Актьорът Боян Арсов чете моето стихотворение "Целуна ме през маската"

"Остави на мира сърцето ми!"

събота, 31 декември 2011 г.

THX за 2011-та



















2011-та все пак беше добра година. Въпреки кризата.
И въпреки някои дентални проблеми ;)
И не само заради романа ми ОMG, който току-що излезе...
Най-вечe заради приятелите - от квартала, от работата, приятелите откакто бяхме на 20, приятелите от FB.
Благодаря ви за 2011-та!
Наздраве за 2012-та!

четвъртък, 29 декември 2011 г.

“OMG [Момчето, което искаше да убие Смъртта]” вече в книжарниците






















Новият ми роман “OMG [Момчето, което искаше да убие Смъртта]” вече е в книжарниците от днес - само два дена при настъпването на новата 2012-та година. OMG е съкращение от фразата Oh, My God (Господи, Боже мой).

Специално благодаря на хората и компаниите, които ми помогнаха да реализирам този проект:

- Издателска къща "Синева" и Христо Герогиев

- Нова телевизия и Светлана Василева, Силва Зурлева и Николай Андреев

- ЧЕЗ България.


Един ден си казах: Само Джоан Роулинг ли може да пише приказни истории?” Нима няма други момчета като Хари Потър, които са готови да се изправят в битка срещу Злото? Има, отговорих си. И седнах да пиша “OMG [Момчето, което искаше да убие Смъртта]".

Това е историята на братята Томи и Питър Съншайн, които живеят весело и безгрижно в Слънчевград. Но една нощ тъмни облаци се спускат над къщите и Питър изчезва. Страховит черен човек отвлича малки деца от всички краища на света и ги държи заключени в черния си замък... По-големият брат тръгва да търси Питър, следван от тяхното любимо куче – далматинеца Джак. Двамата преодоляват какви ли не препятствия, преди да стигнат до черния замък, като срещат хищни цветя, отровни гълъби, шептояди, скинуокър, магещици и дори едни наемен убиец... А в замъка им предстои битка на живот и смърт със... самата Смърт.


Романът вече може да бъде намерен на следните места в София:

- Български книжици - ул. "Аксаков" 10

- Книжарница "Нисим"- бул. "Васил Левски" № 59

- Книжарница "Люпен-М" - ул. "Оборище" № 75

и на други места, а както и на едро - на Книжна борса "Болид" - Дружба 1, бул. "Искърско шосе" № 19, на щанда на Жени Хаджииванова.

Книгата може да бъде поръчана и на e-mail: omg@dir.bg.



Весело посрещане на 2012-та!

сряда, 28 декември 2011 г.

Утре излиза романът ми OMG. Благодаря на всички, които ме подкрепиха























Утре, 29 декември, ще вземем от печатницата моя роман OMG. Приказна история за двама братя и за тяхната битка със загадъчен черен човек, който отвлича малки деца от всички краища не света. История за силата на любовта. И за възможния обрат - непредвидим и разтърсващо... тъжен.
За трети път ми се случва това - докато довършвах текста на финалната глава и променях съдбите на двете момчета, ми стана лошо. Вероятно заради голямата емоция, която вложих в развръзката. Или заради тази огромна отговорност на автора - да решава съдбите на героите.
Точно преди две години - в навечерието на Нова година, си казах: Само Джоан Роулинг ли може да пише приказни истории? Нима няма други момчета като Хари Потър, които са готови да се изправят в битка срещу Злото? Има, отговорих си. И седнах да пиша OMG [Момчето, което искаше да убие Смъртта].
Утре ще мога да взема книжното тяло в ръце. И читателите също.
И това се случи благодарение на хората и компаниите, които ми помогнаха в този проект:
- Издателска къща "Синева" и Христо Георгиев
- Нова телевизия и Светлана Василева, Силва Зурлева и Николай Андреев
- ЧЕЗ България.
Благодаря и на всички мои приятели, които ме подкрепяха през цялото време!
Пътешествието OMG започва утре.
Отдайте се на историята, без да страхувате!


Иво Тодоров

неделя, 25 декември 2011 г.

Коледа ни учи да не се отказваме от мечтите си














Всяка година се убеждавам, че на Коледа стават чудеса. И че човек трябва да следва мечтите си и да не се отказва от тях, дори когато всичко е срещу теб и сбъдването им изглежда невъзможно... Усилието е голямо, понякога не можеш да спиш, боли те главата, чувстваш се сам и слаб. Но накрая то, чудото, се случва. Мечтите стават реалност. И това е едно от най-хубавите изживявания. Желая на всеки да усети това щастие - на сбъднатата мечта!

четвъртък, 22 декември 2011 г.

"Коледна песен", Чарлз Дикенс



...Нямаше нищо много весело във времето, нито в града, и все пак навън се чувстваше някаква жизнерадостна атмосфера, която и най-чистият леден въздух и най-светлото лятно слънце напразно биха се опитали да разпръснат.
Защото хората, които ринеха снега от покривите, бяха изпълнени с радост и веселие, като се провикваха едни на други от парапетите и от време на време си разменяха шеговито снежни топки — къде по-добронамерени оръжия от много словесни шеги — и се смееха сърдечно, ако топката улучеше, и не по-малко сърдечно, ако не улучеше. Дюкяните за домашни птици все още бяха наполовина отворени, а магазините за плодове сияеха в своето великолепие. Имаше големи, кръгли, шкембести кошници с кестени, на вид като жилетките на весели стари джентълмени, които са се отпуснали на вратите и се катурват на улицата с целия си старчески разкош. Имаше червендалести, кафяволики, пълнокръсти глави испански лук — лъснали в дебелината си като испански кюрета, те напразно намигаха дяволито от полиците си на девойките, които минаваха край магазина и поглеждаха въздържано окачения на вратата имел. (Според един стар английски обичай, ако девойка и момък се озоват на Бъдни вечер под клонче или венец от имел, трябва непременно да се целунат) Имаше круши и ябълки, скупчени във високи, грейнали от свежест пирамиди, имаше чепки грозде, които с присъщата на търговците щедрост бяха окачени да висят от поставени на видни места куки, та при вида им устата на хората да се наливат със сладост гратис, когато минават наблизо, имаше купища едри лешници, мъхести и кафяви, припомнящи с уханието си за отдавнашни разходки в гората и за приятно шумолене на сухи листа, в които краката ти са потънали до глезените, имаше ябълки за печене от Норфък, тантурести и смугли, които правеха жълтия цвят на портокалите и лимоните да изпъква и с насъбраната си тъй накуп сочност настойчиво умоляваха и подканваха хората да ги отнесат у дома в книжни кесии и да ги изядат след вечеря. Рибите, същинско злато и сребро, поставени в стъклен съд сред тези превъзходни плодове, макар и от нечувствителна и студенокръвна раса, сякаш знаеха, че нещо става, и всички до една се движеха задъхани, като обикаляха и обикаляха своя малък свят с ленива и безстрастна възбуда.



Бакалниците! О, бакалниците! Почти затворени, със спуснати може би два кепенка или един, но през тези пролуки какво ли не се виждаше! Не само че блюдата на везните издаваха весел звук, като докосваха тезгяха, или че канапът така бързо се размотаваше от ролката, или че железните кутии за чай тракаха, когато ги вдигаха и сваляха, също както при жонгльорски фокуси, или че дори смесените ухания на чай и кафе бяха тъй приятни за носа, или даже, че стафидите бяха в такова изобилие и тъй превъзходни, бадемите така удивително бели, пръчките канела тъй дълги и прави, другите подправки тъй прелестни, захаросаните плодове така жебирани и поръсени със стопена захар, та караха и най-безстрастните зяпачи да премаляват, а след това да ги заболява жлъчката. И не беше само това, че смокините бяха влажни и месести, или че френските сливи руменееха със своята скромна тръпчивост в така богато украсените си кутии, или всичко беше хубаво за ядене и в коледното си облекло. Но и всички купувачи така бързаха, бяха тъй нетърпеливи при изпълнените с надежди обещания на коледния ден, че се бутаха един друг на вратата, блъскаха грубо кошниците си, оставяха покупките си на тезгяха и се върщаха тичешком да си ги вземат, извършваха стотици подобни грешки във възможно най-добро настроение. А бакалинът и помощниците му бяха тъй щедри и бодри, сякаш лъскавите изкуствени сърца, с които закопчаваха отзад престилките си, можеха да бъдат истинските им, та всички да ги виждат и коледните чавки да ги кълват, ако им хрумне...

вторник, 20 декември 2011 г.

OMG [Момчето, което искаше за убие Смъртта]








7 глава
Странни случки в Слънчевград


... Ако беше погледнал преди това през прозореца, г-н Ото Съншайн щеше да види цяло ято врани, накацали на тротоара – точно пред входа на сладкарница “Захарното петле”. Децата, които отиваха на училище в поредния мрачен ден, след като онези ужасни черни облаци надвиснаха над града, заобикаляха сладкарницата, стреснати от враните, които не просто бяха оцветили тротоара в черно с черните си тела, но се държаха агресивно и тракаха с човките заплашително. Затова малчуганите, свикнали да смучат захарни петлета всяка сутрин, от страх минаваха на отсрещния тротоар, готови да се лишат от сладостите, но да опазят раничките си от войнствените врани.
Вътре Ото Съншайн не чуваше птичата врява, защото разбъркваше с миксера десет яйца и купа с брашно.
Отвън враните тракаха заплашително с човките и към възрастните жители на Слънчевград, които минаваха пред сладкарницата и се опитваха да прогонят птиците, размахвайки ръце или пазарски чанти. Враните не помръдваха. Стояха като стражи на входа. Начело на птичата армия беше застанал Кралят (или Кралицата, не беше ясно) – по-едра от другите врана, която държеше в човката си парченце ябълка.

* * *

И днес, като разбра от Вилма и Арнолд, че враните са окупирали сладкарницата и никой не може да припари до кошницата със сладости, Виле не се притесни особено. От бебе той се страхуваше от враните, защото беше имал малък инцидент с една пакостлива врана, която се беше опитала да му задигне плюшеното мече, а той, едва на 7 месеца, така се беше сбил с нея, че накрая враната си беше тръгнала победена и проскубана. Виле знаеше, че и свраките, и враните са крадливи птици. И за нищо на света не би оставил отново на перваза на отворения прозорец плюшеното си мече. Но от друга страна, ако нямаше да минава край сладкарницата, нямаше защо да се бои от враните. Още повече, че от вчера имаше в джоба си две резервни захарни петлета, които може малко да се бяха поразтопили, но със сигурност бяха все така вкусни и хрупкави.
Момчето извади едно петле, усмихна се доволно, че напук на другите деца, дето все му се присмиваха, сега щеше да услади деня си, а те щяха да останат с пръст в устата, като много знаеха, разви целофанената обвивка и лакомо налапа захарната фигурка.
Изплю я веднага. Изражението на лицето му не можеше да се сбърка с нищо друго - петлето беше толкова отвратително, че чак му се прииска да повърне. Захарната фигурка беше кисела и люта едновременно, но не кисела като лимон, а като вкиснат буркан с белени домати, и не люта като бонбонче лукче, а като люта, много люта чушка...
Виле се изплю с отвращение в тревата на училищния двор и извади второто петле. Към него подходи с предубеждение. Очакваше и то да бъде толкова гадно на вкус и вече съжаляваше, че не ги е изял вчера, а ги е оставил да се развалят, макар че не можеше да проумее от какво може да са се вкиснали и подлютили само за едно денонощие!...
Не успя да опита вкуса на второто петле.
Още щом разви целофана, захарната птица подскочи в ръцете му, падна на тротоара и вместо да се пръсне на малки захарни парченца, се превърна в черна врана, която изтрака с човката заплашително и веднага отлетя.
Враната отлетя в същата посока, в която се намираше сладкарницата на г-н Съншайн.
Виле вдигна стреснато глава към небето и видя десетки други врани да прииждат от всички краища на Слънчевград и да летят в една и съща посока - към сладкарница “Захарното петле”...


--

Официалната премиера на романа OMG [Момчето, което искаше за убие Смъртта] ще бъде през януари 2012 г.

понеделник, 12 декември 2011 г.

OMG [Момчето, което искаше за убие Смъртта]




intro



Когато мракът си отиде и дойде утрото, по лицето на земята остават ужасни белези.
Защото в мрака стават страшни неща.
Много страшни.
Чак не са за разказване.






1 глава
Облаци над Слънчевград

В планината беше тихо.
Вятърът спеше в Пещерата на спомените и най-после беше оставил дърветата на мира, а двете новородени лисичета спяха под корема на майка си, сънувайки какви по-интересни игри ги очакват утре. Едно семейство катерици подреждаше хралупата си преди сън, самотна сърна оглеждаше дълго последното за деня свое отражение в потока и после отпи вода на големи глътки.
Четири червеношийки нарушаваха тишината от време на време, като пееха приспивни песни над гнездата си, докато малките се опитваха да си спестят ранното лягане и цвъртяха недоволно. На моменти беше трудно да се каже кое надделяваше – приспивните песни на майките червеношийки или врявата на малките пилета...
Въпреки птичия шум обаче, в планината беше спокойно – няколко минути преди да се спусне здрачът всички горски обитатели бяха притихнали и нощта не ги изненада – бяха готови да посрещнат летния мрак.

* * *

В подножието на планината спеше Слънчевград.
В града също беше тихо и спокойно, уличните лампи хвърляха шарени сенки по централната градска улица, на витрината на сладкарница “Захарното петле” светеше празнична торта с надпис “Честит рожден ден, Томи”, само че свещичките не бяха истински, а електрически и можеха да светят през цялата нощ, без да угаснат. В близкия безистен бездомно куче спеше кротко и примляскваше на сън, но мляскането беше толкова лежерно и лениво, че по никакъв начин не смущаваше нощта.
На оградата на семейство Съншайн топлият летен вятър си играеше със син балон, останал от неделното празненство в двора. В пощенската кутия лежеше забравена поздравителна картичка, изпаднала от големия куп с писма, които пощальонът Дитрих Кренц донесе вчера сутринта за рожденика. Далматинецът Джак зяпаше през прозореца на кухнята право в луната, но никой от семейство Съншайн не беше буден, за да го види и да му направи снимка. Децата обожаваха Джак и още повече обожаваха да щракат около него с фотоапарат – профилите и на двамата във Facebook бяха пълни със снимки на кучето – на двора, в парка, на морето, на планински излети, сам, с тях, с техни приятелчета, с родителите им, с дакела Джери... Децата толкова много обичаха Джак, че един ден г-жа Съншайн се притесни какво ще стане, когато далматинецът остарее и умре и дали Томи и Питър щяха да понесат смъртта му. Г-н Съншайн я успокои, че има много време, докато Джак остарее, но това не беше достатъчно – няколко дена поред Елена Съншайн наблюдаваше как децата играят с кучето и все повече се убеждаваше, че ако с него се случи нещо, това ще ги съсипе.
Тази нощ Джак беше неспокоен, въпреки че не скимтеше и не лаеше. Стоеше на прозореца, поглеждаше към луната, завърташе се в кръг и пак се връщаше, опрял муцуна в стъклото, което леко се запотяваше, а после парата изчезваше и навън се откриваше все същата “лунна” гледка. Тази нощ беше пълнолуние.
През четири къщи от тази на семейство Съншайн дакелът Джери също не можеше да заспи и кротко разкъсваше на дивана в хола празна картонена кутия от прясно мляко. Джак и Джери се бяха сприятелили още като бебета. Семейство Съншайн и семейство Фюш бяха приятели и двете кучета се озоваха в домовете им почти по едно и също време. Дъщерята на Фюш - Надин, си беше избрала Джери от големия зоомагазин в центъра, а Томи и Питър, като видяха малкия Джери, който тогава беше само на месец и половина, поискаха от родителите си далматинец – само седмица по-рано бяха гледали по телевизията “101 далматинци”. Купиха Джак от същия магазин.
Двете кученца заедно опознаваха близките улички, квартала и големия парк в центъра на града. Джак и Джери бяха пълните противоположности като външен вид, но и двамата бяха любвеобилни и имаха добър нрав. Затова Надин и Томи и Питър често спореха кой обича повече своето куче. В интерес на истината, синовете на семейство Съншайн нямаха комплекс за притежание – никой от тях не казваше за Джак “моето куче”, а “нашето”. Двамата никога не бяха спорили кой да си играе с него и нито веднъж някой от тях не беше ревнал пред техните за още едно кутре, за да си има всеки от тях куче.
Тази нощ Джак видя как през луната премина лека, едва доловима сянка. Ако можеше да говори, сигурно щеше да предупреди Томи и Питър, че слънчевите дни свършват за Слънчевград.
В Слънчевград, както можете да се досетите, винаги беше слънчево. Мнозина завиждаха на местните жители за това хубаво време, на което тук се радваха през цялата година. В никакъв случай обаче не беше жега – климатът беше приятно топъл и слънчевите лъчи бяха станали част от живота на хората. Както г-жа Съншайн не можеше да си представи живота на децата си без далматинеца Джери, така и никой местен не можеше да си помисли и за миг дори, че някой ден слънчевите дни ще свършат... Тук никога нямаше бури, дори и да прекапеше лек дъждец, това се случваше без слънцето да се скрие и само след минути улиците на града отново бяха сухи.
Приятно беше да се живее в Слънчевград.
Затова постоянно имаше новодошли. Строяха се нови къщи, изникваха цели нови квартали. Имаше достатъчно слънце за всички. Хората бяха усмихнати и приветливи, поздравяваха се по улиците, дори и да не се познават, правеха си малки подаръци, в сладкарница “Захарното петле” винаги имаше цяла кошница с петлета, от които малчуганите можеха да си взимат безплатно и без някой да следи вчера дали си си взел и защо слагаш едно в джоба, като друго вече си налапал... Собственикът на сладкарницата – г-н Съншайн, беше толкова усмихнат мъж, че една съседка се чудеше кога ли си почиват устните му и дали не получават мускулна треска от толкова разтягания в безброй усмивки.
Миналата седмица в крайния квартал – в подножието на планината, беше пристигнал мрачен мъж, облечен целият в черно. Ако тази нощ далматинецът Джак се беше измъкнал от къщи и беше изтичал в “Горски кът”, щеше да види, че черният мъж също седеше тихо зад прозореца и гледаше в луната. Ако някой го беше наблюдавал поне десет минути, щеше да забележи, че точно на такъв интервал мъжът откъсваше за момент поглед от луната и с малък молив си записваше нещо в малко тефтерче, което после пъхаше в джоба на палтото – сякаш го къташе до сърцето си. Друг въпрос е защо посред нощ седеше вкъщи с палто и то точно в Слънчевград.
Далматинецът Джак не видя черния мъж как се крие зад прозореца, но усети, че нещо черно пълзи към Слънчевград и точно 30 минути след полунощ започна да вие неудържимо, втренчен в луната, после спря така внезапно, както беше започнал, залепи муцуна в прозореца на кухнята на семейство Съншайн, подуши притеснено наоколо и се скри под голямата дървена маса.
На горния етаж г-н и г-жа Съншайн спяха дълбоко и воят на Джак им прозвуча насън като песен на чучулига - и двамата сънуваха едно и също нещо и то беше толкова хубаво, че нямаха никакво намерение да се откъсват от него заради воя на Джак. Само за няколко секунди г-жа Съншайн потръпна в съня си, усещайки как някаква черна сянка преминава край песента на чучулигата, но бързо се върна към предишното състояние на пълна наслада - плуваше във водите на съня като малка русалка, която не помни, че някога е имала крака, вместо опашка...
Томи и Питър обаче чуха тревожния вой на Джак и се събудиха.
Питър скочи пръв от леглото, спря се за малко, сякаш се спъна в лунния кръг, очертал се на пода на стаята, погледна през прозореца, лунната светлина сякаш проряза очите му, защото момчето се отдръпна рязко, прижумя и после разтърка клепачите си. Томи седеше сънен в леглото си и недоумяваше защо е така напрегнат Питър. Попита го какво става, Питър само доближи десния показалец до устните си и му направи знак да пази тишина. И двамата бяха притихнали в мрака, смесен на места толкова брутално със светлината на пълнолунието, че сякаш стояха на театрална сцена и всеки момент щеше да започне спектакълът, чиито реплики още не бяха наизустили.
После Питър набързо нахлузи късите гащи, които му бяха толкова любими, че чак бяха избледнели от много пране, облече бялата тениска с щампа на кенгуру отпред и хукна към първия етаж.
Долу го чакаше Джак – събрал ужасно много информация и за луната, и за черната сянка, която пълзеше към Слънчевград. Близна ръката на Питър, размаха опашка, завъртя се около него и като не можа да му каже какво точно знае, погледна го право в очите. Питър се изненада каква тъга имаше в кучешките очи и го погали по главата. Песът обаче не се успокои, а тръгна към входната врата. Питър го последва.
Когато момчето отвори вратата, кучето направо се гмурна в нощта – точкова бързо изтича навън, че Питър не успя да извика след него. Тревожно се извърна и погледна към празното антре – Томи още се размотаваше горе на леглото си, после хукна в мрака след кучето.
Джак тичаше право към “Горски кът”. Питър тичаше след него.
Крайният квартал на Слънчевград спеше спокоен сън, само една къща – почти в подножието на планината, светеше.
Черна сянка премина през прозореца на къщата. Мъжът, облечен целият в черно, забързано пак записваше нещо в малкото си тефтерче. Лаят на Джак го стресна, прибра набързо тефтерчето във вътрешния джоб на палтото, загърна се в него като фокусник и щракна с пръсти. От мрака на стаята изплува някакъв сандък, мъжът вдигна капака и се напъха в него сякаш това беше най-нормалното нещо на света. Когато суматохата в къщата замря, пълнолунието отвън освети стаята и Питър, който вече беше дотичал до къщата, видя, че тя е абсолютно празна.
Кучето скимтеше пред вратата и сякаш очакваше някой да му отвори. Питър го извика, заедно заобиколиха къщата и момчето надникна през задния прозорец – и тази стая беше празна, толкова празна, че лунната светлина му позволяваше да види паяжините около лампата на тавана.
Питър и Джак се върнаха при входната врата и момчето реши за всеки случай да почука. Не знаеше какво търси тук, защо е дошло накрая на града посред нощ, не се опитваше да разбере кучето ли го беше довело или беше чуло някакъв шепот в нощта, която сякаш го викаше.
Събра кураж и почука на вратата.
Вратата се отвори сама още при първото почукване.
Кучето наостри уши и започна да ръмжи. Питър се опита да го успокои, но не успя. Джак ставаше все по-изнервен и сякаш дебнеше нещо в мрака на къщата и всеки момент щеше да се нахвърли върху него.
Но вътре нямаше никой. Питър се убеди в това, когато прекрачи прага и направи бърз оглед на помещението, после огледа и останалите две стаи. Но нямаше какво толкова да оглежда, защото вътре наистина нямаше нищо – нито мебели, нито дрехи, нито дори изсъхнала огризка от ябълка на пода на кухнята... Нищо. Никакви следи от човешки престой.
Въпреки това далматинецът не преставаше да ръмжи и да се готви да се нахвърли върху нещо невидимо, което или само той виждаше, или надушваше, и беше готов да се сбие с него, за да защити Питър, ако се наложеше...
Питър нямаше намерение да се бие с мрака на къщата и не беше настроен за приключения точно тази нощ, но все още не можеше да намери разумно обяснение какво го беше довело в тази къща.
Тогава видя сандъка в ъгъла на кухнята – единствената вещ в празната къща.
Сандъкът изглеждаше много стар, с очукани ръбове. Момчето се приближи и понечи да вдигне капака. Кучето изръмжа толкова войнствено, че Питър се спря и му се скара – какво толкова страшно може да има в някакъв стар сандък... Кучето беше като побесняло. Гърленото му ръмжене можеше да изплаши всеки друг, но не и храбрия Питър, който понякога сам се наричаше Питър Пан и си мечтаеше за битки с пирати и за опасни премеждия.
Питър вдигна капака на сандъка.
Сандъкът сякаш засмука момчето – погълна го толкова бързо, че кучето, което беше готово да разкъса със зъби всеки враг, се стресна, изквича и побягна през вратата – обратно към спокойствието на тихата лятна нощ в Слънчевград.
В двора на къщата Джак налетя на сънения Томи, който, макар и със закъснение, беше последвал брат си и кучето в крайния квартал. Кучето беше много изплашено - сякаш е видяло призрак, ако кучетата изобщо можеха да виждат призраци...
Страхът у Джак внезапно разсъни Томи и той разбра, че се е случило нещо лошо.
“Джак, къде е Питър?” Момчето питаше и вече знаеше, че отговорът е “Питър го няма”. “Питър!”, извика Томи по посока на тъмната къща. Брат му не му отговори. Томи се затича и едва не се спъна в разхлабения праг. Огледа празната кухня, после и другите две стаи. Вътре нямаше нищо. Нямаше никакви мебели, никакви следи, че домът е бил обитаван.
Джак, който го беше последвал, гледаше и сякаш не вярваше на очите си. В къщата нямаше абсолютно нищо. Нямаше никакъв стар сандък с очукани ръбове. Само едно малко паяче пребяга панически по пода, търсейки къде да се скрие. Джак искаше да каже на Томи, че сандъкът, който погълна Питър, преди малко е бил ей там, но нямаше как да го направи. Изскимтя жално, потърка с лапа пода точно където одеве стоеше сандъкът и после легна на същото това място. Кучето се строполи на пода като поразено от мълния. А времето беше ясно, нямаше буря навън, даже облаци нямаше, макар че, ако човек се вгледаше в единия край на пълната луна, щеше да забележи някаква съмнителна черна сянка, която бавно пълзеше към светлото и скоро май щеше да завземе целия лунен кръг...
Томи изпадна в паника. Как щеше да се прибере вкъщи и да каже на родителите си, че Питър е изчезнал! Г-н и г-жа Съншайн нямаше да му простят, че беше оставил по-малкия си брат да излезе сам посред нощ. А и на Джак му беше станало нещо – лежеше на пода и не можеше да помръдне. Джак вече беше голямо куче. Въпреки това Питър се наведе, вдиша дълбоко и взе кучето на ръце. Краката му се огънаха, залитна, но успя да се задържи и бавно пое към къщата им на ул. “Слънчев лъч” № 1111, подпрял главата на почти безжизненото куче до сърцето си и докато пристъпваше с видимо усилие, не спираше да си повтаря на ум, че ударите на сърцето му ще дадат нова сила на ударите на сърцето на кучето, което беше на границата между живота и смъртта...
На другия ден Слънчевград осъмна с новината за изчезването на Питър Съншайн. Скоро хората от квартала първи разбраха какво се е случило, след като в два след полунощ пред къщата, на чиято ограда още се полюшваше син балон, пристигнаха с включени сирени и полицейска кола, и линейка, и втора линейка от клиниката „Зоо спасение”.
Рано сутринта сладкарница “Захарното петле” остана затворена. Децата, които бяха свикнали на път за училище да минават да си взимат по едно-две захарни петлета, постояха, постояха пред заключената врата и се разотидоха. Майката на 6-годишния Михаел каза на майката на Маргьорит, че Питър Съншайн е изчезнал през нощта и мълвата за това само след няколко минути пълзеше из училищния двор, по централната градска улица и из съседните магазинчета, където майките и бабите на повечето ученици започваха деня си, напълвайки солидно торбите с всякакви продукти – нужни и ненужни.
В суматохата и набъбващите клюки за това какво точно се е случило с Питър, никой не забеляза, че някъде към 11 ч. слънцето започна да изчезва над Слънчевград. Тъмни облаци пълзяха към града от север, а вятърът в планината вече силно клатеше гнездата на червеношийките, които не знаеха какво е буря и нямаха никаква представа как да се спасят от нея.


Иво Тодоров 2011 ©®

неделя, 11 декември 2011 г.

Съвсем скоро над люлките ще падне мрак



Очаквайте тези дни официалния трейлър на романа OMG [Момчето, който искаше да убие Смъртта], а точно преди Коледа - и самата книга.
Кой казва, че Хари Потър е единственото смело момче, готово да се изправи срещу Злото?
В Слънчевград има двама братя, които ще преживеят голямо приключение. Питър Съншайн ще бъде отвлечен от черния човек, а брат му Томи и любимия далматинец Джак ще тръгнат на дълъг път, за да го спасят.
Последната битка в черния замък предстои.
Готови ли сте да извървите пътя на OMG, без да се страхувате?

сряда, 7 декември 2011 г.

Над люлките се спуска мрак...





Очаквайте следващата седмица официалния трейлър на романа “OMG [Момчето, което искаше да убие Смъртта]”.

Това е приказната история на братята Томи и Питър Съншайн, които живеят весело и безгрижно в Слънчевград. Но една нощ тъмни облаци се спускат над къщите и Питър изчезва. Загадъчен черен човек отвлича малки деца от различни краища на света и ги крие в черния си замък. По-големият брат тръгва да търси Питър, следван от тяхното любимо куче – далматинеца Джак. По пътя двамата преодоляват какви ли не препятствия, срещат хищни цветя, отровни гълъби, шептояди, скинуокър, магещици и дори едни наемен убиец.

Последната битка в черния замък предстои...

неделя, 4 декември 2011 г.

Стават ли чудеса по Коледа?







Добре дошли в пътешествието OMG!
Надявам се всичко да бъде наред – да намеря спонсор и отпечатването да стане бързо, за да може за Коледа най-после да излезе романът ми OMG [Момчето, което искаше да убие Смъртта]”. Защото не е достатъчно едни текст да бъде написан – после извървява много дълъг път, докато стане готова книга.
Един ден си казах: Само Джоан Роулинг ли може да пише приказни истории?” Нима няма други момчета като Хари Потър, които са готови да се изправят в битка срещу Злото? Има, отговорих си. И седнах да пиша “OMG [Момчето, което искаше да убие Смъртта]”.
Отдайте се на историята, без да страхувате!



“OMG... e историята на двама братя – Томи и Питър Съншайн, в която са замесени две мистични червеношийки и един черен човек. Недосегаем в черния си замък, той отвлича малки деца от различни краища на света. Един ден тъмни облаци се спускат на Слънчевград и... Питър изчезва. По-малкият от братята е похитен от черния човек, а по-големият, воден от огромната си братска обич, тръгва да го търси. Заедно с далматинеца Джак преодоляват какви ли не препятствия, преди да стигнат до черния замък. А в замъка им предстои битка на живот и смърт със... самата Смърт”.

Сънипоуст


“Въпреки че това е роман, текстът е написан по нетрадиционен начин, в духа на добрите тв сериали – на отделни сцени, с динамично действие, постоянна смяна на локациите и неочаквани обрати в сюжета”.


Ула Кебер, NewsCableNetwork

четвъртък, 1 декември 2011 г.

Заради теб
























Исках много неща да направя за тебе,
но страх ли ме беше, не знам.
И нищо не казах за черния лебед,
нито за черния великан...

Черният лебед се криеше в мене –
подливаше ми вода...
Черният великан беше бреме -
от малко дете до сега.

Но нещо се случи, когато дойде -
превърнах се бързо във белия лебед.
Под мене нямаше езеро, само небе -
и знаех, че бих направил всичко за тебе.

Бих си дал сърцето,
без да се поколебая
[заради теб].
Бих си жертвал пръстите, дори ръцете,
преди да дойде краят
[заради теб].

Бих прекосил моретата
и всички океани
[заради теб].
Бих положил клетва
пред твоите желания
[заради теб].

Бих дал последната си капка кръв,
последното си издихание
[заради теб].
Бих тичал към зората пръв,
отчаян, целият във рани
[заради теб].

Бих дал сърцето си за тебе,
не бих издал ни стон, ни звук.
И още там стоя – самотен лебед.
Но ти даде... сърцето си на друг.

неделя, 27 ноември 2011 г.

тя обича да заспива на сърцето ми - 2



















тя обича да заспива на сърцето ми...

но сърцето ми не е възглавница –
че всеки да заспива на нея.
уморих се да минавам границите,
писна ми да ми крадат идеите.

тя обича да заспива на сърцето ми...

но сърцето ми не е завивка –
че във нея всеки да се сгуши.
сложих масата, сложих покривката -
пак ще вечерям сам и бездушен.

тя обича да заспива на сърцето ми…

но сърцето ми не е чаршаф,
та под него мракът да се скрие.
бях наивен, но не бях дребнав
и разбрах, че “аз” и “ти” не прави “ние”.

тя обича да заспива на сърцето ми...

и тази вече няма кой да ми се скара -
забравих си в трамвая лицето...
хайде, ела тука, тара –
само ти можеш да заспиваш на сърцето ми.

вторник, 22 ноември 2011 г.

петък, 18 ноември 2011 г.

Самотната пейка



















тя помни
много протрити дънки,
кални панталони,
къси панталонки,
намачкани тениски,
ризи и сака,
пухени якета
и закопчани догоре шлифери.
помни
последните листа на дървото над нея,
първия сняг на алеята,
първите теменуги в лехата,
последния залез над блока отсреща.
и помни още -
самотната старица,
дядото с бастуна,
хлапето, което влачеше камионче,
учениците с бира,
чинийката с цаца,
кучето, надушило цацата,
огризката от варена царевица,
майката с нова ноктопластика,
бащата на ролери,
двойката пред развод,
прегърнатите влюбени
и същите влюбени -
когато се целунаха за първи път.

но
нея
никой
никога
не беше я целувал.

четвъртък, 17 ноември 2011 г.

събота, 12 ноември 2011 г.

тя обича да заспива на сърцето ми















тя обича да заспива на сърцето ми.
аз мисля, че не е много удобно,
но тя сигурно се приспива от пулса ми.

тя обича да заспива на ръката ми.
аз мисля, че не е много удобно,
но тя сигурно се чувства защитена.

тя обича да заспива, сгушена в мен.
покрай нея – заспивам и аз.
но се будя потен, защото дъхът й топли и двамата.

тя е кучето, за което cе грижа.
аз съм този, върху чието сърце заспива кучето вечер.


















петък, 4 ноември 2011 г.

Blue Love


















Опитах се една година
да живея без любовта ти,
но това е някакъв медицински феномен –
не знам как продължавам да живея без сърце.
Опитах се цели 12 месеца
да не мисля за теб,
но любовта ми не е като газова запалка –
да мога да я презаредя веднъж като свърши.
Опитах се една година
да не сънувам нощем устните ти,
но това не е концерт по желание,
а любовта не е спрей против комарите лете.
Опитвах се ден след ден
да не си припомням синьото на очите ти,
но около мен има толкова много сини неща,
че не успях, и накрая се предадох на синьото.

Добро утро, синева.
Добър ден, синигер.
Добър вечер, син диван.
Лека нощ, сини очи.

сряда, 2 ноември 2011 г.

НИКОЙ / НЯКОЙ



















Миналата седмицa преживях огромен психологически срив, а рано тази сутрин в едно кафене чух последната песен на Графа, в която се пее:

„Аз без теб не мога,
аз без теб съм никой.
Животът е само един миг...”

и си дадох сметка, че няма значение колко пари ни остават до заплата, няма значение каква е сметката за парното, няма значение дали е кално или грее слънце, няма значение дали срещаме познати или непознати. Значение има единствено това дали ни е било приятно заедно и дали има някой, за когото да НЕ сме Никой! И дали е имало поводи да се усмихваме, въпреки проблемите.


Надявам се приятно да ни бъде заедно и през днешния ден, когато се срещнем някъде по пътя.

сряда, 26 октомври 2011 г.

Cape Fear















страхувах се дали ще дойде пролетта
страхувах се насън от шоколадовата крава
страхувах се, че си отива любовта ти
страхувах се дали все още ме познаваш
страхувах се, че ме е страх да ти го кажа
страхувах се, че пак ще има зима
страхувах се да срещна някъде омразата
страхувах се, че ще е тъпа римата
страхувах се дали изглеждам кисел
страхувах се, но вече няма смисъл

не ме е страх да преживея този ден

понеделник, 17 октомври 2011 г.

сряда, 12 октомври 2011 г.

Усещане за Рим

фотограф: Деляна Илиева





Не се потопих във фонтана ди Треви,


не пресякох площад „Св. Петър” пеша,


не хапнах джелато в ранния следобед


и не пих лимончело на здрачаване.





Защо тогава сънувах, че съм в Рим?

сряда, 28 септември 2011 г.

неделя, 25 септември 2011 г.

Der Junge, der sich fürchtete, versteinert zu werden



Mitko war viereinhalb Jahre alt, hatte gelocktes blondes Haar, das seine akribische Mutter morgens und abends kämmte, eine kurze spitze Nase und links im Nacken einen großen Leberfleck, der ihn etwas älter erscheinen ließ. Den ganzen Sommer über flitzte er mit kurzen blauen Hosen durch das Wohnviertel und es schien, als ob ihm jemand lediglich das T-Shirt wechselte – bald rot, bald weiß, bald sonnengelb. Es gab natürlich auch andersfarbige. Mitko liebte den Kinderspielplatz, die sonnigen Nachmittage, die warmen Abende, das Eis, die Limonade, die Zuckerwatte vom Zirkus gegenüber. Er fürchtete sich davor, versteinert zu werden.

Zwei Monate zuvor war Mitko zu Besuch bei einem fernen Verwandten seines Vaters gewesen. Es war an einem Sonntag. Sie fuhren gegen Abend los, um der Hitze zu entgehen. Die ganze Fahrt über kommentierten sein Vater und seine Mutter den Verwandten, so dass sich selbst Mitko irgendwann unterwegs sorgte, dass sein Vater beim Fahren nicht auf die Straße sah, da seine Eltern lautstark darüber stritten, ob sie denn nun einen Pralinenkasten mitbringen sollten oder nicht. „Er ist aus Deutschland zurück und derjenige, der Geschenke machen sollte“, behauptete sein Vater. Seine Mutter war der Ansicht, dass man besser nicht mit leeren Händen zu Besuch aufkreuze, auch wenn Angel sicherlich sowohl Pralinen als auch Kaugummis mitgebracht habe, vielleicht ja auch irgendeinen kleinen Schal oder ein Parfüm... Angel war Fernfahrer. Man schrieb den Sommer des Jahres 1972.

In Angels Wohnzimmer war es kühl. Der Deckenventilator aus Marokko verrichtete seine Arbeit. Auf dem Tisch standen einige Flaschen – Likör, Whisky und noch etwas. Die Bonbonniere quoll nur so über vor Süßigkeiten, die in buntem Papier eingewickelt waren. Es roch nach Kaffee und dem Parfüm von Angels Frau, wobei der Kaffeegeruch drauf und dran war, den Duft von Być Może zu übertreffen, den sich die meisten Mütter von den Polinnen an den Schwarzmeerstränden besorgten. Jedoch war Angelina (die Frau von Angel), was Parfüme anbetraf, Maximalist. Und warum auch nicht – Angel brachte sie ihr direkt aus dem Westen mit. Mitko saß brav da und fixierte, nur um nicht auf die Bonbonniere zu schauen, das Bild an der Wand. Irgendwie passten seine kurzen Hosen nicht so recht zur vergoldeten Buddha-Statuette, dem mit indischem Tuch bedeckten Korbstuhl und der in Irkutsk gekauften mechanischen Lerche mit einem Schlüsselchen unter dem rechten Flügel. Zweifelsohne hätte er gern einige Pralinen vernascht und einige weitere für später in seinen Taschen verstaut. Jedoch traute er sich nicht zuzulangen.

Die Männer unterhielten sich im Flur und plötzlich war zu hören, dass irgendetwas „fucking“ gewesen sei, dem unmittelbar darauf ein „Schschscht“ folgte, das keine weiteren Flüche duldete. Tante Angelina war eine Frau mit guten Manieren – sie hatte Operngesang in Mailand studiert und spielte Klavier, Pianola und Klavizimbel. Wenn das Wohnzimmer größer gewesen wäre, hätte Angel ihr sicherlich auch eine Orgel gekauft.

So säuselte Tante Angelina also den Männern zu, keine obszönen Wörter mehr in den Mund zu nehmen und damit war das Thema aus der Welt. Mitko hatte dieses Wort schon früher gehört – auch zuhause und auf dem Spielplatz und auf dem Schulhof, wo sein Freund Ljubtscho lernte, während sich der Sportlehrer mit der Zeichenlehrerin unterhielt. Im Wohnzimmer wurde es still. Die Frauen sahen sich chinesische Postkarten an, von denen einem, bei leichtem Neigen, diverse Frauen zuzwinkern, wogegen die Männer ihren Sprachtrieb gebändigt herein kamen und sich einen Schnaps einschenkten. Und die gute Tante Angelina öffnete die Bonbonniere und bot ihnen lächelnd die bunt verpackten Süßigkeiten an, die Mitko schon ein Menge Speichel gekostet hatten. Lecker waren diese Pralinen aus Wien.

Die Frauen gingen zum Likör über und Angelina holte im Nu irgendwelches Kleingebäck hervor, das dem heimischen Schneckengebäck ähnelte. Mitko trank seine Limonade in kleinen Schlucken, denn er wusste nicht, womit er sich die Zeit vertreiben sollte, wenn seine Limonade alle war. Und er wollte nicht schon wieder das Bild irgendeiner halbnackten Frau anstarren, von der er noch nicht wusste, dass es sich um die Venus handelt.

Er trank gemächlich seine Limonade und dachte dabei über verschiedene Jungensachen nach – auch darüber, wie viele Ameisen wohl in eine Streichholzschachtel passen würden.

Die Erwachsenen waren mit ihren scharfsinnigen Sprüchen beschäftigt und so fasste Mitko den Mut sich ein weiteres Mal aus der verführerischen Bonbonniere zu bedienen. Wenn er eine Praline in den Mund genommen hätte, wäre sie ihm bestimmt im Halse stecken geblieben, denn das „Nein“ klang erschreckend verurteilungswürdig. Onkel Angel hob warnend den Zeigefinger, um dem „Nein“ mehr Nachdruck zu verleihen. Der Fahrer hatte eine tiefe, kratzende Stimme und klang gelinde gesagt schrecklich. Außer dass er ihn davon abhielt, eine weitere Leckerei mit Erdbeerfüllung zu probieren, gab ihm der schnauzbärtige Angel mit starken, beharrten Armen zu verstehen, dass er, falls er nicht höre und kein braves Kind sei, gleich der Buddha-Statuette zu Stein werde. Mitko verging vor Angst die Sprache, so dass er nicht einmal in der Lage war zu fragen, ob Buddha ein ungehorsames Kind gewesen sei und was er sich denn genau zu Schulden kommen lassen habe, dass man ihn zu Stein werden ließ.

Auch auf der Heimfahrt saß er so schweigsam auf dem Hintersitz, dass man ihn im Halbdunkel für einen versteinerten kleinen Jungen in kurzer Hose hätte halten können.

Einige Tage später gingen Mitko und seine Mutter am Zentrum für Infektionskrankheiten vorbei. Zuvor waren sie im Schuhladen gewesen, wo sie für Mitko neue Sandalen gekauft hatten. Mitko war so glücklich, dass er die Sandalen gleich anbehielt. Jetzt schritt er stolz in seinen neuen Ledersandalen, in die er genüsslich mit nacktem Fuß geschlüpft war – er ging froh daher, von Zeit zu Zeit rannte er zufrieden ein Stück und hoffte, dass viele Leute seine neuen Sandalen bemerken würden. Das Glück hält nie lange an.

Am Zentrum für Infektionskrankheiten vorbeigehend, beäugte seine Mutter den Rock der Frau vor ihnen – wie gut er ihr stehe und was für einen modernen Schnitt er doch habe! Mitko hörte plötzlich auf herum zu hopsen und vergaß seine Freude – im Park vor dem Zentrum hatte jemand eine Mutter und ihre drei Kinder versteinert. Sie waren beim Spazierengehen zu Stein geworden, die Kinder hatten sich an ihre Mutter geklammert, möglicherweise mit dem letzten Schimmer Hoffnung. Mitko war zu Tode erschrocken, stellte jedoch immerhin die Vermutung an, dass die Versteinerung sicherlich lange zurück liege - die Mutter und Kinder waren barfüßig, offensichtlich waren sie arm gewesen und hatten kein Geld für neue Sandalen.

Der durch die Vierfachversteinerung ausgelöste Stress hielt bis Samstag an, als Mitko mit seinem Großvater in den Zirkus ging und dort schnell die versteinerte Familie vergaß.
Das darauffolgende Wochenende war warm, jedoch weniger schwül. Es wehte eine angenehme Brise und die seit einem Monat von glühender Hitze geplagten Menschen konnten endlich aufatmen.

Mitko und seine Eltern machten einen Spaziergang im Park. Dort spendeten manch alte Bäume tollen Schatten, es gab Bänke, auf denen man die wohlschmeckende Frische einer Tüte Sahneeis genießen konnte. Es war ein angenehmer Nachmittag. Sein Vater erlaubte ihm zur Schießbude zu gehen, wo er für ihn später eigenhändig einen Plüschbär erlegte. Auch kaufte er ihm neue Glasmurmeln, mit denen er sich noch am Abend vor den Jungen aus der Nachbarschaft brüsten wollte.

Als sie sich auf den Heimweg machten, ahnte Mitko nicht, welchen Weg sie nehmen würden. Ansonsten hätte er diesen von vornherein abgelehnt.

Das Denkmal inmitten des Parks schockierte ihn durch die Massenversteinerung von Männern, Frauen und Kindern. Selbstverständlich wusste Mitko damals nicht, um was für ein Denkmal es sich handelt und was diese Leute dort machen. Die in verschiedenen Posen erstarrten Körper sahen unheimlich aus und der Junge setzte ängstlich einen Fuß vor den anderen – ihm kam es so vor, als ob sie das Land des versteinernden Drachen passierten, als ob Dutzende Jünglinge versucht hätten, die Prinzessin zu befreien, der Drache jedoch alle zu Stein werden ließ... Die mutigen Männer trugen Gewehre, die ihnen offensichtlich nichts genutzt hatten, die Frauen und Kinder sahen schrecklich hilflos aus, auch wenn ihre Gesichter eine gewisse versteinerte Freude ausstrahlten. Vom Drachen keine Spur, mit Ausnahme der versteinerten Menschen! Mitko drückte noch fester die Hand seiner Mutter und lenkte seinen Blick instinktiv vom Denkmal auf seine noch neuen Sandalen. Zuweilen zog er es vor, auf den Boden zu blicken, um einige schreckliche Dinge ringsum nicht sehen zu müssen.

Die folgenden Monate brachten Mitko neue Ängste, nachdem er im Stadtpark „Borisowa Gradina“ vier versteinerte Frösche im Lilienteich gesehen hatte, als auch etliche erstarrte Männer, von denen lediglich die Köpfe aus den Steinen hervorragten und einen noch ganz kleinen Jungen, der an einem Brunnen zu Stein geworden war. Während des Ausfluges nach Kopriwschtiza wiederum erschütterte ihn der Anblick einer versteinerten Mutter vor einem Haus. Die Frau saß da, hatte ihren Kopf auf die linke Hand gestützt und war vermutlich in Erwartung ihres Sohnes zu Stein geworden. Deutlich zeichneten sich die Falten ihres Kopftuches und die Furchen um ihre Augen ab.

Mitkos Furcht, dass er in der Tat versteinert werden könnte, wurde immer größer. Ringsherum gab es so viele versteinerte Menschen, dass er das Gefühl hatte, in einer steinernen Stadt zu leben. Am meisten fürchtete sich Mitko vor dem Gedanken an ein versteinertes Herz, denn er wusste nicht, ob er als Steinfigur den Jungen aus der Nachbarschaft wenigsten noch beim Fußball oder beim Spiel mit den bunten Glasmurmeln zuschauen könne.

Der Sommer neigte sich dem Ende entgegen. Mitko liebte die langen warmen Sommerabende, an denen er lange draußen bleiben durfte, um mit seinen Freunden zu spielen, um sich zu unterhalten, um sich gruselige Geschichten über die Grüne Frau zu erzählen, die an die Haustür klopft und darüber, wie man sich sofort unter dem Bett verstecken müsse, über die Grüne Frau, die die Treppe hochsteigt, die Grüne Frau, die an die Zimmertür klopft, die Grüne Frau, die die Tür öffnet, das Zimmer betritt und einen ergreift... Mitko mochte diese Gruselgeschichten, lauschte ihnen mit angezogen Beinen auf der Bank vor dem Wohnblock, rieb dabei mit den Händen seine nackten Knie, bekam Gänsehaut im Nacken und suchte mit den Augen die gegenüberliegenden Sträucher ab, ob sich dort nicht zufällig irgendeine Grüne Frau versteckt hatte.

* * *

15 Jahre später leistete Mitko seinen Wehrdienst an der Grenze ab. Aus ihm war ein hochgewachsener und schlanker junger Mann geworden, der im Sommer nach wie vor gern kurze Hosen trug, natürlich in einer anderen Größe. Bis zum Ende seines Wehrdienstes waren es noch drei Monate und Mitko hatte beschlossen, sich im nächsten Jahr an der Kunstakademie zu bewerben, um Bildhauer zu werden.

Am 18. August, um 2,47 Uhr wurden die Wachposten aus dem Schlaf geholt. Eine Gruppe hatte illegal die Grenze passiert. Laut Einsatzinformation waren sie bewaffnet und sehr gefährlich. Er ließ die kurzen Hosen fallen, um seine Uniform überzustreifen, dann verschwanden Mitko, sein Freund Momtschil und der Grenzhund Balkan nur wenige Minuten später in der Dunkelheit – in Richtung der vermeintlichen Durchbruchstelle der Grenzverletzer. Im Gebüsch herrschte völlige Dunkelheit, die Zweige versuchten sie, scheinbar den Feind unterstützend, auf jede nur erdenkliche Weise aufzuhalten. Balkan begann zu bellen, riss sich aus den Händen von Mitko los und stürzte in das noch tiefere Dunkel. Um 2,58 Uhr waren Schüsse zu hören.
Mitko, Momtschil und Balkan waren auf der Stelle tot. Die Grenzverletzer wurden nur einen Kilometer weiter westlich gestellt.

* * *

Im Sommer des Jahres 1988 wurde den Opfern feindlicher Kugeln am Grenzposten ein Denkmal gesetzt. Momtschil und Balkan waren ein wenig danebengeraten. Mitko jedoch sah irgendwie lebendig aus. Nun wusste der Junge, der sich davor fürchtete, versteinert zu werden, wie es ist, ein versteinertes Gesicht, versteinerte Augen zu haben und sich nicht sicher zu sein, ob das eigene Herz aus Stein oder alles nur ein Traum ist.

Есенно




Есента ли почука на вратата?
Кестени валят по тротоара.
Как да се предпазя от есенната депресия?

четвъртък, 22 септември 2011 г.

Просто думи

Зима

Заек подскача в снега.
Снегът не реагира.
Студ.


* * *


Сълзи

Не искаше да реже лук, за да заплаче.
Плачеше от цигарения дим
на непознатата в хола.


* * *


Технологично


Таблетът знае колко е часът
и какво е времето навън.
Но не знае колко те обичам.

вторник, 23 август 2011 г.

Ябълковото дърво и Самотата
















В клоните - ветрогони,
под дървото - пепел.
Откъде ми мирише на печени ябълки?

неделя, 14 август 2011 г.

London in my heart



Исках да остана да живея в Лондон,
но гарваните, които кръжаха над Big Ben,
не поискаха да ми го позволят.

Исках всеки ден да гледам града
от височината на London Eye,
но дъждът и облаците ми попречиха.

Исках да вдишвам от аромата
на карамелизираните фъстъци под моста,
но дълбоките води на Темза ме спряха.

Исках някъде по Baker Street
да срещна Шерлок Холмс и д-р Уотсън,
но две лисичета ме отклониха от пътя.

Исках онзи ден на Piccadilly Circus
Ерос да ми върне любовта ти,
но ти подмина и тази спирка на метрото.

Исках да останем в Лондон с тебе двамата
и да имаме къща на Camden Square...
Исках го. Но днес си заминавам.

неделя, 24 юли 2011 г.

Battle of Life 2011












Тъпа болка остро ме прониза 
във гърдите, като удар с меч. 
Кръв обля най-новата ми риза... 
В мойто лично царство почна сеч. 

Вместо да ме бранят и закрилят, 
войните полегнаха в тревата. 
Враговете ни видях да им си хилят 
и да търсят за страха отплата. 

Варвари посякоха ми командира, 
после – армията от бойци, 
нямах намерението да умирам - 
всички бяхме недоносени лъжци. 

Тъпа болка остро ме прониза, 
но не знам защо не заболя. 
Беше късно май за епикриза –
 бях с извадена отвън душа... 

Моята душа е победена 
от наемните убийци на тъгата. 
Армията ми е сломена - 
армия на самотата.

вторник, 28 юни 2011 г.

OMG

1 глава



Облаци над Слънчевград









В планината беше тихо.




Вятърът спеше в Пещерата на спомените и най-после беше оставил дърветата на мира, а двете новородени лисичета спяха под корема на майка си, сънувайки какви по-интересни игри ги очакват утре. Едно семейство катерици подреждаше хралупата си преди сън, самотна сърна оглеждаше дълго последното за деня свое отражение в потока и после отпи вода на големи глътки.




Четири червеношийки нарушаваха тишината от време на време, като пееха приспивни песни над гнездата си, докато малките се опитваха да си спестят ранното лягане и цвъртяха недоволно. На моменти беше трудно да се каже кое надделяваше – приспивните песни на майките червеношийки или врявата на малките пилета...




Въпреки птичия шум обаче, в планината беше спокойно – няколко минути преди да се спусне здрачът всички горски обитатели бяха притихнали и нощта не ги изненада – бяха готови да посрещнат летния мрак.




В подножието на планината спеше Слънчевград.




В града също беше тихо и спокойно, уличните лампи хвърляха шарени сенки по централната градска улица, на витрината на сладкарница “Захарното петле” светеше празнична торта с надпис “Честит рожден ден, Томи”, само че свещичките не бяха истински, а електрически и можеха да светят през цялата нощ, без да угаснат, в близкия безистен бездомно куче спеше кротко и примляскваше на сън, но мляскането беше толкова лежерно и лениво, че по никакъв начин не смущаваше нощта.




…………………..






Тази нощ Джак видя как през луната премина лека, едва доловима сянка. Ако можеше да говори, сигурно щеше да предупреди Томи и Питър, че слънчевите дни свършват за Слънчевград.

сряда, 8 юни 2011 г.

Дървото на живота

Виждали ли сте дървото на живота?
То е това, по което се катерим, пълзим по клоните, подхлъзваме се, увисваме на ръце – а-ха да паднем...
То е и това обаче, чиито здрави корени ни държат живи и ни карат да гледаме нагоре - към синьото небе, а не към земята, където пълзят червеи и бубочеки.
Червеите се намърдват в дървото, промъкват се под кората му, в плодовете му. Опитват се да го умъртвят, но не успяват.
Дървото на живота е някъде наблизо – в задния двор,
в близкия парк, в сърцето на любим човек.
То ни държи живи и ни дава надеждата на младите свежо зелени клони,
прохладата в житейската жега, успокоение за очите, когато всичко наоколо е сиво и черно.
Дървото на живота ни спасява, когато злото дебне наоколо.

вторник, 24 май 2011 г.

Триптих за Словото

* * *

О, Слово! О, Слово,
на какво си готово,
за да сложиш отново
в пистолета олово
или капка отрова
върху тръпката нова?



* * *

Когато си изгризах ноктите,
изгризах буквите.
И вече не мога да прочета
какво ти бях написал:
ОБ..Ч.... ТЕ



* * *

Вчера ти написах sms, че съм добре.
Днес ти писах, че затъвам в блато.
Утре ще ти пиша: “Vse taka sym zle…”
Това, че пиша sms-и, нали не ме прави писател?

сряда, 11 май 2011 г.

вторник, 10 май 2011 г.

Снощи пак си легнах сам




Обърнах се и отметнах завивките,



напипах празната страна на леглото ми.



Усетих, че ми липсват извивките



на тялото ти



и не можах да заспя, без да те целуна.






Затова не спах и тази нощ.



Прегръщах възглавницата ти



и я притисках толкова силно,



че в 3 без 10 я чух да стене.







Накрая станах – ударих челото си в здрача,



сънят беше хукнал да те дири в нощта.



Чаршафите се чудеха защо



никой не ги мачка,



а аз бях на път да ти изневеря



със самотата.






Глътнах две хапчета и се върнах в леглото.



Опитах се пак да заспя и не можах.



Не можех да заспя без теб, защото



никога, никога не спрях да те обичам...






Снощи пак си легнах сам.



A не искам да си лягам без теб.

вторник, 3 май 2011 г.

Емо Анчев и Криско решават да правят песен на премиерата на „Чай от спомени”

Вокалът на рок група „Конкурент” Емо Анчев и рапърът Криско решили да правят съвместна песен на премиерата на стихосбирката ми „Чай от спомени” миналата година на 24 юни.



Двамата бяха гости на представянето на книгата в бална зала „София” и в разговора се родила идеята за проекта, наречен „На кой му дреме”.



Представянето на клипа на песента ще бъде утре, 4 май. „На кой му дреме” е пилотен сингъл от 8-мия студиен албум на „Конкурент”.



На премиерата на „Чай от спомени” се събраха още: еротичната Сесил, провокативната певица Ан Джи и проф. Вучков. Но дали още някой е намислил съвместен проект, тепърва ще се разбере...



Може би е време и аз да измисля нещо... по-така...



неделя, 24 април 2011 г.

О, Йешуа...


На дланите – рани,
като прозорец
(през тях е гледал гвоздеят).
Нищо не знаят камбаните,
само говорят, говорят...
Вярата е погача
и всеки чупи от нея.
Господи,
не мисли за глупаците,
те са смъртта на идеите!
Какво е Истината?
Къде е Прошката?
Кръвта изтича... утрото идва...
Защо да се лъжем,
всички сме лоши!
Време е
за сеитба.
Не се кръстя.
кръстът е в мене.
Прераждам се чрез новите грешки.
И сигурно от заблуждение
си слагам главата
в торбата.

Пророците самозвани
стъпкаха мойта надежда.

На дланите – рани
(като прозорец).
И аз през него поглеждам.

неделя, 17 април 2011 г.

Цветница 2011



И тази година на Цветница миризмата на пържени кюфтета се съревновава с аромата на цветята. И май е победител. На път за “Александър Невски” навсякъде по “Оборище” миришеше на кюфтета. Сигурен съм, че любезните домакини навсякъде са направили и зелена салата вече. Време за обяд е. Но в “Александър Невски” всички бяхме се сетили, че днес е празник и храмът беше препълнен. За разлика от други дни. И вместо да запалят кротко свещ и да се помолят, някой хора вършеха... простотии в храма. Възрастна жена със шнола на главата, крещеше на висок глас по мобилния телефон насред храма: “Венче, аз съм при свещите, ти къде си?!” Възрастен мъж се опита да се пререди на дългата опашка за свещи, сякаш да почака 4-5 минути повече щеше да го умори много. Тази година мъж, а не жена, събираше запалените свещи по свещниците. И пак като жената миналата година, ги прибираше току-що запалени, недогорели, понеже идваха нови и нови хора със своите свещи. И този мъж не беше любезен. Първо се скара на една жена, че палела от “тъй наречените “цигански свещи”, трябвало да си купи от храма! После се скара на друга жена, че свещите й капели по пода. Ами свещите капят, да... Иначе около храма продаваха много цветя. И скъпи, и по-евтини. На връщане ме мързеше да ходя пеша и се качих за една спирка в автобус 280, където попаднах на четирима афро-американци с палмови клонки в ръка. И те празнуваха Цветница. Цветница ми е любимият празник. Заради цветята и заради възраждащата се сила на природата. Обожава пролетта и смайващо зелените едва изскочили от пъпките листа на дърветата. Може би понеже съм роден на Цветница, но нали всяка година празникът е на различна дата... Честит празник!

четвъртък, 7 април 2011 г.

Белезите от теб по стъклата ми




1 глава - Insomnia 


Седеше сам в тихата стая и отпиваше от чашата с вино на малки глътки. Чуваше тишината, но не искаше да чуе ударите на сърцето си. То туптеше толкова ускорено, че едва ли някой можеше да измери пулса му. Александър не можеше да заспи. 

- - -

Седеше сама в тихата стая и се опитваше да рисува. На листа пред нея имаше само две черти, теглени на Х и нищо друго. Повече от десетина минути стоеше неподвижна, загледана в белотата на празния лист за рисуване. Не беше сигурна дали Х-ът е знак за край или просто драсканица. Изабела не можеше да заспи.


2 глава - Краят на лятото


В последната неделя на лятото Изабела и Алексадър се возиха на водно колело. Беше привечер и въздухът над езерото в парка носеше спомена за юлските горещини – топлината беше приятна, а не лепнеща и хората наоколо се забавляваха, без да подозират, че утре всичко щеше да свърши. Няколко деца караха велосипеди по алеите, а други играеха на пейнтбол между дърветата. Три баби със сини коси си вееха с три пъстроцветни ветрила, а продавачът на карамелизирани пуканки се беше зазяпал в млада майка, която не просто водеше, а направо влачеше двете си деца, които явно не искаха да се прибират. Майката имаше хубаво дупе...

Момчето, което продаваше билетите за водното колело, явно не искаше да изостави спомена за морския плаж и носеше моряшка фланелка и очукани джапанки. Усмихна се на Изабела и й подаде ръка, за да помогне да се качи на колелото. Александър енергично се настани на едната седалка и веднага подхвана педалите.

Водното колело тръгна бавно, но някак без цел. Изабела се присъедини към въртенето на педалите и синхронът в движението на краката им даде смисъл на съществуванието на пластмасовото корито.

Врявата в парка не спираше. Децата все така палаво играеха сред дърветата, трите баби със сини коси нещо коментираха оживено, а сервитьорката на отсрещното кафене фриволно разхождаше късата си пола между масите, без да знае, че утре нямаше да може да го прави повече. Утре лятото щеше да свърши внезапно. Но не само лятото.

Изабела и Александър въртяха педалите на водното колело и не си говореха. Привидно между двете седалки нямаше никакво напрежение, но само те си знаеха какво им беше отвътре всъщност. Тънка веничка отляво на челото на Изабела издаваше неспокойствието й – опитваше се да бъде “нормална”, да се усмихва и да не прави драми насред парка, но в мислите й постоянно прескачаше съмнението дали вече е време да го направи... Александър седеше със стиснати устни, но не беше ясно дали от напрежението от въртенето на педалите или нещо го гневеше. Палецът на лявата му ръка беше бинтован и на 2-3 места по белия бинт бяха избили ситни капчици кръв, който вчера бяха червени, а сега носеха белега на ръждата. Беше се порязал, докато белеше лук за салатата снощи. Раната не беше дълбока, но кървеше обилно. Днес Александър седеше на водното колело и, съзнателно или не, от време на време притискаше леко бинтования палец с показалеца и усещаше леката болка на наранената плът. Страхуваше се, че Изабела е срещнала друг.

Водното колело направи пълен кръг в езерото, а двамата не си бяха проговорили. Тогава звънна мобилният телефон на Александър. Беше сестра му, която в петък замина за вилата в едно крайморско селце. Каза му, че там вали пороен дъжд, че небето било почерняло, а плажовете опустели за секунди. Александър я посъветва да си остане вкъщи, а тя се пошегува, че няма къде да ходи в това време, освен ако не й се наложи да ражда преждевременно. Беше бременна в деветия месец. Александър се поинтересува къде е Стан, с когото сестра му живееше от три години, а тя отвърна, че се мотаел нещо отвън – под навеса, подреждал градинските столове и събирал рибарската мрежа, с която повече си играел на рибар, отколкото наистина да ловувал нещо... Александър затвори телефона й каза на Изабела, че сестра му й праща поздрави. Изабела благодари. После заговори за прекрасната вечер и за това как утре не й се ходи на работа. Водното колело премина край една патица, която плуваше в езерото, следвана от десетина патета - палави и неориентирани, крякащи и оставящи краткотрайни следи по гладката повърхност на водата. Александър забеляза как сервитьорката с късата пола от кафенето отсреща разцелува рошав младеж, облякъл кожено яке. И се стресна от мисълта, че Изабела може тайно да се целува с някой друг.

Бяха наели водното колело за 30 мин. и те изтекоха като миг. Момчето с моряшката тениска пак подаде ръка на Изабела, за да слезе на брега, а Александър, като слезе, погледна назад, към празните седалки, на които бяха седели допреди десетина секунди. Седалките изглеждаха отчайващо самотни. Съвсем скоро друга двойка – романтични тийнейджъри - щеше да седне на тях, но Изабела и Александър нямаше да ги видят, защото по същото време вече бяха стигнали до светофара.

“До утре!”, каза му Изабела и тръгна да пресича. “До утре”, отговори Александър, но се поспря, преди да слезе в подлеза. Тук пътищата им се разделяха. Тя се прибираше вкъщи. И той – в своя дом. Не живееха заедно, макар че почти всеки ден бяха заедно. Александър се загледа в навалицата от хора, която пресичаше на светофара и присъединяващите се нови и нови човешки тела към потока, който вървеше по пешеходната пътека, скриваше все повече и повече Изабела от погледа му. Видя я как стигна до отсрещния тротоар и после я изгуби в тълпата... Александър не се изненада, че тя си тръгна без да го целуне, без да го прегърне, без да му каже “Обичам те!” Усещаше от известно време, че е охладняла и че някак по навик се виждаха. Погледът му се плъзна по тълпата отсреща, не намери Изабела сред множеството и пак се върна при него... Помисли си дали ще я види отново и от тази мисъл го побиха тръпки. Тялото му наистина потрепери, както беше застанал на стъпалата на подлеза, но никой от премиващите хора не забеляза потръпването му. Потръпване, причинено не от топлия бриз на вятъра, а от страха, който от няколко месеца се беше загнездил в него и караше сърцето му да прескача. Усети, че пак има сърцебиене, разтри слепоочията си, въздъхна и слезе в подлеза. Страхуваше се, че няма да види Изабела никога повече.

Новата песен на Бойко и Деян Неделчеви по мой текст - "Безпокой"

Ти винаги ще си в ❤️-то ми, мила моя...

"Ти си синьото в очите ми"

двама: True Love

"Father", една съвременна приказка

I Lost My Heart in London

My name is Ivo

A Dog's Heart - movie trailer

Официалният трейлър на романа OMG