Актьорът Боян Арсов чете моето стихотворение "Целуна ме през маската"

"Остави на мира сърцето ми!"

неделя, 29 юли 2012 г.

Olimpic greetings from London

четвъртък, 26 юли 2012 г.

петък, 20 юли 2012 г.

Илинден


















Облаци се трупат. Черно е небето.
Господ се разхожда в огнена карета.
Почва лятна буря – нощна литургия,
пламенна молитва към Свети Илия.

- - -


Падна гръм във храма, сводът се разцепи

и със дъжд лечебен си измих ръцете.
Гледаха смълчани всички еретици,
сякаш още бяха с вързани езици.
Жертвеникът пламна - освети лицата,
всички люде бяха с образ на деца.
Слепите навярно чудото видяха –
как се преобърна божията стряха.
Не повярва само мургаво момче,
то бе със корона - трънено венче.
В джоба му дрънчаха семки и бонбони,
на верижка златна носеше икона.
Блудница красива му поднесе устни,
но момчето яхна коня и препусна.
Вятърът погали белите му дрехи
и смехът му хукна – да надбяга ехото.
Лятна нощ го следва – плаха монахиня,
а луната беше като сочна диня.
Гледаше момчето звездния бостан,
огладняло беше – като великан.
И тогава срещна скитник чудноват –
беше в дълго расо, със неясен цвят.
Двамата се спряха под върба сълзлива,
а през пътя – старец си ореше нивата.
Скитникът прекръсти три пъти момчетo
и с очи зелени призова небето.
След това му даде хляб една филия.

Скитникът замислен бе Свети Илия.

сряда, 18 юли 2012 г.

Не ме

















Не ме поливай с лятната жега.
Не ме насищай с безводие.
Няма слънце в утрото тегаво.
Аз съм от скучната лятна порода.
Не ме ласкаят случайните думи,
не ме боли окървавено коляното.
Насред лятото - на пълнолуние
свиря на мойто безструнно пиано.
Не ме третирай като плажна хавлия,
не съм крем за слънце в зрялата ръж.
Аз ли съм онзи проток Илия,
дето заключил небето за дъжд?
Не ме поливай с лятната жега,
не ме насищай с безводие.
Аз съм овчаря, изгубил си гегата...
Ти си следлятното плодородие.

неделя, 1 юли 2012 г.

В памет на майка ми (днес се навършват 7 г. от смъртта й)




МОМЧЕТО И МИСЪЛТА ЗА БОЛЕСТТА НА МАЙКА МУ


Пътят минаваше през пустинята. Но той не тръгна по него.
Вече никакви пътища, алеи, пътечки и кози пътеки нямаха значение. Заблуждаваше се, че може - заради работата, дребните всекидневни радости и малотрайните плътски удоволствия – да изтласка някъде назад в мислите си Мисълта за болестта на майка си. Но не беше възможно.
Всички илюзии за истински и неистински майки, всички детински страхове и съмнения нямаха вече никаква власт над разума му. Веднъж му се прииска, както когато приятелят му падна на камъните и рани тежко главата си, да изтича през девет земи в десета, да напълни пистолета с жива вода, да се върне, да напръска с нея майка си и тя да се вдигне от леглото. Но вече нямаше десета земя (беше я унищожило съвсем наскоро унищожително земетресение), а водният пистолет не можеше да му бъде от полза - преди много години в цевта беше заседнала една капка (и този пистолет сега не вършеше никаква работа нито като воден, нито като пистолет).

* * *

Майка му лежеше по-бледа от Ева, по-тиха от изплашеното Момиче с розова панделка, по-незабележима от не-роденото дете от Мъглявината на бъдещето...


* * *

Даже не знаеше дали се страхува. Страхът вече не беше усещане, което го плашеше. Страхът беше само спомен от едно не-негово минало, когато пред собствените му очи родителите му побеляха, раменете им се отпуснаха, бръчиците край очите им се смесиха с бръчките на челото, умората от годините натежа в краката им денем, когато се опитваха да се разхождат в парка, и нощем – щом започнеха да сънуват една безкрайна младост и напразно се опитваха с палеца на десния крак да отметнат завивките....
Те остаряваха много по-бързо. Той - по-бавно, но също така сигурно.
Виждаше какво бъдеще на не-обратима не-мощ му предстои и още повече се потискаше от мисълта за не-родения си син.
Виждаше. Усещаше как майка му и баща му вървят към края на една пътека – не-предвидима и не-реална. А той ги следваше – сляпо ли, воден от предопределение ли или избрал сам същия път...

* * *

Нямаше луна. Нито една улична лампа не светеше. Но по леглото на майка му ходеха сенките...
Жената простена в сумрака. Той също. Въздухът, изпуснат от гърдите му, можеше да бъде оползотворен във въздухоплаването, ако беше собственик на въздухоплавателна компания... Задухът на юлската вечер лепнеше по-досадно от лятна муха.
Търсеше някакво спасително действие - реално, а не не-реално като магическите разрешавания на кризисни ситуации в приказките за лоши и добри.
И тогава си спомни, че вече беше виждал този преход на живота (към нещо друго)! И че и предишния път също се беше изненадал от странното спокойствие на баба си...

* * *

Майка му не виждаше нищо, нищо не усещаше. Понякога казваше някоя дума – не-свързана или не-очаквана. Не-логична или не-разбираема...
Но само две фрази имаха смисъл: „Няма страшно” и „Всичко е наред”.

* * *

Той се опитваше да й каже как болестта е преодолима, как има надежда, как трябва да се храни, да се движи, да вдига лявата си ръка, да вдига дясната, да сяда, да се обръща в леглото, да пие витамините и множеството други хапчета. А тя му отговаряше: „Всичко е наред”.
И всичко беше наред.

* * *

Две седмици по-късно пак седеше на леглото й и пак беше малко преди полунощ.
Държеше лявата й ръка в своята лява и усещаше ритъма на сърцето й. Нейното сърцетупане беше бавно и проточено, неговото – като на заек, зърнал ловец в гората...

* * *

Когато беше на 10 години, се разболя от бронхопневмония и беше толкова зле, че нямаше сили да върви сам до поликлиниката (която беше само на 50-тина метра от дома им), за да му бият инжекция. Почти бяха стигнали, когато му прилоша. Още тогава беше високо и слабо момче, а майка му – дребна жена; беше може би поне с една глава над нея. Но когато му премаля, тя го взе на ръце и го занесе до поликлиниката...
А сега, когато е толкова болна и крехка, него го беше страх да я взема на ръце...

* * *

Две години по-рано го заболя стомахът. Долу ниско вдясно.
Лекарят каза, че веднага трябва да го оперират от апендисит. Преди да се е спукал.
Докато го караха на носилка към операционната зала, единственото лице край него беше това на майка му.
Когато излезе от упойката, след като го резнаха, пак видя майка си – притеснена и бледа. И той беше блед.

* * *

Още не беше тръгнал на училище.
Беше зима. Играеше си на пода в кухнята и кашляше силно. Майка му плетеше, седнала на дивана, елече.
Играеше си и кашляше.
Тя седеше и плетеше.
Внезапно майка му стана и каза: „Трябва веднага да идем в поликлиниката! Чух глас, който ми каза: Ако искаш да не изгубиш детето, заведи го на лекар, много е зле!”
Лекарят откри много тежка бронхопневмония.
После тя разказваше как благодарение на този глас бил спасен.
А той беше болнаво дете.

* * *

Беше 12-годишен и пак (както всяка поредна зима) боледуваше от бронхопневмония.
Вкараха го в болница. Толкова мразеше болниците и тяхната смазваща белота! Плачеше вечер, свит в чаршафите. Плачеше и денем, когато майка му и баща му идваха на свиждане и му носеха портокали, а някаква много гадна медицинска сестра не му даваше да ги вземе.
Един ден му бяха донесли локум. Но същата тази сестра го изяде с дежурния парнаджия...
В петък родителите му пак дойдоха, въпреки че не беше ден за свиждане. Гледаше ги през решетката на прозореца, говореше им нещо (изобщо не помнеше какво - май че иска тутакси да се махне от болницата), махаше им с ръка и плачеше. Беше болнаво дете. И много тъжно.

* * *

На следващия майка му подписа декларация, че поема отговорност за здравето му и по нейно желание, нищо че още не е оздравял, го изписват от болницата.
Отведоха го вкъщи и го лекуваха там – идваше медицинска сестра да му бие инжекции (дупето му беше като решето), пиеше много лекарства и топло прясно мляко с разбито в него сурово яйце. Лекуваха го и го обичаха. И оздравя.

* * *

Сега тя лежеше и не оздравяваше.


* * *

Нямаше луна. Нито една улична лампа не светеше. Но по леглото на майка му ходеха сенките...
Тя го потърси с ръка и го намери приседнал на леглото.
Той седеше и чакаше – да й мине треската, да спре задъханото й дишане, да се успокои...

* * *

Пак се опита да й каже, че болестта е преодолима, че има надежда, че трябва да се храни, да се движи, да вдига лявата си ръка, да вдига дясната, да сяда, да се обръща в леглото, да пие витамините и множеството други хапчета. А тя отново му отговори: „Всичко е наред”.
И наистина всичко беше наред.

* * *

Задряма край леглото й и насън пък беше онова малко дете – болно и немощно, а тя – дребната жена, майка му, го носеше на ръце съм Спасението...

* * *

- МАМО !


---
От "Момчето с воден пистолет и Мисълта за Смъртта", изд. ателие Аб, 2005 г.

сряда, 20 юни 2012 г.

МореТо



















Вълна подир вълната тича.
Пристанище, затворено за мен.
Разтворил книгата, чета и сричам.
И вятърът не може да ме вземе в плен.
От пясъчните локви на морето
извира свежа, ранна синева.
А малко гларусче - неуко, клетото,
се блъсна в мене през нощта.
Не се боя от сочните медузи,
от раците, от залезите стари.
Щом бялата си тениска изхлузих,
морето ме посрещна със фанфари.
Морето ме загърна с балдахин,
погали ме със пръски по лицето.
Не се почувствах като незаконен син -
заспах край моя нов баща - морето.
На сутринта - все още гол и сам,
надигнах се от пясъчните дюни.
От голотата ми не ме е срам.
Морето ме очаква всеки юни.

вторник, 12 юни 2012 г.

След 100 години самота


















Ти не знаеш,
че през всичките тези години
няма ден,
в който да не съм мислил за теб.
За езерните ти очи,
за карамеления вкус на устните,
за аромата на шампоан в косите ти,
за теб.
Ти не знаеш
как не вярвах в любовта след раздялата
и че когато четях Маркес,
мислех, че си измисля Анхела и Баярдо Сан Роман.
Че не е възможно да има любов,
без да има двама.
Че раздялата ще ме изпрати
в прегръдките на друга любов.
Ти не знаеш
колко е самотно вечер.
Колко празно е в хола,
докато с кучето гледаме филми.
Tи не знаеш, че сърцето ми спря,
когато те срещнах пред Dominion Theatre,
че ми стана лошо
и щях да припадна насред Лондон.
Ти не знаеш как всеки ден живея
сякаш още си до мен.
И си внушавам, че се обичаме,
но всяка нощ заспивам сам.

"Ти не знаеш, aз също не знам.
Но води ме, води ме натам"...

петък, 8 юни 2012 г.

Ода за сливиците ми















Горят.
Сливиците ми горят.
Горят като пещта на пекарната,
в която в събота сутрин
си купувам закуска.
Горят.
Сливиците ми ухаят
на прясно изпечени кроасани,
на вита баница,
на ябълков щрудел.
Горят.
Сливиците ми горят
като ютията, с която вчера изгладих
седемнадесет ризи.
Горят.
Сливиците ми ухаят
на "Ленор" и други омекотители...
Горят.
Сливиците ми горят като огъня,
който накладох миналото лято,
за да изгоря всички неизпратени до теб писма.
Горят.
Сливиците ми ухаят на бели листа
и на прясно мастило.
Сливиците ме болят толкова силно,
че не ми се говори по телефона.
Може да помълчим на слушалката -
ще ти разбера всичко.

Защо трябваше да се разболея
в най-горещия ден на годината?!

понеделник, 28 май 2012 г.

Why



[Защо ме уби
в онази петъчна безлунна нощ?]

Лежах без дъх в легло от рози,
които бяха се хербаризирали отдавна.
Чаршафите, които бях постлал за нас,
смениха своето небесносиньо с кърваво.

[Защо ме уби в онази
петъчна безлунна нощ?]

Прободе ме в сърцето sms,
изпратен точно докато заспивах.
Над спалнята ми нямаше таван –
на облак седнал, хилеше се ангел.

[Защо ме уби в онази петъчна
безлунна нощ?]

Не можех да дишам, не можех да мисля.
Не бях аз това, което остана след теб.
Не вдигнах ръка, за да спра острието,
не знаех, че утре без мен ще живееш.

[Защо ме уби в онази петъчна безлунна
нощ?]

“Защо” се оказа излишен въпрос,
издъхнах, без да те прегърна.
Не беше нужно да викат полиция –
в леглото няма улики за тебе.

[Защо ме уби в онази петъчна безлунна нощ?]

Сега аз съм призракът, който те търси.
Аз съм духът, дето броди из хола ти.
Аз съм и сянката, затъмнила прозорците.
Аз съм това, в което превърна ме.

Защо?

четвъртък, 24 май 2012 г.

ПОКАНА

Новата песен на Бойко и Деян Неделчеви по мой текст - "Безпокой"

Ти винаги ще си в ❤️-то ми, мила моя...

"Ти си синьото в очите ми"

двама: True Love

"Father", една съвременна приказка

I Lost My Heart in London

My name is Ivo

A Dog's Heart - movie trailer

Официалният трейлър на романа OMG