Детето лежеше загледано в мрака. Черната снага на нощта се виеше около
леглото - майчински нежна. Нямаше луна, нито една улична лампа не светеше.
Но наоколо ходеха сенки...
Белите чаршафи простенаха. Детето седна в леглото и удари челото си в
мрака. Болката беше сладостна. Протегна ръце напред и опипа тъмнината - лепкава
като смола.
Сънят се сгъстяваше в очите му, умората го притискаше с тялото си - искаше
да направи него, седемгодишния, свой любовник. Перверзната тръпка разтърси
детското тяло и то беше готово да се отдаде.
Тогава разумът се взриви. Нежната нощ стана враг. Желанието за сън изтече
на пода и образува подобие на локва. Възглавницата повече не можеше да бъде
прикритие.
Вратата и прозорецът се разтвориха с трясък - безшумен, но доловим. Стори
му се, че в стаята влетя нощна птица... И видя, че не е сам. На леглото беше
приседнала Мисълта за Смъртта.
*
* *
До тази сутрин детето знаеше съвсем
малко за Живота, но нищо не знаеше за Смъртта. То бе убедено, че Живот има, а
днес бе разбрало, че има и Смърт. И че Тя седи на ръба на леглото ни и
чака... Дни. Месеци. Години.
Чака.
*
* *
Детският разум още не беше научил
какво е Не-Битие, но чувстваше, че това е нещо лошо. Иначе щяха ли да плачат
хората, когато погребват мъртвите?
Детето не знаеше какво е "мъртъв". Беше попитало. И му казаха:
"Смъртта е раздяла". А то рече: "Преди две години мама напусна
дома ни, но после се върна. През това време мъртва ли е била?”
Детето пак попита: "Какво е смъртта?"... Отговориха му:
"Спасение!"... То погледна малката си сестричка, която тази пролет
лекарите едва спасиха от тежка болест. Тя си играеше с куклата и беше щастлива.
"Значи Ани е мъртва!..."
Детето отново попита и чу, че Смъртта е Не-Съществуване. "Боби казва,
че Бог не съществува. Сигурно е умрял..."
Искаше за четвърти път да попита, защото не му стана ясно какво точно е
Смъртта, но баща му донесе шоколад и малкият забрави въпроса си.
*
* *
Сега вече знаеше: Смъртта е Страх.
* * *
Пътят минаваше през Пустинята.
Детето стъпваше бавно - върху крехките си рамене носеше жегата. В колана на
късите панталони то беше затъкнало воден пистолет. Но не можеше да убие никого
- беше изпило водата.
Пътят доведе пред него една колесница. В нея седеше млад мъж. Беше баща -
личеше по кафeвите
му очи. Детето усети, че това е то след петнадесет години. Не можа да се
познае, почувства го с настръхналата си кожа. Мъжът го повика при себе си. То
насочи пистолета срещу него...
В цевта беше останала една капка. Детето стисна пистолета и я изстреля.
Докато стигне до мъжа, капката се изпари. Погледнаха се. Мъжът избърса
усмивката си и го взе на ръце. "Ела с мен. Трябва да ми помогнеш!"…
Колесницата спря пред пясъчен хълм. Мъжът и момчето тръгнаха към върха. Там
седеше Сфинксa. "Ако успееш да
отговориш на гатанката, ще те отведа при твоята истинска майка", каза
мъжът. "Не искам никаква
майка!" - проплака детето.
Сфинксa разтвори грозната си паст и
избълва: "Какво е Смъртта?" "Смъртта - това си ти!", извика детето и потъна в търбуха на чудовището.
След като глътна малкия, Сфинксa
скочи в бездната.
*разказът е включен в новия ми сборник "Мъжът, който се страхуваше да стане баща", изд. Lexicon
