Не мога да прегръщам сутринта.
Не мога да си спомня за кокиче.
Не мога да премина през врата,
която си надраскала с „Обичай ме“.
Не мога да подреждам самота
в чекмеджетата на гардероба.
Не мога да флиртувам с вечерта,
когато криеш бъдещето в джоба.
Не мога да изричам тишина.
Не мога да съм крясък ироничен.
Не мога да простя сега
безсилието в твоето „Обичай ме“.
Не мога да прегръщам сутринта.
А ти прегръщаш ме, докато спя.
Вятърът виеше като вълк, блъскаше клони по прозорците на стария изоставен хотел. Сякаш самата природа оплакваше предстоящата трагедия...
Във вътрешността на хотела, обгърнати в трептящата светлина на свещи, стояха Иван и Мария, облечени в избелели сватбени дрехи. Очите им, някога бляскави от любов, сега бяха потънали в сянка, помрачени от ужас.
Преди година, на същия този ден, те щяха да се оженят. Но щастието им бе брутално прекъснато – Мария бе отвлечена от мистериозно същество, чийто зловещ вой отекваше в нощта.
Иван, обезумял от мъка, се закле да я открие. Дълги месеци той търсеше из гори и пещери, воден само от отчаянието и надеждата. И най-сетне я намери.
Но Мария не беше същата. Очите й бяха празни, а кожата й бледа като смъртта. Тя не помнеше нищо от отвличането си, сякаш душата й бе изтръгната.
Иван, решен да спаси любимата си, се обърна към стари книги и забранени ритуали. Откри заклинание, което обещаваше да прогони злия дух, обсебил Мария.
И ето ги сега, в този зловещ час, готови за последен, отчаян опит.
Иван започна да произнася думите на заклинанието, а Мария, сякаш в транс, се гърчеше на пода. Изведнъж, светлината на свещите угасна, а стаята се изпълни с ледена смрад.
В ъгъла, сякаш от нищото, се появи създанието – огромно, с окървавени зъби и горящи очи. То се хвърли към Иван, но той, воден от любовта си към Мария, не трепна.
Продължи да изрича заклинанието, а от устата му изригваше поток от светлина. Създанието изрева от болка, отдръпна се и изчезна в нощта.
Иван се обърна към Мария, очаквайки да я види освободена от злия дух. Но вместо това, видя отново само празен поглед.
В този момент осъзна ужасната истина. Заклинанието не беше прогонило злия дух – той се беше вселил в него...
Сега Иван, обсебен от същото същество, което бе откраднало любимата му, се озъби зловещо. И вятърът, сякаш доволен, усилваше своя вой - пееше химна на една кървава сватба...
*текстът е генериран с АI на Google - Gemini
Вълните се плискаха леко по гондолата, а слънчевите лъчи се отразяваха в каналите на Венеция. Мартин и Мария седяха прегърнати, наслаждавайки се на романтичната атмосфера.
Днес беше 14 февруари – Свети Валентин. Мартин изненада Мария с пътуване до града на любовта. Още с пристигането си се потопиха в магията на Венеция – тесните улички, старинните сгради, гондолите, плаващи по каналите.
Вечерта Мартин резервира маса в ресторант с изглед към площад Сан Марко. Под звуците на жива музика, те се наслаждаваха на вкусна храна и вино.
След вечеря се разходиха по Рива degli Schiavoni, хванати за ръце. Звездите блестяха над тях, а отражението им във водата създаваше неповторима гледка.
Мартин спря пред Мария, коленичи и извади малка кутийка. „Мария, ти си жената на моя живот. Ще се омъжиш ли за мен?“, попита той с треперещ глас.
Сълзи от щастие бликнаха в очите на Мария. „Да!“, отвърна тя, прегръщайки го силно.
В този момент, гондолиерът им подари букет цветя и бутилка шампанско. „Поздравления за вашия годеж!“, каза той с усмивка.
Мартин и Мария се целунаха под звездите, щастливи, че са намерили любовта в най-романтичния град на света...
След години, Мартин и Мария се връщат във Венеция, за да отпразнуват годишнината си. Разхождайки се по тесните улички, те се натъкват на магазин за гондоли.
Влизат вътре и забелязват гондолата, в която са се возили преди години. Оказва се, че гондолиерът е баща на Мартин, който е решил да им направи този мил жест.
Разчувствани, Мартин и Мария се качват на гондолата и се отправят по каналите на Венеция. Спомените нахлуват, а любовта им е по-силна от всякога.
В този момент, те осъзнават, че Венеция е не само градът на любовта, но и мястото, където е започнала тяхната приказка.
* текстът е гененериран с новия AI на Google - Gemini, който замени наскоро Bard