х х х
Като жива вода
любовта си носех
в стомна тънкостенна.
От невнимание,
от безразсъдство ли –
препънах се.
Падна стомната
от моите ръце,
водата се разля.
Простенах.
Напоената
с любов земя
се пропука
от копнеж по обич.
А стомната
остана цяла.
х х х
Като жива вода
любовта си носех
в стомна тънкостенна.
От невнимание,
от безразсъдство ли –
препънах се.
Падна стомната
от моите ръце,
водата се разля.
Простенах.
Напоената
с любов земя
се пропука
от копнеж по обич.
А стомната
остана цяла.
х х х
Обещах да те целуна
преди да умреш.
Беше зима безлунна,
потънала в скреж.
Беше ден. Беше утро,
когато умря.
Аз не вярвах, не исках,
но помнех съня.
Беше тялото мъртво,
във очите – живот.
А душата – на пътя.
И в ръцете й – плод.
Черна ябълка носи -
талисман на смъртта.
А краката й – боси...
Горката душа!
Беше петък безлунен -
Обещай да ме целунеш
преди да умра!
Лятото
Противно ми е лятото -
с лъчите си жигоса ме.
На облаците ятото
със устни захаросани
челото ми целуваше
и лепнеше безветрие
по бузите. Флиртуваше
с гнева на термометрите.
За сенчеста утопия
бълнуваха дърветата
и с корените-копия
в сърцето на планетата
се целеха с усилие.
Земята във агония
издъхваше... Идилия.
А може би – ирония.
Противно ми е лятото,
заклело се в безводие.
Но аз съм децата му,
от слънчевата зодия.
На балкона…
На балкона
под небето
аз видях морето -
вероломно
и бездомно,
тръпнещо от страх.
А вълните
по скалите
плискаха лицето.
На балкона
под небето
съхне твоят смях.
Там
За път се стягаш. Накъде ли?
Вали дъждът, не спира.
Навярно слънцето обича
да бъде в плач всемира.
Отиваш може би в страната,
където смях царува.
Не слагай в куфара си грижи,
надежда не купувай.
За всеки там е забранено
да стене в скръб безславна.
Желая с тебе да отида,
че бил съм там отдавна.
Прекарвах времето щастливо,
забравих що е болка.
Но доста скъпо ми излезе,
недей ме пита - колко.
Добре поне, че ми остана
един копнеж за спомен.
И взех го с мене за утеха –
че чувствах се бездомен.
И помня нощем че сънувах
море с небето слято...
Не взимай зимния пуловер,
че Там е вечно лято.
х х х
О, Йешуа...
На дланите – рани,
като прозорец
(през тях е гледал гвоздеят).
Нищо не знаят камбаните,
само говорят, говорят...
Вярата е погача
и всеки чупи от нея.
Господи,
не мисли за глупаците,
те са смъртта на идеите!
Какво е Истината?
Къде е Прошката?
Кръвта изтича... утрото идва...
Защо да се лъжем,
всички сме лоши!
Време е
за сеитба.
Не се кръстя.
кръстът е в мене.
Прераждам се чрез новите грешки.
И сигурно от заблуждение
си слагам главата
в торбата.
Пророците самозвани
стъпкаха мойта надежда.
На дланите – рани,
(като прозорец).
И аз през него поглеждам.
Сътворение
И не от кал,
а от метал
създадох ПЪРВИЯ предмет
сред този ХАОС.
И го нарекох НОЖ.
Защото всичко ВЕЛИКО
трябва да вдъхва УЖАС
и СТРАХ.
От някаква противна смес –
Прозирно бяла,
направих ПОДОБИЕ
на моето ТЯЛО.
И дадох му име ЧОВЕК.
Сега съм щастлив,
сега имам всичко –
това е НОЖЪТ,
а това е ЖЕРТВАТА.
И между тях съм АЗ.
х х х
Ако знаех само
че е много болен,
ден и нощ за него
Господ щях да моля...
Ако знаех само
колко е часът,
щях ли да остана
в мрака насред път?
Ако знаех само,
че човек умира,
че парите свършват,
че трамваят спира,
че когато падне
крушата от клона,
някой вдига брадва
и отсича клона...
Ако знаех само
нещо за лъжата,
за любов и болка,
за дъжда, за вятъра –
щях ли да поема
Пътя на омразата?
Но не знаех. А и...
никой не ми каза.
