7 глава
Странни случки в Слънчевград
... Ако беше погледнал преди това през прозореца, г-н Ото Съншайн щеше да види цяло ято врани, накацали на тротоара – точно пред входа на сладкарница “Захарното петле”. Децата, които отиваха на училище в поредния мрачен ден, след като онези ужасни черни облаци надвиснаха над града, заобикаляха сладкарницата, стреснати от враните, които не просто бяха оцветили тротоара в черно с черните си тела, но се държаха агресивно и тракаха с човките заплашително. Затова малчуганите, свикнали да смучат захарни петлета всяка сутрин, от страх минаваха на отсрещния тротоар, готови да се лишат от сладостите, но да опазят раничките си от войнствените врани.
Вътре Ото Съншайн не чуваше птичата врява, защото разбъркваше с миксера десет яйца и купа с брашно.
Отвън враните тракаха заплашително с човките и към възрастните жители на Слънчевград, които минаваха пред сладкарницата и се опитваха да прогонят птиците, размахвайки ръце или пазарски чанти. Враните не помръдваха. Стояха като стражи на входа. Начело на птичата армия беше застанал Кралят (или Кралицата, не беше ясно) – по-едра от другите врана, която държеше в човката си парченце ябълка.
* * *
И днес, като разбра от Вилма и Арнолд, че враните са окупирали сладкарницата и никой не може да припари до кошницата със сладости, Виле не се притесни особено. От бебе той се страхуваше от враните, защото беше имал малък инцидент с една пакостлива врана, която се беше опитала да му задигне плюшеното мече, а той, едва на 7 месеца, така се беше сбил с нея, че накрая враната си беше тръгнала победена и проскубана. Виле знаеше, че и свраките, и враните са крадливи птици. И за нищо на света не би оставил отново на перваза на отворения прозорец плюшеното си мече. Но от друга страна, ако нямаше да минава край сладкарницата, нямаше защо да се бои от враните. Още повече, че от вчера имаше в джоба си две резервни захарни петлета, които може малко да се бяха поразтопили, но със сигурност бяха все така вкусни и хрупкави.
Момчето извади едно петле, усмихна се доволно, че напук на другите деца, дето все му се присмиваха, сега щеше да услади деня си, а те щяха да останат с пръст в устата, като много знаеха, разви целофанената обвивка и лакомо налапа захарната фигурка.
Изплю я веднага. Изражението на лицето му не можеше да се сбърка с нищо друго - петлето беше толкова отвратително, че чак му се прииска да повърне. Захарната фигурка беше кисела и люта едновременно, но не кисела като лимон, а като вкиснат буркан с белени домати, и не люта като бонбонче лукче, а като люта, много люта чушка...
Виле се изплю с отвращение в тревата на училищния двор и извади второто петле. Към него подходи с предубеждение. Очакваше и то да бъде толкова гадно на вкус и вече съжаляваше, че не ги е изял вчера, а ги е оставил да се развалят, макар че не можеше да проумее от какво може да са се вкиснали и подлютили само за едно денонощие!...
Не успя да опита вкуса на второто петле.
Още щом разви целофана, захарната птица подскочи в ръцете му, падна на тротоара и вместо да се пръсне на малки захарни парченца, се превърна в черна врана, която изтрака с човката заплашително и веднага отлетя.
Враната отлетя в същата посока, в която се намираше сладкарницата на г-н Съншайн.
Виле вдигна стреснато глава към небето и видя десетки други врани да прииждат от всички краища на Слънчевград и да летят в една и съща посока - към сладкарница “Захарното петле”...
Странни случки в Слънчевград
... Ако беше погледнал преди това през прозореца, г-н Ото Съншайн щеше да види цяло ято врани, накацали на тротоара – точно пред входа на сладкарница “Захарното петле”. Децата, които отиваха на училище в поредния мрачен ден, след като онези ужасни черни облаци надвиснаха над града, заобикаляха сладкарницата, стреснати от враните, които не просто бяха оцветили тротоара в черно с черните си тела, но се държаха агресивно и тракаха с човките заплашително. Затова малчуганите, свикнали да смучат захарни петлета всяка сутрин, от страх минаваха на отсрещния тротоар, готови да се лишат от сладостите, но да опазят раничките си от войнствените врани.
Вътре Ото Съншайн не чуваше птичата врява, защото разбъркваше с миксера десет яйца и купа с брашно.
Отвън враните тракаха заплашително с човките и към възрастните жители на Слънчевград, които минаваха пред сладкарницата и се опитваха да прогонят птиците, размахвайки ръце или пазарски чанти. Враните не помръдваха. Стояха като стражи на входа. Начело на птичата армия беше застанал Кралят (или Кралицата, не беше ясно) – по-едра от другите врана, която държеше в човката си парченце ябълка.
* * *
И днес, като разбра от Вилма и Арнолд, че враните са окупирали сладкарницата и никой не може да припари до кошницата със сладости, Виле не се притесни особено. От бебе той се страхуваше от враните, защото беше имал малък инцидент с една пакостлива врана, която се беше опитала да му задигне плюшеното мече, а той, едва на 7 месеца, така се беше сбил с нея, че накрая враната си беше тръгнала победена и проскубана. Виле знаеше, че и свраките, и враните са крадливи птици. И за нищо на света не би оставил отново на перваза на отворения прозорец плюшеното си мече. Но от друга страна, ако нямаше да минава край сладкарницата, нямаше защо да се бои от враните. Още повече, че от вчера имаше в джоба си две резервни захарни петлета, които може малко да се бяха поразтопили, но със сигурност бяха все така вкусни и хрупкави.
Момчето извади едно петле, усмихна се доволно, че напук на другите деца, дето все му се присмиваха, сега щеше да услади деня си, а те щяха да останат с пръст в устата, като много знаеха, разви целофанената обвивка и лакомо налапа захарната фигурка.
Изплю я веднага. Изражението на лицето му не можеше да се сбърка с нищо друго - петлето беше толкова отвратително, че чак му се прииска да повърне. Захарната фигурка беше кисела и люта едновременно, но не кисела като лимон, а като вкиснат буркан с белени домати, и не люта като бонбонче лукче, а като люта, много люта чушка...
Виле се изплю с отвращение в тревата на училищния двор и извади второто петле. Към него подходи с предубеждение. Очакваше и то да бъде толкова гадно на вкус и вече съжаляваше, че не ги е изял вчера, а ги е оставил да се развалят, макар че не можеше да проумее от какво може да са се вкиснали и подлютили само за едно денонощие!...
Не успя да опита вкуса на второто петле.
Още щом разви целофана, захарната птица подскочи в ръцете му, падна на тротоара и вместо да се пръсне на малки захарни парченца, се превърна в черна врана, която изтрака с човката заплашително и веднага отлетя.
Враната отлетя в същата посока, в която се намираше сладкарницата на г-н Съншайн.
Виле вдигна стреснато глава към небето и видя десетки други врани да прииждат от всички краища на Слънчевград и да летят в една и съща посока - към сладкарница “Захарното петле”...
--
Официалната премиера на романа OMG [Момчето, което искаше за убие Смъртта] ще бъде през януари 2012 г.
