Актьорът Боян Арсов чете моето стихотворение "Целуна ме през маската"

"Остави на мира сърцето ми!"

четвъртък, 24 октомври 2013 г.

Best Friends

Те бяха приятели - още преди да се родят.
Момчето с воден пистолет обожаваше водата, но не умееше да плува. Това не му пречеше да цамбурка в реката, в езерото, в морето... Обичаше и водното изобилие на дъжда. Разхождаше се под плача на небето, без да се страхува, че ще се измокри. Тичаше, прескачаше локвите, пиеше от водата, която се стичаше по лицето му.
Другото момче беше пристрастено към хладното величие на камъните. Катереше си по скалите, галеше ги. Пълнеше джобовете си с камъчета, носеше ги вкъщи - направи си каменна градина.

* * *

Веднъж заваля дъжд. Водата запълни една доста голяма вдлъбнатина в каменната му градина и се образува езеро. Подари го на приятеля си - момчето с воден пистолет.
Двамата си играеха всеки ден в каменната градина - споделяха си я. Никой не казваше “това са моите камъни” или “това е моето езеро”! Всичко беше тяхно.

* * *

Беше осемнадесетият ден на лятото. Слънцето постепенно изпиваше езерото и двете момчета се захванаха да го спасяват. С кофички за пясък носеха вода от чешмата и доливаха... Камъните бяха мокри и хлъзгави. Момчето с воден пистолет се подхлъзна и падна във водата - неговата вода.
Това езеро нямаше полегати брегове. Беше като яма. А момчето с воден пистолет не умееше да плува. Но неговият приятел можеше. Спаси го...
После седяха и двамата мокри в каменната градина и гледаха залязващото вече слънце, което се беше отказало да изпие тяхното езеро. Езерото, което само за миг беше поискало да изпие единия от тях. 

* * *

През нощта момчето с воден пистолет за първи път сънува чувството на благодарност. И се изплаши да не дойде време, когато щеше да хвърля камъни в езерото. Събуди се обляно във вода, която възрастните наричат пот, и се изплаши за втори път - да не започне да се дави пак...
Смазано от толкова емоции, момчето заспа, но чувството за дълг и страхът продължиха да се борят за място в сърцето му. Във все още неспокойния си сън момчето потръпваше, когато взимаше превес чувството на благодарност, и стенеше, щом надделееше страхът.

* * *

Минаха девет месеца. Беше пролет.
Както винаги двамата си играеха в каменната градина. Тогава ги сполетя ново нещастие. Момчето с истински пистолет се спъна, както се гонеха, падна и удари главата си в камъните. Потече кръв!
Момчето с воден пистолет се изплаши, но не избяга. Коленичи до приятеля си и видя, че раната е лоша. Чувството за дълг и страхът пак започнаха да се боксират в сърцето му, но момчето спря препирнята им - приятелят му умираше...
Само за миг, за един-единствен миг момчето с воден пистолет успя да отиде през девет земи в десета, да напълни пистолета с жива вода, да се върне и да напръска с нея раната...
Малко по-късно и двамата седяха бледи в каменната градина и гледаха жертвения камък, кръвта върху който никога нямаше да се отмие...

* * *

Същия ден на момчето с воден пистолет му се роди сестра.
И двамата приятели първо страняха от нея. Постепенно момчето с воден пистолет проумя, че е брат и и` подари собственото си езеро. Това ново чувство не измести братството му, т.е. приятелството с другото момче.

* * *

Минаха още много, много дни.
Момчето с истински пистолет също прие сестрата на другия като своя сестра. Обикна я и и` подари своята каменна градина. Момичето беше красиво и палаво. То беше единственото момиче в този затворен свят на двете момчета, камъните и водата...
Доскуча му на момичето от еднообразието на каменната градина и един ден - беше ранна есен - хвърли всички камъни в езерото. Те, разбира се, изплискаха водата.
Момчетата чертаеха върху уличния асфалт карта на звездното небе и видяха езерото да изтича край тях. Хукнаха към градината, но нея вече я нямаше. Момичето точно хвърляше последния камък в доскорошното езеро.
Първо се ядосаха. После и` простиха: момчето с воден пистолет от братска обич, момчето с истински пистолет - от любов.
Двамата приятели си останаха приятели, въпреки че техният свят беше разрушен.

* * *

За Коледа момчето с воден пистолет подари на сестра си пълнолуние. Другото момче поиска да й` подари сърцето си, а тя му отказа с аргумента: “Как ще живееш без сърце?!”
Тогава момчето с истински пистолет призова брат й` на двубой - защото ТЯ беше отхвърлила неговия дар.
Момчето с воден пистолет имаше воден пистолет, а момчето с истински пистолет - истински. Призори, точно в 5 ч. и 13 мин. двамата застанаха един срещу друг. Между тях беше каменната разруха - единствен спомен за езерото и градината. При първия слънчев лъч и двамата натиснаха спусъците. Водният пистолет се спука, истинският - засече.
Двамата приятели се погледнаха и разбраха, че вече не са приятели, бяха убили приятелството.
Веригата на времето се скъса:
... Момчето с воден пистолет падна в езерото и се удави...
... Момчето с истински пистолет се спъна и падайки, удари главата си в камъка. Преди да издъхне, заваля дъжд, който постепенно отми кръвта, обляла жертвения камък...

---
откъс от книгата "Момчето с воден пистолет и Мисълта за Смъртта" / 2005 г.

Мъжът, който се страхуваше да стане баща

Детето живееше в Мъглявината на Бъдещето и чакаше... да се роди...
То беше като всички останали не-родени деца - не знаеше кого да обича, защото още нямаше нито майка, нито баща. А беше изпълнено с обич.
Детето нямаше име, нямаше възраст и пол. Денем си играеше с другите малчугани, гонеше се с децата на ветровете сред илюзорни поляни, пускаше звездни хвърчила и чакаше. Без да го знае и без да се стреми към това, то чакаше - да се роди.
Там - в неговия свят - не живееха възрастни (ветровете нямат възраст). И то не знаеше какво е да растеш и... да остаряваш. Но един ден детето видя нещо, което преобърна и без това неизградените му представи за живота.
Беше привечер. Малко преди времето, когато децата заспиват. Точно тогава пред Захарната къщичка на сънищата видя един вятър баща, който беше взел на ръце своето вятърче, люлееше го и му пееше приспивна песен... Малкото му сърчице щеше да се пръсне от вълнение. Зави му се свят...
Когато се съвзе, не разбра какво точно е видяло. Разбра обаче, че там - някъде в безкрая, има един друг свят. Светът на родителите и техните деца. Тази вечер то за първи път усети, че е ДЕТЕ. Усети болката от самотата, че е изоставено в Мъглявината на Бъдещето. Усети тръпката на очакването да се Роди!

* * *

Мъжът беше висок на ръст, с очи като изгрев - златисти и топли.
Живееше в един град на планетата Земя... И изобщо не подозираше, че някъде далече (но не чак толкова далече) съществува Мъглявината на Бъдещето.
Мъжът беше все още млад. Дните му минаваха като на всички останали мъже на Земята - имаше дом, ходеше на работа, обичаше няколко жени (често едновременно). Понякога, но само понякога, той си припомняше, че е бил дете. И му ставаше приятно. Спомняше си много неща от миналото, но не можеше да си спомни какво е било преди да се роди...
Когато се “вдетиняваше”, очите му ставаха още по-слънчеви. Играеше си с хлапетата от квартала, пускаше с тях хвърчила от детски усмивки. Без да го осъзнава, много му се искаше да стане Баща!
Един ден, докато правеше сутрешен крос, в парка срещна баща с бебешка количка. Човекът спря, приседна на пейката, взе пеленачето на ръце и го целуна по челото. Мъжът бегач също спря, също приседна на пейка. Защото му премаля...
След малко човекът с бебешката количка продължи разходката си, но бегачът не можа да продължи своя крос. За първи път в живота си усети повика на бащинството. Искаше да има дете! Да го люлее, да си играе с него, да му рисува захарни къщички. Да го обича!
Мъжът със златисти очи беше все още млад. Но наскоро откри по слепоочията си няколко бели косъма. И разбра, че остарява. Изплаши се. Помисли си, че ако има дете, старостта ще дойде още по-неизбежно. С растежа на детето той щеше да остарява все повече и повече. И щеше да се приближава към Смъртта. А с годините и самото дете щеше да върви неизбежно към собствения си край...
Разкъсван от желанието да стане Баща и от страха, че ще остарее, мъжът не се реши да направи избор. И така всъщност избра Самотата. И без да усети, остаря. Едва тогава почувства абсолютната празнота: НЕ беше млад! НЕ беше и баща!

* * *

А в Мъглявината на Бъдещето детето все още чакаше да се роди. И въпреки безкрайното очакване, то продължаваше да е изпълнено с обич към своите неясни родители.

* * *

Беше неделя - ден за свиждане в Оазиса на Безвремието. Отвсякъде прииждаха хора. Всички пациенти, страдащи от наивност, имаха посетители. Само при един старец никой не се спря и затова той разговаряше с пеперуда екскурзиантка. Старецът седеше приведен, ръцете му трепереха (леко). Имаше бяла, ама много бяла коса. Но очите му бяха като изгрев - златисти и топли.
Пеперудата не се застоя дълго - продължи по маршрута си.
А посетителите продължаваха да пристигат. При другите! За да си спести вълнението, в което го въвличаше тази гледка, старецът тръгна да се прибира в Санаториума на спомените. Едва направи няколко крачки и видя пред себе си млад мъж. Носеше букет звезди и кошница със захаросани плодове. Беше висок на ръст. Очите му бяха като изгрев - златисти и топли. Също като неговите... Наистина беше млад, но по слепоочията му вече имаше няколко бели косъма...
Бащата и неговият не-роден сън се познаха. Прегърнаха се. Чак тогава старецът забеляза, че младият мъж води за ръка дете - неговият не-роден внук. Разплака се... Дори и изоставен в Мъглявината на Бъдещето, синът му беше направил своя избор - да бъде Баща!
Макар че беше немощен, старецът взе на ръце своя пораснал не-роден син, залюля го и му запя приспивна песен. Винаги му се е искало да може да го направи и ето че сега го направи - горд, че е баща.
Омаяни от радостта, и двамата забравиха малчугана, но той не скучаеше. Той вече беше усетил тръпката да се РОДИ и да има РОДИТЕЛИ...
Докато си играеше в градината, хлапето срещна същата онази пеперуда и тя му разказа историята на Мъжа, който се страхувал, че ще остарее, и за неговото неродено дете. Разказа му как накрая двамата се срещнали и най-после били такива, каквито искали да бъдат: баща и син!


Това се случило в едно малко странно, но красиво място - Оазиса на Безвремието.

---
откъс от книгата "Момчето с воден пистолет и Мисълта за Смъртта" / 2005 г.

неделя, 13 октомври 2013 г.

Ябълко златна



В памет на М.

















Ябълко златна, защо не узря - 
в буря ли падна или те отнесе ламя?
Червей ли хищен в душата ти нежна 
се е загнездил? Гризе те, изглежда...
Няма ли кой тази нощ да те пази?
Вятърът идва на гневни талази...

Ябълко златна, искам и трябва да мога
твоята гибел нелепа да спра. Но, за Бога, 
падаш от клонката тънка. Почакай!
Моите длани те търсят във мрака.
Спъвам се в корени, падам без сили.
Гаснеш сред бурени, гниеш... Боли ли? 

Нощите брулят лицето ми. Вече те няма,
скрил те е някой в черната яма. 
Непоносима е тази задача - 
само със спомена вече да крача.
Твоето златно сърце в мен остана. 
В моето - още кърви тази рана...

Чаках със трепети твоята зрелост,
всички мечти да превърнеш във дело.
Зло те споходи, без свян те откъсна.
Страшно ли беше във добата късна?
Шепна отчаян: "Върни я, върни я!
Ще те надвия, проклета магия!" 

Ябълко златна, защо не узря?
Твоите сокове в мене горят. 
Бях аз листо от дървото свещено -
свежо и крехко, безумно зелено.
След теб се отроних, без тебе не мога. 
Смъртта ли размята там призрачна тога?

май 1983 г.

събота, 12 октомври 2013 г.

Гостенка














Как дойде - не помня вече.
бързаше, но аз я спрях.
Чай приготвих. Цяла вечер
пихме спомени и...  смях.
Сън приспа нощта прозрачна.
Утро звънна - като вик.
Зима бе - завита в зрача.
Тя замина си. За миг
спря сърцето, зов подири...
Търся я и досега.
Тя остави трайни дири -
кални стъпки във снега.

Новата песен на Бойко и Деян Неделчеви по мой текст - "Безпокой"

Ти винаги ще си в ❤️-то ми, мила моя...

"Ти си синьото в очите ми"

двама: True Love

"Father", една съвременна приказка

I Lost My Heart in London

My name is Ivo

A Dog's Heart - movie trailer

Официалният трейлър на романа OMG