Зимен шепот

В преспите порозовели - 
скитам без цел. 

В очите ти снежни  - 
безнадежност. 

На рамото ми заледено - 
егото. 

В отражението на светофора - 
вяра.

Върху покрива на света - 
мечта.

bro

Помниш ли, братле,

деня, в който навършихме 17?

Пролетният дъжд миришеше

на дъвка и снощен коняк.

Тогава мечтаехме света,

но светът не го знаеше още.

Помниш ли, братленце,

утрото, когато с дипломи за висше

в джоба на протритите костюми,

минахме през вратата на живота,

а животът се правеше,

че не ни вижда?

Помниш ли, брато,

как изкачихме всички познати

и непознати върхове -

без кислородни апарати?

Без кеш и без кредитни карти.

Планините на изпитанията

ни направиха мазоли –

най-вече по езиците свободомислещи.

Когато идваше болката,

ние не бягахме.

Бягаме само от дъжда

на злословието.

Помниш ли, брат ми,

как разбрахме, че остаряваме?

Когато в една синекрила утрин

ученици ни отстъпиха местата си в трамвая.

Трамваят се разтресе –

не от неравните релси,

а от равносметката,

че животът ни изтича между релсите.

Помниш ли, бро,

вчерашното парти

в бара на спомените?

Не те познах.

Но ти ме позна.

Ти си онова 17-годишно момче.

Аз съм белобрад очилатко,

който едва си спомня, че е бил на 17,

бро.

Здравей, братле!

Благодаря ти, че през цялото време

беше до мен.

Без тебе, братленце,

нямаше да има планини и върхове.

Нямаше да има спомена

за едно усмихнато момчешко лице,

брат ми.

Нямаше да има мен,
бро.

50 нюанса с Иво

Той
не владее себе си,
но постъпателно завладява ефира,
защото има внезапни концепции
за общество, което не знай, че се срива.
Той
почти не говори,
ала вокруг разбират какво казва -
колегиалната творческа отговорност:
Не потъващ Лъндън, а мисия “Шехеразада”!
Той
не е сив кардинал,
а Юбилей в 50 нюанса сиво.
Огледало е на денонощен чер карнавал
и алюзия за белота - понякога с Иво.
...
Сега е пикник за птички и мравки -
това направиха самотните двама,
дето им бе рандевуто со свалени маски...
Любенето е друго, а не изкуството икебана!

Иван СТАНЧЕВ

П.С. Благодаря сърдечно, Иване!

Невероятната история на Александър/Спас

Невероятната история – като от филм – на интернет измамника Александър Николoв/Спас Василев отново ще ни накара да прегледаме листите с приятелите си в социалните мрежи. Наскоро, по друг повод, писах коментар за филма на Антъни Мингела от 1999 г. “Талантливият мистър Рипли”. Действието се развива през 50-те години на миналия век в Италия. Том Рипли е изкушен да стане Дики и да заживее луксозния му начин на живот. А днес необятният свят на интернет и социалните мрежи предлага много повече изкушения. И не случайно някои потребители взимат чужда самоличност и се представят за друг. За да се опитат да заживеят неговия живот... Но чуждата кожа често се оказва тясна. Според мен живият живот е най-големият сценарист, най-непредвидимият писател. Това, което той може да ни поднесе като история, трудно може да хрумне на никого. Погледнете към приятелите си в интернет. Талантливият мистър Рипли може да дебне зад някоя чаша с уиски.

И точно такъв се оказа случаят с Александър Николов / Спас Василев. Той все още седи в списъка ми с приятели, нарочно не го махнах тези дни, някой го “разприятелиха” или блокираха. А виждам, че с него имаме  96 общи приятели – известни българи.  Сега сигурно ще се появят коментари, че фейсбук е виновен и позволява създаването на фейк профили. Но този профил не е без снимка, сторилайна тече активно, потребителят живее – или е живеел до скоро де – жив живот, пише статии за уважавани сайтове, включва се по медии... Предава от мястото на събитието, коментира... Оставям настрана продажбата на евтини самолетни билети. И никой не се е усъмнил 5 години кой е всъщност този човек!

Допреди няколко години не добавях за приятел във фейсбук някой, чийто очи не съм виждал в реален, жив разговор. После си казах, че трябва да бъда по-доверчив към хората, а и работата ми изисква активна онлайн комуникация. И започнах да приемам по-лесно покани за приятелство. Но все пак гледам снимки, активност, коментари, лични истории в таймлайна. И въпреки това съм приел – не помня кога – Александър Николов за приятел. Профилът му няма никакви индикации за нереалност.

Но не ни е виновен фейсбук. Не може производителите на кухненски ножове да са виновни за убийство с нож, например. Кухненските ножове са, за да режем хляб, месо, зеленчуци. Така и фейсбук не е виновен. Виновни са тези, които злоупотребяват с доверието ни. Сега няма да седна и да трия наред непознати лица в профила ми. Не искам да се вманиачавам.  Но безпрецедентаната за България интернет измама на Александър / Спас показва рисковете на лесното доверяване.

Погледнете към приятелите си във фейсбук. Нищо чудно талантливият мистър Рипли да дебне зад някоя снимка, на която държи чаша с уиски или си прави селфи на екзотичен плаж.

Белезите от теб по стъклата ми

based on a true story

I част

Краят на лятото

 

         Седеше сам в тихата стая и отпиваше от чашата с вино на малки глътки. Чуваше тишината, но не искаше да чуе ударите на сърцето си. То туптеше толкова ускорено, че едва ли някой можеше да измери пулса му.

Александър не можеше да заспи. 

 

 *   *   *

 

         Седеше сама в тихата стая и се опитваше да рисува. На листа пред нея имаше само две черти, теглени на Х и нищо друго. Повече от десетина минути стоеше неподвижна, загледана в белотата на празния лист за рисуване. Не беше сигурна дали Х-ът е знак за край или просто драсканица.

          Изабела не можеше да заспи. 

          *   *   *

 

          В последната неделя на лятото Изабела и Александър се возиха на водно колело. 

Беше привечер и въздухът над езерото в парка носеше спомена за юлските горещини – топлината беше приятна, а не лепнеща и хората наоколо се забавляваха, без да подозират, че утре всичко щеше да свърши. Няколко деца караха велосипеди по алеите, а други играеха на пейнтбол между дърветата. Три баби със сини коси си вееха с три пъстроцветни ветрила, а продавачът на карамелизирани пуканки се беше зазяпал в млада майка, която не просто водеше, а направо влачеше двете си деца, които явно не искаха да се прибират. Майката имаше хубаво дупе...

Момчето, което продаваше билетите за водното колело, явно не искаше да изостави спомена за морския плаж и носеше моряшка фланелка и очукани джапанки. Усмихна се на Изабела и й подаде ръка, за да помогне да се качи на колелото. Александър енергично се настани на едната седалка и веднага подхвана педалите. Водното колело тръгна бавно, но някак без цел. 

Изабела се присъедини към въртенето на педалите и синхронът в движението на краката им даде смисъл на съществуванието на пластмасовото корито.

Врявата в парка не спираше. Децата все така палаво играеха сред дърветата, трите баби със сини коси нещо коментираха оживено, а сервитьорката на отсрещното кафене фриволно разхождаше късата си пола между масите, без да знае, че утре нямаше да може да го прави повече. 

Утре лятото щеше да свърши внезапно.

Но не само лятото.

Изабела и Александър въртяха педалите на водното колело и не си говореха. Привидно между двете седалки нямаше никакво напрежение, но само те си знаеха какво им беше отвътре всъщност. Тънка веничка отляво на челото на Изабела издаваше неспокойствието й – опитваше се да бъде “нормална”, да се усмихва и да не прави драми насред парка, но в мислите й постоянно прескачаше съмнението дали вече е време да го направи... Александър седеше със стиснати устни, но не беше ясно дали от напрежението от въртенето на педалите или нещо го гневеше. Палецът на лявата му ръка беше бинтован и на 2-3 места по белия бинт бяха избили ситни капчици кръв, който вчера бяха червени, а сега носеха белега на ръждата. Беше се порязал, докато белеше лук за салатата снощи. Раната не беше дълбока, но кървеше обилно. Днес Александър седеше на водното колело и, съзнателно или не, от време на време притискаше леко бинтования  палец с показалеца и усещаше леката болка на наранената плът.

Страхуваше се, че Изабела е срещнала друг. 

Водното колело направи пълен кръг в езерото, а двамата не си бяха проговорили. 

Тогава звънна мобилният телефон на Александър. Беше сестра му, която в петък замина за вилата в едно крайморско селце. Каза му, че там вали пороен дъжд, че небето било почерняло, а плажовете опустели за секунди. Александър я посъветва да си остане вкъщи, а тя се пошегува, че няма къде да ходи в това време, освен ако не й се наложи да ражда преждевременно. Беше бременна в деветия месец. Александър се поинтересува къде е Стан, с когото сестра му живееше от три години, а тя отвърна, че се мотаел нещо отвън – под навеса, подреждал градинските столове и събирал рибарската мрежа, с която повече си играел на рибар, отколкото наистина да ловувал нещо... 

Александър затвори телефона й каза на Изабела, че сестра му й праща поздрави. Изабела благодари. После заговори за прекрасната вечер и за това как утре не й се ходи на работа. Водното колело премина край една патица, която плуваше в езерото, следвана от десетина патета - палави и неориентирани, крякащи и оставящи краткотрайни следи по гладката повърхност на водата. 

Александър забеляза как сервитьорката с късата пола от кафенето отсреща разцелува рошав младеж, облякъл кожено яке. И се стресна от мисълта, че Изабела може тайно да се целува с някой друг.

Бяха наели водното колело за 30 мин. и те изтекоха като миг. Момчето с моряшката тениска пак подаде ръка на Изабела, за да слезе на брега, а Александър, като слезе, погледна назад, към празните седалки, на които бяха седели допреди десетина секунди. Седалките изглеждаха отчайващо самотни. 

Съвсем скоро друга двойка – романтични тийнейджъри - щеше да седне на тях, но Изабела и Александър нямаше да ги видят, защото по същото време вече бяха стигнали до светофара. “До утре!”, каза му Изабела и тръгна да пресича. “До утре”, отговори Александър, но се поспря, преди да слезе в подлеза. Тук пътищата им се разделяха. Тя се прибираше вкъщи. И той – в своя дом. Не живееха заедно, макар че почти всеки ден бяха заедно. Александър се загледа в навалицата от хора, която пресичаше на светофара и присъединяващите се нови и нови човешки тела към потока, който вървеше по пешеходната пътека, скриваше все повече и повече Изабела от погледа му. Видя я как стигна до отсрещния тротоар и после я изгуби в тълпата...

Александър не се изненада, че тя си тръгна без да го целуне, без да го прегърне, без да му каже “Обичам те!” Усещаше от известно време, че е охладняла и че някак по навик се виждаха. 

Погледът му се плъзна по тълпата отсреща, не намери Изабела сред множеството и пак се върна при него... Помисли си дали ще я види отново и от тази мисъл го побиха тръпки. Тялото му наистина потрепери, както беше застанал на стъпалата на подлеза, но никой от преминаващите хора не забеляза потръпването му. Потръпване, причинено не от топлия бриз на вятъра, а от страха, който от няколко месеца се беше загнездил в него и караше сърцето му да прескача. Усети, че пак има сърцебиене, разтри слепоочията си, въздъхна и слезе в подлеза. 

Страхуваше се, че няма да види Изабела никога повече. 

 

 

           II част 

Белезите от теб по стъклата ми

          Не я видя. Същата нощ в 23 часа и 55 минути Изабела му изпрати sms: “Предлагам да останем само приятели. Не ми звъни скоро.” Лаконично и категорично. Приятели, но без да си звънят. Александър усети, че сърцето му пак ускори ритъма си, дъхът му заседна в гърлото. Започна да се поти. Не защото беше горещо. В 23 часа и 56 минути навън вече беше захладняло. Но напрежението в хола на апартамента му направо щеше да взриви жилището. Напрежението беше толкова силно, че го усети дори и кучето, което дремеше на фотьойла. Елза изръмжа на сън, завъртя се на другата страна, после се стресна и отвори очи. Гледаше право в Александър и сякаш очакваше отговор на въпроса: “Никога повече ли няма да видим Изабела?” Елза обичаше Изабела, Изабела нея – също. И в дома на Александър, и в парка често си играеха толкова всеотдайно, сякаш те двете бяха последните живи същества на света – една жена и едно куче. Александър беше доволен, че Изабела се разбираше с животното, че не му правеше проблеми защо е толкова грижовен към Елза, защо я допуска на всички дивани и канапета в хола, защо й позволява в студените зимни нощи да спи на леглото му, сгушена в краката им. Тогава Изабела не смееше да помръдне, за да не стресне Елза на сън.

        Сега повече Изабела нямаше да идва при тях. Дни наред Александър ходеше на работа като на сън, механично и без да го вълнува какво точно се случва в офиса. Няколко пъти беше взимал телефона, пишеше sms до Изабела и след това го изтриваше. Искаше да я попита все пак така ли ще свърши всичко. Възможно ли е да бъдат приятели след преживените заедно години. И как приятелството може да замести любовта. Нямаше никакво намерение да помисля за друга жена, което би се сторило странно на приятелите му. Сигурно Свен щеше да му препоръча да изчука секретарката и да му мине тая любов по Изабела. Но Александър не сподели нищо със Свен. А и той не го попита защо е сдухан.

         Всеки ден Александър постваше във фейсбук любовни стихотворения с надеждата, че Изабела ще ги види и ще разбере колко много продължава да я обича. Тя не го беше изтрила, профилите им все още бяха приятели. Но тя седмици наред не постваше нищо. След повече от два месеца Изабела публикува кратко съобщение до приятелите си, че заминава да работи в Лондон. Лондон – любимият град на Александър. Нямаще как да забрави деня, когато за пръв път отидоха там заедно, как обикаляха кафенетата по Трафалгар и Пикадили, как на Темза гледаха залеза прегърнати. Тогава си мечтаеха един ден двамата да живеят в Лондон. Сега тази мечта щеше да се сбъдне, но само за Изабела.

      Времето минаваше, но болката на Алекдандър – не. Самият той не можеше да си обясни какво се случва с него. Някога си мислеше, че не може да има вечна любов, че затова не иска да се влюбва – за да не преживява после разочарованията на раздялата. Но се влюби. В Изабела. И тази любов за него беше голямата, вечната. Макар че не беше кой знае какъв романтик. Сега любовта беше едностранен процес. Той страдаше ден и нощ по Изабела, а тя кой знае какви ги вършеше в Лондон.

        Затворен в себе си все повече и повече, Александър не излизаше от дома си, освен за да разходи кучето. Не се виждаше с приятели, хранеше се в хола. Често поръчваше храна онлайн. В една мразовита неделна сутрин реши да сготви някаква лесна зеленчукова супа. Навън температурата беше минусова. Печката се загря, въздухът в кухнята – също. Стъклата се запотиха. След като  разбърка супата и сложи сол, се извърна да остави лъжицата в мивката. И изтръпна. На запотената врата на терасата се беше очертал негов портрет. С къса коса, с очила, щръкнали уши. Сърцето му пак влезе в бесен ритъм. Сякаш Изабела, която обичаше да рисува, току-що беше нахвърлила изображението му върху стъклото. Не не беше сега. Вероятно  още преди да се разделят, през лятото, докато е готвела, върху образувалата се по стъклото пара Изабела го беше нарисувала. После стъклото беше изсъхнало. Но рисунката си беше там. И той не беше я забелязал. “Явно отдавна не съм мил тези стъкла”, помисли си Александър, но не съжали. Ако го беше направил, щеше да е заличил рисунката на Изабела, без и да разбере за нея. Снима портрета с телефона си и й го изпрати. 

        Не вярваше, че този белег на нейната любов към него щеше да промени нещо, но два часа по-късно Изабела му се обади от Лондон. Сякаш нищо не се бе случило между тях, тя го засипа с разказ с какво се занимава, къде ходи в нощен Лондон, какви нови места била открила, трябвало непременно да му ги покаже… “Добре, аз след три седмици ще идвам в Лондон”, отвърна Александър и се уговориха, като кацне, да й се обади…

       Нима истинската, вечната любов беше жива? Александър не искаше да живее с илюзии, но беше доволен, че подновиха комуникацията си. Той смяташе, че е абсурдно хора, които са се обичали и са делили едно легло, в един момент да спрат да си говорят, сякаш никога не са се познавали. Не можеше да си обясни и омразата, която у някой хора заменяше любовта. Но ето – с Изабела вече си говореха и скоро щяха да се видят в Лондон.

 

III  част 
London Calling

Кацнаха в Лондон по обед. Полетът им нямаше никакво закъснение, което го изненада. Със Свен отиваха на някаква годишна IT конференция, Александър още не беше чел дори програмата. Настаниха се в стаите си в хотела, който беше съвсем близо до Бъкингамския дворец, и решиха да излязат на по бира – може би в някой пъб около Ковънт Гардън.  Чак тогава Александър каза на Свен, че в 19.00 имат среща с Изабела пред Доминиън Тиътър. Ковънт Гардън беше съвсем близо - пеша щяха да се спуснат към емблематичния за Лондон район само за няколко минути. Свен нищо не го попита. За което Александър му беше благодарен.

Слязоха от метрото на спирка Тотнъм Корт Роуд в 18.51 и след две минути вече бяха пред театъра. Бяха подранили. Но така е редно – кавалерите да чакат дамата. Александър стоеше насред Лондон и усети, че му става лошо – зави му се свят, дишането му стана учестено, той се съсредоточи в дишането и поемеше дъх дълбоко, за да не припадне. Подпря се на един стълб. След малко щеше да види Изабела.     

Тя закъсня само 2-3 минути. Появи се от тълпата точно от посоката, от която не я очакваше. Беше красива и засмяна. Разцелува и двамата и веднага започна да разказва това-онова. Александър не я чуваше какво точно говори. Само се усмихваше, за да не му личи, че е развълнуван и замаян. Взе се в ръце и предложи да тръгнат към Ковънт Гардън.

Това беше мястото, където преди 7 години Изабела и Александър седяха в малък ресторант и си казваха колко много се обичат. Тогава не знаеха, че 7 години по-късно той все така безумно щеше да я обича, а тя щеше да го е изоставила с един sms късно през нощта, в последния ден на лятото. Без да се усетят, сега тримата седнаха в същия ресторант. Чак тогава Александър си спомни. Изабела с нищо не показа, че има спомени за това място - продължаваше да чурулика за досегашния си живот в Лондон. Александър се беше овладял и отпиваше бавно от халбата с бира.  Всъщност Свен говореше много повече с Изабела тази вечер. Александър седеше тихо, наблюдаваше я и само се усмихваше в знак на съпричасност към разговора, който така и не следеше.        

Хапнаха. Изпиха по още една бира и се уговориха утре да се видят пак. Щяха да се чуят допълнително, за да измислят къде да отидат заедно.   

* *  *

 

В 8 часа и 41 минути сутринта Изабела се качи в метрото. От Пикадили Съркъс взе едноименната линия в посока към гара Кингс Крос. Отиваше на работа. Беше художник в малка рекламна агенция. Малка, но много успешна. Постоянно имаха нови проекти. Но Изабела харесваше да рисува. Харесваше работата си. Когато мотрисата стигна до станция Лестър Скуеър, Изабела беше все още сънена. Но споменът за снощната вечеря с Александър и Свен я разбуди бързо. Не можеше да си обясни какво точно беше станало. Външно не беше показала някакви чувства, но знаеше, че в сърцето й все още има късче любов към него. 

* *  *

 

В 8 часа и 48 минути Александър и Свен се качиха в метрото. От Ръсел Скуеър взеха Пикадили лайн, в посока към гара Кингс Крос. Беше час пик за лондонското метро. Стотици хора бързаха за някъде, вероятно за работа. Влакът беше препълнен. Нямаше смисъл да сядат, слизаха на следващата спирка. Александър се запита защо ли взеха метрото за това кратко разстояние – можеха да се разходят, на път към залата, където се провеждаше IT  конференцията. Но още снощни, явно не им се вървеше и те избраха най-мързеливия начин. Взеха метрото. 

Александър цяла нощ не беше мигнал, опитвайки се да разбере случилото се снощи. Обича ли го Изабела все още или не го обича? На няколко пъти се беше пробвал да улови погледа й. Но явно тя го избягваше.

Свен нищо не беше коментирал. Нито снощи, нито тази сутрин. А и не би искал да коментира каквото и да било. Тайната за лудата секс нощ с Изабела, докато Александър беше в командировка в Берлин, трябваше да остане дълбоко зарита в спомените и на двамата. Но и до ден днешен Свен не беше сигурен само секс ли е било или и тя го обича...

  
* *  *

 

В 8 часа и 49 минути Александър и Свен стояха, притиснати от останалите пътници, в четвъртия вагон на мотрисата по Пикадили лайн, в посока към гара Кингс Крос.

В 8 часа и 49 минути Изабела седеше, гледайки безцелно през тъмния прозорец, в петия вагон на мотрисата по Пикадили лайн, в посока към гара Кингс Крос.

Изабела не знаеше, че Александър и Свен са само на няколко метра от нея. И те не го знаеха. 

            * * *

 

На 7 юли 2005 година сутринта в системата на обществения транспорт на Лондон избухнаха няколко взрива. Започват в час пик, в 8:50 ч., в разстояние на 50 секунди, като в три от влаковете на лондонското метро избухват бомби - между Алдгейт и Ливърпул Стрийт Стейшън, Ръсел Скуеър и Кингс Крос Стейшън, Едгуеар Роуд и Падингтън Стейшън. Почти след час, в 9:47, избухва четвърти взрив в двуетажен автобус на Тависток Скуеър. При четирите атентата загиват 52 души, ранените са около 700.  

Love, lies & porn

Обичах да ме лъжеш,

че ме обичаш -

знаех, че не е вярно,

но ти вярвах.

Така поне за 5 секунди

си мислех, че съм единственият,

че стъпалата ми няма да мръзнат самотни

в дългите зимни нощи,

че ще има с кого да споделям

синевата на пролетното небе,

настръхването на кожата

при първото потапяне в майското море

и бездиханните залези на август,

че няма да имам нужда от спомени за теб,

защото ще бъдеш до мен,

дори когато заедно гледаме порно прегърнати.


Обичах да ме лъжеш,

че ме обичаш -

знаех, че не е вярно,

но ти вярвах.

Защото ако не бях повярвал,
щях да съм ненужна песен -
недописана и неизпята,

щях да съм едно смачкано грахово зърно

в консервената кутия на безликия град,

щях да лежа под изтривалката ти –

като плосък червей, като плоска шега,

щях да изгния до фикуса в хола,

който хвърля сянка върху снимката от Лондон.

Щях да съм бездомно псе,

като в песен на Азис.

Обичах да ме лъжеш,

че ме обичаш,

защото аз те лъжех,
че ти вярвам.

Keнтърбърийски разкази

Седнах да пия пия чай с Джефри Чосър

в градините на Св. Августин

и да му разкажа моите Кентърбърийски истории.

Беше последният ден на лятото,

а той носеше зеблена наметка с качулка -

сякаш че се криеше от последните слънчеви лъчи.

Или от моите недописани разкази.

Страхуваше се, че в тях няма да остане място за него.

Не ме поглеждаше в очите,

погледът сведен очертаваше

няколко есенни листа по пътеката.

Той нямаше търпение да чуе истинския финал

на Разказа на Батската невеста.

Аз имах съмнения, че съм преживял

Разказа на Продавача на индулгенции.

В близкия пъб жената на мелничаря

поръчваше бира за всички гости,

а търговец на слънчеви зайчета

се пазареше с хаджията за няколко пени.

Група руски туристи премина през Западната порта.

Платинено русо хлапе

(което никога не беше срещало Денерис Таргариен)

подритваше празно кенче от бира.

Беше последният ден на лятото,

но никой не подозираше,

че няма да има есен.

Само Кентърбъриската катедрала

знае повече ужасни тайни от Джефри.

Нейните колони пазят и до днес

няколко капки кръв,

плиснали от тялото на Томас Бекет,

когато по време на вечерната молитва

мечовете на четиримата рицари, изпратени от Хенри II,

пронизали тялото на епископа…

Седнах да пия чай с човека,

който разказа Кентърбъри.

Но това не беше Джефри Чосър.

През цялото време съм си говорил

с една бронзова статуя,

която само наподобява на Чосър.

Кентърбърийски илюзии в последния ден на лятото.

Когато падне сняг,

дали ще те топли зеблената наметка с качулка, драги?

Но сън, сън е бил Джефри Чосър.

Сън са били Кентърбърийските градини.