Писмо на 10 дена (не е любовно)

10 дена пътува едно препоръчано писмо от България за България.
10 дена едно писмо измина 160 км.
3 пъти ходих в пощенската станция (централна пощенска станция в София) да питам дали е дошло. Нямаше го.
Накрая отидох за четвърти път. 17 минути чаках служителката да напише някакви неща в една тетрадка. Накрая написа, каквото имаше да пише, и си излезе от гишето, без да каже нещо.
След още 5 минути служителката на “Български пощи” от съседното гише дойде да ме пита за какво чакам. За какво мога да чакам, като гишето е за получаване на писма?
Нямах получено известие за получаване и затова дадох личната си карта.
Оказа се, че писмото го няма в купчината с писма на бюрото. Жената извика на някого дали има писмо за еди-кой-си. Чу се глас, който каза, че има.
От една врата излезе бавно едра служителка на същите пощи, която ми обясни, че писмото било дошло отдавна и че ми била плащала известия. Е как ще е дошло отдавна, като ходих три пъти да питам за него, а в пощенската ми кутия нямаше нищо.
Тя обаче беше амбициозна жена и ми каза, че сега пак ще ми изпрати известие!!!
За какво да ми праща, попитах аз, нали току-що взех писмото?! Отговор така и не получих - жената се мушна пак през вратата в тайното си пощенско укритие.
Така на осмия ден най-после си взех препоръчаното писмо, което чаках.
На 10-ия обаче получих известие за получаване на писмо, което вече бях получил! Пощенското клеймо на него е от деня, след като взех писмото от пощенския клон.
За какво им е да пращат ненужни хартийки? И то, знаейки, че това същото писмо е получено от въпросния получател, т.е. от мен.
Добре работят “Български пощи”, а?
Честито на тези, които си мислят, че живеем в Европейския съюз!

Letter from Barcelona

Много исках да отида там със теб,
да вървя по улиците със усмивката ти,
да откривам зад всеки ъгъл, че те обичам.

Исках да споделя с теб красотата на Барселона,
да седим на пейките в парка Гюел прегърнати,
да пием сангрия всяка вечер на пристанището.

Много го исках, но не стана така.
Отидох в Барселона сам и бях ограбен.
Отидох тъжен в един дъждовен ден в Гюел.

Искам да си идат бързо онези дни,
в които бях зарязан на езерото с лодките,
когато любовта ти свърши на първия светофар.

Искам да си идат седмиците и месеците,
когато вечер гледах към вратата дали ще се отвори
и дали кучето ще изтича да те посрещне.

Бяха хубави онези дни, не го отричам –
дните на любов и дните с болката по теб.
Защото те обичах и след езерото с лодките.

Сега седя сам на площад Каталуния
и гледам право в есенното испанско слънце,
но знам, че няма да дойдеш с линия L3 на метрото.

Джебчиите ми взеха портфейла, а ти – любовта.
Без парите мога да преживея няколко дни в Барселона,
без любовта ти не знаех как ще се справя.

Как много исках да отида там със теб,
но ти не пожела да си до мене...
А Барселона превърна любовта в спомени.

Седях онзи ден самотен на площад Каталуния
и се опитвах да забравя как се диша...
P.S. Обичам те. Но повече няма да ти пиша.

Broken Heart 2010 (Limited Edition)

I. Wind named Love


Когато затвориш вратата,
от едната страна остава любовта,
от другата – болката.

Важното е дали влизаш
или излизаш...

Не аз затворих вратата,
затръшна я вятърът.
Той нахлу през прозореца
в юлската жега,
разбърка пердетата,
разпръсна по пода листата
с любовните стихове,
захвърли в очите ми песъчинка,
за да си мисля, че плача
заради нея.

Този вятър
предизвика хаос
и във стаята,
и в душата ми.

Но ми хареса
как гали бузите,
как докосва
сухите устни
и как ми говори
във здрача.

После се завъртя
няколко пъти из стаята.
И си тръгна.

Не ме прегърна.
Не ме целуна.
Не ми каза “Обичам те!”

Случвало ли се е някога
през някой прозорец
два пъти да влезе
един и същи вятър?

Той си тръгна -
като всеки друг вятър.
А аз останах да чакам
във мрака
на юлската нощ.

И се надявам,
че помни
стаята
и пердетата,
и листата по пода,
устните
и сълзите ми...

При мен беше вятър,
наречен Любов.




II. Pure Love


Хавлията ти хвана паяжини в банята,
чехлите в антрето са покрити с прах.
Тениската на отчаянието
съхне балкона ми вече месец.

Лявата половина на леглото е празна нощем.
Втората възглавница мирише на теб.
Не съм я сменял още.
А и не искам да я сменям.

Парфюмът ти е все така полепнал по врата ми.
А моят парфюм изветря самотен.
Не искам повече sms-и, не искам драми.
Не искам звезден прах и люлякови нощи.

Искам хавлията да бъде мокра вечер.
Искам чехлите да помнят стъпалата ти.
Искам другата възглавница да не стои далече,
а да прилепва до бузата ми.

Защото те обичам – и месец по-късно.
Защото не съм изхвърлил дрехите и вещите ти.
Защото сърцето ми вчера щеше да се пръсне,
докато гледах снимките ти във Facebook.

Казват, че това е любовта – болката отляво.
Казват, че когато спре да те боли, си мъртъв.
Да си порежа ли пръста тогава?
Или да умра, за да те сънувам?




III. Bеcause the night


Нощта ражда
от далака
на мрака
страха,
че съм сам.

Не искам
да чакам,
искам
да бъда обичан
и да обичам.

Черните сенки
развалят декорацията
на тапетите
в спалнята.
Сенки
от спомени
или улични лампи?

Едната сянка
я бях обичал,
струва ми се.
Другата прилича
на сянката,
дето срещнах
в супермаркета
оня ден.

Нощта ли ме прави
сантиментален
или съм си лигльо?
Хайде, стига съм чакал!
Време е вече
да стана
господаря на нощта.
И да подредя любовта си
на нощното шкафче -
до кутийката с презервативи
и книгата,
в която е твоята снимка.

Защото нощта
ми напомня,
че те обичам
всеки път,
щом стане
00:00 часа.

Преди да заспя,
поглеждам снимката ти.
Когато заспя,
снимката сигурно хуква нанякъде...
А сутринта
е все така там –
между 23-та и 24-та страница
на книгата,
която написах за теб.

Защото нощта
беше времето,
когато снимката беше
твоето тяло
в леглото ми.

Интервю за Public Republic

http://www.public-republic.com/magazine/2010/08/55635.php

"Чай от спомени" и в интернет

Vbox7 -
http://vbox7.com/play:99a106f5

и в youtube -
http://www.youtube.com/watch?v=voNzPfyyXfk

Буря на име Любов

Когато затвориш вратата,
от едната страна остава любовта,
от другата – болката.

Важното е дали влизаш
или излизаш...

Не аз затворих вратата,
затръшна я бурята.
Тя нахлу през прозореца
в юлската жега,
разбърка пердетата,
разпръсна по пода листата
с любовните стихове,
захвърли в очите ми песъчинка,
за да си мисля, че плача
заради нея.

Тази буря предизвика хаос
и във стаята,
и в душата ми.

Но ми хареса
как гали бузите,
как докосва
сухите устни
и как ми говори
във здрача.

После се завъртя
няколко пъти из стаята.
И си тръгна.

Не ме прегърна.
Не ме целуна.
Не ми каза:

“Обичам те!”

Случвало ли се е някога
през някой прозорец
два пъти да влезе
една и съща буря?

Но си тръгна -
като всяка друга буря.
А аз останах да чакам
във мрака
на юлската нощ.

И се надявам,
че помни
стаята
и пердетата,
и листата по пода,
устните
и сълзите ми...

При мен беше буря
на име Любов.

Football fiesta in Berlin

I was there...

"Чай от спомени" 2010

Как не намериха Веско във Фейсбук

122 049 души се включиха във фейсбук групата „Издирва се”, създадена след изчезването на 7-годишния Веско.
122 049 души просто са кликнали върху бутона „присъединявам се”, предполагам.
122 049 души са „търсили” Веско. Само че във фейсбук няма как да бъде намерен.
Днес си говорихме с приятели, че ако 122 049 души бяха излезли навън и бяха тръгнали да търсят Веско – в събота и неделя, напр., може би щяха да го намерят.
7-годишния Веселин Димитров Игнатов от София, с последен адрес в Нови Искър беше в неизвестност от 11 часа на 27 април. Намериха трупа на момчето в река Искър на 1 юни - ден на детето. След близо 30-дневно издирване. Някои написа в същия този фейсбук, за който стана дума, че полицията може да прави акция, а не може да намери едно изчезнало дете, при това дете със заболяване, дете, което не е хукнало ей така по пътя и не знае как да се крие и как да се пази.... В същото време врачки и детективи взимаха пари за нищо от близките му – предсказанията, че живее с клошарка и до две седмици ще се намери, не се сбъднаха. Частните детективите също търсеха - не знам къде и как. В интернет се изписаха доста статии за това как цяла България била на крак за изчезналото момче. Никъде не видях хора на крак, които да ходят по улици и ливади, по крайречни пътища и мостове – и да търсят. Гледали сме филми, чели сме от чужди медии как издирват по света изчезнали деца, как жива редица от хора тръгва в определен периметър и го претъсва шумка по шумка.
В България 122 049 души се присъединиха към фейсбук групата „Издирва се” и решиха, че така помагат. Може би нямам право да давам оценки – нито се присъединих към групата, нито бях част от търсенето. Но това е българското гражданско общество - виртуално, а не реално. Търсим нещата в интерент, докато тялото на Веско е било 30 дни във водата, поне така казват разследващите. Съвсем встрани остават въпросите как е вървяло момчето само (ако е вървяло само) толкова време, къде е паднало във водата, само ли е паднало и т.н.
Сега има фейсбук група „В памет на 7-годишния Веско”!