Беше тъжно празното легло –
седнах аз на прашните тераси.
И полузаспал – с едно око –
разговарях с някакви монаси.
Бяха се поспрели във нощта
и римуваха „луна“ и „песен“.
Заговориха ме ей така –
от терасата стоях надвесен.
Те ми казаха, че любовта
съществува само на картина…
И не знам дали от това
нещо пред очите ми премина.
Беше сянка, беше тъмнина.
Беше само влага от целувка.
Беше вик за теб в нощта.
Беше като допир от прегръдка.
„Повече не вярвай в любовта“,
казаха ми някакви монаси.
Но щом затворих входната врата,
аз забравих прашните тераси…
Спомням си обаче тишина -
тя ми каза, че не си сама.