето ми...

но сърцето ми не е завивка –
че във нея всеки да се сгуши.
сложих масата, сложих покривката -
пак ще вечерям сам и бездушен.

тя обича да заспива на сърцето ми…

но сърцето ми не е чаршаф,
та под него мракът да се скрие.
бях наивен, но не бях дребнав
и разбрах, че “аз” и “ти” не прави “ние”.

тя обича да заспива на сърцето ми...

и тази вече няма кой да ми се скара -
забравих си в трамвая лицето...
хайде, ела тука, тара –
само ти можеш да заспиваш на сърцето ми.

Coming this Christmas

2011-11-22T15:59:00.002+02:00

Самотната пейка

2011-11-18T16:47:00.000+02:00

тя помни
много протрити дънки,
кални панталони,
къси панталонки,
намачкани тениски,
ризи и сака,
пухени якета
и закопчани догоре шлифери.
помни
последните листа на дървото над нея,
първия сняг на алеята,
първите теменуги в лехата,
последния залез над блока отсреща.
и помни още -
самотната старица,
дядото с бастуна,
хлапето, което влачеше камионче,
учениците с бира,
чинийката с цаца,
кучето, надушило цацата,
огризката от варена царевица,
майката с нова ноктопластика,
бащата на ролери,
двойката пред развод,
прегърнатите влюбени
и същите влюбени -
когато се целунаха за първи път.

но
нея
никой
никога
не беше я целувал.

П О К А Н А

2011-11-17T10:31:00.002+02:00

тя обича да заспива на сърцето ми

2011-11-12T22:04:00.010+02:00

тя обича да заспива на сърцето ми.
аз мисля, че не е много удобно,
но тя сигурно се приспива от пулса ми.

тя обича да заспива на ръката ми.
аз мисля, че не е много удобно,
но тя сигурно се чувства защитена.

тя обича да заспива, сгушена в мен.
покрай нея – заспивам и аз.
но се будя потен, защото дъхът й топли и двамата.

тя е кучето, за което cе грижа.
аз съм този, върху чието сърце заспива кучето вечер.

One Year, One Love

2011-11-04T16:16:00.001+02:00

опитах се една година
да живея без любовта ти,
но това е някакъв медицински феномен –
не знам как продължавам да живея без сърце.
опитах се цели 12 месеца
да не мисля за теб,
но любовта ми не е като газова запалка –
да мога да я презаредя веднъж като свърши.
опитах се една година
да не сънувам нощем устните ти,
но това не е концерт по желание,
а любовта не е спрей против комарите лете.
опитвах се ден след ден
да не си припомням синьото на очите ти,
но около мен има толкова много сини неща,
че не успях, и накрая се предадох на синьото.

добро утро, синева.
добър ден, синигер.
добър вечер, син диван.
лека нощ, сини очи.

НИКОЙ / НЯКОЙ

2011-11-02T09:01:00.011+02:00

Миналата седмици преживях огромен психологически срив, а рано тази сутрин в едно кафене чух последната песен на Графа, в която се пее:

„Аз без теб не мога,
аз без теб съм никой.
Животът е само един миг...”

и си дадох сметка, че няма значение колко пари ни остават до заплата, няма значение каква е сметката за парното, няма значение дали е кално или грее слънце, няма значение дали срещаме познати или непознати.Значение има единствено това дали ни е било приятно заедно и дали има някой, за когото да НЕ сме Никой! И дали е имало поводи да се усмихваме, въпреки проблемите.

Надявам се приятно да ни бъде заедно и през днешния ден, когато се срещнем някъде по пътя.

Cape Fear

2011-10-26T12:18:00.013+03:00

страхувах се дали ще дойде пролетта
страхувах се насън от шоколадовата крава
страхувах се, че си отива любовта ти
страхувах се дали все още ме познаваш
страхувах се, че ме е страх да ти го кажа
страхувах се, че пак ще има зима
страхувах се да срещна някъде омразата
страхувах се, че пак ще бъде тъпа римата
страхувах се дали изглеждам кисел
страхувах се, но вече няма смисъл

не ме е страх да преживея този ден

Ранен римски следобед

2011-10-17T13:11:00.001+03:00

Усещане за Рим

2011-10-12T15:48:00.010+03:00

фотограф: Деляна Илиева

Не се потопих във фонтана ди Треви,

не пресякох площад „Св. Петър” пеша,

не хапнах джелато в ранния следобед

и не пих лимончело на здрачаване.

Защо тогава сънувах, че съм в Рим?

П О К А Н А

2011-09-28T12:08:00.001+03:00

Der Junge, der sich fürchtete, versteinert zu werden

2011-09-25T22:26:00.005+03:00

Mitko war viereinhalb Jahre alt, hatte gelocktes blondes Haar, das seine akribische Mutter morgens und abends kämmte, eine kurze spitze Nase und links im Nacken einen großen Leberfleck, der ihn etwas älter erscheinen ließ. Den ganzen Sommer über flitzte er mit kurzen blauen Hosen durch das Wohnviertel und es schien, als ob ihm jemand lediglich das T-Shirt wechselte – bald rot, bald weiß, bald sonnengelb. Es gab natürlich auch andersfarbige. Mitko liebte den Kinderspielplatz, die sonnigen Nachmittage, die warmen Abende, das Eis, die Limonade, die Zuckerwatte vom Zirkus gegenüber. Er fürchtete sich davor, versteinert zu werden.

Zwei Monate zuvor war Mitko zu Besuch bei einem fernen Verwandten seines Vaters gewesen. Es war an einem Sonntag. Sie fuhren gegen Abend los, um der Hitze zu entgehen. Die ganze Fahrt über kommentierten sein Vater und seine Mutter den Verwandten, so dass sich selbst Mitko irgendwann unterwegs sorgte, dass sein Vater beim Fahren nicht auf die Straße sah, da seine Eltern lautstark darüber stritten, ob sie denn nun einen Pralinenkasten mitbringen sollten oder nicht. „Er ist aus Deutschland zurück und derjenige, der Geschenke machen sollte“, behauptete sein Vater. Seine Mutter war der Ansicht, dass man besser nicht mit leeren Händen zu Besuch aufkreuze, auch wenn Angel sicherlich sowohl Pralinen als auch Kaugummis mitgebracht habe, vielleicht ja auch irgendeinen kleinen Schal oder ein Parfüm... Angel war Fernfahrer. Man schrieb den Sommer des Jahres 1972.

In Angels Wohnzimmer war es kühl. Der Deckenventilator aus Marokko verrichtete seine Arbeit. Auf dem Tisch standen einige Flaschen – Likör, Whisky und noch etwas. Die Bonbonniere quoll nur so über vor Süßigkeiten, die in buntem Papier eingewickelt waren. Es roch nach Kaffee und dem Parfüm von Angels Frau, wobei der Kaffeegeruch drauf und dran war, den Duft von Być Może zu übertreffen, den sich die meisten Mütter von den Polinnen an den Schwarzmeerstränden besorgten. Jedoch war Angelina (die Frau von Angel), was Parfüme anbetraf, Maximalist. Und warum auch nicht – Angel brachte sie ihr direkt aus dem Westen mit. Mitko saß brav da und fixierte, nur um nicht auf die Bonbonniere zu schauen, das Bild an der Wand. Irgendwie passten seine kurzen Hosen nicht so recht zur vergoldeten Buddha-Statuette, dem mit indischem Tuch bedeckten Korbstuhl und der in Irkutsk gekauften mechanischen Lerche mit einem Schlüsselchen unter dem rechten Flügel. Zweifelsohne hätte er gern einige Pralinen vernascht und einige weitere für später in seinen Taschen verstaut. Jedoch traute er sich nicht zuzulangen.

Die Männer unterhielten sich im Flur und plötzlich war zu hören, dass irgendetwas „fucking“ gewesen sei, dem unmittelbar darauf ein „Schschscht“ folgte, das keine weiteren Flüche duldete. Tante Angelina war eine Frau mit guten Manieren – sie hatte Operngesang in Mailand studiert und spielte Klavier, Pianola und Klavizimbel. Wenn das Wohnzimmer größer gewesen wäre, hätte Angel ihr sicherlich auch eine Orgel gekauft.

So säuselte Tante Angelina also den Männern zu, keine obszönen Wörter mehr in den Mund zu nehmen und damit war das Thema aus der Welt. Mitko hatte dieses Wort schon früher gehört – auch zuhause und auf dem Spielplatz und auf dem Schulhof, wo sein Freund Ljubtscho lernte, während sich der Sportlehrer mit der Zeichenlehrerin unterhielt. Im Wohnzimmer wurde es still. Die Frauen sahen sich chinesische Postkarten an, von denen einem, bei leichtem Neigen, diverse Frauen zuzwinkern, wogegen die Männer ihren Sprachtrieb gebändigt herein kamen und sich einen Schnaps einschenkten. Und die gute Tante Angelina öffnete die Bonbonniere und bot ihnen lächelnd die bunt verpackten Süßigkeiten an, die Mitko schon ein Menge Speichel gekostet hatten. Lecker waren diese Pralinen aus Wien.

Die Frauen gingen zum Likör über und Angelina holte im Nu irgendwelches Kleingebäck hervor, das dem heimischen Schneckengebäck ähnelte. Mitko trank seine Limonade in kleinen Schlucken, denn er wusste nicht, womit er sich die Zeit vertreiben sollte, wenn seine Limonade alle war. Und er wollte nicht schon wieder das Bild irgendeiner halbnackten Frau anstarren, von der er noch nicht wusste, dass es sich um die Venus handelt.

Er trank gemächlich seine Limonade und dachte dabei über verschiedene Jungensachen nach – auch darüber, wie viele Ameisen wohl in eine Streichholzschachtel passen würden.

Die Erwachsenen waren mit ihren scharfsinnigen Sprüchen beschäftigt und so fasste Mitko den Mut sich ein weiteres Mal aus der verführerischen Bonbonniere zu bedienen. Wenn er eine Praline in den Mund genommen hätte, wäre sie ihm bestimmt im Halse stecken geblieben, denn das „Nein“ klang erschreckend verurteilungswürdig. Onkel Angel hob warnend den Zeigefinger, um dem „Nein“ mehr Nachdruck zu verleihen. Der Fahrer hatte eine tiefe, kratzende Stimme und klang gelinde gesagt schrecklich. Außer dass er ihn davon abhielt, eine weitere Leckerei mit Erdbeerfüllung zu probieren, gab ihm der schnauzbärtige Angel mit starken, beharrten Armen zu verstehen, dass er, falls er nicht höre und kein braves Kind sei, gleich der Buddha-Statuette zu Stein werde. Mitko verging vor Angst die Sprache, so dass er nicht einmal in der Lage war zu fragen, ob Buddha ein ungehorsames Kind gewesen sei und was er sich denn genau zu Schulden kommen lassen habe, dass man ihn zu Stein werden ließ.

Auch auf der Heimfahrt saß er so schweigsam auf dem Hintersitz, dass man ihn im Halbdunkel für einen versteinerten kleinen Jungen in kurzer Hose hätte halten können.

Einige Tage später gingen Mitko und seine Mutter am Zentrum für Infektionskrankheiten vorbei. Zuvor waren sie im Schuhladen gewesen, wo sie für Mitko neue Sandalen gekauft hatten. Mitko war so glücklich, dass er die Sandalen gleich anbehielt. Jetzt schritt er stolz in seinen neuen Ledersandalen, in die er genüsslich mit nacktem Fuß geschlüpft war – er ging froh daher, von Zeit zu Zeit rannte er zufrieden ein Stück und hoffte, dass viele Leute seine neuen Sandalen bemerken würden. Das Glück hält nie lange an.

Am Zentrum für Infektionskrankheiten vorbeigehend, beäugte seine Mutter den Rock der Frau vor ihnen – wie gut er ihr stehe und was für einen modernen Schnitt er doch habe! Mitko hörte plötzlich auf herum zu hopsen und vergaß seine Freude – im Park vor dem Zentrum hatte jemand eine Mutter und ihre drei Kinder versteinert. Sie waren beim Spazierengehen zu Stein geworden, die Kinder hatten sich an ihre Mutter geklammert, möglicherweise mit dem letzten Schimmer Hoffnung. Mitko war zu Tode erschrocken, stellte jedoch immerhin die Vermutung an, dass die Versteinerung sicherlich lange zurück liege - die Mutter und Kinder waren barfüßig, offensichtlich waren sie arm gewesen und hatten kein Geld für neue Sandalen.

Der durch die Vierfachversteinerung ausgelöste Stress hielt bis Samstag an, als Mitko mit seinem Großvater in den Zirkus ging und dort schnell die versteinerte Familie vergaß.
Das darauffolgende Wochenende war warm, jedoch weniger schwül. Es wehte eine angenehme Brise und die seit einem Monat von glühender Hitze geplagten Menschen konnten endlich aufatmen.

Mitko und seine Eltern machten einen Spaziergang im Park. Dort spendeten manch alte Bäume tollen Schatten, es gab Bänke, auf denen man die wohlschmeckende Frische einer Tüte Sahneeis genießen konnte. Es war ein angenehmer Nachmittag. Sein Vater erlaubte ihm zur Schießbude zu gehen, wo er für ihn später eigenhändig einen Plüschbär erlegte. Auch kaufte er ihm neue Glasmurmeln, mit denen er sich noch am Abend vor den Jungen aus der Nachbarschaft brüsten wollte.

Als sie sich auf den Heimweg machten, ahnte Mitko nicht, welchen Weg sie nehmen würden. Ansonsten hätte er diesen von vornherein abgelehnt.

Das Denkmal inmitten des Parks schockierte ihn durch die Massenversteinerung von Männern, Frauen und Kindern. Selbstverständlich wusste Mitko damals nicht, um was für ein Denkmal es sich handelt und was diese Leute dort machen. Die in verschiedenen Posen erstarrten Körper sahen unheimlich aus und der Junge setzte ängstlich einen Fuß vor den anderen – ihm kam es so vor, als ob sie das Land des versteinernden Drachen passierten, als ob Dutzende Jünglinge versucht hätten, die Prinzessin zu befreien, der Drache jedoch alle zu Stein werden ließ... Die mutigen Männer trugen Gewehre, die ihnen offensichtlich nichts genutzt hatten, die Frauen und Kinder sahen schrecklich hilflos aus, auch wenn ihre Gesichter eine gewisse versteinerte Freude ausstrahlten. Vom Drachen keine Spur, mit Ausnahme der versteinerten Menschen! Mitko drückte noch fester die Hand seiner Mutter und lenkte seinen Blick instinktiv vom Denkmal auf seine noch neuen Sandalen. Zuweilen zog er es vor, auf den Boden zu blicken, um einige schreckliche Dinge ringsum nicht sehen zu müssen.

Die folgenden Monate brachten Mitko neue Ängste, nachdem er im Stadtpark „Borisowa Gradina“ vier versteinerte Frösche im Lilienteich gesehen hatte, als auch etliche erstarrte Männer, von denen lediglich die Köpfe aus den Steinen hervorragten und einen noch ganz kleinen Jungen, der an einem Brunnen zu Stein geworden war. Während des Ausfluges nach Kopriwschtiza wiederum erschütterte ihn der Anblick einer versteinerten Mutter vor einem Haus. Die Frau saß da, hatte ihren Kopf auf die linke Hand gestützt und war vermutlich in Erwartung ihres Sohnes zu Stein geworden. Deutlich zeichneten sich die Falten ihres Kopftuches und die Furchen um ihre Augen ab.

Mitkos Furcht, dass er in der Tat versteinert werden könnte, wurde immer größer. Ringsherum gab es so viele versteinerte Menschen, dass er das Gefühl hatte, in einer steinernen Stadt zu leben. Am meisten fürchtete sich Mitko vor dem Gedanken an ein versteinertes Herz, denn er wusste nicht, ob er als Steinfigur den Jungen aus der Nachbarschaft wenigsten noch beim Fußball oder beim Spiel mit den bunten Glasmurmeln zuschauen könne.

Der Sommer neigte sich dem Ende entgegen. Mitko liebte die langen warmen Sommerabende, an denen er lange draußen bleiben durfte, um mit seinen Freunden zu spielen, um sich zu unterhalten, um sich gruselige Geschichten über die Grüne Frau zu erzählen, die an die Haustür klopft und darüber, wie man sich sofort unter dem Bett verstecken müsse, über die Grüne Frau, die die Treppe hochsteigt, die Grüne Frau, die an die Zimmertür klopft, die Grüne Frau, die die Tür öffnet, das Zimmer betritt und einen ergreift... Mitko mochte diese Gruselgeschichten, lauschte ihnen mit angezogen Beinen auf der Bank vor dem Wohnblock, rieb dabei mit den Händen seine nackten Knie, bekam Gänsehaut im Nacken und suchte mit den Augen die gegenüberliegenden Sträucher ab, ob sich dort nicht zufällig irgendeine Grüne Frau versteckt hatte.

* * *

15 Jahre später leistete Mitko seinen Wehrdienst an der Grenze ab. Aus ihm war ein hochgewachsener und schlanker junger Mann geworden, der im Sommer nach wie vor gern kurze Hosen trug, natürlich in einer anderen Größe. Bis zum Ende seines Wehrdienstes waren es noch drei Monate und Mitko hatte beschlossen, sich im nächsten Jahr an der Kunstakademie zu bewerben, um Bildhauer zu werden.

Am 18. August, um 2,47 Uhr wurden die Wachposten aus dem Schlaf geholt. Eine Gruppe hatte illegal die Grenze passiert. Laut Einsatzinformation waren sie bewaffnet und sehr gefährlich. Er ließ die kurzen Hosen fallen, um seine Uniform überzustreifen, dann verschwanden Mitko, sein Freund Momtschil und der Grenzhund Balkan nur wenige Minuten später in der Dunkelheit – in Richtung der vermeintlichen Durchbruchstelle der Grenzverletzer. Im Gebüsch herrschte völlige Dunkelheit, die Zweige versuchten sie, scheinbar den Feind unterstützend, auf jede nur erdenkliche Weise aufzuhalten. Balkan begann zu bellen, riss sich aus den Händen von Mitko los und stürzte in das noch tiefere Dunkel. Um 2,58 Uhr waren Schüsse zu hören.
Mitko, Momtschil und Balkan waren auf der Stelle tot. Die Grenzverletzer wurden nur einen Kilometer weiter westlich gestellt.

* * *

Im Sommer des Jahres 1988 wurde den Opfern feindlicher Kugeln am Grenzposten ein Denkmal gesetzt. Momtschil und Balkan waren ein wenig danebengeraten. Mitko jedoch sah irgendwie lebendig aus. Nun wusste der Junge, der sich davor fürchtete, versteinert zu werden, wie es ist, ein versteinertes Gesicht, versteinerte Augen zu haben und sich nicht sicher zu sein, ob das eigene Herz aus Stein oder alles nur ein Traum ist.

Есенно

2011-09-25T20:12:00.012+03:00

Есента ли почука на вратата?

Кестени валят по тротоара.

Как да се предпазя от есенната депресия?

Просто думи

2011-09-22T14:40:00.006+03:00

Зима

Заек подскача в снега.
Снегът не реагира.
Студ.

* * *

Сълзи

Не искаше да реже лук, за да заплаче.
Плачеше от цигарения дим
на непознатата в хола.

* * *

Технологично

Таблетът знае колко е часът
и какво е времето навън.
Но не знае колко те обичам.

Ябълковото дърво и Самотата

2011-08-23T17:33:00.005+03:00

На клоните - ветрогони,

под дървото - пепел.

Откъде ми мирише на печени ябълки?

I wish (London in my heart)

2011-08-14T23:03:00.003+03:00

Исках да остана да живея в Лондон,
но гарваните, които кръжаха над Big Ben,
не поискаха да ми го позволят.

Исках всеки ден да гледам града
от височината на London Eye,
но дъждът и облаците ми попречиха.

Исках да вдишвам от аромата
на карамелизираните фъстъци под моста,
но дълбоките води на Темза ме спряха.

Исках някъде по Baker Street
да срещна Шерлок Холмс и д-р Уотсън,
но две лисичета ме отклониха от пътя.

Исках онзи ден на Piccadilly Circus
Ерос да ми върне любовта ти,
но ти подмина и тази спирка на метрото.

Исках да останем в Лондон с тебе двамата
и да имаме къща на Camden Square...
Исках го. Но днес си заминавам.

Battle of Life 2011

2011-07-24T12:34:00.003+03:00

Тъпа болка остро ме прониза
във гърдите, като удар с меч.
Кръв обля най-новата ми риза...
В мойто лично царство почна сеч.

Вместо да ме бранят и закрилят,
войните полегнаха в тревата.
Враговете ни видях да им си хилят
и да търсят за страха отплата.

Варвари посякоха ми командира,
после – армията от бойци,
нямах намерението да умирам -
всички бяха недоносени лъжци.

Тъпа болка остро ме прониза,
но не знам защо не заболя.
Беше късно май за епикриза –
бях с извадена отвън душа...

Моята душа е победена
от наемните убийци на тъгата.
Армията ми е сломена -
армия на самотата.

OMG

2011-06-28T14:33:00.004+03:00

1 глава

Облаци над Слънчевград

В планината беше тихо.

Вятърът спеше в Пещерата на спомените и най-после беше оставил дърветата на мира, а двете новородени лисичета спяха под корема на майка си, сънувайки какви по-интересни игри ги очакват утре. Едно семейство катерици подреждаше хралупата си преди сън, самотна сърна оглеждаше дълго последното за деня свое отражение в потока и после отпи вода на големи глътки.

Четири червеношийки нарушаваха тишината от време на време, като пееха приспивни песни над гнездата си, докато малките се опитваха да си спестят ранното лягане и цвъртяха недоволно. На моменти беше трудно да се каже кое надделяваше – приспивните песни на майките червеношийки или врявата на малките пилета...

Въпреки птичия шум обаче, в планината беше спокойно – няколко минути преди да се спусне здрачът всички горски обитатели бяха притихнали и нощта не ги изненада – бяха готови да посрещнат летния мрак.

В подножието на планината спеше Слънчевград.

В града също беше тихо и спокойно, уличните лампи хвърляха шарени сенки по централната градска улица, на витрината на сладкарница “Захарното петле” светеше празнична торта с надпис “Честит рожден ден, Томи”, само че свещичките не бяха истински, а електрически и можеха да светят през цялата нощ, без да угаснат, в близкия безистен бездомно куче спеше кротко и примляскваше на сън, но мляскането беше толкова лежерно и лениво, че по никакъв начин не смущаваше нощта.

…………………..

Тази нощ Джак видя как през луната премина лека, едва доловима сянка. Ако можеше да говори, сигурно щеше да предупреди Томи и Питър, че слънчевите дни свършват за Слънчевград.

Дървото на живота

2011-06-08T15:03:00.001+03:00

Виждали ли сте дървото на живота?
То е това, по което се катерим, пълзим по клоните, подхлъзваме се, увисваме на ръце – а-ха да паднем...
То е и това обаче, чиито здрави корени ни държат живи и ни карат да гледаме нагоре - към синьото небе, а не към земята, където пълзят червеи и бубочеки.
Червеите се намърдват в дървото, промъкват се под кората му, в плодовете му. Опитват се да го умъртвят, но не успяват.
Дървото на живота е някъде наблизо – в задния двор,
в близкия парк, в сърцето на любим човек.
То ни държи живи и ни дава надеждата на младите свежо зелени клони,
прохладата в житейската жега, успокоение за очите, когато всичко наоколо е сиво и черно.
Дървото на живота ни спасява, когато злото дебне наоколо.

Триптих за Словото

2011-05-24T12:44:00.003+03:00

* * *

О, Слово! О, Слово,
на какво си готово,
за да сложил отново
в пистолета олово
или капка отрова
върху тръпката нова?

* * *

Когато си изгризах ноктите,
изгризах буквите.
И вече не мога да прочета
какво ти бях написал:
ОБ..Ч.... ТЕ

* * *

Вчера ти написах sms, че съм добре.
Днес ти писах, че затъвам в блато.
Утре ще ти пиша: “Vse taka sym zle…”
Това, че пиша sms-и, нали не ме прави писател?

ДУМИ ЗА ЛЮБОВ

2011-05-11T16:08:00.002+03:00

Снощи пак си легнах сам

2011-05-10T13:57:00.012+03:00

Обърнах се и отметнах завивките,

напипах празната страна на леглото ми.

Усетих, че ми липсват извивките

на тялото ти

и не можах да заспя, без да те целуна.

Затова не спах и тази нощ.

Прегръщах възглавницата ти

и я притисках толкова силно,

че в 3 без 10 я чух да стене.

Накрая станах – ударих челото си в здрача,

сънят беше хукнал да те дири в нощта.

Чаршафите се чудеха защо

никой не ги мачка,

а аз бях на път да ти изневеря

със самотата.

Глътнах две хапчета и се върнах в леглото.

Опитах се пак да заспя и не можах.

Не можех да заспя без теб, защото

никога, никога не спрях да те обичам...

Снощи пак си легнах сам.

A не искам да си лягам без теб.

Емо Анчев и Криско решават да правят песен на премиерата на „Чай от спомени”

2011-05-03T13:55:00.007+03:00

Вокалът на рок група „Конкурент” Емо Анчев и рапърът Криско решили да правят съвместна песен на премиерата на стихосбирката ми „Чай от спомени” миналата година на 24 юни.

Двамата бяха гости на представянето на книгата в бална зала „София” и в разговора се родила идеята за проекта, наречен „На кой му дреме”.

Представянето на клипа на песента ще бъде утре, 4 май. „На кой му дреме” е пилотен сингъл от 8-мия студиен албум на „Конкурент”.

На премиерата на „Чай от спомени” се събраха още: еротичната Сесил, провокативната певица Ан Джи и проф. Вучков. Но дали още някой е намислил съвместен проект, тепърва ще се разбере...

Може би е време и аз да измисля нещо... по-така...

О, Йешуа...

2011-04-24T20:27:00.003+03:00

На дланите – рани,
като прозорец
(през тях е гледал гвоздеят).
Нищо не знаят камбаните,
само говорят, говорят...
Вярата е погача
и всеки чупи от нея.
Господи,
не мисли за глупаците,
те са смъртта на идеите!
Какво е Истината?
Къде е Прошката?
Кръвта изтича... утрото идва...
Защо да се лъжем,
всички сме лоши!
Време е
за сеитба.
Не се кръстя.
кръстът е в мене.
Прераждам се чрез новите грешки.
И сигурно от заблуждение
си слагам главата
в торбата.

Пророците самозвани
стъпкаха мойта надежда.

На дланите – рани
(като прозорец).
И аз през него поглеждам.

Цветница 2011

2011-04-17T13:29:00.003+03:00

И тази година на Цветница миризмата на пържени кюфтета се съревновава с аромата на цветята. И май е победител. На път за “Александър Невски” навсякъде по “Оборище” миришеше на кюфтета. Сигурен съм, че любезните домакини навсякъде са направили и зелена салата вече. Време за обяд е. Но в “Александър Невски” всички бяхме се сетили, че днес е празник и храмът беше препълнен. За разлика от други дни. И вместо да запалят кротко свещ и да се помолят, някой хора вършеха... простотии в храма. Възрастна жена със шнола на главата, крещеше на висок глас по мобилния телефон насред храма: “Венче, аз съм при свещите, ти къде си?!” Възрастен мъж се опита да се пререди на дългата опашка за свещи, сякаш да почака 4-5 минути повече щеше да го умори много. Тази година мъж, а не жена, събираше запалените свещи по свещниците. И пак като жената миналата година, ги прибираше току-що запалени, недогорели, понеже идваха нови и нови хора със своите свещи. И този мъж не беше любезен. Първо се скара на една жена, че палела от “тъй наречените “цигански свещи”, трябвало да си купи от храма! После се скара на друга жена, че свещите й капели по пода. Ами свещите капят, да... Иначе около храма продаваха много цветя. И скъпи, и по-евтини. На връщане ме мързеше да ходя пеша и се качих за една спирка в автобус 280, където попаднах на четирима афро-американци с палмови клонки в ръка. И те празнуваха Цветница. Цветница ми е любимият празник. Заради цветята и заради възраждащата се сила на природата. Обожава пролетта и смайващо зелените едва изскочили от пъпките листа на дърветата. Може би понеже съм роден на Цветница, но нали всяка година празникът е на различна дата... Честит празник!

Белезите от теб по стъклата ми

2011-04-07T10:57:00.002+03:00

1 глава - Краят на лятото

Седеше сам в тихата стая и отпиваше от чашата с вино на малки глътки. Чуваше тишината, но не искаше да чуе ударите на сърцето си. То туптеше толкова ускорено, че едва ли някой можеше да измери пулса му. Александър дел Сконто на можеше да заспи.

- - -

Седеше сама в тихата стая и се опитваше да рисува. На листа пред нея имаше само две черти, теглени на Х и нищо друго. Повече от десетина минути стоеше неподвижна, загледана в белотата на празния лист за рисуване. Не беше сигурна дали Х-ът е знак за край или просто драсканица. Изабела делла Фрагола не можеше да заспи.

- - -

В последната неделя на лятото Изабела и Алексадър се возиха на водно колело. Беше привечер и въздухът над езерото в парка носеше спомена за юлските горещини – топлината беше приятна, а не лепнеща и хората наоколо се забавляваха, без да подозират, че утре всичко щеше да свърши. Няколко деца караха велосипеди по алеите, а други играеха на пейнтбол между дърветата. Три баби със сини коси си вееха с три пъстроцветни ветрила, а продавачът на карамелизирани пуканки се беше зазяпал в млада майка, която не просто водеше, а направо влачеше двете си деца, които явно не искаха да се прибират. Майката имаше хубаво дупе...

Момчето, което продаваше билетите за водното колело, явно не искаше да изостави спомена за морския плаж и носеше моряшка фланелка и очукани джапанки. Усмихна се на Изабела и й подаде ръка, за да помогне да се качи на колелото. Александър енергично се настани на едната седалка и веднага подхвана педалите.

Водното колело тръгна бавно, но някак без цел. Изабела се присъедини към въртенето на педалите и синхронът в движението на краката им даде смисъл на съществуванието на пластмасовото корито.

Врявата в парка не спираше. Децата все така палаво играеха сред дърветата, трите баби със сини коси нещо коментираха оживено, а сервитьорката на отсрещното кафене фриволно разхождаше късата си пола между масите, без да знае, че утре нямаше да може да го прави повече. Утре лятото щеше да свърши внезапно. Но не само лятото.

Изабела и Александър въртяха педалите на водното колело и не си говореха. Привидно между двете седалки нямаше никакво напрежение, но само те си знаеха какво им беше отвътре всъщност. Тънка веничка отляво на челото на Изабела издаваше неспокойствието й – опитваше се да бъде “нормална”, да се усмихва и да не прави драми насред парка, но в мислите й постоянно прескачаше съмнението дали вече е време да го направи... Александър седеше със стиснати устни, но не беше ясно дали от напрежението от въртенето на педалите или нещо го гневеше. Палецът на лявата му ръка беше бинтован и на 2-3 места по белия бинт бяха избили ситни капчици кръв, който вчера бяха червени, а сега носеха белега на ръждата. Беше се порязал, докато белеше лук за салатата снощи. Раната не беше дълбока, но кървеше обилно. Днес Александър дел Сконто седеше на водното колело и, съзнателно или не, от време на време притискаше леко бинтования палец с показалеца и усещаше леката болка на наранената плът. Страхуваше се, че Изабела е срещнала друг.

Водното колело направи пълен кръг в езерото, а двамата не си бяха проговорили. Тогава звънна мобилният телефон на Александър. Беше сестра му, която в петък замина за вилата в едно крайморско селце. Каза му, че там вали пороен дъжд, че небето било почерняло, а плажовете опустели за секунди. Александър я посъветва да си остане вкъщи, а тя се пошегува, че няма къде да ходи в това време, освен ако не й се наложи да ражда преждевременно. Беше бременна в деветия месец. Александър се поинтересува къде е Стан, с когото сестра му живееше от три години, а тя отвърна, че се мотаел нещо отвън – под навеса, подреждал градинските столове и събирал рибарската мрежа, с която повече си играел на рибар, отколкото наистина да ловувал нещо... Александър затвори телефона й каза на Изабела, че сестра му й праща поздрави. Изабела благодари. После заговори за прекрасната вечер и за това как утре не й се ходи на работа. Водното колело премина край една патица, която плуваше в езерото, следвана от десетина патета - палави и неориентирани, крякащи и оставящи краткотрайни следи по гладката повърхност на водата. Александър забеляза как сервитьорката с късата пола от кафенето отсреща разцелува рошав младеж, облякъл кожено яке. И се стресна от мисълта, че Изабела може тайно да се целува с някой друг.

Бяха наели водното колело за 30 мин. и те изтекоха като миг. Момчето с моряшката тениска пак подаде ръка на Изабела, за да слезе на брега, а Александър, като слезе, погледна назад, към празните седалки, на които бяха седели допреди десетина секунди. Седалките изглеждаха отчайващо самотни. Съвсем скоро друга двойка – романтични тийнейджъри - щеше да седне на тях, но Изабела и Александър нямаше да ги видят, защото по същото време вече бяха стигнали до светофара.

“До утре!”, каза му Изабела и тръгна да пресича. “До утре”, отговори Александър, но се поспря, преди да слезе в подлеза. Тук пътищата им се разделяха. Тя се прибираше вкъщи. И той – в своя дом. Не живееха заедно, макар че почти всеки ден бяха заедно. Александър се загледа в навалицата от хора, която пресичаше на светофара и присъединяващите се нови и нови човешки тела към потока, който вървеше по пешеходната пътека, скриваше все повече и повече Изабела от погледа му. Видя я как стигна до отсрещния тротоар и после я изгуби в тълпата... Александър не се изненада, че тя си тръгна без да го целуне, без да го прегърне, без да му каже “Обичам те!” Усещаше от известно време, че е охладняла и че някак по навик се виждаха. Погледът му се плъзна по тълпата отсреща, не намери Изабела сред множеството и пак се върна при него... Помисли си дали ще я види отново и от тази мисъл го побиха тръпки. Тялото му наистина потрепери, както беше застанал на стъпалата на подлеза, но никой от премиващите хора не забеляза потръпването му. Потръпване, причинено не от топлия бриз на вятъра, а от страха, който от няколко месеца се беше загнездил в него и караше сърцето му да прескача. Усети, че пак има сърцебиене, разтри слепоочията си, въздъхна и слезе в подлеза. Страхуваше се, че няма да види Изабела никога повече.

Никога, ама никога няма да се оправим

2011-03-27T12:39:00.005+03:00

Лондон, 26 март 2011 г., снимка: Reuters

В България човек може да си реши проблемите само ако действа брутално. Само ако направи нещо драстично и скандално, за да го забележат всички и да му обърнат внимание. Да отвлече автобус, да нападне банка, да застане на терасата с няколко газови бутилки... Преди няколко дена се върнах от Лондон. Колкото повече пътувам из европейските държави, толкова повече се убеждавам, че България НИКОГА няма “да се оправи”... И не мога да разбера как другите хора могат да подредят живота си и да спазват правилата, а ние не. Как може другите държави да мислят за гражданите си, а тук никой за никого не мисли, на никой за никого не му дреме. Въпреки спасителните акции и благодарностите на пресконференциите... Пукна пролет и започнаха протести – за високи цени, за това, за онова... Разказваха ми как в Лондон има магазини – и за бедни, и за богати. Как има магазини, в които за £1 можеш да си купиш и хляб, и месо, и мляко, и плодове... А в България Станишев казва, че хората не ядели асфалт, не ги топлели магистралите на Борисов... Политическа суета - и на розите, и на герберите... В събота повече от 250 000 души излязоха на протест в Лондон срещу мерките на правителството за съкращенията в бюджетните разходи. Днес е втория ден на протест срещу високите цени на горивата - в София и в други градове. Да видим колко от нас ще излязат този път... Аз и много други клиенти на М-Тел месеци наред сме потърпевши от т.нар. обновяване на клиентската платформа – то не бяха забавяния на сметки, манипулации на фактури и опити за подкупване на абонатите с някакви неясни и незаконни, според мен, ваучери. И решение няма. Правиха кръгли маси, приемни за абонати, но нищо не се случи. 8 месеца вече аз не съм плащал сметки на М-Тел. Повече от 3 месеца нямам отговор на моите жалби. Какво да направим - и аз, и другите, за да ни забележат и да ни обърнат внимание? Да се самозапалим пред централния офис на М-Тел на ул. “Кукуш” № 1 в София? Да си прережем групово вените пред вратите на компанията? Или да нахлуем вътре с прашки и водни пистолети и да се надяваме после, че премиерът ще ни обещае – като се предадем, и шамар няма да ни ударят. А нищо чудно и проблема със сметките най-накрая да решат. Но ако всички сме арестувани, кой тогава ще бъде абонат на М-Тел? Никога, ама никога няма да се оправим.

На брега на Темза

2011-03-23T15:18:00.004+02:00

Слънчево-облачно небе над Лондон.
Пием кафе на терасата на Somerset house на брега на Темза.
От ляво през клоните се вижда куполът на St Paul, от дясно - London Eye и Big Ben.
Дръвчетата са цъфнали, градините са пълни с цветя.
След два часа тръгваме за летището.
Трябва да се върнем отново следващия месец.

Премахнете софийския Checkpoint Charlie на ул. “Велико Търново”, моля!

2011-03-14T18:32:00.003+02:00

От доста време се чудя няма ли кой в Столична община да предложи софийският Checkpoint Charlie на централната улица “Велико Търново” най-после да бъде премахнат.
Става дума за бариерите с бетонови основи, които от четири страни заграждат американската резиденция – т.е. пазят съня на сегашния посланик на Съединените щати в България - Н. Пр. Джеймс Уорлик. А в двете будки с тъмни стъкла трудно можем да видим има ли някой да пази или няма...
България е член на ООН.
Българя е партньор на САЩ в НАТО.
България е член на Европейския съюз.
Има ли нужда от бариери в центъра на София?
Или бариерите са просто жест на носталгия за някогашния партиен елит от съседния блок на ЦК на БКП? Ама тях бариери вече не ги пазят. Струва ми се обаче, че те знаят: Берлинската стена падна преди 20 години. Н. Пр. Джеймс Уорлик го знае също.
Американският посланик в София е open-minded човек – участва често по медиите, снима се в тв сериал... Защо пък самият г-н Уорлик да не предложи премахването на бариерите, след като от Столична община никой не се сеща да отвори дума за тях.
Checkpoint Charlie разделяше Берлин на две. Пазеше и едните, и другите от врагове им...
Кого пазят бариерите на ул. “Велико Търново” в София?

Die Mutter, die ihr Kind in der Straßenbahn in den Schlaf wog

2011-03-07T01:08:00.005+02:00

Die Straßenbahn Nr. 20 war trotz der späten Stunde recht voll. Es gab kein Gedränge, es gab aber auch keine freien Sitzplätze. Schweigend saßen Männer und Frauen zurückgezogen in ihren Jacken und Mänteln. Ganz hinten erörterten fünf Jugendliche gut gelaunt den Miss Bulgarien-Wettbewerb vom Vorabend – die Mädchen hatten ihn mit Interesse verfolgt, die Jungen – wegen der Mädchen. Dann kam man auf Party bei Simo zu sprechen, wo Phillip sich so betrunken hatte, dass Viktoria im Nachhinein entschied, stets genügend Brechbeutel in der Tasche zu haben, um sich auf der Heimfahrt im Taxi keine Blöße zu geben...
Die Fahrgäste in der Straßenbahn Nr.20 saßen bequem auf ihren Sitzen – mancher mit leeren Händen, die Frauen mit ihren Handtaschen, einige mit ein-zwei Einkaufstüten. Ganz vorne saß eine Frau mit ihrem Sohn auf dem Schoß – der Junge war mindestens 10-11 Jahre alt, sein Kopf, ab und an von Tics geschüttelt, hing zur Seite, sein linker Arm hing leblos herunter, die Beine zeigten ebenso leblos auf den Boden. Die Frau mit dem Jungen saß auf dem vordersten Sitz, auf dem der Fahrgast den Blicken aller anderen Fahrgäste im Inneren des Triebwagens ausgeliefert ist. Die Leute auf den hinteren Sitzplätzen blickten auf den Hinterkopf ihres Vordermanns und... auf die Mutter mit dem Jungen. Alle schauten auf sie, sie schaute auf ihr Kind.
Der Junge warf zum wiederholten Mal seinen Kopf zurück und versuchte etwas zu sagen, was den anderen Fahrgästen wie ein unverständliches Glucksen klang. Nur die Mutter verstand es und erwiderte ihm: „An der siebten Haltestelle steigen wir aus.“
Der Straßenbahnfahrer war ein junger Bursche und in der Kurve beim Englischen Gymnasium kam die Straßenbahn ins Schaukeln. Die Fahrgäste taumelten nach rechts, die Mutter mit dem Kind konnte sich dank der Hilfe eines Teenagers mit Pepe Jeans-Ranzen gerade noch aufrecht halten. Der Junge, der von Geburt an zu einem Dasein als Halbmensch verdammt war, röchelte erneut etwas für die restlichen Fahrgäste Unartikuliertes, was abermals nur seiner Mutter verstand, die ihn mit den Worten beruhigte: „Alles ist in Ordnung!“
Einige der Fahrgäste auf den hinteren Sitzen hatten ihre Jacken aufgeknöpft, als ob sie die Spannung der Mutter am eigenen Leib verspürten. Durch die Köpfe einiger Leute gingen verschiedene Gedanken über das Leiden dieser Frau, über ihre alltäglichen Sorgen und Anstrengungen, über die Art und Weise, wie sie ihren behinderten Sohn liebte, da dieser, wenn auch für nichts zu gebrauchen, ihr eigen Fleisch und Blut sei, über die Stärke, sich, wenn auch nur in der Stadt, mit ihm allein auf den Weg zu machen, über das Abendbrot, das sie ihm zubereiten würde und darüber, wie sie ihn wohl füttern würde, während der Speichel unwillkürlich über sein Kinn laufe, über die Zärtlichkeit, mit der sie ihn zu Bett bringen und bevor sie das Licht auslöscht auf die Stirn küssen würde.
Auch die Frau dachte an verschiedene Dinge. Sie versuchte sich vorzustellen, was wohl in den Köpfen der Menschen ringsum vor sich geht, wie sie sie bedauern, wie sie sich ihren Alltag vorstellen, wie sie in alldem einen Sinn suchen. Doch sie hatte keine Zeit an die anderen Leute zu denken – die Sorge um Nikola verbannte jegliche andere Gedanken.
Die Mädchen aus der lauten Gesellschaft von hinten, die verstummt war, dachten an die Angst, behinderte Kinder zur Welt zu bringen, die Jungen analysierten in Gedanken die Möglichkeit beschädigter Gene in ihrer Samenflüssigkeit. Der Teenager mit dem Pepe-Rucksack erinnerte sich an den neuen Torrent-Tracker mit Euro-Porno, dem ihn ein Mitschüler gezeigt hatte. Allerdings ging ihm auch durch den Kopf, wie es sich wohl anfühlen würde, wenn er anstelle dieses Jungen geboren worden wäre...
Die Mutter knöpfte Nikolas Jacke bis oben zu und erzählte ihm, um ihn bis zu ihrer Haltestelle noch ein wenig abzulenken, sein Lieblingsmärchen vom Kriegerjungen, der die Kühnheit besaß, sich dem Drachen der Krankheiten entgegenzustellen. Der Junge aus dem Märchen war in eine Welt von Schmerz und Demütigung geboren worden, erinnerte sich des Kummers der Vergangenheit und beschloss, als er zum Mann heranwuchs, den menschlichen Leiden ein Ende zu bereiten. So zumindest war es in dem Märchen, dem der Teenager mit dem Ranzen lauschte.
Die Mutter erzählte sehr ergreifend, der Rhythmus ihrer Stimme passte sich trotz der nicht ganz ruhigen Fahrweise des unerfahrenen Straßenbahnfahrers dem Rhythmus der Straßenbahn an. Der Kopf des Jungen kippte leicht zur Brust seiner Mutter hin, die damit fortfuhr, die geheime Mission des anderen Jungen aus dem Märchen zu enthüllen, des Kriegerjungen mit Haaren schwarz wie Ebenholz und einem Gesicht weiß wie der Schnee. Beim dramatischen Kampf mit dem Drachen der Krankheiten angelangt, erzählte die Mutter immer schneller, ohne zu sicher zu sein, ob ihr Sohn auch alles verstehe. Der Drachen habe drei Köpfe, die die Namen Zweifel, Hoffnungslosigkeit und Hass trügen... Eine Rentnerin in einem gestreiften Mantel zuckte bei dem Gedanken an die Hoffnungslosigkeit einer Krankheit zusammen, eine durch das Fenster starrende Dessousverkäuferin fuhr bei dem Wort „Hass“ auf, denn sie wusste, wohin dieser führen kann, ein leicht ergrauter Autor von Texten für Liebeslieder, der neben der Rentnerin saß, versuchte diesem Märchen keinen Glauben zu schenken. Allerdings wahrte die Erfahrung aus seiner eigenen Kindheit die Zeichen des Zweifels, als er sechsjährig nicht glauben wollte, dass ein Hahn aggressiv ist und ihn dieser dann recht brutal ins Bein hackte...
Auch wenn das Märchen dem Ende nah und die Endhaltestelle der Straßenbahn Nr. 20 noch fern war, ließ es nicht nur den behinderten Jungen in Gedanken versinken. Der Kriegerjunge war kühn und mehr als kühn, am Ende siegte jedoch der Drache. Schwer verletzt fiel der Junge unter den gerade erblühten Apfelbaum, erblickte den Himmel, die Sonne, die dicht belaubten Zweige, die Spatzen im Baum... „Und schlief für immer friedlich ein...“
Die Rentnerin seufzte, die Verkäuferin schluckte gegen die Trockenheit im Hals, der Textautor wischte sich heimlich eine Träne aus dem Gesicht, der Teenager warf seinen Rucksack über die andere Schulter.
Die Fahrgäste auf den hinteren Sitzen blickten gebannt auf die Mutter mit dem Kind. In manchen Augen spiegelte sich ein Anflug von Entsetzen wider, einige dachten, der Junge sei entschlafen, denn sein Kopf hing leblos herunter und von weiten konnten sie nicht sehen, ob er atmet. Die Mutter schüttelte ihre eigene Geschichte ab, wartete bis die Straßenbahn hielt, hob mit sichtbarer Anstrengung den Körper hoch und stieg langsam, langsam und konzentriert aus. Auf dem Bürgersteig sagte sie etwas zu Nikola, was die Leute in der Straßenbahn nicht verstanden und auch nicht von ihren Lippen ablesen konnten.
Der Junge warf seinen rechten Arm um ihren Hals und überlegte, versunken im Halbschlaf eines märchenhaften Traumes, ob er dort bleiben oder zurückkehren sollte. Dann öffnete er die Augen und die Leute in der Straßenbahn vernahmen ganz deutlich die Worte „Mutter“ und „zu Hause“.

---

превод на немски: Кристине Христов

художник на илюстрацията: Boris Wolf

България не е Либия? Не е ли?!

2011-02-26T22:26:00.004+02:00

снимка: БТА

Случилото се на мача Левски - ЦСКА е поредното BG безумие. Аз съм привърженик на Левски, но ако на стадиона има проблеми с фенове на ЦСКА, полицията да изведе само "проблемните", а не цялата публика... И какво са очаквали, като изтласкаха от “Георги Аспарухов” над 3000 червени привърженици? Че ще шлюпят спокойно семки на улицата или че седнат някъде да пият кафе, пейки песента на Веселин Маринов за родната полиция? Феновете бяха бесни и гневът им се изля по магазините и заведенията по бул. “Мадрид”. Кой е виновен за масовите безредици по улиците на София - феновете или полицията? Полицията трябваше да си даде сметка, че това ще се случи, трябваше да го предвиди. А не да се бият хора, да се трошат витрини и да гледаме в тв репортажи възгласи “Това не е Либия!”.
Не е ли? Къде е България - в Африка или в ЕС? Докога хората, които обитават останалите държави-членки ще живеят в един съюз, в който има ред и правила, а ние ще продължаваме да живеем в собствените си... лайна?!

СЕСТРИ

2011-02-07T16:01:00.003+02:00

* всяка прилика с действителни лица и събития е случайна

---

Глава 1

Има нещо в мрака

В деня, в който щели да ги убият, сестрите Елина и Лина станали в 6:30, за да помогнат на майка си в украсата на коледната елха. До Рождество Христово оставала само седмица и семейство Хохенфолер още нямало коледно дърво. За първи път се бавели толкова с подредбата на коледните аксесоари в дома си заради проблемите, които имала майка им - добре познатата на целия град Габи Хохенфолер, собственик на най-предпочитания от дамите фризьорски салон. Седмица по-рано вратата на салона била разбита, а цялото оборудване вътре – изпотрошено и демонстративно разпиляно по пода. Причината за този вандалски акт била напълно неясна и на Габи й трябвало доста време, за да се съвземе след първоначалния шок от видяното. Полицията продължавала разследването и комисар Треби твърдял, че има заподозрян и събира улики срещу него.
Двете момичета много обичали деня, в който украсявали коледната елха. За тях ритуалът с подреждането на стъклените разноцветни топки, играчките във форма на сърца и снежинки и лъщящите гирлянди върху свежите елхови клонки бил много по-стойностен и неповторим от самата коледна вечер, когато отваряли кутиите с подаръците, в които общо взето знаели какво ще намерят... Елина и Лина обожавали часовете, посветени на украсяването на елхата, и нито едната от тях не можела да забрави първия такъв ден, когато баща им - целият отрупан с сняг, омотан в дебел ръчно изплетен от майка им шал, бил донесъл онова огромно дръвче, изпълнило дневната - с ръста си и със сладостно упойващата миризма на смола и вечна зеленина. Оттогава били минали повече от десет години, но момичетата криели в спомените си нещо подобно на поовехтяла картичка с онази приказна коледна елха. Първата елха в живота им. После, разбира се, имало и други елхи, но никоя не можела да се сравни с първата, колкото и празнично очарователни да били и те. И понеже всяка година точно Елина и Лина редели по еловите клонки едни и същи играчки, останали още от първия коледен ритуал, всяка нова елха изглеждала като първата и това пораждало у цялото семейство илюзията, че една и съща елха ги радва по Коледа. Нещо като вечното дърво на живота, което не можело да бъде отсечено, променено, употребено и захвърлено заради човешката прищявка, наречена Бъдни вечер.
Същата вечер самите те щели да бъдат насечени, употребени и изхвърлени, но рано сутринта още никой не го знаел.
Дори и техният убиец.
Елина и Лина били момичета като всички останали. Елина, извървяла граничната бразда между пубертета и зрелостта, била готова с няколко сексуални урока и репетиции още на 13, а три години по-малката й сестра рано-рано показвала толкова хубост, такава фигура и наченки на бюст, че дори местният педофил Лео Свинг казвал на приятелите си, докато обсъждали тематичните сайтове в интернет: “Това момиче ще стане страшна красавица. Ако доживее до 18.”
Лина била заклана на 15.
Непочистеното от кръвта й острие щяло да лъщи около два след полунощ на крайградския път, захвърлено в замръзнал шипков храст. Ножа щели да го намерят чак след три седмици. А в мъртвите тела щял да се препъне малоумен овчар, извел стадото си на съседния баир. Овчарят познавал много добре и двете момичета, но винаги му било особено трудно да казва “Елина и Лина” и като изтичал задъхан в полицията, спъващ се в собствените си крачоли на протритите дънки, бил изхрипал пред дежурния “линаилина”, което дежурният eдва на шестия опит успял да си преведе като “Лина и Лина”.
До момента, в който Оле Крийн щял да се стресне от обезобразените тела на момичетата, имало две денонощия.
Онази сутрин Елина и Лина Хохенфолер още се радвали на елхата и пеели безумен микс от коледни песни и балади на Селин Дион, защото и двете били страшни нейни почитателки. Лина била плакала на “Титаник” повече от Елина, но Елина в разговор с няколко свои приятелки не била успяла да намери нито един аргумент “против” идеята да си легне не само с Леонардо Ди Каприо, но и с Били Зейн. А още по-добре – с двамата едновременно.
Елина редяла стъклените топки и играчките, Лина минавала след нея с вълнистите извивки на гирляндите. Елхата все повече заприличвала на миналогодишната, на по-миналогодишната, на още по-миналогодишната, на онази, първата...
За Елга, най-добрата приятелка на голямата сестра, това било малко плашещо, но тя никога не се била осмелила да изрече еретичните си разсъждения за повтаряемостта на елховата премяна на глас - още повече когато идвала в дома им за прословутия коледен ябълков пай на майка им. Елга била резервирана и към поведението на бащата, който точно по Коледа се напивал най-много и не пропускал възможността да напсува на майка и двете момичета – за щяло и нещяло. Грегор Хохенфолер работел в местния рудник още от времето, когато самият той бил бесен пубертет. Но тъмнината в тунелите под земята, недостатъчният въздух за дишане там и набилият се в дробовете му прах с годините били превърнали онова жилаво и пъргаво момче в едва влачещо се безформено туловище, което и онази сутрин се било разположило в дневната още преди двете момичета да слязат от стаята си и само с първото отваряне на устата започнало да дразни дъщерите си с наставления как да закачат тая снежинка и откъде да мине оня гирлянд.
Въпреки трудния характерна баща им, Елина и Лина били усмихнати момичета. Забавлявали се дори когато в късната есен пътищата към дома им били покрити с локви и калта била толкова лепкава, че на моменти се превръщала в кален капан, където можело да затъне цяла крава. Но дори и тогава усмивките не слизали от лицата им и като прескачали по-малките локви и си тананикали любими мелодии, двете момичета били в състояние да разведрят и собственика на кравата Зюс, която се инатяла и тъпчела бавно в калта, и най-запаления рокер в градчето, когото нито дъждът, нито снегът можели да спрат да форсира мотора си ей така, безцелно и самодоволно по празните улици. Рокерът бил едва на 19 и отдавна бил хвърли око на Елина, само че тя няколко пъти вече го била отрязвала с категоричното си “Не” на превъртащото се като надраскана грамофонна плоча привидно наивно предложение само да се повози на мотора му. Елина мразела вятърът да се навира нахално в лицето й, да се гаври с косите й, да пъха дребни мушици в устата й и затова съответно мразела и да се вози на мотор. Не че иначе рокерът имал някакви шансове за сърцето й. Елина не понасяла мъже, който имат черно под ноктите и плюят по улицата където им падне.
Лина нямала претенцията да подбира мотор или кабрио. За нея в едно предложение “само да се повози” по-важното било забавлението, като по момичешки доверчиво нямала спирачки да се качи и при рокера, когото познавала, и при собственика на скандално червения Опел кабрио, за когото бабичките, насядали през къщите си, не говорели никак хубави неща.
Но това какво говорели и дали то е вярно било проблем на самите бабички.
А и 15-годишната Лина не обръщала внимание на хорските приказки.
В деня, когато щели да ги убият, момичетата нямали никакви планове как да се веселят и затова искрено се зарадвали на предложението на Елга първо да се помотаят на шопинг в Търговския център, да идат на кино и после да седнат в любимото им бистро зад цирка. Било събота – ден без училище и без досадни домашни задължение. На обед Габи и Грегор Хохенфолер отивали на сватбата на втора братовчедка на Грегор в съседния град и щели да останат там през целия уикенд. Момичетата престорено били обещали, че ще бъдат послушни и че няма да се прибират късно, но едва се сдържали техните да заминат, за да се развихрят както те си знаят. Елина се била запасила с два коза, а Лина, която още не била пробвала трева, я заплашвала, че ще я издаде, ако довечера не й даде да облече късата плисирана пола. Елина й обещала полата и Лина веднага забравила заканата си.
Габи и Грегор не подозирали нито за тревата, нито за късите поли, скрити в най-долното чекмедже на гардероба в детската стая.
Габи и Грегор заминали на сватбата убедени в послушността на дъщерите си.
Същата вечер размазаните лицеви кости на сладките доскоро момичешки лица на Елина и Лина щели да бъдат нещо повече от перверзна ирония на огромните усилия, който хвърлили и двете, докато се гримирали почти целия следобед, очаквайки пристигането на Елга.
А Елга се забавила вкъщи, защото майка й била хванала няколко цинични бележки, които си разменяла от известно време в час с едно очилато момче с прилепнали дънки, амбицирано да наебе дъщеря й с големия си кур, както майка й научила от бележките с изненада. Елга не отрекла, че половината от хартийките, изпълнили предния джоб на раницата й, са писани от нея, не се опитала да оправдае нагона на съученика си ебач, но накрая дипломатично теглила един театрален рев и майката, която повече от вмирисани мъжки чорапи мразела само момичешки рев, набързо успокоила Елга, че няма да казва на баща й за бележките, миришещи на секс, и че ако й обещае да не си ляга с очилаткото, може да й купи за Коледа бели ботушки с тънък ток.
Елга обещала веднага.
Едно подобно обещание не й струвало нищо. С нищо не я ангажирало. Особено ако не била такава патка заспала и се научела да крие по-добре бележките от Леон.
След като успяла да заблуди майка си, Елга била свободна да даде началния сигнал на момичешкия купон, в който щели от сърце да се гмурнат и трите.
Ако майката на Елга не била толкова наивна и ако била наложила на дъщеря си строгата забрана да не излиза една седмица, Елина и Лина сигурно също щели да си останат вкъщи. И нямало да срещнат през нощта своя убиец, който след като ги наръгал с ножа по няколко пъти, с все още окървавеното острие си отрязал за спомен по кичур коса и от двете.
В очакване на Елга, Елина доста се била постарала върху прическата си и с тези съблазнителни къдрици можела да мине за някоя похотлива детска учителка, която денем пеела песнички на дечицата и ги учила да рецитират стихотворението за патенцето, а нощем била готова да вдигне крака срещу 100 евро.
Елга още била девствена. Но знаела от Елина какво е усещането от проникването. Знаела го, но не можела да си го представи съвсем точно, защото в едно такова действие е важно субективното усещане.... След няколко дена, когато полицията я питала дали знае къде са ходили сестрите в събота през нощта, Елга излъгала, че не ги е виждала от петък вечер. Излъгала съзнателно, изплашена от неочакваната новина за смъртта им.
Още в 8:10 в понеделник Елга била събудена от анонимно телефонно обаждане. Непознат мъжки глас й звъннал, за да й каже, че преди 15 мин. двете сестри били намерени изнасилени, пребити и заклани. Сънената Елга повърнала в леглото.
Гласът по телефона й се сторил ужасяващо познат, но не могла да го идентифицира, колкото и да се напрягала. Мекият тон на мъжкия глас обаче не могъл да смекчи шока от убийството. Рошава, с размазан и непочистен от няколко дена грим, тя тръгнала препъвайки се към кухнята, търсейки една бележка, която в събота вечер Елина била пъхнала в ръката й. И двете били толкова пияни и напушени, че не помнела почти нищо, но изведнъж се сетила, че Елина я помолила да вземе листчето, да го пази и да не го показва на никого. На сутринта, когато научила за смъртта на приятелките се, Елга разгърнала бележката с треперещи ръце и прочела още по-ужасена: “Има нещо в мрака”.
Първите слънчеви лъчи прониквали в кухнята, но Елга потръпнала, представяйки си мрака на съботната нощ и мрака, в който щели да потънат Елина и Лина, заровени в прясно изкопаните гробове до края на седмицата.
Елга излъгала, че не е виждала сестрите в събота. Но после многократно съжалявала за това.
Полицейският комисар Стефан Треби подозирал, че Елга не казва истината, защото познавал, когато тийнейджърките лъжат. Собствената му дъщеря била виртуоз в лъжите за това как ходи на какви ли не курсове в училище и как учителката по биология я била включила в групата за проучвания и анализ, но Треби твърде лесно хванал Софи в лъжа и й спрял седмичната издръжка. А без пари Софи била като вързана, защото манията й да пазарува дрешки и парфюми осмисляла пубертетските й делници.
Когато в понеделник сутринта се спънал в изкорменото телце на Лина, овчарят Оле Крийн бил още в плен на кошмара, който сънувал цяла нощ. Присънвало му се едно и също, въпреки че няколко пъти се будел облян в пот. Забърсвал потта, поглеждал колко е часът и пак заспивал, за да сънува все същото. Сънувал, че е погребан жив, че блъска по капака на ковчега, че чува отгоре как някакви хора си говорят за него, но никой не реагира на призивите му за помощ. А колкото повече викал, толкова повече оставал без дъх.
Останалата без дъх Лина сигурно била изпитала огромни болки, докато била душена и наръгвана с нож. Съдебният експерт, извършил първия оглед на труповете на място, предположил, че изкормването и размазването на лицата на момичетата с камъни било последващ акт на агресия, от който вече мъртвите тела не били усетили нищо. Оле не разбирал нищо от съдебна медицина, бил простовато момче, за което овцете били най-близките същества, но все пак усетил, че случилото се е нещо нечовешко. Той знаел как се коли агне, но закланите сестри не били агнета. Оле Крийн нямал представа кой може да е убиецът, но неясно дали от видяното или по някаква друга причина през целия ден повтарял пелтечейки думата “хеликоптер”...
Комисар Треби нямал никакви подозрения, че хеликоптер може да е замесен в смъртта на сестрите Хохенфолер, но бил впечатлен от начина, по който Оле реагирал, когато от джоба на окаляното палтенце на Лина изпаднал ключодържател с пухена овца. Пухеното тяло на животното вече нямало нищо общо с белия цвят – било напоено обилно с кръвта на Лина, а халката, на която били нанизани ключовете, изглеждала като ръждива. Но не било ръжда, а кръв.
Оле искал да си вземе за спомен овцата ключодържател, но полицаите не му позволили.
В края на същата седмица Елга отишла сама на местопроизшествието, съсипана от мъка и тайни, за да види къде са умрели приятелките й, но в замръзналите шипкови храсти не било останало нищо. Нямало късчета от дрехите им, нямало коси, оплели се в клоните, нямало кръв... Което било странно, след като очевидци разправяли, че гледката била страшна. Елга мислела, че смъртта на сестрите Хохенфолер ще остане най-ужасяващият спомен в живота й. Но грешала.
Привечер в събота трите се смеели като обезумели, докато пръстите им лепнели от захарния памук от фургона пред цирка. Лепнели не само пръстите им - и устните, и премръзналите бузи. Елга била поискала от Елина салфетка и след като тя й казала да си вземе сама, бръкнала в чантата й и набарала кутийка с презервативи. Когато била по-малка, Елина си мислела, че балоните и презервативите са едно и също. После разбрала, че презервативите не са за надуване, а балоните не се нанизват на момчетата.
Две непознати момчета сваляли онази нощ приятелките в бистрото зад цирка. Били типични пичове – напомпани, надъхани и не признаващи “не” за отговор. Сестрите Хохенфолер също били арогантни, като постоянно ги режели, но си оставяли вратичка за възможността момчетата да ги черпят по едва-две бири. Елина и Лина палаво замятали кичури коса и съблазнително си облизвали устните, без да са им сухи. Елга била пренебрегната, въпреки че нейните чорапогащи били по-мрежести от тези на Елина. Елга се чувствала като фон на сестрите и в един момент това я подразнило дотолкова, че в състояние на необяснима еуфория предложила на по-мургавото от двете момчета свирка в кенефа. Момчето не признавало “не” за отговор.
Десетина минути по-късно, забърсвайки с със средния пръст на дясната си ръка ъгълчетата на устните и търсейки махагоновото червило в чантичката с пайети, Елга, следвана от мургавия младеж, се върнала на бара, където Елина вече седяла на лявото бедро на другия пич и лижела ухото му с похвално усърдие, а Лина самотно - полупияна, допивала поредната бира.
В бистрото нямало много посетители, въпреки че било събота. На сервитьорката й било толкова скучно, че даже не забелязала непълнолетните момичета и изобщо не се замислила дали да им сервира бира. Следващият вторник, когато комисар Треби, я разпитвал за нощта, в която изчезнали сестрите, Нора още имала бяло петно. Веднага след като смяната й свършила, Нора се била отдала на бурен секс, комбиниран със солидна доза наркотици, с бармана, който отскоро работел в същото бистро. Шибали се като за последно. Сексът онази нощ бързо изместил спомена за двете набити момчета, на едното от които не би отказала - имало хубаво дупе.
Нора не била надежден свидетел. А и комисар Треби я подозирал, че знае накъде и с кого са тръгнали сестрите, когато излезли от бистрото в 1:20.
Нора отричала.
Но няколко дена по-късно внезапно си спомнила нещо, което силно я изплашило. Нора не знаела дали да го сподели с комисаря или да си трае. Тайната, която пазела толкова дълго, я превърнала в невротичка, която постоянно се карала с клиентите, ръцете й треперели, докато наливала бира, треперели, докато сервирала бирата и накрая собственикът на бистрото я уволнил.
Елга също пазела своята тайна.
Бележката, на която Елина собственоръчно била написала “Има нещо в мрака”, била скрита на дъното на кутията с моливи, където никой друг не пипал. Преди сестрите да бъдат пребити, намушкали и изнасилени, Елга рисувала романтични графики. След смъртта им започнала да рисува само гарвани и загадъчни гори.
Елина и Лина не били разглезени момичета, знаели че в този живот трябва сам да си завоюваш мястото – никой няма да ти подари нищо наготово. И че не е никак лесно да си изкарваш хляба, дори да си с добро образование и подходящи обноски. На това ги учела Габи Колер, която била горда, че не се е провалила като майка. Но когато момичетата били на 10 и на 7 родителите им се развели и това обикновено в живота на толкова много хора събитие предначертало бъдещето им. Ларс Колер напуснал дома им след като Габи го хванала един следобед да прави секс на спалнята, където прекарвали дълги любовни нощи, с 19-годишния градинар, който вече трета година се грижел за цветните лехи, за зеленчуците и овощните дръвчета в двора. Габи била бясна. Ако го била хванала с някоя фльорца от близката консервна фабрика, сигурно щяла да му прости, но с мъж, и то градинарят – това било повече, отколкото една обикновена жена от малко градче може да понесе. Ларс се кълнял, че няма нищо общо с градинаря, че само го бил помолил да му помогне да оправят единия крак на спалнята, който от известно време се клател и създавал опасност за любещите се съпрузи, само че Габи не могла да разбере защо било нужно да ремонтират спалнята чисто голи.
Елина и Лина не видели баща си гол в едно легло със симпатичния градинар, който усмихнат често им давал прясно набрани ябълки и круши, но в последвалите няколко дни на безкрайни кавги между Ларс и Габи момичетата научили почти всичко подробности за онзи фатален следобед. Разбрали, че нещо се е променило завинаги, усетили гнева на Габи и срама на Ларс, видели треперещите ръце на Ларс, който късно вечер пушел на верандата цигара след цигара, видели и сълзите, които пускала Габи, докато им правела мекици. После Ларс се изнесъл и заминал за друг град, бягайки от мълвата, а още на следващата година Габи се омъжила за тогава добродушния Грегор Хохенфолер, който по онова време не пиел и не си позволявал да й удря шамари.
Момичетата не гледали на Грегор като на баща. Само че майка им била толкова обзета от идеята да започне нов живот, че искат – не искат, приели фамилията Хохенфолер. Нощем момичета слушали кикота на майка си и кашлицата на Грегор, чували как нещо упорито и ритмично блъска в стената, а веднъж, като се гонели из къщата, намерили в спалнята някакви още мокри петна по чаршафите, а на пода се въргаляли три гумени неща, които приличали на балони.
Елина вече имала менструация и имала някакви подозрения що за игра е сексът, а Лина още не подозирала, че изведнъж може да й потече кръв между краката.
Кръвта по острието на ножа, с който били наръгани, приличала на ръждиви сълзи. Никой не разбрал дали момичетата са плакали, докато убиецът им размахвал ножа с методични движения и острието всеки път си проправяло път на ново място в плътта им.
Комисар Треби бил виждал всякакви ужасяващи гледки през дългогодишната си кариера, но такава злоба и такъв гняв не бил виждал досега на местопрестъплението. Камъкът, с който бил пукнат черепът на Елина, бил доста тежък и съдебният експерт се затруднил да го вдигне сам. Лицевите кости на Лина били размазани от удари с твърд предмет, “вероятно бухалка”, написал експертът в доклада си. Захвърлени зад скалата, която местните наричали “Колецът”, телата пазели всички следи от насилието над момичетата - полата на Елина била задигната, чорапогащникът - скъсан, а гащичките й били целите в кръв и сперма.
Спермата изобщо не помогнала на следователите да идентифицират вероятния извършител. Биологичен материал не съвпаднал с нито една от ДНК пробите, който полицията взела от втория им баща, от някогашния градинар, сега собственик на ветеринарен кабинет Петер, от овчаря Оле Крийн и бармана от бистрото зад цирка. Комисар Треби бил в задънена улица, защото нямало нито един надежден свидетел, който да може да докаже, че е виждал момичетата онази нощ, след като излезли от бистрото.
Елина и Лина си тръгнали оттам в 1:20.
Елга излязла с мургавото момче десет минути по-рано и уговорката й със сестрите била, че ще се видят направо в дома на Хохенфолер след час – планирали купонът да продължи в домашна обстановка, с музика и още пиене.
След час и девет минути Елга напразно звъняла на вратата. Вътре било тъмно и тихо. Най-добрата приятелка на Елина набрала първо нейния мобилен телефон, но той бил изключен, после опитала с номера на Лина – същия резултат. Елга решила, че двете са забили нещо в бистрото и сега се натискат в някоя кола – заедно или по отделно, и продължават да поркат още бира. Пратила на Елина sms “call me kato moje6” и се прибрала вкъщи, защото самата тя било толкова пияна, че се наложила до повърне три пъти преди да заспи. От неделята всичко й се губело. Прекарала я в същия безпаметен сън.
В 8:10 в понеделник Елга била събудена от анонимно телефонно обаждане. Непознат мъжки глас й звъннал, за да й каже, че преди 15 мин. двете сестри били намерени изнасилени, пребити и заклани.
Елга пак повърнала, този път направо в леглото.
Сервитьорката от бистрото се запознала с Елга няколко месеца по-късно, когато полицията правела за трети път възстановка на случилото се. Едва тогава си спомнила смътно, че е виждала това момиче, но с нищо конкретно не го свързвала. После, когато Елга плакала на рамото й и за пръв път признала, че има една тайна, свързана със сестрите, Ингрид се успокоила, разбирайки, че и другите крият по нещо. На сутринта след бурния секс с бармана, в полусън, Ингрид била чула барманът да звъни на някого. Било към 8:00 и била запомнила само думите “в мрака”, което само по себе си нищо не означавало. Била разглобена от секса и затова отново заспала, а когато в ранния следобед се събудила, Фил не бил в леглото, а на стола била захвърлена смачканата му тениска.
С течение на времето Елга и Ингрид станали приятелки.
Продължителното разследване на смъртта на сестрите Хохенфолер изнервило града до краен предел, слуховете и мълвата съчинявали невероятни истории за изчезването им. Появили се “очевидци”, който твърдели, че онази събота били видели сестрите в луксозна лимузина в другия край на града. Според описанието им, шофьорът бил мургав мъж с късо подстригана коса и татуировка на врата, отляво. Други разказвали, че някой бил забелязал Елина и Лина да прескачат пияни оградата на дома им, а един хлебар се кълнял, че разпознал двете момичета, когато към 2:30 през нощта тръгнал с колата си от съседния град, където бил купил брашно - сестрите влизали в дискотеката на центъра, придружавани от двама хлапаци, единият бил мургав, другият с прозирно бяла кожа и с татуировка на врата...
Хората от града вярвали на всичко чуто. Комисар Треби се чувствал като в капан, вече нямал полезен ход. Зациклилото разследване само нагнетявало напрежението. Габи и Грегор Хохенфолер не спирали да дават интервюта, медиите така захапали историята на сестрите, че за обществеността не останало нищо скрито от полицейската работа. Спекулациите минали всички допустими граници. Някой пуснал мухата, че убиецът е вторият им баща и Треби, бесен на всичко това, се видял принуден да направи специално изявление, в което се опитал да убеди съгражданите си, че това не е “Туин пийкс”, че Боб не съществува и че историите от филмите са подвеждащи – Грегор, макар и втори баща на сестрите, не бил техният убиец.
Но когато пуснеш духа от бутилката, няма връщане назад.
В онази нощ Елина и Лина надигали полупразните бутилки бира и се смеели така, сякаш да пиеш бира било най-смешното нещо на света. Коста - по-мургавото момче, или носело на пиене, или имало съзнанието да си даде сметка, че момичетата вече са доста наквасени и не е добре да ги пускат да си ходят сами. Заедно с Димен направо занесли хилещите се сестри в колата и пуснали двигателя, за да се стопли малко въздухът вътре. Стъклата се запотили. Лина прокарала пръсти по стъклото и оставила дълги дири, които съвсем скоро дъхът на четиримата отново превърнал в капчици пара. Преди да изчезнат, следите от пръстите й били забелязани от бармана, който по това време изхвърлял боклука в контейнера зад сградата. Сцената му напомнила за един филм на ужасите, който бил гледал наскоро. Въпреки че бил смелчага, барманът потръпнал, огледал се наоколо и набързо се прибрал все така озъртайки се. После твърдял, че въпреки шума на двигателя бил чул ясно веселия смях на сестрите, който категорично доказвал, че никой нищо лошо не им правел, напротив – явно момичетата се забавлявали от сърце.
Фил можел да се закълне, че момчетата и сестрите не са правели секс в колата, когато излязъл с боклука. Нямало никакви издайнически движение на каросерията, нямало съмнително скърцащи звуци, нямало стонове на задоволство. Фил обаче скрил от комисар Треби съмненията си, че вляво от паркираната насред двора кола забелязал сянка, която слабата светлина наоколо правела издължена и призрачна. Сянката се плъзнала по стената прекалено бързо и Фил не бил сто процента сигурен, че оттам е минал човек. Възможно било покрай касите с празни бирени бутилки да се е шмугнала някоя котка.
Горе-долу по същото време Оле Крийн сънувал за трети път кошмара как го погребват жив. Оле се стреснал, изправил се потен в леглото и погледнал часовника. Било 1:28. Станал, сипал си чаша вода и тогава чул двигателя на кола. Не било необичайно кола да минава покрай дома му по това време, затова щял да си легне пак веднага, ако не бил доловил весел момичешки смях, който бил в пълен асинхрон с боботенето на двигателя. Оле Крийн не страдал от излишно любопитство, но нещо по-силно от разума, нещо като интуиция, като неосъзнат рефлекс го накарало да надзърне зад пердето. Белият опел със запотени стъкла минал толкова близо покрай оградата, че можело да я закачи. Оле правил тази ограда цели четири месеца и се притеснил много, като видял задницата на колата в опасна близост до гредите, но нищо не се случило. Колата завила успешно, двигателят изпърпорил и смехът на момичета станал по-далечен. Тогава Оле Крийн не знаел, че вътре били Елина и Лина.
Когато в понеделник сутринта намерил обезобразените им тела, слабоумният овчар съвсем превъртял.
Много преди смъртта на сестрите Оле бил придобил един досаден тик, при който лявото му око така играело, когато бил нервен, че мнозина го вземали за намигане и му се дразнели, а той съвсем невинно се оправдавал, че всъщност не намига, а така си прави... Бабичките клюкарки разправяли, че като пеленаче майка му го била изпуснала върху главата и затова бил бавноразвиващ се и с не един недъг. Други твърдели, че на седмата му година в дома им бил станал голям пожар, при който били изгорели всички овце от стадото на баща му, а Оле най-много страдал по любимото си агънце Хектор и бил плакал за него толкова дълго, че от хълцането и сълзите му се бил появил този тик с намигането. Като пораснал, Оле се опитвал да спре играта на окото си, но тикът само се ускорявал и Оле започвал да мига като панаирджийска кукла... Всичко това било станало преди толкова много време, че вече никой не знаел дали заради прословутия тик или заради дългия му нос децата в града му викали “Пинокио”.
Децата тичали след него, като минавал по централната улица на път към пощата (където всяка сряда ходел да пуска телеграма до някаква далечна братовчедка от малко градче на север, за която служителят в пощата се съмнявал, че съществува, но редовно пращал телеграмите, продиктувани от Оле и за негова изненада нито една телеграма не била върната заради сгрешен получател), смеели му се и викали сред него “Пинокио-о-о-о”. Оле бил простоват и неграмотен, но можел да различи приятелския смях от присмеха. И това го гневяло.
Към 1:25 в събота през нощта Фил подреждал масите припряно, защото Ингрид вече се била излегнала чисто гола на бара и го чакала за обещания див, животински и разтърсващ секс. До тази нощ не го били правили в бара и на бара, но сервитьорката била толкова настоятелна, че Фил не можел да й откаже, рискувайки репутацията си на първокласен женкар. Сексуалният му живот започнал, когато бил на тринадесет, а първата жена в живота му била най-добрата приятелка на майка му – леля Стела, която едни ден го помолила да й помогне да занесе от магазина до вкъщи торбите с покупки и като влезли в дома й, така го била приклещила на кухненската маса, че малкият Фил се предал лесно на страстта й. А леля Стела, след като го направила мъж, продължила да го употребява по предназначение и в следващите няколко месеца, докато Фил не хлътнал по една фризьорка от салона на майка му – руса, с бедра до сливиците и цици като дини. Стела била ужасно ревнива жена, но се страхувала, че Фил ще я издаде и със свръхусилие на волята решила да си трае, оставяйки го в ръцете на следващите мръсници в “мизерния му живот на обикновен тъпкач”.
Докато се чукали със сервитьорката онази събота, незнайно защо Фил се сетил за следите от пръсти, оставящи дълги дири по запотеното стъкло на опела в двора.
В показанията си пред полицията Фил споменал опела и за своя изненада дори съобщил точния номер на колата. Това не помогнало много на комисар Треби - оказало се, че опелът бил откраднат от съседния град и обявен за общонационално издирване още през август.
В началото на разследването комисар Треби имал сериозни съмнения за алибито на бармана. Доказан женкар, прокарващ със съмнително упорство версията, че е правил цяла нощ секс със сервитьорката, Фил бил на мушката на комисаря. Още повече че дали заради алкохола и наркотиците или поради друга причина, Ингрид не можела да потвърди с пълна сигурност, че Фил е бил през цялата нощ с нея. Първия път, когото се била събудила към осем сутринта, в полусън била чула любовника си да разговаря с някого по телефона. Ингрид скрила тази информация от полицията, но още на другия ден не се стърпяла и го попитала говорил ли е наистина с някого по телефона или й се присънило. Фил се изсмял нервно и й казал: “Явно яко си била надрусана, бейби!” Ингрид мразела да й викат ”бейби” и “сладурче” и му отвърнала с категоричното “Майната ти!”, заради което Фил й зашлевил звучен шамар. Ингрид никога не била бита от друг мъж, освен от баща й – дребен търговец на шоколадови изделия, строг и пресметлив мъж, ангажиран дотолкова със сладостите, че бил оставил възпитанието на единствената си дъщеря изцяло на втората си жена. А както Ингрид знаела от приказките, мащехата не може да бъде нищо друго освен мащеха.
Забравила за шамара, Ингрид помнела, че когато отново се била събудила в ранния неделен следобед, Фил вече не бил в леглото до нея, а смачканата му тениска била захвърлена на стола. Освен лигави обръщения, много мразела и мръсно мъжко бельо, разпиляно из цялата стая, и затова веднага й се приискало да метне потната тениска в пералнята. Като я взимала от стола, забелязала на десния ръкав малко петно, което приличало на ръжда. Ингрид добавила повече прах в пералнята, напъхала чаршафите и възглавниците и пуснала програмата за бяло пране.
Сетила се за ръждивото петно едва след като се сприятелила с Елга.
След смъртта на сестрите Хохенфолер никой в града не смеел да замръкне по улиците. Майките панически прибирали децата си, бащите по два пъти проверявали дали са заключили вратите, полицейските коли с включени светлини кръстосвали из града през цялата нощ, а журналистите постоянно ровели в миналото на двете момичета, търсейки там отговорите, които настоящето не можело да даде. Полицията недоволствала, че медиите се врат навсякъде и само пречат на следствието, но репортерите всеки ден пускали нови и нови статии за убийството на Елина и Лина, при което обръчът на смъртта станал толкова осезаем за целия град, за цялата държава, че чак местните и централните вестници замирисали на кръв.
Но никой нищо не знаел. Никой нищо не бил видял.
А от това страхът все повече набъбвал като сапунена пяна...
Елга не можела да забрави за бележката със загадъчния текст “Има нещо в мрака” и старателно я криела. Сервитьорката била чула в просъница същата реплика и се опитвала да си внуши, че не е чула точно това. Барманът се стряскал понякога нощем, сънувайки онази момичешка ръка да се плъзга по запотеното стъкло на опела и окончателно го разсънвало съмнението, че момичетата може да са били убити още в колата. Овчарят Оле Крийн повтарял “хеликоптер”, намигайки все по-истерично. Търсейки възможни следи към убиеца, комисар Треби разглеждал снимките на обезобразените момичешки тела почти всяка нощ в кабинета си, но няколко месеца по-късно дотолкова се притеснил от това, че сам се заподозрял в некрофилия.... А когато си легнел сам в голямото легло в голямата празна къща, не можел да заспи поне два часа.
След смъртта на дъщерите си, Габи и Грегор Хохенфолер не спали почти шест денонощия.
Габи и Грегор Хохенфолер маниакално криели, че мобилните им телефони били изключени през целия уикенд и се страхували някой да не го разбере.
Когато по обед тръгнали за сватбата на втора братовчедка на Грегор в съседния град, и двамата били изненадващо спокойни за момичетата, макар че на последната родителска среща в училище Габи не била чула похвални неща за Елина и Лина. Учителите твърдели, че и двете са развалили успеха си, че Елина твърде често излизала от час под претекст, че й е прилошало, а Лина била станала буйна и агресивна и дори си била позволила да счупи на две молива на преподавателката по биология, която със същия молив й била написала двойка заради отказа й да каже поне една теория за произхода на човека.
Габи била добра и грижовна майка. Притеснила се от това, което чула за дъщерите си, но не споделила нищо от чутото с Грегор. Страхувала се, че той може да ги накаже жестоко, а това само щяло да отключи старата, изтласкана вече доста назад омраза на момичетата към втория им баща. Въпреки че не го наричали “чичо Грегор”, Елина и Лина, ако може така да се каже, били верни на Ларс Колер и неговият заместник в семейството нямал никакъв шанс за заеме мястото на бащата в сърцата им. Въпреки че никога не го били показали открито и дори в моменти на сантименталност му казвали “татко”.
В деня преди да ги убият Елина и Лина ходили при шивачката на майка им, която им правела нови зимни палта. По-голямата сестра била претенциозна и самоуверена – твърдяла, че кройката е демоде и искала палтото й да бъде още по-късо. Лина нямала забележки към модела и стояла мирно, докато шивачката безмилостно забивала карфиците в плата, за да отбележи необходимите корекции. Платът бил в телесен цвят и по едно време на Лина й се сторило, че Клара забива карфиците направо в плътта й, но не усещала никаква болка...
На излизане от шивашкото ателие момичетата срещнали комисар Треби, който носел найлонова торбичка с няколко кутии с бонбони и огромен букет цветя. Поздравили го весело, защото го познавали – Софи била от класа на Елина, която закачливо го попитала в колко е купонът, а Треби само вдигнал рамене и отминал. Преди да стигне първата пресечка от мястото, където ги срещнал, полицейският инспектор се бил замислил върху прекалената им веселост, обърнал се да види дали подтичват по улицата все така като безгрижно, но момичетата вече не били там.
Когато в понеделник сутринта дежурният в управлението му се обадил, че овчарят Оле Крийн е намерил телата им размазани до неузнаваемост, комисар Стефан Треби веднага си спомнил последната им среща и бил изумен от жестоката ирония на съдбата – онзи ден сестрите подскачали щастливи и волни като пеперуди, а тази сутрин били мъртви, по-студени от студа в полето, с уродливо размазани лицеви кости, а кръвта, която при огледа на място видял полепнала като скреж по камъните, кой знае защо му напомнила за разтопения между пръстите му шоколад от бонбоните, които в събота вечер бил изял.
Комисарят бил възложил на екип от четирима детективи да разследват дали има връзка между разбиването на фризьорския салон на Габи Хохенфолер седмица преди изчезването на сестрите й смъртта, която убиецът им причинил по особено жесток начин. Възможният мотив някой да си отмъщава за нещо на Габи не намерил потвърждение в показанията на нито един от служителите в салона, роднините на семейството и съучениците на Елина и Лина. Габи нямала дългове, не била в конфликт с никой от бранша, самата тя нямала спомен волно или неволно да е направила нещо, което може да е засегнало някого толкова силно, че чак да убие дъщерите й. За погрома в салона подозирала група надрусани наркоманчета от квартала, които вероятно търсели пари и като не намерили нищо, потрошили оборудването.
Осем месеца по-късно полицията заловила малолетна напушена ученичка, която пазела в спалнята си фризьорска каска, а тя се оказала част от инвентара в салона на Габи. Момичето било хванато, след като собствената му баба се оплакала на кварталния полицай, че от портмонето й редовно изчезват пари. Бабата била толкова зле с краката, че почти никога не излизала от къщи и единственият заподозрян, че я преджобва, се оказала внучката, която после лесно признала и за погрома в салона на Габи, и за няколко квартирни кражби в квартала. И изпяла останалите наркоманчета от групата.
Година и два месеца след смъртта на сестрите Хохенфолер, в абсолютна невъзможност да се справи с ситуацията и да спре ескалиращите слухове, хипотези и суеверия, комисар Треби направил нещо неочаквано. Нещо, което никога не бил правил. Защото дотогава винаги успявал да разкрие всички престъпления и да залови престъпниците. Направил го с пълното съзнание, че вече полицията става за посмешище пред обществото. Въпреки че съдебните психолози го разубеждавали и изтъквали евентуалните негативи, които само биха налели още масло в огъня, в специален видеозапис, разпространен по всички телевизии, Треби призовал убийците да се предадат.
Още същия ден в редакцията на местния вестник “Утро над града” пристигнало анонимно писмо. На ръка, с прилежно изписани думи и явно, без да се притеснява, че може да бъде разкрит по почерка, някой бил написал на бял лист: “Убиецът на сестрите Хохенфолер е висок 179, има бенка на лявата плешка и живее на улица “Кроненберг” № 41.
Полицията не се доверява толкова лесно на всяко анонимно писмо, дори да е написано на ръка. Затова комисар Треби не бил особено ентусиазиран, когато на другата сутрин, полусънен, прочел за анонимката във вестника. Първо се ядосал, че редакцията публикувала текста, вместо да го предаде в полицията, но после си казал, че сигурно е дело на някой социопат с мания за величие, който нарочно иска да бъде разкрит като автор на писмото, за да попадне на първите вестникарски страници.
Само няколко секунди по-късно обаче комисар Треби си спомнил, че на улица “Кроненберг” № 41 живее семейство Хохенфолер.
Още от самото начало на разследването Стефан Треби не бил отхвърли хипотезата за възможно участие на родителите в смъртта на Елина и Лина, въпреки че нямало никакви доказателства за това. И въпреки безспорния факт, че и двамата са били на сватбата в съседния град. 79 сватбари свидетелствали за това. Но... Колкото и жестоко да звучало, практиката на криминолозите в световен мащаб показвала, че в не малка част от случаите на изчезване или необосновано насилие над деца, виновни се оказвали най-близките хора на децата. Техните родители.
Нещо такова се било случило преди петнадесет години, когато в едно семейство с три деца, дошли за лятото във вилата си край града, изчезнало най-малкото момиченце. Стефан Треби тогава бил млад полицай и положил огромни усилия, за да разплете случая. Майката и бащата били отишли на ресторант и били оставили децата сами, след като се уверили, че и трите са заспали. Двете момчета били в една стая, момиченцето в отделна. Било жега и прозорците на втория етаж, където били детските стаи, стояли отворени през цялата нощ. Когато в два часа се върнали, добре почерпени и хилещи се прикрито, за да не разбудят децата, Мая и Александър Щунц намерили леглото на малката Лили празно. Само за няколко минути цялата полиция била на крак, претърсването на близката местност продължило 48 часа, медиите разпространили различни снимки на Лили, родителите обявили награда за всеки, който даде някаква информация, но никой не бил виждал момиченцето. Дни наред изчезването на Лили било водеща новина, хората от града - без да го осъзнават, постоянно се оглеждали, докато вървели по улиците, с надеждата да зърнат някъде детето. Полицията подозирала, че става дума за отвличане, но никой не се свързал със семейство Щунц и не поискал откуп. Обсъждайки ситуацията с колегите си, комисар Треби бил убеден, че детето е откраднато, за да бъде продадено в чужбина на богати осиновители и че вече е изведено зад граница. Местният полицейски шеф подозирал, че може да става дума за нелегален трафик на органи, а в столицата не изключвали нито една версия и били създали специален щаб, който ръководел разследването.
Майката на Лили била изпаднала в нервна криза и се наложило лекарски екип постоянно да бъде с нея, за да може да реагира веднага, щом започне пристъпът. Мая непрекъснато плачела, молела се на Бога да върне момиченцето й и всеки ден собственоръчно разпечатвала листовки за изчезналата Лили, които раздавала на минувачите, лепяла по стените на сградите, забождала ги по дърветата. На листовките била отпечатана една от най-хубавите снимки на Лили – с розова рокля на цветя, широко усмихната.
След три месеца семейство Щунц като че ли се било примирило със загубата – Мая престанала да прави листовки, потъмнелите й от плача очи станали безцветни, Александър се върнал на работа във фирмата за недвижими имоти, в която бил вицепрезидент, репортажите по телевизиите за изчезването на Лили намалели, жителите на града се върнали към обичайни си начин на живот, ангажирани със собствените си проблеми. Но комисар Треби, който бил голям фен на агент Фокс Мълдър и на сериала “X-Files”, вярвал, че “истината е някъде там”. И не се отказвал да я търси.
Но не намирал нищо, което да му даде и най-малката следа към извършителя или извършителите.
Автомонтьорът Пете бил един от най-добрите в града. Вършел работа си съвестно и прецизно, не се опитвал да отбие номера или да оправи едно нещо в колата, а умишлено да развали друго, за да принуди собственика й съвсем скоро да я докара пак за ремонт. Поправяйки автомобила на семейство Щунц, които пак били на вилата си край града, на Пете му се наложило да разглоби багажната част и там, между ламарините и основите на задните седалки, намерил малка розова рокличка на цветя. По-интересното било, че тя не била омазана в масло. Цялата била на големи ръждиви петна.
Пете веднага разбрал, че не е ръжда. А кръв.
Новото доказателство преобърнало разследването. ДНК анализът установил, че това е кръвта на Лили, а при новото третиране на плоскостите в багажното помещение с химикали били локализирани нови кървави петна. Комисар Треби бил изумен защо екипът му не е намерил следите още при първия оглед и наказал най-строго ръководителя на следствената група.
Медиите буквално изригнали - огромни скандални заглавия, дълги репортажи и цели документални поредици по телевизията, живи включвания от вилата на семейство Щунц. Разбира се, Мая и Александър били арестувани веднага и още при първия разпит си признали, че в пристъп на ярост онази нощ Александър ударил Лили, защото не искала да заспива, а те бързали за ресторанта. Момиченцето било залитнало, ударило тила си в долната рамка на леглото и повече не помръднало. Мая разказала, че решила да прикрие съпруга си, понеже го обичала много, а и имали две други деца, което на комисар Треби му прозвучало направо чудовищно и ако можел, самият той щял да екзекутира безсърдечната майка на място...
Родителите на Лили посочили и мястото, където бил заровен трупът й – в запустяла местност, недалече от вилата, която била заобиколена от трънливи храсти. Имало само една малка пътечка, която водела навътре, но за да я намериш, трябва предварително да знаеш къде е. Комисар Треби се ядосал още повече, защото неговите хора били претърсвали района, но явно не били достатъчно усърдни.
След като изровили Лили - дълбоко закопана под тръните, съдебният медик освен раната в тила, открил по разложеното тяло още, по-стари следи от насилие.
А за огромен ужас на Мая и Александър Щунц лекарят установил, че когато двамата заровили Лили в пущинака, тя само била изпаднала в несвяст, но още била жива.
Научавайки това, Мая успяла да счупи стъклото на арестантската килия и с парче от него да си пререже вените. Когато надзирателите я намерили, вече било твърде късно. На леглото Мая изглеждала като заспала - със спокойно изражение на лицето и скръстени ръце на гърдите, но чисто новата й розова блуза на цветя била цялата в кръв...
Петнадесет години по-късно Стефан Треби бил видял и научил много за лошите страни на хората, а интуицията му рядко го подвеждала. След като прочел във вестника за анонимното писмо, свързано с изчезването на Елина и Лина, и като си спомнил, че на улица “Кроненберг” № 41 всъщност живее семейство Хохенфолер, комисар Треби изтръпнал от предчувствието, че историята може би се повтаря и че хипотетично погледнато, е възможно родителите на двете момичета да са замесени в смъртта им.

30 минути чакане за агент на ДС

2011-02-04T16:12:00.004+02:00

Реших да подам заявление в Комисията по досиетата, която иначе носи смайващата и нищо неговореща абревиатура КРДОПБГДСРСБНА дали са събирани материали за мен и дали съм бил агент на бившата Държавна ситурност. И отидох в приемната на комисията на ул. “Врабча” № 1 в София. Това е страдата на операта. На първия етаж ме посрещнаха много плакати на Волен Сидеров. Оказа се, че е офис на Атака. Две жени пушеха на входа, видяха че се оглеждам и ме попитаха какво търся. Оказа се, че приемната е на горния етаж.
Там обаче нямаше нито табела, нито някаква друга информация. Опитах се да отворя една врата, но се отваряла само с парола... От другата страна на стълбището излезе мъж, който ме попита какво търся и ми каза да чакам.
30-тина минути чаках, докато вляза в Приемната. Преди мен имаше още един господин, но по едно време той изпсува и си тръгна – повече не му се чакаше. Аз реших да остана и седнах на някаквъ стол. На стълбището беше доста студено. Ледено чак. Но чаках. През това време оттам притичаха няколко жени, облечени в леки рокли – явно работеха някъде там нещо, премина една друга жена, която носеше 3 литра бяло вино в пластмасова разфасовка и после дойде мъж, който каза на охраната, че куфарите са готови и е сега ще ги свалят.
Най-накрая врамата, на която няма табела, се отвори и се показа служиталка, която изпрати гражданката преди мен и ме покани вътре. Добре че си бях попълнил заявлението в нас – само се подписах и ми свери данните. Взех входящ номер и си тръгнах.
Сега един месец пак ще чакам, за да разбера събирани ли са материали срещу мен и бил ли съм агент на бившата Държавна сигурност.
Но бях смаян къде се помещава приемната на комисията и как в 21 век в държава членка на ЕС трябва да седиш на студеното стълбище, докато ти дойде редът.

Как Анхела Викарио написала на Баярдо Сан Роман 2 000 писма за 17 години...

2011-01-22T22:33:00.005+02:00

откъс от "Хроника на една предизвестена смърт" на Габриел Гарсия Маркес

За пръв път господарка на съдбата си, Анхела Викарио открила тогава, че омразата и любовта са взаимно свързани чувства. Колкото повече писма пишела, толкова повече се разпалвала страстта й, но и толкова повече се усилвала щастливата ненавист, която изпитвала към майка си. „Обръщаха ми се червата само като я гледах — ми каза тя, — но щом я видех, си спомнях за него.“ Животът й като върната младоженка продължавал да бъде толкова прост, колкото и като неомъжена — бродирала на машина с приятелките си, както преди правела лалета от плат и книжни птици, но след като майка й си легнала, оставала да пише безнадеждни писма чак до разсъмване. Станала остроумна, властна, господарка на волята си, и пак била девствена, само за него, и не признавала вече друга власт освен неговата, нито друго подчинение, освен това на натрапчивата си мисъл.
Писала по едно писмо седмично в продължение на половин живот. „Понякога не знаех какво да му пиша — каза ми тя, като се заливаше от смях, — но достатъчно ми беше да знам, че той ги получава.“ В началото били банални писма, после бележки на тайно влюбена, напарфюмирани листчета от временна годеница, търговски записки, доказателства за любов и накрая възмутените писма на напусната съпруга, която си измисля тежки болести, за да го накара да се върне. Една вечер, когато била в добро настроение, изляла мастилницата върху писмото и вместо да го скъса, добавила послепис: „Като доказателство за моята любов ти изпращам сълзите си“. Понякога, уморена да плаче, се надсмивала над лудостта си. Шест пъти сменили служителката в пощата и шестте пъти тя успяла да спечели новата за съучастничка. Единственото, което изобщо не помислила, било да се откаже. Въпреки всичко той изглеждал безучастен към безумието й. Все едно че не пишела никому.
В едно ветровито утро към десетата година тя се събудила с увереността, че той лежи гол в леглото й. Тогава му написала трескаво писмо от двайсет страници и в него без свян изляла всичките горчиви истини, които носела загнили в сърцето си още от оная злокобна нощ. Писала му за вечните рани, който той оставил по тялото й, за солта по езика и огнената диря на африканския му пенис. Връчила го на служителката на пощата, която идвала в петък да бродира с нея и да вземе писмата, и била убедена, че това върховно разтоварване ще е последното в агонията й. Но отговор нямало. Оттогава тя вече не била сигурна нито какво пише, нито на кого точно пише, но продължила да пише без отдих в продължение на седемнайсет години.
В един августовски ден по пладне, както бродирала с приятелките си, усетила, че някой се приближава до входната врата. Нямало нужда да погледне, за да разбере кой е. „Беше напълнял и косата му бе започнала да окапва, вече имаше нужда от очила за близо — ми каза. — Но беше той, дявол да го вземе, беше той!“ Уплашила се, защото знаела, че и той я вижда състарена, както тя него, и не вярвала той да таи толкова любов в сърцето, колкото тя, че да я приеме. Ризата му била мокра от пот — така, както го видяла първия път на събора — и носел същия ремък и същите разпрани кожени дисаги със сребърни украшения. Баярдо Сан Роман пристъпил крачка напред, без да обръща внимание на другите смаяни бродирачки, и оставил дисагите върху шевната машина.
— Е, добре — казал, — дойдох.
Носел един куфар с дрехите си, за да остане, и друг такъв куфар, пълен с почти двете хиляди писма, които тя му написала. Всички били подредени по дати, в пакети, вързани с разноцветни панделки, и всички — неразпечатани.

НЕВЪЗМОЖНО

2011-01-08T01:00:00.006+02:00

Любовта Му стоеше пред вратата и не смееше да позвъни.
Той стоеше притихнал зад вратата и тайно надничаше през шпионката, но не смееше да й отвори.
И двамата стояха и не помръдваха. И двамата не се решаваха да направят първата стъпка.
Любовта Му посегна за пореден път към звънеца, но се отказа.
Той протегна ръка към ключовете на вратата, но после промени решението си.
В този момент съседката отвори врата на апартамент № 8 и Любовта Му се стресна. Не искаше да я вземат за просякиня, която виси на хората пред вратите... Съседката обаче беше любезна и я попита може ли с нещо да й помогне. Любовта Му отговори кратко: “Не, благодаря!”
В този момент на масичката в хола звънна джиесема му. Той се стресна не заради друго, а защото Любовта Му отвън щеше да чуе звука на телефона и да разбере, че се крие от нея.
Любовта Му чу звъна на телефона и разбра, че Той е добре, щом се крие от нея.
Той се притесни още повече и с плахи стъпки тръгна към масата в хола, за да спре нахално звънящия телефон.
Жалко, че отлепи очи от шпионката! Любовта Му вече не се притесняваше от съседката, която все още се правеше, че оправя изтривалката пред нейната врата. Любовта Му долепи устни до стъклото на шпионката отвън, то се запоти, а съседката чак тогава се сконфузи. Любовта Му прошепна на шпионката “Обичам те”, обърна се и си тръгна.
Но той не го видя, защото в това време натискаше червеното копче на джиесема, за да спре да звъни най-накрая. Шумът от затварянето на врата на съседката заглуши стъпките на Любовта Му, която завинаги слизаше по стълбите.

THX

2010-12-22T15:20:00.003+02:00

През 2010-та преживях радост и тъга, любов и раздяла, имах работа и бях безработен.

През 2010-та за пръв път от 25 години пресмятах парите си - какво мога да платя и докъде ще ми стигнат. Но реших от нищо да не се лишавам. Да не лишавам и Тара от дребните кушечки бисквитки...

Тежка беше 2010-та. И успях да премина през нея благодарение на хората, които ме подкрепяха и която ми даваха сили да продължа и да се надявам, че лошите дни ще свършат и че отново ще има усмивки по лицата ни.

Благодаря им!

Хубави празници и дано наистина 2011-та бъде по-добра от 2010-та!

На 15-12-2010

2010-12-11T00:12:00.001+02:00

П О К А Н А

2010-12-06T22:16:00.001+02:00

За първи път в България

2010-11-16T23:59:00.015+02:00

Очаквайте тази Коледа...
За първи път в България -

книга на три различни носителя едновременно:

на хартия, аудио версия на CD и в електронен вариант.
"Broken heart 2010" (Limited Edition).

Тази Коледа...

Заедно с фотоизложбата "7 дена в Барселона без теб".

L.O.V.E.

2010-11-12T12:38:00.007+02:00

Вчера разбрах, че любовта ти към мен не си е отивала.
Вчера намерих писмо, изпратено преди 20 дена.
20 дена, в които можех да бъда до теб, да говоря с теб...
Вчера разбрах, че част от теб все още вдишва от ароматните горски листа на холната масичка вкъщи, отива мълчаливо в кухнята да яде шоколадови бонбони, а нощем гали Тара по главата, докато спи…
Вчера разбрах, че любовта ти към мен не си е отивала.
Днес замина за Лондон. А аз даже не можах да те изпратя на летището.
Надявам се, и ти разбра - аз също никога не съм преставал да те обичам.
Дано знаеш, дано я усещаш – любовта ми ще бъде до теб и на Пикадили съркъс, и когато преминаваш под Биг бен, и когато вечер късно се прибереш в онзи твой дом.
Ще те чакам.
Обичам те!

Тази Коледа...

2010-11-06T21:24:00.002+02:00

Letter № 7

2010-10-26T14:32:00.001+03:00

7 (аудио) писма до теб

2010-10-23T20:00:00.001+03:00

Coming this Christmas

2010-10-19T18:36:00.001+03:00

‘Til Death (2 months earlier)

2010-10-15T12:25:00.007+03:00

Каза ми една нощ –
точно когато задрямвах
във скута ти,
че искаш да остарееш
до мен.
И се изплаших,
че след 20 години
ще бъда сбръчкан,
а очите ти –
все така сини.

Каза ми веднъж,
на пейката в парка,
че ще бъдеш винаги до мен –
в добри
и в лоши дни,
че прошарената ми коса
не ме прави стар,
че изгревът,
който се отразява в очите ми,
е по-силен от залеза.

Каза ми една сутрин –
докато целувах клепачите ти,
че ме обичаш.
И го каза толкова тихо,
като шепот,
от страх да не ни чуят
лошите хора,
че едва те разбрах
и попитах: “Какво?”

“Обичам те”,
каза ми ти.
“Обичам те”,
отвърнах и аз.

[Обичам те]
Докато остареем.
[Обичам те]
Докато се сбръчкаме.
[Обичам те]
Докато дишаме,
задушили се
в прегръдките си.
[Обичам те]
Докато смъртта
ни раздели.

Но един ден
взе любовта ми,
просна я
на кухненската маса
и я направи на салата -
гарнира я
с изблик на не-любов
и няколко капки оцет.

Тази сутрин в очите ми
няма нито изгреви,
нито залези,
дърветата в парка окапаха,
а да седя на пейките
е студено.
Намерих в косите ми
още няколко бели косъма.
А по ъгълчетата на очите ми
няма никакви бръчки.

Обичах те...

Обичаше ме...

Все още не сме на 78!

И, за жалост,
няма да остарея до теб.

Писмо на 10 дена (не е любовно)

2010-10-03T10:14:00.005+03:00

10 дена пътува едно препоръчано писмо от България за България.
10 дена едно писмо измина 160 км.
3 пъти ходих в пощенската станция (централна пощенска станция в София) да питам дали е дошло. Нямаше го.
Накрая отидох за четвърти път. 17 минути чаках служителката да напише някакви неща в една тетрадка. Накрая написа, каквото имаше да пише, и си излезе от гишето, без да каже нещо.
След още 5 минути служителката на “Български пощи” от съседното гише дойде да ме пита за какво чакам. За какво мога да чакам, като гишето е за получаване на писма?
Нямах получено известие за получаване и затова дадох личната си карта.
Оказа се, че писмото го няма в купчината с писма на бюрото. Жената извика на някого дали има писмо за еди-кой-си. Чу се глас, който каза, че има.
От една врата излезе бавно едра служителка на същите пощи, която ми обясни, че писмото било дошло отдавна и че ми била плащала известия. Е как ще е дошло отдавна, като ходих три пъти да питам за него, а в пощенската ми кутия нямаше нищо.
Тя обаче беше амбициозна жена и ми каза, че сега пак ще ми изпрати известие!!!
За какво да ми праща, попитах аз, нали току-що взех писмото?! Отговор така и не получих - жената се мушна пак през вратата в тайното си пощенско укритие.
Така на осмия ден най-после си взех препоръчаното писмо, което чаках.
На 10-ия обаче получих известие за получаване на писмо, което вече бях получил! Пощенското клеймо на него е от деня, след като взех писмото от пощенския клон.
За какво им е да пращат ненужни хартийки? И то, знаейки, че това същото писмо е получено от въпросния получател, т.е. от мен.
Добре работят “Български пощи”, а?
Честито на тези, които си мислят, че живеем в Европейския съюз!

Letter from Barcelona

2010-09-25T19:03:00.005+03:00

Много исках да отида там със теб,
да вървя по улиците със усмивката ти,
да откривам зад всеки ъгъл, че те обичам.

Исках да споделя с теб красотата на Барселона,
да седим на пейките в парка Гюел прегърнати,
да пием сангрия всяка вечер на пристанището.

Много го исках, но не стана така.
Отидох в Барселона сам и бях ограбен.
Отидох тъжен в един дъждовен ден в Гюел.

Искам да си идат бързо онези дни,
в които бях зарязан на езерото с лодките,
когато любовта ти свърши на първия светофар.

Искам да си идат седмиците и месеците,
когато вечер гледах към вратата дали ще се отвори
и дали кучето ще изтича да те посрещне.

Бяха хубави онези дни, не го отричам –
дните на любов и дните с болката по теб.
Защото те обичах и след езерото с лодките.

Сега седя сам на площад Каталуния
и гледам право в есенното испанско слънце,
но знам, че няма да дойдеш с линия L3 на метрото.

Джебчиите ми взеха портфейла, а ти – любовта.
Без парите мога да преживея няколко дни в Барселона,
без любовта ти не знаех как ще се справя.

Как много исках да отида там със теб,
но ти не пожела да си до мене...
А Барселона превърна любовта във спомени.

Седях онзи ден самотен на площад Каталуния
и се опитвах да забравя как се диша...
P.S. Обичам те. Но повече няма да ти пиша.

Broken Heart 2010 (Limited Edition)

2010-08-12T11:30:00.008+03:00

I. Wind named Love

Когато затвориш вратата,
от едната страна остава любовта,
от другата – болката.

Важното е дали влизаш
или излизаш...

Не аз затворих вратата,
затръшна я вятърът.
Той нахлу през прозореца
в юлската жега,
разбърка пердетата,
разпръсна по пода листата
с любовните стихове,
захвърли в очите ми песъчинка,
за да си мисля, че плача
заради нея.

Този вятър
предизвика хаос
и във стаята,
и в душата ми.

Но ми хареса
как гали бузите,
как докосва
сухите устни
и как ми говори
във здрача.

После се завъртя
няколко пъти из стаята.
И си тръгна.

Не ме прегърна.
Не ме целуна.
Не ми каза “Обичам те!”

Случвало ли се е някога
през някой прозорец
два пъти да влезе
един и същи вятър?

Той си тръгна -
като всеки друг вятър.
А аз останах да чакам
във мрака
на юлската нощ.

И се надявам,
че помни
стаята
и пердетата,
и листата по пода,
устните
и сълзите ми...

При мен беше вятър,
наречен Любов.

II. Pure Love

Хавлията ти хвана паяжини в банята,
чехлите в антрето са покрити с прах.
Тениската на отчаянието
съхне балкона ми вече месец.

Лявата половина на леглото е празна нощем.
Втората възглавница мирише на теб.
Не съм я сменял още.
А и не искам да я сменям.

Парфюмът ти е все така полепнал по врата ми.
А моят парфюм изветря самотен.
Не искам повече sms-и, не искам драми.
Не искам звезден прах и люлякови нощи.

Искам хавлията да бъде мокра вечер.
Искам чехлите да помнят стъпалата ти.
Искам другата възглавница да не стои далече,
а да прилепва до бузата ми.

Защото те обичам – и месец по-късно.
Защото не съм изхвърлил дрехите и вещите ти.
Защото сърцето ми вчера щеше да се пръсне,
докато гледах снимките ти във Facebook.

Казват, че това е любовта – болката отляво.
Казват, че когато спре да те боли, си мъртъв.
Да си порежа ли пръста тогава?
Или да умра, за да те сънувам?

III. Bеcause the night

Нощта ражда
от далака
на мрака
страха,
че съм сам.

Не искам
да чакам,
искам
да бъда обичан
и да обичам.

Черните сенки
развалят декорацията
на тапетите
в спалнята.
Сенки
от спомени
или улични лампи?

Едната сянка
я бях обичал,
струва ми се.
Другата прилича
на сянката,
дето срещнах
в супермаркета
оня ден.

Нощта ли ме прави
сантиментален
или съм си лигльо?
Хайде, стига съм чакал!
Време е вече
да стана
господаря на нощта.
И да подредя любовта си
на нощното шкафче -
до кутийката с презервативи
и книгата,
в която е твоята снимка.

Защото нощта
ми напомня,
че те обичам
всеки път,
щом стане
00:00 часа.

Преди да заспя,
поглеждам снимката ти.
Когато заспя,
снимката сигурно хуква нанякъде...
А сутринта
е все така там –
между 23-та и 24-та страница
на книгата,
която написах за теб.

Защото нощта
беше времето,
когато снимката беше
твоето тяло
в леглото ми.

Интервю за Public Republic

2010-08-06T10:24:00.000+03:00

http://www.public-republic.com/magazine/2010/08/55635.php

"Чай от спомени" и в интернет

2010-07-19T09:02:00.001+03:00

Vbox7 -
http://vbox7.com/play:99a106f5

и в youtube -
http://www.youtube.com/watch?v=voNzPfyyXfk

Вятър, наречен Любов

2010-07-06T14:53:00.017+03:00

Когато затвориш вратата,
от едната страна остава любовта,
от другата – болката.

Важното е дали влизаш
или излизаш...

Не аз затворих вратата,
затръшна я вятърът.
Той нахлу през прозореца
в юлската жега,
разбърка пердетата,
разпръсна по пода листата
с любовните стихове,
захвърли в очите ми песъчинка,
за да си мисля, че плача
заради нея.

Този вятър предизвика хаос
и във стаята,
и в душата ми.

Но ми хареса
как гали бузите,
как докосва
сухите устни
и как ми говори
във здрача.

После се завъртя
няколко пъти из стаята.
И си тръгна.

Не ме прегърна.
Не ме целуна.
Не ми каза

“Обичам те!”

Случвало ли се е някога
през някой прозорец
два пъти да влезе
един и същи вятър?

Той си тръгна -
като всеки друг вятър.
А аз останах да чакам
във мрака
на юлската нощ.

И се надявам,
че помни
стаята
и пердетата,
и листата по пода,
устните
и сълзите ми...

При мен беше вятър,
наречен Любов.

Football fiesta in Berlin

2010-06-27T21:13:00.006+03:00

I was there...

2010-06-27T12:17:00.001+03:00

"Чай от спомени" 2010

2010-06-26T02:57:00.002+03:00

Как не намериха Веско във Фейсбук

2010-06-03T13:00:00.005+03:00

122 049 души се включиха във фейсбук групата „Издирва се”, създадена след изчезването на 7-годишния Веско.
122 049 души просто са кликнали върху бутона „присъединявам се”, предполагам.
122 049 души са „търсили” Веско. Само че във фейсбук няма как да бъде намерен.
Днес си говорихме с приятели, че ако 122 049 души бяха излезли навън и бяха тръгнали да търсят Веско – в събота и неделя, напр., може би щяха да го намерят.
7-годишния Веселин Димитров Игнатов от София, с последен адрес в Нови Искър беше в неизвестност от 11 часа на 27 април. Намериха трупа на момчето в река Искър на 1 юни - ден на детето. След близо 30-дневно издирване. Някои написа в същия този фейсбук, за който стана дума, че полицията може да прави акция, а не може да намери едно изчезнало дете, при това дете със заболяване, дете, което не е хукнало ей така по пътя и не знае как да се крие и как да се пази.... В същото време врачки и детективи взимаха пари за нищо от близките му – предсказанията, че живее с клошарка и до две седмици ще се намери, не се сбъднаха. Частните детективите също търсеха - не знам къде и как. В интернет се изписаха доста статии за това как цяла България била на крак за изчезналото момче. Никъде не видях хора на крак, които да ходят по улици и ливади, по крайречни пътища и мостове – и да търсят. Гледали сме филми, чели сме от чужди медии как издирват по света изчезнали деца, как жива редица от хора тръгва в определен периметър и го претъсва шумка по шумка.
В България 122 049 души се присъединиха към фейсбук групата „Издирва се” и решиха, че така помагат. Може би нямам право да давам оценки – нито се присъединих към групата, нито бях част от търсенето. Но това е българското гражданско общество - виртуално, а не реално. Търсим нещата в интерент, докато тялото на Веско е било 30 дни във водата, поне така казват разследващите. Съвсем встрани остават въпросите как е вървяло момчето само (ако е вървяло само) толкова време, къде е паднало във водата, само ли е паднало и т.н.
Сега има фейсбук група „В памет на 7-годишния Веско”!

Скоро ще бъде време за... чай

2010-05-24T14:17:00.002+03:00

Dog's Life

2010-05-17T16:09:00.006+03:00

Беше слънчев летен ден. Животът в Слънчевград течеше спокойно, никой за никъде не бързаше, продавачът на сладолед на ъгъла на “Лунна” и “Небесна” беше с изтръпнали пръсти на дясната ръка от постоянното бъркане в ледения контейнер, а клиентите не спираха да се редят на опашка. Павилионът за сода също не пустееше. А в сладкарница “Захарното петле” малчуганите се тълпяха пред неделната кошница с безплатни захарин петлета, от която всеки можеше да се вземе колкото иска – децата тъпчеха сладостите в джобовете си и нехаеха за жегата навън.
Жителите на съседните градове завиждаха на обитателите на Слънчевград – тук винаги беше слънчево и топло, нямаше никакви облаци по небето, та вечното лято чак доскучаваше понякога на хората, но въпреки това забавленията в града нямаха край. Вчера пристигна прочутият цирк на д-р Йогер и за децата имаше още едно забавление – освен захарните петлета...
В кафенето на г-жа Плюш беше пълно с майки и бащи, които отпиваха от ароматното кафе, докато децата тичаха наоколо. Масите вътре и масите вън бяха пълни, трудно можеше да се намери свободно място.
Циркът на д-р Йогер се разположи в един от крайните квартали – в подножието на планината Слънчевръх. Животните на доктора бяха чудати и чудновати и жителите на града още тази вечер щяха да препълнят шарената шатра, опъната вчера - преди здрачаване, за да ги видят .
Точно когато г-жа Плюш сервираше каничка кафе на младата двойка брюнети, край кафенето мина едно куче. Беше куче като куче, всичко си му беше наред - с щръкнали мустаци на муцуната и демонстративно размахваща се опашка. Рижаво. Клепоухо. Самостоятелно. Наоколо не се виждаше някой, който можеше да му бъде собственик.
Кучето мина демонстративно край кафенето и го подмина.
На ъгъла на съседната пряка имаше месарски магазин. Пред него - кофа за смет. Кучето се поспря, подуши кофата, найлонови торбички с боклук се въргаляха на земята. Кучето не взе нищо от отпадъците и продължи пътя си - накъде, само то си знаеше. Месарят, г-н Пингер, видя животното и реши, че е поредното улично псе, дето иска да разнесе кокалите из квартала, смили се над него, нали и той имаше вкъщи едно такова – далматинецът Джак, и му подхвърли обрезките от шунката, дето всяка седмица по това време режеше на тънки парчета за г-жа Хербедюкер - тя беше от стария хайлайф на Слънчевград и не можеше да сервира у тях едро нарязана шунка.
Кучето обаче не си и направи труда да помирише парченцата шунка, погледна към г-н Пингер и месарят имаше чувството, че кучето му се присмива, ако това беше възможно, разбира се, но той много добре знаеше, че кучетата не се смеят. Само че досега на беше попадал на псе, което да откаже шунка...
Странно беше това куче, каза си месарят и влезе обратно в магазина.
Кучето огледа наоколо – сякаш целенасочено търсеше нещо, и после внезапно направи обратен завой и тръгна право към кафенето на г-жа Плюш.
Двойката брюнети си беше изпила кафено почти на екс – бързаха да се върнат в хотела и да се позабавляват сред прохладните чаршафи. Така че масата, където се бяха настанили, вече беше свободна. Кучето се приближи смело, оправи с лапа покривката, премести пепелника в отдалечения край и се настани удобно. Сърцето на г-жа Плюш щеше да се пръсне от сърцебиене, но понеже майка й, която беше създала това кафене, я беше учила, че няма нежелан клиент - всеки е добре дошъл, тръгна към кучето с широка усмивка и още преди да е чула поръчката, остави на масата каничка с кафе и друга, по-малка, с мляко. Останалите посетители на кафенето, бяха възпитани граждани на Слънчевград и се правеха, че не забелязват кучето и упорито се опитваха да прикрият изненадата си от тази невероятна гледка - куче пие кафе с мляко.
На псето не му дремеше – отпиваше на малки глътки и даже подухваше в чашата с кафе, за да не му е горещо.
Г-жа Плюш имаше котка - палава, та палава. Щура и игрива. Котката се казваше Анабел и гордо носеше на врата си каишка, на която беше прикрепена голяма изкуствена роза. Розата понякога доста пречеше на животното да беснее наоколо, но г-жа Плюш държеше Анабел да е изискана на външен вид, за да не разваля реномето на кафенето.
Този слънчев следобед Анабел беше набара отнякъде едно кълбо с розова прежда и го гонеше на верандата зад кафенето – г-жа и г-н Плюш живееха в същата сграда - на горния етаж. Котката така се беше разиграла, че без да му мисли и без да се усети, се озова отвън, където бяха подредени шестте маси на открито. Заигралата се преждата котка не видя веднага вечния си враг - кучето. В момента, в който усети, че не е на правилното място, Анабел нададе пронизителен писък и инстинктивно подскочи в скука на една клиентка, за да се скрие от кучето.
Кучето обаче изобщо не обърна внимание на котката. Продължи да си пие кафето и даже досипа малко мляко в чашата.
Г-жа Плюш дотича, извини се на клиентката, взе Анабел и бързо-бръзо я прибра вътре. Кучето продължи да не реагира на котешкото мяукане. После стана, остани една банкнота на масата и си тръгна бавно от кафенето.
Жегата в Слънчевград беше голяма. Продавачът на сладолед на ъгъла на “Лунна” и “Небесна” правеше добър оборот. Павилионът за сода – също.
Кучето като че ли се въртеше в кръг. Отново се върна при месарския магазин на г-н Пингер, сякаш търсейки нещо изгубено по пътя. Гледаше съсредоточено земята си не виждаше нищо наоколо. Даже не погледна към витрината, на която вкусните суджуци и мезета бяха апетитна примамка за всяко друго куче.
Явно на намери това, което търсеше по паважа и продължи нататък.
Съседният магазин до месарницата на г-н Пингер беше “Плод и зеленчук”. Място, където едно куче изобщо няма работа.
Това куче обаче спря пред витрината, на която бяха подредени какви ли не плодове, помисли за момент и после влезе вътре.
Никой от минувачите по улицата не забеляза как едно куче влезе в зеленчуковия магазин.
Само след минутка кучето излезе с една връзка банани. Спря се на тротоара, откъсна един, обели го и започна да яде с видима наслада. Явно тоя пес обичаше бананите повече от шунката.
Неделната разходка продължи до отсрещния хранителен магазин. Кучето изобщо не погледна към магазина, а се завъртя края телефонната кабина - сякаш чакаше обаждане. Телефонът така и не звънна... Две възрастни дами с пудели вързаха кученцата си пред магазина и влязоха да пазаруват. Пуделите бяха злобари и започнаха да лаят по нашето разхождащо се куче, а то игнорира лая им и тръгна по своя си път.
Поредната му спирка беше цветарският мазани на мадам Ида. Отдалече ухаеше на местни и екзотични цветя. Но вместо миризмата да подразни чувствителния кучешки нос, животното сякаш се омая от нея, наслаждаваше се така, както едно истинска дама се наслаждава на цветята.
Влезе и тук. И скоро се появи на улицата с букет розови лалета. Едрите им цветове приличаха на камбани, която можеше всеки момент да зазвънят... Спря се, помириса ги и някакво щастливо изражение се появи на кучешката муцуна. Ако г-н Пингер беше наоколо, щеше да си помисли, че му се привижда, но.. нямаше съмнение - кучето се усмихваше доволно.
Това куче сякаш нямаше умора да обикаля по магазините в Слънчевград, но като че ли дойде краят на следобедната му обиколка...
Кучето си тръгна с бързи и решителни крачки. Явно знаеше къде и защо отива.
В крайния квартал, в подножието на планината Слънчевръх, шаренееше шатрата на цирка на д-р Йогер. В задния двор, точно до шатрата, беше разположена голяма кучешка колиба - изглеждаше луксозна и добре поддържана.
Кучето се озърна, сякаш се криеше от евентуален преследвач или искаше да се убеди, че никой няма да го види как се прибира, защото се е било измъкнало без разрешение от къщи...
Прекрачи прага на кучешката къщурка и сякаш се завърна у дома... Наистина това беше неговият дом. Къщичката отвън беше като всяка друга кучешка къща, но отвътре – нищо подобно... В помещението имаше маса, диван и телевизор. Наоколо цареше голям безпорядък, разхвърляни празни консервени кутии, кутии от храна и опаковки се въргаляха по пода. На нощното шкафче имаше дамска козметика. Кучето потопи цветята във ваза и включи телевизора. Взе от нощното шкафче парфюм и си пръсна по врата. После се изправя на задните лапи и отдолу – на корема му, се видя нещо като цип. Кучето хваща ципа и започна да го отваря.
Русокоса едрогърда мацка изскочи от кучешкия костюм.
Дъщерята на д-р Йогер – красавицата Жизабел-Гретхен обичаше да се забавлява, като се преобличаше като различни животни от цирка и си правеше разходки из градовете, които циркът посещаваше.

Coming soon

2010-05-09T16:02:00.004+03:00

Надявам се, че в скоро време ще бъде готова новата ми книга - стихосбирката "Чай от спомени". Тя ще излезе в поредицата Съврeменна българска поезия на издателство "Захарий Стоянов". Редактор на книгата е поетесата Маргарита Петкова.

2012: the end of the world

2010-02-23T10:47:00.004+02:00

Остават само две години.
Заглеждам се във житейските линии
на дланта ми
и виждам бъдеще в контрастни гами.
А само някакви си две години
преди да се срещна с богините -
на разврата
или на тъмата…
Понякога си мисля, че съм син на Девата
и ще откупя своята смърт за 200 лева.
Дали изобщо знам кога съм се родил?
Лице изглежда нямам, само тил.
Като малък се страхувах, че съм подменено дете…
И търсех своите родители, но без да знам кои са те.
Кръщелното ми свидетелство е някъде в Библията…
Душата е една огромна лилия…
Лилия сред тръни.
А може би съм още сънен.
Растях без приятели и почти без ласки.
Сънувах фашисти,
активисти,
трактористи,
свине породисти

и всички – със зелени каски…
Едва си спомням дядо – бил съм двегодишен.
Говоря си наум със него. Той понякога ми пише…
Той е като Господ в моите представи –
в риза от небе, със слънчеви ръкави.
Уморявам се да мисля за Отвъдното
и се боя, че краят ще се сбъдне…
Ако срещна някога бял кон
ще направя на ездача му дълбок поклон
и не три, три хиляди пъти ще се завъртя –
дано да се изпълни моята мечта!
Наричат ме с някакво измислено име,
казват, че съм сукал на вълчица някаква от вимето.
Но аз съм и тревата,
с която
се храни вашият добитък,
и Мойсеевият свитък,
и водата
в езерата
и блатата,
и последните стотинки
от последната заплата.
А само след две години
ще търсим пак на цар Соломон мините
и затънали в космическата тиня
ще чакаме всичко това да отмине.
Блажени са вярващите люде!
Нима ще бъде опростен и Юда?
Ако угасне светилото,
поне да не е на бесило…
Дано се случи лете!
Защото тогава ръцете
предчувстват поредното прераждане.
Смъртта е боядисване със сажди…
Обикалям отново земята,
раздавам хляб на децата ви,
но никое не взима.
Та как ще изкарате зимата?
Отиват овцете на заколение –
духът им е в тебе. И в мене.
А аз отново си мисля за дядо -
и даже забравих обяда.
Остават само две години…
Ще ги излапа времето като маслини.
И костилките ще глътне – ако имам късмет…

Тогава ще бъда на 45.

Исках да ти кажа...

2010-02-11T09:56:00.006+02:00

Исках да ти кажа
колко те обичам,
как в очите сини
искам да надничам
и да виждам радост
и любов, и смях...
Исках да потъна
целият във тях.

Исках да ти кажа
колко те обичам,
как дъха ти нощем
пулса ми насича.
Как се задушавам
щом не си до мене,
как за тебе мисля
и нощем, и денем.

Исках да ти кажа
колко те обичам,
как от всеки допир
ставам романтичен,
как се разтрепервам,
щом гласа ти чуя,
как се изпотявам,
щом без теб се будя.

Исках да ти кажа
колко те обичам,
исках да съм нежен
и дипломатичен,
исках да ти кажа
думите неказани,
исках да си моя
единствен оазис.

Исках да ти кажа...
После те целунах.
И не искам друго –
само да целувам.

P.S. I.L.U.

Snow in Berlin

2010-01-21T17:03:00.004+02:00

Чай от спомени

2009-11-25T19:25:00.006+02:00

х х х

Като жива вода
любовта си носех
в стомна тънкостенна.

От невнимание,
от безразсъдство ли –
препънах се.

Падна стомната
от моите ръце,
водата се разля.
Простенах.

Напоената
с любов земя
се пропука
от копнеж по обич.

А стомната
остана цяла.

х х х

Обещах да те целуна
преди да умреш.
Беше зима безлунна,
потънала в скреж.
Беше ден. Беше утро,
когато умря.
Аз не вярвах, не исках,
но помнех съня.
Беше тялото мъртво,
във очите – живот.
А душата – на пътя.
И в ръцете й – плод.
Черна ябълка носи -
талисман на смъртта.
А краката й – боси...
Горката душа!
Беше петък безлунен -

денят на греха.

Обещай да ме целунеш
преди да умра!

Лятото

Противно ми е лятото -
с лъчите си жигоса ме.
На облаците ятото
със устни захаросани
челото ми целуваше
и лепнеше безветрие
по бузите. Флиртуваше
с гнева на термометрите.
За сенчеста утопия
бълнуваха дърветата
и с корените-копия
в сърцето на планетата
се целеха с усилие.
Земята във агония
издъхваше... Идилия.
А може би – ирония.

Противно ми е лятото,
заклело се в безводие.
Но аз съм децата му,
от слънчевата зодия.

На балкона…

На балкона
под небето
аз видях морето -
вероломно
и бездомно,
тръпнещо от страх.

А вълните
по скалите
плискаха лицето.
На балкона
под небето
съхне твоят смях.

Там

За път се стягаш. Накъде ли?
Вали дъждът, не спира.
Навярно слънцето обича
да бъде в плач всемира.

Отиваш може би в страната,
където смях царува.
Не слагай в куфара си грижи,
надежда не купувай.

За всеки там е забранено
да стене в скръб безславна.
Желая с тебе да отида,
че бил съм там отдавна.

Прекарвах времето щастливо,
забравих що е болка.
Но доста скъпо ми излезе,
недей ме пита - колко.

Добре поне, че ми остана
един копнеж за спомен.
И взех го с мене за утеха –
че чувствах се бездомен.

И помня нощем че сънувах
море с небето слято...
Не взимай зимния пуловер,
че Там е вечно лято.

х х х

О, Йешуа...

На дланите – рани,
като прозорец
(през тях е гледал гвоздеят).
Нищо не знаят камбаните,
само говорят, говорят...
Вярата е погача
и всеки чупи от нея.
Господи,
не мисли за глупаците,
те са смъртта на идеите!
Какво е Истината?
Къде е Прошката?
Кръвта изтича... утрото идва...
Защо да се лъжем,
всички сме лоши!
Време е
за сеитба.
Не се кръстя.
кръстът е в мене.
Прераждам се чрез новите грешки.
И сигурно от заблуждение
си слагам главата
в торбата.
Пророците самозвани
стъпкаха мойта надежда.

На дланите – рани,
(като прозорец).
И аз през него поглеждам.

Сътворение

И не от кал,
а от метал
създадох ПЪРВИЯ предмет
сред този ХАОС.
И го нарекох НОЖ.
Защото всичко ВЕЛИКО
трябва да вдъхва УЖАС
и СТРАХ.

От някаква противна смес –
Прозирно бяла,
направих ПОДОБИЕ
на моето ТЯЛО.
И дадох му име ЧОВЕК.

Сега съм щастлив,
сега имам всичко –
това е НОЖЪТ,
а това е ЖЕРТВАТА.

И между тях съм АЗ.

х х х

Ако знаех само
че е много болен,
ден и нощ за него
Господ щях да моля...
Ако знаех само
колко е часът,
щях ли да остана
в мрака насред път?
Ако знаех само,
че човек умира,
че парите свършват,
че трамваят спира,
че когато падне
крушата от клона,
някой вдига брадва
и отсича клона...
Ако знаех само
нещо за лъжата,
за любов и болка,
за дъжда, за вятъра –
щях ли да поема
Пътя на омразата?
Но не знаех. А и...
никой не ми каза.