Актьорът Боян Арсов чете моето стихотворение "Целуна ме през маската"

"Остави на мира сърцето ми!"

неделя, 30 декември 2012 г.

Благодаря за 2012-та!

Едно денонощие преди да си отиде 2012-та искам да благодаря на приятелите ми и на хората, които бяха до мен през тези 365 дни. Които ме подкрепяха, окуражаваха и вдъхновяваха. 
Добра или лоша, и тази година ще отмине. Ние ще остареем още малко, въпреки че се радваме на новата година. Какво празнуваме? Това, е че сме остарели или неизвестността на 2013-та?
2012-та скоро ще стане история. В нея ще останат много спомени. Някои завинаги ще останат там...
Пръснати по света, ще вдигнем наздравици.
Наздраве за 2013-та! И за любовта, която наистина е пo-силна от всичко.

сряда, 26 декември 2012 г.

двама




Твоето сърце
е и моето.
Твоята сърдечна болка
е и моя.
И каквото усещаш –
го усещам и аз:
Ако в окото ти влезе песъчинка,
и моето се насълзява.
Ако те мъчи жажда,
и аз искам да пия.
Ако оставаш без дъх,
и аз не мога да дишам.
Ако умираш в тъмната гора на миналото ни,
и аз ще те последвам.
Ние имаме различни имена,
но едно сърце.
Пулсирай, сърце,
пулсирай за двама.

Защото, ако единия от нас го няма,
повече няма да има
двама. 






сряда, 12 декември 2012 г.

Супер промоция на 12.12.12


















Само на 12.12.12 г. супер промоция на романа OMG [Момчето, което искаше да убие Смъртта].
Всеки, който поръча книгата на  e-mail на omg@dir.bg, получава с нея коледен подарък .
Само на 12.12.12.

понеделник, 3 декември 2012 г.

Аз съм роб















Гледам телевизия и някаква банка ми рекламира като бонус -  кредитна карта. Но, хора, кредитната карта е робство, не бонус. Кредитите и кредитните карти ни направиха алчни консуматори на печки, перални, телевизори, смартфони, таблети и какво ли още не.
Но робството на банките не е единственото. Аз съм роб на Топлофикация София, на Софийска вода, на ЧЕЗ и другите монополни фирми, които ни вменяват, че сме длъжни да им плащаме като феодални селяни, щом ни поискат пари, но ние нямаме никакви права – спират ни водата и тока, когато си искат, с каквото решат обяснение или без никакви обяснения. Но никоя от тях да ни е изплатила и 1 стотинка обезщетение за причинено неудобство, оставяйки ни без вода например по цял ден (за студената) или по 45 до 60 дни (за топлата). И когато сменят тръбите, същите нови, подменени тръби пак аварират след 2-3 седмици, а ние, робите, пак стоим без вода.
Аз съм роб на мобилните оператори. Плащаш им каквото си изговорил и каквото не си. Те могат да ти пратят съдия изпълнител за несъществуваща сметка отпреди 11 години, въпреки, че според решение на Върховния административен съд текущите плащания имат 3-годишна давност. И въпреки, че нямаш такова задължение. Но ако успеят да те стреснат, защо да не ти вземат 100, 200 или 400 лв. за сметка отпреди 11 години на стойност... 30 лв.
Аз съм роб и на Столична община. Като гражданин нямам никакви права, само задължения. Длъжен съм да си регистрирам и чипирам кучето, да му събирам изпражненията с торбичка, но общината не ни дава градини за разхождане на кучетата, каквото има на Запад и в не толкова далечен Бургас. А и не съм видял г-жа Й. Фандъкова да събира изпражненията на уличните кучета.
Аз съм роб.
И нямам никакви права.
И това се случва в най-свободомислещия 21 век, в който човешките права са нещо неоспоримо и свято.
Аз съм роб. Сложете ми вериги и ме изпратете да въртя веслата в някоя римска галера. 

неделя, 2 декември 2012 г.

Last Christmas
















Миналата Коледа беше самотна.
Нямаше кой да направи сарми,
нямаше кой да омеси погача
нямаше кой да подпали неволно
кърпата, с която завихме погачата.

Миналата Коледа не се обади.
Нямаше sms,
нито картичка във Facebook.
Не си спомни за мен
или поне не ми го показа.

Тази Коледа ужасно прилича на миналата.
Чак се чудя да не са близнаци!...

И се чудя дали още ме помниш.
Дали помниш леглото ми,
вкуса на устните ми
и топлината на моето тяло
в студените зимни нощи.

И цял живот ли ще бъде така? 

понеделник, 26 ноември 2012 г.

Синевата... идва



Coming soon

художник на корицата: Давид Манолов
фотограф: аз

сряда, 21 ноември 2012 г.

Започна ГКП (Голямата Коледна Промоция)




Започна ГКП - 
Голямата Коледната Промоция на романа 
OMG [Момчето, което искаше да убие Смъртта]. 
За поръчки - mail omg@dir.bg. 
Корична цена - 10 лв.
С всяка закупена книга - коледен подарък.

сряда, 14 ноември 2012 г.

Мила ми Венето (Марковска)



                                                                                           С извинение, по Ботев 


Мила ми Венето (Марковска),

Ти толкова много искаш да станеш конституционен съдия, че не те вълнува каква невероятна каша забърка в цялата държава. Ти не се интересуваш от честта на съдебната система, ти гледаш само себе си и тоя пост, който ще ти даде 9 години комфорт. Та 9 години мандат няма нито премиерът на републиката, нито главният прокурор. Само патриархът (Бог да го прости Максим!) e доживотен.
Ти, Венето (Марковска), ще влезеш в най-нова история на държавата като първия човек, сътворил гаф, който не е послушал съвета на министър-председателя да се оттегли. Ти искаш и в Конституционния съд да показваш червените си костюмчета, състоящи се от сако и пола. А помниш ли онази жена с голямата джувка? Нели Нешева, директор на Здравната каса, дето и тя обичаше за си показва костюмчетата, но подаде оставка.
Мила ми Венето (Марковска), не карай пак София и Брюксел да си говорят през медиите заради тебе. Не излагай и себе си, и държавата ни.  
Иди си в онази къщичка край морето, ако има такава.
Почивай си от тая шумотевица, дето предизвика по върховете на няколко власти – и законодателната, и съдебната, и изпълнителната. Защото нали знаеш - когато гръм удари, как ехото заглъхва.


14.11.2012
София

Аз 

петък, 9 ноември 2012 г.

Лицемерна скръб на безбожен народ


Лицемерно скърби целият български народ в деня на национален траур по повод смъртта на патриарх Максим. Хора, които според мен, ходят в църква само на Цветница и на Коледа, се редят на опашки, за да видят ковчега с мъртвеца.
Какъв процент са истински вярващите българи? По-възрастните, които живяха в безбожния комунизъм, или по-младите, които живеят виртуално в социалните мрежи, палят се по паркур и пой (което всъщност не е никак лошо, аз харесвам паркур и  пой). 
А християнската традиция за сбогуване с мъртвите, е садистично-мазохистична. Излагането на показ мъртвеца в ковчега, вместо начин да му кажеш последно „сбогом”, се превръща в безсмислен показ на едно безжизнено тяло.
Блазе му на този, който е живял 98 години! Но колкото повече е живял един човек – толкова повече мъка е видял.
И не е ли лицемерно да отдаваш последна почит някому, ако приживе не си го уважавал и обичал. Ако приживе той не е чул добра дума от теб, ако не е видял в очите ти радостта, ако не е усетил съпричастност в ръкостискането ти. Какво му даваш с това, че когато той вече си е отишъл от този свят, заставаш пред ковчега му, скланяш глава и целуваш безжизненото тяло?
Защо всички толкова лицемерно скърбят днес?
Бог да ги прости мъртвите!  

четвъртък, 1 ноември 2012 г.

Лицемери ли сме в Деня на народните будители?



Скептичен и резервиран съм в Деня на народните будители днес, 1.11.
Защото:
Някои от хората, на които се възхищавах като дете и заради които поисках да стана журналист, се оказаха агенти на Държавна сигурност.
Други се оказаха нечистоплътни... духовно.
Трети гледат повече в портмонето си, отколкото в писалката.
Казват, че трябва да помним будителите. Че трябва да има нови будители.
Защо?
Защо трябва да слагаме етикети на хората около нас или на самите нас.
Аз просто водя един сутрешен блок, в който се опитвам да събудя хората приятно, за да е хубав денят им.
Пиша каквото си искам в моите книги, без да се съобразявам дали текстът ще се хареса на писатели, близки до ЦК на БКП...
Според мен, лицемерни сме днес, говорейки за 1.11. като Ден на народните будители.
Защото не помним кой е Паисий, знаем го само като „Паисий кючек".
Не помним Раковски, знаем го като улица в София.
Не знаем кой е авторът на „Вятър ечи, Балкан стене”. Мислим, че е песен на Слави Трифонов.
Затова съм скептичен и резервиран на 1.11. , Деня на народните будители.
А ако някой иска -  да ме опровергае. J

сряда, 31 октомври 2012 г.

OMG. The boy who wanted to kill Death





        








              
              Chapter 4
              Several exhalations of life

 
           Peter Sunshine was standing before the Spring of life where somebody had placed a plate with his name on it. The Spring was gradually running dry.
The sensation of seeing the inevitability of one’s own death could not be compared with anything else. Except with death itself.
However, since Peter had never died before, he didn’t have a clear idea what exactly death was. Yet, he felt the ghostly embrace of something that resembled a try for an icy kisshe had experienced a similar sensation during his granny’s funeral – he remembered the open coffin in the church, all the relatives were supposed to walk by the body of the old woman for a final farewell. Peter had cried the previous night, he didn’t cry at the funeral, but his eyes were misty and watery, one could see the grief in his eyes. He saw everybody touching the dead woman’s hand, while walking past the coffin and realized that he was supposed to do the same. “That’s the proper thing to do!” He didn’t have any idea who had made up this rule, he wondered who could determine what was proper and what wasn’t. He took his courage though; he stopped by his granny’s body and touched her dead hand with his little palm. The icy taste of death pierced his body, at first he felt as if the dead woman would grasp him by the hand that very moment, and drag him right into the coffin with her. He instinctively moved back, he almost toppled down the huge vases full of flowers, placed near the coffin.
Afterwards, all night he saw coffins in his dreams; coffins that were opening and closing. All sorts of dead people were laying in them; people with indistinct faces who were calling him, trying to reach him with their hands in the dark. He was pulling himself back so desperately, that at one moment he fell down from his bed.
Peter Sunshine was only ten years old but he realized he was going to die.
His Spring of life was running dry and he had nowhere to get life-giving water to fill the Spring up. He neither had the strength to do it, nor did he know where to find this life-giving water...
.
*   *   *

There, at the foot of the Sunnypeak mountain, Tommy Sunshine didn’t know his brother was going to die. He had the feeling though, that Peter was in great danger, and that he had to hurry up and find him before it was too late. 
Tommy set off as Peter had directed him in the dream – he had to pass through nine mountains to reach the tenth one – right at the end of the world. Jack, the Dalmatian was dogging his footsteps, so closely tailed after him, that from a distance, the boy and the dog appeared as one whole.
The older of Sunshine brothers had undertaken his journey to save Peter, but he didn’t have any idea what to expect. He didn’t know what obstacles and dangers he was about to go through. He didn’t know that those nine mountains wouldn’t be the greatest hardship at all. On his way to the tenth mountain he was going to come across creatures no one else had ever seen before. No one before had ever dared to go to the Black Castle, where the Black man lived. Moreover, he didn’t know where exactly he was going...

*   *   *

The, in the Springs of life Garden, inside the Black Castle, Peter was about to faint once again after he had been ravished by the Black man’s magic chest. He felt his breath was pushing to exhale out of his mouth, never to return again. He rubbed his eyes, which were gradually losing images of the surrounding world and kneeled down by the Spring. He felt dizzy, he could not keep his balance, so he laid down on the stone flooring between the Springs and he seemed to have surrendered. The robin bird in his bosom tried to flutter with its wings, and then it grew quiet
A beautiful lady dressed in a purple mantle, standing under an arch on the upper floor, was looking down at Peter who was lying there – unconscious and helpless.

*   *   *

Wandering through the trails of Sunnypeak mountain, Tommy didn’t have time to rejoice at the two newborn foxes, that had slept well the previous night and, now, were playing in the grass. Neither had he time to watch the lonesome doe that had come to the creek, nor to listen to the bird songs. The mother fox took a careful look at the boy from the bushes, she was calm – the boy had not caused any harm to her cubs.
Now, he had to walk all the long way to reach Peter as soon as possible.

*   *   *

There, in Sunnytown, a bitter feeling woke Mrs. Sunshine up. She felt as if something pierced her heart, the same sensation one experiences shortly before he gets stricken by heart attack. Elena had been up almost all night, not only because of the black clouds that were threatening the town; Elena just couldn’t accept the fact that another day had passed and the police could still not detect any traces of Peter. Nobody had called or messaged her with a ransom demand; there was no evidence of a sinister crime in the woods, or in the trunk of a car, abandoned in the fields, for example... There was…nothing. This lack of information, the fact she didn’t know what happened to her child was worse than the waiting itself. Nothing terrified her more than the thought that the worst could have happened to her child... the most frightening thought for a parent…
Elena Sunshine quickly washed her face and went to the kitchen.   She hadn’t forgotten her daily duties and care for her husband and Tommy, so she decided to make some crispy little patties for breakfast. Mr. Sunshine always got up early in the morning to go to the confectionary first, he came back home every morning at 7.30 and they always had breakfast together – the four of them.
The three of them now… Elena didn’t know where Peter was, she didn’t have any idea whether he had anything for breakfast at all.
She entered the kitchen and took the large glass bowl to whip the eggs in it. She took the bowl with one hand, then she turned to take the white cotton kitchen towel to mop it and… she dropped the bowl.
The glass bowl fell and broke into dozens of pieces on the floor.
There was a note on the table.
Mom, I’m going out there to save Peter.Don’t you worry, everything is going to be all right. We’ll be back the moment the Sun rises again above Sunnytown. Wait for us. Tommy.
Elena Sunshine realized that only two people had remained in the house for breakfast. Eating was the last thing though, that would interest her and Mr. Sunshine  - that and the following mornings.
Both their sons had taken the roads of destiny. Nobody knew where these roads would lead them, nobody knew how long one should follow these roads to find salvation. If salvation were to be found at all…

*   *   *

Peter who had collapsed near the Spring of life, was still lying there lifeless. Being only 10, he was a brave boy. He knew how to fight and not to surrender.
The elegant lady, dressed in a crimson mantle, who had been watching him from the second floor of the castle, pushed a brick in the wall and entered in a dark room which in reality wasn’t so dark. There was no light there at all, but all the objects could be clearly seen, because of the thousands of monitors that made the darkness visible. There, on these huge monitors the woman was watching the life of different people men, women and children, various people who were at their work place, at their homes, at the supermarket, at the cinema hall, visiting their neighbors’, at the hospital, in the maternity ward, or sitting on a bench at a bus stop...  
The woman was examining their lives. Some of the monitors died out occasionally, never to start again...

*   *   *

Tommy had easily got over Sunnypeak and was climbing up the second mountain now. He wasn’t feeling any fatigue, Jack was full of energy too, which made the boy hurry along. He had no time to waste
The second mountain was a woody onethree different woods covered its slopesThe Orange wood, the Sheet Iron wood and the Silver wood. These three areas were clearly outlined, as if they had no common ground they seemed to exist essentially. Tommy wondered for a moment – which of the three was the most frightful one... He didn’t really know what sort of sensation fear was. A coward would not start looking for his brother, who had been kidnapped by a magic black chest. Jack found all of the three forests equally exiting - he would sink into the fallen leaves and play with them, he would find a stick and gnaw it for fun on their way through the forest. The Dalmation didn’t know that tin and silver are no good for gnawing at all. He didn’t have the slightest idea who was lurking behind those trees.

*   *   *

There, in the Hall of Life, the woman was holding something that looked like a remote controlit was, though, larger and pliable a sponge-like object. With this remote control the woman managed to control all the cameras that showed the lives of thousands of people. She was able to have a look at all the objects around those people, as well as the other people. She would draw the lens to certain faces so close that you could see the pores of their skins. Then she would blur the images, twisting the cameras, choosing some sudden standpoints towards the Living World.

*   *   *

Tommy and Jack passed the Orange wood and made their way into the Tin wood. The boy told himself he had to look out for dry sticks or weeds that could cut him. The dog sniffed around, and not detecting any tasteful smells, lost interest in the wood and just kept on following Tommy – they were like two silhouettes, merging in one image.
They were approaching the Silver wood.
Tommy had read piles of books and lots of films about vampires. He knew vampires could be killed only by a silver bullet. And in this forest you could find silver for a load of silver bullets! He only hoped he wouldn’t have to use the silver for this purpose. Moreover, vampires ruled at night, and it was a day in the Silver wood.
The farther they walked from Sunnytown, the clearer they could see the black, cloudy shield that was hanging over the town. With each pace it became lighter and sunnier. Oddly, the clouds had seemingly marked the exact borders of the town and looked like an ugly lid. Only, there was no one there to roll this lid out of the town...
The sky was sunny above the Silver wood, the trees reflected the sunny rays like mirrors now and then, and all that light was dazzling the boy and his loyal friend – the Dalmatian Jack. The rays were tickling the dog’s nose, making him sneeze.  The black spots on his fur didn’t look so black under the sunny rays. Those silvery reflections dazzled Tommy as well, he wasn’t quite sure they were walking in the right direction but ever since they had set out, he had the feeling that he didn’t need to think where he was going. Somebody or something was just guiding them. He just had to confide in his feet – they knew where they were going.
The silver arms of the trees resembled frail and fragile icicles. Nevertheless, the wind scampered among them, making a weird whizz that sounded a bit scary, but Tommy had promised himself that he wouldn’t be afraid of anything.
Jack suddenly stopped and started choking.
Tommy turned round, squatted for a moment and patted the dog’s back.
He drew back immediately, as he felt as if an invisible, ice-cold hand was holding the dog’s throat. Jack couldn’t breathe. Then, in the silvery reflections of the nearby trees, he saw clearly the dog’s breath as it was floating out of the dog’s mouth. The dog’s breath curved up in the air like a cuckoo clock spring that was about to break any moment...
Something was sucking the dog’s breath away.
Tommy had no idea what to do. He started waving his hands around to chase away the invisible assailant, but his arms swung around without direction, making him look like a broken windmill.

*   *   *

There, in the black castle, Peter was still lying near his spring of life, without showing any signs of being here, within these boundaries, without being aware that his brother had already set out from Sunnytown to come here.

*   *   *

Jack’s breath was coming out of his mouth like a thin thread. Tommy couldn’t believe that the dog’s life depended on this thread. He was careful not to make a sudden move, or else, he thought, the thread would just tear up...
Tommy didn’t know that the Whispereaters lived in the Silver wood. They were distantly related to the Shapeshifters and the vampires. They were invisible creatures, therefore they would easily take their victims by surprise. The Whispereaters served the Black Man. They had voluntarily offered him to attack the people who were passing through the Silver wood and thus they took some new breathless bodies to the Black Castle.
The Whispereaters were invisible. The elderly people told stories about them – the Whispereaters usually walked barefoot and left no traces. The only sign of their presence was the weird whisper that their miserable victims used to hear seconds before being attacked in the woods. The Whispereaters didn’t smother their victims; they usually sucked their breath out. A whisper that ate human breath… It sounded really scary...
But Tommy was unaware of all these things. He was about to learn the truth in a very little while.

*   *   *

The elegant lady, dressed in a crimson robe, took the remote control that helped her control the life screens of thousands of people, and left it on a table that was in the corner of the huge hall, then walked away. She stopped for a while at the marble terrace, took a brief look at Peter who was lying on the stones, then walked on, to the right watch tower where the Black man had already been waiting for her.  


*   *   *

Tommy turned sharply around; he had heard some noise from the silver bushes. Jack’s throat was wheezing, his was about to lose his last reserves of breath. 
Then, Mother Fox of Sunnytown jumped out of the silver bushes.
She was a grateful vixen; she knew how to appreciate a gesture of kindness. Earlier, while crossing the mountain, Tommy didn’t hurt her children who were playing jauntily in the grass.
The Whispereaters in the Silver wood could be defeated only by a Silver Fox. This one was the right one.
  The Fox jumped upon the invisible assailant who had taken Jack, she bit the Whispereater’s hand that was holding the dog. Several drops of blood trickled down on the silver leaves. The creature that was trying to take away the dog’s life lost its invisibility when it was wounded. 
Suddenly Tommy and the stressed dog saw a crooked, gnomish creature that had four, instead of two lips. It looked more like an ant-eater if you looked at his muzzle. The whispereater tried to break free from the fox’s bite, but the fox was holding him tight. The mother of the two fox cubs, who weren’t aware they would become exactly like her one day, shook the whispereater. It was a little, gnomish creature and she tossed him towards the nearby silver tree. A silver stick stubbed him right in the heart, his body shrunk and he disappeared for a few seconds. Vampires vanish exactly the same way when you shoot them with a silver bullet, Tommy recalled.
Not only was the Silver Fox a grateful animal, but she was well mannered, too.  Tommy was not surprised when she spoke to him in a human language and told him she was sorry she’d come a bit late, because she couldn’t find anybody to take care of her cubs. The Fox told him what sort of creatures the whispereaters were and warned him to be careful, because they never went hunting by themselves. It was quite possible that other whispereaters were stalking in the bushes at that moment...
Meanwhile, Jack was still coughing, which was very unusual for a dog. He even took his paw in front of his mouth, because he too, was a well-mannered dog. The worst had passed though, the Dalmatian was quickly recovering. The whispereater hadn’t taken his breath away, after all.
The vixen was surprised that the whispereater had attacked the dog instead of Tommy. When she mentioned the Black man, whom the whispereaters served, her words convinced the boy they were going in the right direction. The fox was still at a loss, why Jack had been chosen for a victim. She suggested that this dog was a very important dog because these ugly creatures had tried to leave him breathless.
Tommy realized that someone obviously didn’t want the dog in this rescue trip and at that instant he realized how fortunate he was to have Jack.
The vixen escorted them through the Silver wood. They parted and hoped they wouldn’t need her help again. She showed Tommy a short cut to the third mountain and warned them to look out for the itching ants. One bite by these ants could cause a terrible itch on the whole body of the victim.
Then the silver fox disappeared in the Silver wood, she had to go back to her two cubs. They were waiting for her to tell them the good night fairytale about the ugly creatures that sucked human breath...
Tommy and Jack went on ahead. The dog didn’t look so confident in his walk, but he was doing his best to follow the boy closely. The elder of the Sunshine brothers frequently turned back to see if his friend was all right.

*   *   *

The Black man was standing there, in the right watch tower of the black castle. He was waiting for the lady in the crimson robe to come. A little notebook was lying on the table. If one looked carefully, one would notice the drops of blood on the leather cover of the notebook.

          
      
      преводГергана Бахчисарайцева


четвъртък, 25 октомври 2012 г.

Кучешко сърце



Заедно с Диана Костова сърдечно благодарим за подкрепата и за голямата посещаемост на прожекцията на документалния филм "Кучешко сърце" в кино "Одеон" на 23 октомври. Радваме се, че толкова много хора не са безразлични към това, че кучетата също имат сърца.
Поради големия интерес към филма, подготвяме прожекции и извън София - в Пловдив, Плевен, Сливен, Варна, Стара Загора, Велико Търново и други градове. Допълнително ще обявим датите и местата на прожекциите.














вторник, 16 октомври 2012 г.

ПОКАНА


вторник, 2 октомври 2012 г.

Някой на вратата тропа
















Беше полунощ. И беше вчера -
времето на тъмните неща.
И, обременен от суеверията,
аз не можех да заспя в нощта.

Нещо лошо щеше да се случи.
Нещо страшно дебнеше във мрака...
Легнало до мен във хола, кучето
не очакваше от тъмното атака.

Нямаше трикраки таласъми,
нямаше и еднооки сови.
Изтощен от дългото безсъние,
виждах в сенките наоколо прокоба...

Нещо лошо щеше да се случи.
Нещо страшно дебнеше във мрака...
Стреснах се от нощното беззвучие -
някъде отвън щурче проплака.

P.S.
Но няма на нощта да се предам,
ще изкъртя на луната кинескопа.
Повече не искам да съм сам.
Някой на вратата тропа.

сряда, 19 септември 2012 г.

За първи път в България video book




Starring: Василена Гръбчева, Диана Костова & Даниел Петканов.
Producer: Иво Тодоров.
Coming this year 2012

неделя, 2 септември 2012 г.

За първи път в България video book























Един мъж. Две жени. Три сърца. Едното - разбито.
За първи път в България - video book.
"Broken Heart" (video book).
Starring: Василена Гръбчева, Диана Костова & Даниел Петканов.
Coming soon.

събота, 1 септември 2012 г.

Coming soon


събота, 25 август 2012 г.

Self-destruction


















Няма вече белоцветни вишни.
Няма къща, няма двор.
Умори се да твори Всевишният...
Аз съм заключеник в мрачен затвор.

Неподвластни на природата
птиците небе кълват.
Лутането е на мода,
аз не мога да намеря път.

Няма кой да ми прекрачи прага,
няма сови в сляпа тишина.
Самотата е облагата,
за която жертах вечността.

Няма вече белоцветни вишни.
Няма къща, няма двор.
Есента на късните въздишки
взе от мен последното листо.

Не намирам смисъл да остана,
няма вече нищо белоцветно...
Взех си сърцебиенето в раницата
и - през девет земи - та в десетата.

вторник, 21 август 2012 г.

Where have you been



















Къде беше, когато нощта -
кърваво-лунна - не можеше да заспи?
Къде беше, когато нероденият ми син
умираше, премазан от гнева на мрака?

Къде беше, когато влязох в празната стая
и вътре намерих изкорубена сянката ми?
Къде беше, когато нахалните спомени
се опитваха да ме превърнат в минало?

Къде беше, докато събирах сили
да ти кажа, че завинаги ще те обичам?

неделя, 12 август 2012 г.

LND in my heart




Big Ben, London
Photograph by Vaibhav Dubey for National Geographic Photo of the Day 12 August 2012

четвъртък, 2 август 2012 г.

Толкова много те обичам, Тара


















Толкова много те обичам, Тарка,
толкова много, толкова много!
Когато сутрин тичаш в парка,
когато болна си и се тревожа.

Толкова много те обичам, Тара,
толкова много, толкова много!
Когато чакаме на светофара,
когато вечер спиш в леглото.

Толкова много обичам да заспиваш на ръката ми.
Толкова много обичам да заспиваш на сърцето ми,
Тара...

неделя, 29 юли 2012 г.

четвъртък, 26 юли 2012 г.

петък, 20 юли 2012 г.

Илинден


















Облаци се трупат. Черно е небето.
Господ се разхожда в огнена карета.
Почва лятна буря – нощна литургия,
пламенна молитва към Свети Илия.

- - -


Падна гръм във храма, сводът се разцепи

и със дъжд лечебен си измих ръцете.
Гледаха смълчани всички еретици,
сякаш още бяха с вързани езици.
Жертвеникът пламна - освети лицата,
всички люде бяха с образ на деца.
Слепите навярно чудото видяха –
как се преобърна божията стряха.
Не повярва само мургаво момче,
то бе със корона - трънено венче.
В джоба му дрънчаха семки и бонбони,
на верижка златна носеше икона.
Блудница красива му поднесе устни,
но момчето яхна коня и препусна.
Вятърът погали белите му дрехи
и смехът му хукна – да надбяга ехото.
Лятна нощ го следва – плаха монахиня,
а луната беше като сочна диня.
Гледаше момчето звездния бостан,
огладняло беше – като великан.
И тогава срещна скитник чудноват –
беше в дълго расо, със неясен цвят.
Двамата се спряха под върба сълзлива,
а през пътя – старец си ореше нивата.
Скитникът прекръсти три пъти момчетo
и с очи зелени призова небето.
След това му даде хляб една филия.

Скитникът замислен бе Свети Илия.

сряда, 18 юли 2012 г.

Не ме

















Не ме поливай с лятната жега.
Не ме насищай с безводие.
Няма слънце в утрото тегаво.
Аз съм от скучната лятна порода.
Не ме ласкаят случайните думи,
не ме боли окървавено коляното.
Насред лятото - на пълнолуние
свиря на мойто безструнно пиано.
Не ме третирай като плажна хавлия,
не съм крем за слънце в зрялата ръж.
Аз ли съм онзи проток Илия,
дето заключил небето за дъжд?
Не ме поливай с лятната жега,
не ме насищай с безводие.
Аз съм овчаря, изгубил си гегата...
Ти си следлятното плодородие.

неделя, 1 юли 2012 г.

В памет на майка ми (днес се навършват 7 г. от смъртта й)




МОМЧЕТО И МИСЪЛТА ЗА БОЛЕСТТА НА МАЙКА МУ


Пътят минаваше през пустинята. Но той не тръгна по него.
Вече никакви пътища, алеи, пътечки и кози пътеки нямаха значение. Заблуждаваше се, че може - заради работата, дребните всекидневни радости и малотрайните плътски удоволствия – да изтласка някъде назад в мислите си Мисълта за болестта на майка си. Но не беше възможно.
Всички илюзии за истински и неистински майки, всички детински страхове и съмнения нямаха вече никаква власт над разума му. Веднъж му се прииска, както когато приятелят му падна на камъните и рани тежко главата си, да изтича през девет земи в десета, да напълни пистолета с жива вода, да се върне, да напръска с нея майка си и тя да се вдигне от леглото. Но вече нямаше десета земя (беше я унищожило съвсем наскоро унищожително земетресение), а водният пистолет не можеше да му бъде от полза - преди много години в цевта беше заседнала една капка (и този пистолет сега не вършеше никаква работа нито като воден, нито като пистолет).

* * *

Майка му лежеше по-бледа от Ева, по-тиха от изплашеното Момиче с розова панделка, по-незабележима от не-роденото дете от Мъглявината на бъдещето...


* * *

Даже не знаеше дали се страхува. Страхът вече не беше усещане, което го плашеше. Страхът беше само спомен от едно не-негово минало, когато пред собствените му очи родителите му побеляха, раменете им се отпуснаха, бръчиците край очите им се смесиха с бръчките на челото, умората от годините натежа в краката им денем, когато се опитваха да се разхождат в парка, и нощем – щом започнеха да сънуват една безкрайна младост и напразно се опитваха с палеца на десния крак да отметнат завивките....
Те остаряваха много по-бързо. Той - по-бавно, но също така сигурно.
Виждаше какво бъдеще на не-обратима не-мощ му предстои и още повече се потискаше от мисълта за не-родения си син.
Виждаше. Усещаше как майка му и баща му вървят към края на една пътека – не-предвидима и не-реална. А той ги следваше – сляпо ли, воден от предопределение ли или избрал сам същия път...

* * *

Нямаше луна. Нито една улична лампа не светеше. Но по леглото на майка му ходеха сенките...
Жената простена в сумрака. Той също. Въздухът, изпуснат от гърдите му, можеше да бъде оползотворен във въздухоплаването, ако беше собственик на въздухоплавателна компания... Задухът на юлската вечер лепнеше по-досадно от лятна муха.
Търсеше някакво спасително действие - реално, а не не-реално като магическите разрешавания на кризисни ситуации в приказките за лоши и добри.
И тогава си спомни, че вече беше виждал този преход на живота (към нещо друго)! И че и предишния път също се беше изненадал от странното спокойствие на баба си...

* * *

Майка му не виждаше нищо, нищо не усещаше. Понякога казваше някоя дума – не-свързана или не-очаквана. Не-логична или не-разбираема...
Но само две фрази имаха смисъл: „Няма страшно” и „Всичко е наред”.

* * *

Той се опитваше да й каже как болестта е преодолима, как има надежда, как трябва да се храни, да се движи, да вдига лявата си ръка, да вдига дясната, да сяда, да се обръща в леглото, да пие витамините и множеството други хапчета. А тя му отговаряше: „Всичко е наред”.
И всичко беше наред.

* * *

Две седмици по-късно пак седеше на леглото й и пак беше малко преди полунощ.
Държеше лявата й ръка в своята лява и усещаше ритъма на сърцето й. Нейното сърцетупане беше бавно и проточено, неговото – като на заек, зърнал ловец в гората...

* * *

Когато беше на 10 години, се разболя от бронхопневмония и беше толкова зле, че нямаше сили да върви сам до поликлиниката (която беше само на 50-тина метра от дома им), за да му бият инжекция. Почти бяха стигнали, когато му прилоша. Още тогава беше високо и слабо момче, а майка му – дребна жена; беше може би поне с една глава над нея. Но когато му премаля, тя го взе на ръце и го занесе до поликлиниката...
А сега, когато е толкова болна и крехка, него го беше страх да я взема на ръце...

* * *

Две години по-рано го заболя стомахът. Долу ниско вдясно.
Лекарят каза, че веднага трябва да го оперират от апендисит. Преди да се е спукал.
Докато го караха на носилка към операционната зала, единственото лице край него беше това на майка му.
Когато излезе от упойката, след като го резнаха, пак видя майка си – притеснена и бледа. И той беше блед.

* * *

Още не беше тръгнал на училище.
Беше зима. Играеше си на пода в кухнята и кашляше силно. Майка му плетеше, седнала на дивана, елече.
Играеше си и кашляше.
Тя седеше и плетеше.
Внезапно майка му стана и каза: „Трябва веднага да идем в поликлиниката! Чух глас, който ми каза: Ако искаш да не изгубиш детето, заведи го на лекар, много е зле!”
Лекарят откри много тежка бронхопневмония.
После тя разказваше как благодарение на този глас бил спасен.
А той беше болнаво дете.

* * *

Беше 12-годишен и пак (както всяка поредна зима) боледуваше от бронхопневмония.
Вкараха го в болница. Толкова мразеше болниците и тяхната смазваща белота! Плачеше вечер, свит в чаршафите. Плачеше и денем, когато майка му и баща му идваха на свиждане и му носеха портокали, а някаква много гадна медицинска сестра не му даваше да ги вземе.
Един ден му бяха донесли локум. Но същата тази сестра го изяде с дежурния парнаджия...
В петък родителите му пак дойдоха, въпреки че не беше ден за свиждане. Гледаше ги през решетката на прозореца, говореше им нещо (изобщо не помнеше какво - май че иска тутакси да се махне от болницата), махаше им с ръка и плачеше. Беше болнаво дете. И много тъжно.

* * *

На следващия майка му подписа декларация, че поема отговорност за здравето му и по нейно желание, нищо че още не е оздравял, го изписват от болницата.
Отведоха го вкъщи и го лекуваха там – идваше медицинска сестра да му бие инжекции (дупето му беше като решето), пиеше много лекарства и топло прясно мляко с разбито в него сурово яйце. Лекуваха го и го обичаха. И оздравя.

* * *

Сега тя лежеше и не оздравяваше.


* * *

Нямаше луна. Нито една улична лампа не светеше. Но по леглото на майка му ходеха сенките...
Тя го потърси с ръка и го намери приседнал на леглото.
Той седеше и чакаше – да й мине треската, да спре задъханото й дишане, да се успокои...

* * *

Пак се опита да й каже, че болестта е преодолима, че има надежда, че трябва да се храни, да се движи, да вдига лявата си ръка, да вдига дясната, да сяда, да се обръща в леглото, да пие витамините и множеството други хапчета. А тя отново му отговори: „Всичко е наред”.
И наистина всичко беше наред.

* * *

Задряма край леглото й и насън пък беше онова малко дете – болно и немощно, а тя – дребната жена, майка му, го носеше на ръце съм Спасението...

* * *

- МАМО !


---
От "Момчето с воден пистолет и Мисълта за Смъртта", изд. ателие Аб, 2005 г.

Новата песен на Бойко и Деян Неделчеви по мой текст - "Безпокой"

Ти винаги ще си в ❤️-то ми, мила моя...

"Ти си синьото в очите ми"

двама: True Love

"Father", една съвременна приказка

I Lost My Heart in London

My name is Ivo

A Dog's Heart - movie trailer

Официалният трейлър на романа OMG