Актьорът Боян Арсов чете моето стихотворение "Целуна ме през маската"

"Остави на мира сърцето ми!"

вторник, 30 декември 2008 г.

Wiener Silvesterpfad 2009

събота, 20 декември 2008 г.

В навечерието на празниците


Първоначално тук бях планирал да напиша нещо за това как някъде по света държавната администрация се е отказала от изпращането на коледни ки световната финансова криза, как хората нямало да купуват и подаряват подаръци, за да пестят пари… Но после се отказах. Защото може да нямаш много пари и може да не направиш голям коледен подарък, но е важно той да е от сърце. Защото в XXI век не е нужно да пращаш традиционна хартиена картичка по пощата, а можеш да пуснеш електронна по мейла и за това няма да са ти нужни никакви пари. Защото няма значение дали вярвате, че влъхвите са видели витлеемската звезда, независимо дали вярвате, че точно на Коледа се е родил Христос, независимо дали вярвате в дядо Коледа, независимо дали сте вярвали в дядо Мраз, независимо дали в една снежна нощ сте изпитали едно то най-големите разочарования на света, разбирайки че белобрадият старец всъщност е вашият баща, който се промъква тайно в хола с торбата с подаръци и залепени от памук брада и мустаци, независимо дали сте верен фен на бесния коледен шопинг, коледата си остава един от най-хубавите празници. Заради обичта на близките, семейния уют, желанието за промяна към по-добро през новата година.
Затова ви пожелавам спокойни и хубави празници, без значение колко картички ще получите и колко големи ще бъдат коледните ви подаръци.







понеделник, 15 декември 2008 г.

вторник, 9 декември 2008 г.

Като в живота



реценцзия на Амелия Личева,

Capital Light бр.16/2008







De puta madre е втората книга на Иво Тодоров. Тя включва кратките му истории, обединени в няколко цикъла - "неутрални", истории на ръба на нонсенса и такива "по Internet"… И всички те са подчинени на максимата, че в една история най-важна е самата история, а не толкова героите. Затова и - казва авторът - всички истории в книгата са истински, докато героите не са.
Подчертах, че Иво Тодоров, в момента е главен редактор на "Часът на Милен Цветков", е журналист съвсем целенасочено - защото писането му много е научило от журналистиката. И по отношение на стегнатостта и яснотата, и по отношение на връзките с живото, актуалното, и по отношение на сюжетирането и важността да се отговаря на въпросите с много "к" - кой, как, кога, какво, къде…
В същото време авторът чудесно владее и законите на чисто литературното, умее да вмества фантазията, да напряга асоциативността, да насища с детайли, които изискват тълкуване, да забавя и сгъстява действието, да заиграва с рязкото начало и неочаквания финал. Познати са му смесванията на жанровете, на чувствата… А особено интересни са употребите на заглавията, които по някакъв начин се опитват да синтезират сюжета, да отварят към основните внушения и които дори помежду си оформят нещо като самостоятелен текст, в който текат диалози и така всяка история получава своя двойник…За какво е избрал да разказва Иво Тодоров? За любовта, която днес е все по-малко трайна и разбираема и трудно събира хората, за нелеките разпознавания, но и за липсата на отчаяние и за търсенето, за живота, който трае и се живее, въпреки всичко преживяно ("Жената, която гасеше свещите"), за добротата и знаците на взаимност, които можем да получим, но и за загубата на сетива, егоизма, обсебването от материалното ("Пепи, на която й изгоря готварската печка"), за вътрешните устои и волята да не се предаваш ("Майката, която приспа детето си в трамвая"), за скритите пориви, които всеки носи, независимо с какви етикети живее, за страховете и колко внимателни трябва да сме с думите, защото те могат и да травмират, и да се сбъдват, когато са предсказани.
Изобщо сборникът е една много свежа и грабваща книга, която показва, че късият разказ закономерно има генезиса си в журналистическото, но и че пак закономерно се е превърнал в един от най-трудните литературни жанрове, способен адекватно да говори - поне в този случай - за деня и днешното, които имат своите измерения от часовете и местата до състоянията и желанията.
В проекта на "Сиела" все повече и повече навлиза публикуването на български книги. Като е любопитно, че издателството не се страхува да поема риск с дебютанти и много млади автори, че издателите там имат желание да работят редакторски с авторите си и в целите им е да започнат да подготвят публика, вкарвайки дебата за четенето и писането в по-широкия контекст на публичното.
Един от най-сполучливите избори в това отношение напоследък е като че ли сборникът с разкази на журналиста Иво Тодоров.

Чешми 2008

През пролетта на 2008-ма в парка "Заимов" в София бяха монтирани три нови чешми - добре изглеждащи, с метални чучурги и месингови кранове. Няколко дена по-късно крановете изчезнаха - откраднати или изкъртени. След няколко семици на две от чешмите бяха избити и чучурите. И водата течеше направо от каменното тяло. На 7 декември чешмата пред тетър "Сфумато" беше разцепена почти на две - не от вандали, а от дървосекачите на общината, които са отрязали близкото дърво така, че да падне точно върху чешмата. Явно общината е доста богата, щом напролет поставя чешми, а наесен ги руши.
На същия ден певецът Илия Луков откри нова чешма в родното си село Тополница, Петричко .

събота, 6 декември 2008 г.

Елегантната дама, която ръкомахаше с ветрило

худ. Boris Wolf




В зала 1 на НДК навалицата бръмчеше, жужеше, смееше се, поздравяваше се, наместваше се, разместваше се, защото новодошлите вдигаха нахалниците, седнали на техните места, очакваше... Само след малко започваше церемонията по раздаването на годишните музикални награди.
На крайния стол на 6-ти ред, 9-ти сектор седеше елегантна дама, облечена в бяла копринена блуза с дантелени ръкавели, пъстро копринено елече, кадифена пола и лачени обувки със заострен връх. Косата й беше вдигната на самодоволен кок и може би щеше да пречи малко на седящите зад нея, но дамата вече беше заела своето място и нямаше намерение да го сменя заради нечий дискомфорт.
Когато светлините угаснаха и на сцената излезе подгряващата денс формация, елегантната дама бръкна дискретно в дамската си чантичка и с елегантен жест извади елегантно ветрило. Разтвори го със замах, повя си няколко секунди, прибра  го и започна да си тактува с него. Видимо беше музикална, защото не изтактува нито една грешна нота, отбеляза възрастен естраден композитор, седнал по диагонал в съседния сектор, след като елегантната дама привлече вниманието му не само с ветрилото, но и с умението да се забавлява и то на денспарче, върху което младите момичета на сцената показваха повече тяло, отколкото танц. 
Публиката ръкопляскаше, церемонията продължаваше. Последва награждаването в две от най-важните категории и номинираните фаворити наистина се оказаха фаворити – грабнаха статуетките и обещаха на феновете още такива песни. След тях светлините в залата отново намаляха и мъжката половинка на хитов дует, който само след 12 минути щеше да спечели една от наградите, изникна на сцената в бял костюм с разкопчана риза, която показваше косматия му корем, избръснат преди няколко дена, сега леко обрасъл, а зад пича сценична машинария размахваше чисто бели ангелски крила и създаваше илюзията, че той самият маха с крила. Песента беше балада и елегантната дама веднага намери верния тон с ветрилото – ръкомахането й можеше да мине за прост жест, но не беше. Дъртият композиторът пак й хвърли едно око, а изисканата дама, която седеше до него, забеляза това и го сръга. Явно беше жена му и знаеше коцкарските му номера.
След изпълнението на полуголия младеж публиката избухна в аплодисменти и в общата шумотевица чистосърдечно се включи и елегантната дама, която ръкомахаше с ветрило. Ветрилото така и си остана прибрано, сигурно отново бяха модерни ретро аксесоарите. 
На преобразената сцена излезе рок банда и саундът тотално се смени – яки жици и кожени панталони, прилепнали по тялото и очертаващи малкото дупе на солиста, забеляза елегантната дама. Ветрилото само хвана новия ритъм – отсечени и дръзки движения разтърсиха тялото на дамата, дантелените ръкавели щяха да полудеят от размятане, коприната по дамата трепереше като че ли от страст, а може би от вибрациите на тонколоните отсреща.     
“Много е артистична”, помисли си интелектуалец на средна възраст, седнал близо до композитора, докато наместваше очилата си диоптър и 25. И той, подобно на композитора, фиксира движенията й с ветрилото нагоре-надолу и се усмихна под мустак -  наистина имаше мустак. Композиторът се ядоса, че не я беше срещнал по-рано, можеше да я включи в проекта “Нова българска музика”, можеше да му бъде полезна като корепетитор или буфосинхронист. 
Хитовият дует, който така или иначе трябваше да получи награда, си я получи, мъжът от дуета пак показа леко косматия си корем, жената показа цици – роклята й беше от типа “гол гръб без предница”, усмихваха се видимо престорено, благодариха видимо лицемерно, защото спонсорът на албума им беше спонсор и на церемонията и можеше ли да не спечелят наградата за дует?! Артистичната дама с ветрилото не знаеше това и много се зарадва на наградата, сякаш самата тя беше дует. 
Всъщност тя и ветрилото бяха дует.
Съществуваха в перфектен синхрон, допълваха се взаимно, пасваха си, ритъмът на сърцето й движеше ръката, която движеше ветрилото. Ветрилото, което беше нещо като диригентска палка. 
В 21.14 елегантната дама стана внезапно, взе си чантата, копринения шал, визоненото палто, ветрилото остана в ръката й. Понеже седеше открая, не се наложи да безпокои други хора – изниза се почти неусетно. Интелектуалецът на средна възраст не я видя кога се изнесе, защото забърсваше очилата си, композиторът обаче не изпускаше нищо. Беше понечил да стане и той – сигурно с аргумента, че отива до тоалетната, но изисканата дама от лявата му страна, т.е. жена му, беше строга господарка и нямаше да позволи фриволност. Композиторът въздъхна, отпусна се на стола и се отдаде на ритъма на поредната балада, която измислена бойгрупа лееше по сцената и по първите редове така мазно, че имаше опасност някои зрители от първите редове да повърнат от пресолена сълзливост.  
Беше 21.58. Дежурната сестра в дома за възрастни хора с леки психически отклонения потърси връзката с ключовете от входната врата и отделенията. Ключовете бяха на масата в стаята за отдих заедно в няколко недоядени сандвича, препълнен с фасове пепелник и някаква картичка с палми. 
Дежурната сестра стана с досада, защото точно почваше любимият й сериал за едни хора, който попадат на самотен остров след самолетна катастрофа и се чувстват като изгубени на края на света, преди да срещнат “другите”, тръгна към входната врата и там се сблъска с жена, облякла визонено палто върху бяла копринена риза в дантелени ръкавели. Жената държеше в лявата си ръка старинно ветрило, което никой не знаеше кога щеше да се разпадне. “Айде ма, Кремено, замалко да останеш навън, къде ходиш”. Кремена само присви рамене и продължи към стаята си на втория етаж. 

неделя, 23 ноември 2008 г.

понеделник, 27 октомври 2008 г.

Премиера на "De puta madre" в Москва







Премиерата на "De puta madre" (изд. Ciela) в Москва беше на 23 октомври в Българския културен център там.

неделя, 6 юли 2008 г.

Един Европейски съюз за тях, друг - за нас

По стечение на обстоятелствата в деня, в който София се тресеше от взривовете във военния склад в Челопечене, бях в Берлин. Следобед трябваше да летя обратно и рано-рано ми звънна телефона, за да ми каже един приятел, че в българската столица гърми, че жителите на селото са евакуирани и че летището е затворено... През целия ден гледах репортажите по местните телевизии и по българските и все по-настойчиво си задавах въпроса – как е възможно ние, българите, да живеем в един Европейски съюз, а всички останали народи – в друг? Защото явно трябва да застанеш замалко “отвън”, за да видиш, че държавата у нас не е като останалите държави в съюза, че случилото във военния склад и последвалото забавяне в информирането на населението звучи ужасно нелепо и че още по-нелепо е поведението на министри и политици, че взаимните нападки между Емел Етем и Бойко Борисов, кой е трябвало да организира кризисен щаб са абсолютно маловажни за хората, на който взривната вълна изпочупи прозорците, че е трагично да гледаш как министърът на отбраната обяснява какво огромно количество боеприпаси е имало в склада и как никой не си мръднал пръста да предвиди инцидента, че е смешно да дават в новините една селска кметица, която държи в ръце паднала в нивите отломка от снаряд, след като военните цял ден предупреждаваха никой нищо да не пипа и да не си носи вкъщи части от взривените боеприпаси... Това ако се беше случило в друга държава, член на Европейския съюз, със сигурност нямаше да изглежда така.
Защото същия ден буря и наводнения удариха Тюрингия и още няколко германски провинции, но в репортажите видях, че властите са си на мястото, а хората знаят какво да правят без излишна паника. И пак си казах, че явно ние живеем в един ЕС, а всички останали – в друг...
Гледах финала на европейското по футбол между Германия и Испания в малък испански ресторант в Източен Берлин. Сред посетителите имаше и германци, и испанци, и други националности - като нас. Всеки със своите симпатии към един от двата отбора, всеки изразяваше емоции в подкрепа на своите, но никой никого не напсува, никой никого не поля с бира, никой никого не удари. В края на мача всички ръкопляскаха – и на двата отбора.
Десет минути по-късно на Бранденбургската врата, където 500 хил. бяха гледали мача на четирите огромни видео стени, купонът беше в разгара си, въпреки загубата на Германия. Феновете на Испания скандираха “Viva España”, а местните пееха един спонтанен хит, придружен със жестове, родил се по време на европейското – “Германците ходят така, а испанците ходят така...” Но никой никого не наби. Запалянковци и от двата отбора развяваха испански и германски знамена, прегръщаха се и се снимаха заедно. Една българка, която живее в Берлин, вървеше смело напред и викаше “Viva España”. Никой не я наруга, никой не й посегна. Това ако се беше случило в България, щяха да я спукат от бой! А сигурно и да я изнасилят. След мача Германия – Турция 7-8 български младежи, облечени в черни тениски, пукнаха главите на двама турци, който гледали мача пред НДК.
Като вървиш по берлинските улици, още по-осезаемо виждаш в какъв ЕС живеят те, а в какъв – ние. Навсякъде – пред по-малки и по-големи сгради има пожарни кранове, където ако се наложи, огнеборците могат веднага да се вържат и да гасят пожара без да им свършва водата. И е забранено спирането в близост да крановете, за де на затрудняваш достъпа до тях. В България някъде да сте виждали такива кранове? Преди десетина дена трима души изгоряха в центъра на София, включително 9-годишно дете. Очевидци разправяха, че май там имало пожарен кран, но някаква кола била паркирана така, че кранът бил запушен...
Из целия Берлин са очертани велосипедни алеи – върху платното и на тротоарите. В София има една-единствена около НДК и жълтите линии са толкова избледнели, че се налага пешеходци и велосипедисти да спорят това велоалея ли е или не. Навсякъде в Берлин е пълно с мъже в костюми и жени в делови рокли на велосипед. За колоездачите има и специални малки светофари, които регулират трафика на тази група участници в движението. Такива пътеки и такива светофари видях наскоро и в Будапеща. В София няма.
В нито едно заведение в Берлин не ми се наложи да изчакам сервитьорът да довърши особено важния си разговор с колегата, за да дойде да ми вземе поръчката. Не видях нито един неусмихнат сервитьор, нито един с леке на ризата. Да сте виждали такива в София?
На фона на тези “малки” неща от живота още по-абсурдно ми звучат обясненията как Емел Етем е отговорен човек и какво била направила след взривовете в София. Ами тя откъде да знае, че толкова рано нещо ще гръмне? Сигурно по същото време е правела мекици вкъщи. И цял ден ли да стои на местопроизшествието? Нали трябва да се прибере, за да направи салата вечерта.

събота, 5 юли 2008 г.

четвъртък, 19 юни 2008 г.

“De puta madre” на европейско турне

Новият ми сборник с разкази “De puta madre” ще бъде представен в някои от най-големите европейски столици през това лято. Книгата беше издадена преди два месеца от издателство Ciela и съдържа 30 кратки истории. Европейското “турне” на “De puta madre” започна на 12 юни в Будапеща, а на 30 юни книгата ще има премиера и пред нашите сънародници в Берлин. Събитието се организира със съдействието на българските културни институти в тези столици. Желанието ми е книгата да намери читатели сред българите, които учат и работят в страните членки на Европейския съюз. Следващите европейски столици от “турнето” на “De puta madre” планирам да бъдат Прага, Виена, Брюксел, Париж и Мадрид. Противно на общата представа, че фразата “de puta madre” e псувня, на жаргон репликата означава “суперско”, “готино”, “привлекателно”. Затова доста от историите в книгата са адресирани към по-младата читателска аудитория. Разказите са по истински случаи. “De puta madre” може да бъде намерена и във всички онлайн книжарници.

понеделник, 16 юни 2008 г.

Бизнесменът, който се запозна с мъжа на любовницата си


фотограф: Ясен Згуровски





Машината преброи 100-те банкноти и спря. Мъжът прибра пачката в куфарчето, набра шифъра на заключващия механизъм и стана от бюрото. На скрийнсейвъра на компютъра му се появиха пъстроцветни рибки.
Мъжът се запъти към асансьора, кимна на охраната на етажа за чао и влезе зад сребристата врата. Асансьорът беше празен. Бавно потегли надолу.
На входа вече го чакаше колата с личния му шофьор. Въпреки горещината отвън в автомобила беше прохладно приятно и мъжът поразхлаби вратовръзката. Беше имал дълъг и напрегнат ден - на ръба на стреса. Един финансист, разбира се, никога не биваше да се поддава на стреса. Павел Трънков знаеше това. Беше го научил още преди 20 години, когато старият Трънков купи контролния пакет акции на печеливша консервна фабрика, но 4 месеца по-късно заводът беше пред фалит. Старият Трънков получи инфаркт и почина, но Павел наследи акциите, изтегли кредит, направи реорганизация в производството, стабилизира търговския баланс и фабриката отново стана печеливша. Днес Павел Трънков управляваше миниимперия от фирми в различни сфери на индустрията.
Беше на 48, носеше очила с рогови рамки, предпочиташе едноредовите костюми, леките мъжки парфюми и марковите химикалки. Ожени се на 21 за голямата си студентска любов. Много се обичаха със Стела, но така и не им се родиха деца. Първо се надяваха, после панически опитваха нонстоп, накрая се примириха. На 14 март 2002 г. Стела загина в автомобилна катастрофа край Мадрид. Павел я беше помолил да преговаря лично с една голяма испанска месопроизводителна компания. Стела замина за Мадрид убедена, че ще сключи сделката. И не се върна. Т.е. върна се в ковчег, който така и не отвориха.
След смъртта на баща си Павел беше преживял много кризи. Преживя и тази. Но понякога нощем - сам с голямата спалня, се упрекваше за гибелта на Стела и при цялото му старание да не проявява слабост очите му понякога се насълзяваха. Иначе, пред подчинените си и бизнес партньорите Павел Трънков беше с железен характер.
Обичта към Стела не намаля, но споменът за нея започна да избледнява с времето.
Това лято, на кратка ваканция в Гърция, Павел срещна една страхотна жена. Красива, стилна, очарователна, сексапилна, изкусителна. С Грета се заговориха на бара край басейна. Беше с приятелки, просто се размотаваше наоколо и имаше на разположение всичкото време на света. Още същата вечер спа с нея.
Грета имаше опит в авантюрите и знаеше, че няма смисъл от лъжи и заблуди. Призна си, че е омъжена, че има три деца, че обича мъжа си, но понякога, само понякога, си позволява да му изневери с непознати. Не искаше тайни връзки, не търсеше обвързващ секс, не възнамеряваше да се развежда. Павел прие аргументите й.
Спа с нея всяка вечер от престоя си в Гърция.
Когато се върнаха в София, според договорката, и двамата продължиха предишния си живот на разделно съществуване.
Павел беше погълнат от бизнеса си - пътуваше често из страната и в чужбина, свикваше заседания на различните управителни съвети всяка седмица и не му оставаше време дори да вечеря понякога с майка си. Старата г-жа Трънкова никога не си позволяваше да го притеснява по телефона през деня. Два-три пъти месечно вечер, след 21.30, му пускаше sms с краткото "kak si, sine" и той пак с sms й отговаряше "dobre sum, maiko".
Този понеделник Павел си тръгна от офиса в приповдигнато настроение, беше придобил мажоритарния дял в още една фирма.
На път към дома си, докато зяпаше през прозореца на колата вървящите по тротоара хора, Павел се сепна. Една жена в червено кожено манто страшно му заприлича на Грета. Не беше сигурен дали е тя, но това припознаване го накара да бръкне във вътрешния джоб на сакото, да извади gsm-a и да напише набързо следния sms: Nadqvam se, 4e se dose6ta6 koi ti pi6e! Nadqvam se, 4e skoro pak 6te moga da te vidq. Преди да натисне send се поколеба, но го прати.
Преди да стигне вкъщи, получи отговор: Znam koi si. Ne iskah az da sum 1-va, 4akah tvoeto re6enie. Dobre, 4e mi prati sms. Mnogo, mnogo iskam da se vidim!
Павел се усмихна и отключи входната врата.
Докато вечеряше, с Грета си размениха още няколко sms-a. Първите кратки съобщения бяха сравнително прилични, после започнаха с шеги и закачки и стигнаха до откровено еротични намеци. Павел и за секунда не се замисли за семейството на Грета, не се поколеба да й предложи среща утре вечер. Изобщо не го интересуваше на какво се дължи тази промяна у Грета, какво беше отключило нейната палавост отново, след като в Гърция го заричаше, че каквото е било там, там ще си остане...
Още със ставането на другата сутрин Павел й прати sms, с който се нтересуваше как е малката Грета. Тя му отвърна, че е тръпнеща в очакване, и от своя страна се поинтересува как е малкият Павел. Отговорът му беше кратък: Ve4e e gotov!
През целият ден си разменяха възбуждащи sms-и.
В ранния следобед Павел едва издържаше...
В 18.35 шофьорът го чакаше пред офиса. Павел се качи с gsm в ръка, готов за поредната sms атака и веднага прати "RU ready baby?"
В 18.36 gsm-ът звънна. На екрана се изписа Greta GR. Павел се усмихна. Беше спечелил и това своеобразно надиграване - Грета не можа да остане на ниво sms-и и се обади първа... Със същата самодоволна усмивка на лицето Павел натисна зеления бутон на телефона.
Очакваше да чуе звънкия глас на Грета. Чу дрезгав мъжки глас:
- Е, айде стига де! Не мислиш ли, че малко прекаляваш?
Нямаше нужда от никакви обяснения. Обаждаше се мъжът на Грета. Павел се стресна. Млъкна. Свали телефона от ухото си. Искаше да затвори. Изпоти се. Забърса с длан челото си. После врата. Но не затвори. Преглътна и отново доближи телефона до ухото си.
- Какво имате предвид?
- И питаш? Да не би аз да пращам sms-и цял ден на жена ми?!
- Съжалявам, сигурно е станала грешка!
Мъжът отсреща се изсмя искрено.
- Странно. Как може да е грешка, след като телефонът й изписва подателя на sms-ите. Съвсем ясно си пише Pavel GR. Няма никакво съмнение, че се познавате. Явно от Гърция.
- От Гърция? Не помня.
- Виж какво, пич, няма смисъл да се правиш на луд. Ясно ми е какво става. Но най-добре ми кажи ти! Или да питам Грета?
- Не, Грета няма никаква вина - окопити се Павел и веднага зае позицията на джентълмена, защитаващ честта на уличена в прелюбодеяние дама. - Аз започнах да й пращам съобщения. Тя сигурно ми отвръща от добро възпитание.
Мъжът на Грета се изсмя стряскащо за пореден път. Наистина, беше глупаво Павел да се опитва така да замаже нещата. Sms-ът, с който Грета му обещаваше страхотна свирка, едва ли беше пратен просто от добро възпитание... Все още се потеше и затова от време на време забърсваше челото си. За първи път го хващаха в крачка и не беше убеден кой е правилният ход.
- Рано сутринта Грета замина със самолет за Варна, снощи се обадиха, че майка й е в болница с инсулт. Грета бързаше и забрави телефона си вкъщи - поясни мъжът с дрезгавия глас отсреща.
Павел изтръпна. Ако sms-ите, които го възбудиха до пръсване, не са били от Грета, от кого са били все пак?
Мъжът с извратеното чувство за хумор продължаваше да го тормози с този безсмислено конфузен разговор.
- Не знам колко ти е голям и лесно ли ти става, но защо мислиш, че това засяга жена ми?
- Съжалявам! Грета няма никаква вина.
Павел се беше препотил 100 пъти и 100 пъти се наруга в мислите си за лекомислената издънка.
- Между другото, казвам се Петър! - представи се съпругът на Грета. Доколкото знаеше, май бачкаше нещо към Външно.
- Приятно ми е, Павел!
- Да, знам вече.
- Вижте какво, във всичко това няма никакъв смисъл! Освен това нямам никакво намерение да продължавам да си разменям sms-и с Грета. Беше просто игра.
- Игра? Що за игра е това? Играеш си с жена ми? Изчука я, нали?
- Съжалявам, така се случва понякога. Тъпо е да ви обещавам, че няма да се повтори...
- И защо? Защо да не се повтори? Ще обидиш Грета, ако спреш да й пращаш sms-и. Честно казано, аз нямам нищо против, стига да знам.
- Да знаете?
- Мда. Искам просто да знам. А ако няма да е проблем, бих искал някой път да гледам...
Павел вече не се потеше. Течеше.
- Какво искате да гледате? Как й пращам sms? Това е абсурдно.
- Глупости! Бих искал да гледам как го правите. Понякога с Грета играем на тази игра. Обичаме да има трети.


---

разказът е публикуван в брой 24/2008 на "Капитал Light". Виж текста и на www.capital.bg

Спящата красавица, която се убоде


худ. Лиляна Дворянова


Тази вечер заваля първият сняг. Белите заскрежени водни капки толкова много искаха да се докоснат до земята, сякаш нямаха търпение да станат на кал и киша.
Тази вечер малката Лили за първи път разбра какво е да си жена.
Снегът изпревари цикъла на Лили, но червените петна по гащичките й бяха много по-трайни от снежинките.












* * *


Новата година настъпваше след четири дена. Трескавата подготовка за празника беше изнервила майка й от безкрайното пазаруване, баща й беше под пара за финализирането на някаква важна сделка преди почивните дни, а брат й така се кефеше на новата аудиоуредба, че апартаментът направо вибрираше от хевиметъл.
Лили седеше в нейната стая и рисуваше. Преди Коледа учителят от школата по рисуване им даде задача да си изберат един приказен герой и на 2 януари да донесат в клас няколко негови портрета, нарисувани без значение с какво - с водни или темперни бои, с черен молив или с цветни моливи. Повечето момичета избраха Червената шапчица. Три си заплюха Малката кибритопродавачка, две - Палечка, а Лили обяви, че ще нарисува Спящата красавица.
При момчетата най-предпочитани бяха Храбрият оловен войник и Малкият Мук.
Лили обичаше да рисува. Целите й ръце постоянно бяха в бои и само като я видеше, майка й тутакси я пращаше в банята. Лили старателно се измиваше, но следите от боята оставаха. На нея това не й пречеше, боята не беше като калта - черно-кафеникава и неприятно лепкава. Боите имаха цвят. Боите имаха живот. Калта убиваше снежинките, които не смогваха да й надделеят тази вечер.
Лили разтвори любимата си книжка. Не искаше просто да прерисува картинките със Спящата красавица, искаше да направи свои. Това беше любимата й история още от времето, когато като много малко момиченце заспиваше с гласа на баба си. Баба й знаеше много приказки, никога не ги четеше - разказваше ги сякаш самата тя е била там, сякаш всичко е видяла лично, сякаш е чула какво са си казали кралят и кралицата, сякаш покрай нея са минали орисниците... Баба й почина, когато беше на 9 - известно време Лили се чудеше дали не се е преселила в някоя приказка, но после разбра, че приказките са едно, а животът - друго.
Въпреки това прозрение, което преобърна доскоро крехкия й детски свят, Лили не можеше да се откъсне от приказките. По тийнейджърски романтична тя още мислеше, че е възможно да се прояви Принцът на белия кон. Разбира се, в образа на принца най-често виждаше Джъстин Тимбърлейк и по-рядко Чад Майкъл Мъри. Едната стена в стаята й беше облепена с плакати на Джъстин, другата - с постери на One Tree Hill.
Лили погледна през прозореца, смрачаването отвън нахлу в личното й пространство, тя се опита да забави момента на прехода между деня и нощта, но накрая включи лампата. Рисуваше внимателно. Не бързаше, не искаше да прецака рисунката. Спящата красавица от книжката удивително приличаше на Лили! Или обратното. Спящата красавица, която Лили рисуваше, приличаше на Ема - най-добрата й приятелка от 49-и блок.
В 19.55 на вратата почука майка й с новината, че вечерята е сервирана. На Лили още не й се ядеше, но семейната традиция изискваше четиримата да сядат на масата заедно.
Докато ровеше в чинията с мусака, Лили си мислеше за прокобата на злата орисница: "Навърши ли 15 години, царската дъщеря ще се убоде на едно вретено и ще умре!" Чудеше се как ли се рисува вретено.
На другата сутрин подобието на сняг беше спряло, мокрите улици бяха осветени от зимното слънце, което не топлеше, но и не изгаряше. Прозорецът в банята беше украсен със снежни цветя, а отсреща - на черешата с окапали листа, ентусиазирано пееше самотен син синигер. Лили си изми зъбите, усмихна се на самата себе си в огледалото и припряно облече палтото си. Не забрави да вземе папката с листата за рисуване - винаги я носеше със себе си.
Свежият въздух я ощипа по бузите, хладният вятър се заигра с косата й, Лили отметна падналия кичур и се качи в трамвая.
В парка снегът беше разчистен, алеите се очертаваха ясно сред мокрите треви.
Лили седна в любимото се кафене на централната алея. Чакаше Ема и пиеше билков чай. След като допи чашата, извади скицата от снощи. На рисунката Спящата красавица се беше навела над възрастна жена, което предеше с едно вретено. Дясната й ръка не беше довършена, лицето й изразяваше любопитство. Лили се колебаеше дали още в тази поза принцесата да се убоде на вретеното, или само да гледа бабата как преде. Направи няколко щрихи по роклята й и в това време дойде Ема.
Двете отиваха да купят подарък на другата си най-добра приятелка - Светла. Днес тя имаше рожден ден и със сигурност щеше да се зарадва много на новия албум на Джъстин. Лили и Ема се надяваха, че никой друг няма да й купи същия албум.
Пътят към големия музикален магазин минаваше през подлеза, който стоеше недовършен от години. Ламаринената ограда на места беше изкривена или направо липсваше. Отзад се виждаха голи бетонни колони и купища тухли, пластмасови опаковки, кутии от цигари и всякакви други боклуци. На завоя, точно където ламарината внезапно свършваше, Ема забеляза в полумрака на строежа захвърлено червено палто. Изглеждаше ново и беше странно, че някой го е зарязал там. Ема и Лили се спогледаха и прекрачиха металната рамка, която някога е била част от оградата.
Беше прашно, отнякъде капеше. През подлеза не минаваха други хора. Стъпваха внимателно и постоянно се оглеждаха. Беше полумрак.
Лили си спомни от снощните новини за изчезналото преди седмица момиченце. Май че беше носело червено палто и червена плетена шапка. Потръпна и се огледа отново. В тунела на изкопа стана още по-тъмно. Майката на Ема сто пъти й беше казвала да не ходи по такива места, но у един тийнейджър може ли разумът да надделее над любопитството?
Колкото й да беше тъмно, видяха, че е само палто. Нямаше детски труп под него. Или поне в близките десетина метра напред в тунела. Ема потръпна и инстинктивно хвана Лили за ръката. Лили я стисна успокоително, обърна се плавно към Ема и само кимна. Клекна и внимателно отгърна червеното палто. В краката на Ема имаше смачкана цигарена кутия. Лили опипа палтото отвън, после бръкна в двата джоба - нямаше нищо в тях.
За да клекне над палтото, Лили беше стъпила на парче тухла. Тухлата явно беше много стара - изпука, стри се под краката й, Лили залитна и се подпря на земята с дясната си ръка. При залитането в първия момент не усети убождането. Когато се стабилизира на двата си крака и погледна към пода, видя проблясъка на иглата. Точно до палтото имаше 5-6 спринцовки. Занемареният подлез отдавна беше свърталище на наркомани, крадци и джебчии, но Лили и Ема не го знаеха.
Лили, разбира се знаеше, че наркоманите се боцкат и че понякога го правят с една и съща спринцовка. Знаеше колко опасна може да бъде иглата. Знаеше, че убождането с иглата на един венозен наркоман е много по-опасно от убождането на едно вретено. Знаеше, че Спящата красавица е била обречена да спи 100-годишен сън, преди да я целуне Принцът. Знаеше също, че иглата на спринцовката може да ти донесе не просто 100-годишен сън, а сигурна смърт.
Ема не разбра какво е станало.
Лили се изправи бледа в полумрака, взе папката със скиците и двете се върнаха в подлеза. Убоденият показалец леко я болеше.

- - -

разказът е номиниран в коледния конкурс (2007) на "Капитал Light" за кратка проза с тема "Един подарен ден" и е публикуван в брой 07/2008. Виж текста и на www.capital.bg

понеделник, 26 май 2008 г.

Няколко илюстрации от книгата "De puta madre"

художник Boris Wolf ©®



















Пичът, който се напуши, за да види къде живеят калинките



Бобо беше пич. Сякаш точно него бяха възпели Ъпсурт в “Колега” - “България не ме обича, но аз съм ебати пича!” Самият той не можеше да каже какво точно му е пичовското, но всички в квартала, приятели, колеги, познати на познати, роднини – близки и далечни, му викаха Бобо Пича. А на него му беше през кура как точно му викат.
Бобо беше завършил право, но работата в адвокатската кантора му беше някак странична – предпочиташе да писателства и само за три години беше издал три книги – криминален роман, сборник с разкази и фентъзи. Въпреки че беше само на 29, не се приемаше за млад-зелен белетрист и имаше самочувствието на творец от ранга на Габриел Гарсия Маркес. Спор няма, книгите му бяха интересни, с динамични истории, със свежа стилистика и готини лафове, който бързо ставаха хит сред столичните литературни среди. Бобо не понасяше гъзетата писатели, които си правеха тематични сбирки с четене на нови текстове, адски се дразнеше от снобарията на множеството т. нар. автори, които се напъваха във всеки брой на разни списания, без да са наясно със собственото си бездарие, и направо му се драйфаше от писателския кръг за бърза литература, обединил 6-7 дупета, създали си сами ореол на Света Троица в новата българска литература. Когато изкрейзеше, Бобо ставаше циник и псуваше псевдоелитарните драскачи, коментираше, че само се правят на интересни пред путките и избиват комплекса на малките си пишки, а приятелския им кръг “бърза литература” сравняваше с бързата чекия.
За да бъде съвсем в традицията на писателите от минали и по-нови времена и да надмине славата на тъпаците от “бързата литература”, Бобо започна порядъчно да порка – каквото му паднеше, а след като в 9 клас за първи път пуши трева и написа съчинение на тема “Човекът на новото време”, с което спечели първо място на градската олимпиада по литература, никога не сядаше да пише – даже и бележка до гаджето си, без да се напуши здравата. Козеше всекидневно и просто нямаше смисъл да го питаш “А ти още пушиш ли козче?” Като се напушеше, сядаше пред компа и щракаше по цели нощи. На сутринта не помнеше какво точно е написал и като го прочетеше, се чудеше ‘къв пич е, ебати, и ‘кви готини неща пише...
Когато беше във втори курс в университета, отиде с приятели на планина, екскурзията беше с изследователска цел – да пробват верно ли ти става готино, като се нагъбиш. Цял ден лазиха по едни склонове и търсеха халюциногенни гъби, намираха гъби, сдъвкваха ги, докато лазеха по тревата, и продължаваха да лазят напред. След 30-тата гъба видя как момичето пред него се превърна в коза и му се прииска да я опъне като в оня порно филм, дето гледаха снощи у Васко, после момичето изведнъж се превърна в кондор и налетя да му изкълве лявото око, ала Бобо се бранеше толкова смело, че орелът се преобрази в калинка и Бобо запя “Калинке–малинке, накъде ще се оженя?”
Нагъбването го държа до другия ден на обед и Бобо много се изненада, когато Силвана му каза, че бил голям смешник в гората – той имаше само хубави спомени от козата, орела и калинката...
Като се върнаха в София, написа абстрактната история на един кондор, прогонен от бащиното си гнездо в Андите и намерил истинската си любов в Стара планина… Разказът влезе в прословутия сборник с разкази, който цяло лято беше сред най-търсените книги в кварталната книжарница.
Пиян, напушен и нагъбен, Бобо беше необуздан във фантазиите си – историите му за вкаменени конници, перверзни чатъри и математици садисти, бяха наистина интересни. Гаджето му Даниела супер им се кефеше и ги разказваше на приятелките си във фитнеса сутрин, във фризьорския салон по обед и в кафенето на Силвана привечер. Гаджетата много си падат по арогантни пичове белетристи, на който им е през кура дали някой ги чете. За истинския писател от значение беше самата тръпка за писане.
Осем години след първата среща с необятния свят на гъбите, Бобо помнеше онази калинка. Мисълта, че тая буболечка наистина може да му покаже накъде да се ожени и съмнението, че не Даниела е жената за него, го караха да се гмурка още по-целеустремено в образите, породени от тревата и гъбите, и да търси там нова среща с калинката, за да я пита дали всичко това е истина.
Беше ден като всичко останали. Бобо се прибра от кантората. Като влезе в къщи, спомена гъза на клиента, който се пазареше за парите, дето трябваше да им плати, ако свършат работата, съблече се гол до кръста и си отвори една бира от хладилника. После свали и дънките и остана по раирани боксерки. Лаптопът светеше в очакване. Бобо извади тревата, кутийката с хартийки, откъсна малко картонче за “филтър”, сви си една цигара, запази я, дръпна жадно, закашля се, сякаш се смееше глътнато, изхълца “ебати кефа!”, дръпна пак и седна пред компа.
Word-овската страница не беше бяла. От ляво на дясно, от дясно на ляво, от горе на долу и обратно, по диагонал и без посока пълзяха малки... калинки. Червени, на черни точки. Бобо се опита да преброи точките на едната, но не успя, постоянно стигаше до осем и почваше отначало, щото калинката мърдаше и той се объркваше.
Калинките познаваха добре терена – намираха си път през цялата страница и никога не се сблъскваха. Бобо ги заговори съвсем любезно, попита ги как са, къде живеят – наистина ли в камбанките на момината сълза, поинтересува се от бъдещето си, но калинките мълчаха пред цялото време. Бобо пушеше и говореше с буболечките. Тъкмо си мислеше, че няма никакъв смисъл, една калинка литна и кацна на някакво готино гадже, което незнайно откъде се беше появило на дивана зад него...
Щастлива от поредното кафепиене с приятелки, Даниела се прибра с намерението да изведе Бобо на рибен ресторант. Когато влезе в хола, за момент щеше да изпадне в културологичен шок, като видя Бобо да чука надуваемата кукла, която Васко му подари уж на шега за рождения ден. Въпреки стреса и напук на това, че направо й се зави свят и имаше чувството, че ще литне от яд, Даниела забеляза на главата на поклащащата се от тласъците на Бобо кукла някакви калинка, която не беше ясно откъде се е взела, при положение че всички прозорци бяха затворени.


---

от книгата
"De puta madre иоще кратки истории"

скоро и като е-book - за първи път в България

De puta madre или студентът, който псуваше на сън








от книгата



De puta madre ©®











За първи път напсува баба си на сън.
Беше си вкъщи и сутринта имаше 39.2. Целият гореше и се беше нагълтал с Fervex и Vitamin C. Явно беше пипнал някакъв гаден грип, защото всички мускули го боляха, а гърлото му беше като жарава.
Баба му имаше опит в битките с разни грипове, вируси и бактериални инфекции. Беше медицинска сестра от старата школа. Направи му компрес с оцет и ракия и Виктор се унесе в дрямката на болестта.
В ранния следобед баба му влезе да смени компреса. Виктор спеше неспокойно, дишаше тежко, от време на време въздъхваше в съня си. Бабата пристъпи тихо, притвори вратата да не става течение отнякъде и постави на нощното шкафче купичката с лековитата смес, попи потта от челото му, оправи одеалото и тъкмо да го поразбуди, за да му смени мократа тениска – Виктор я напсува... мощно. “Аз ш’ти ебъ майката, животно смотано!” Бабата беше чувала какви ли не каруцарски псувни през живота си, но сега направо се смая, не за друго, а защото Виктор никога не псуваше! Беше възпитано момче и в речника си нямаше никакви цинизми.
Беше от Велико Търново, учеше по магистърската програма за политически мениджмънт в София, гаджето му беше от Провадия. През лятото ходеха с едни приятели на каравана в Градина. Четеше класиците на философията, включително Ницше, четеше и по-съвременни автори, предимно френски – от структурализма на Ролан Барт и екзистенциалната семиотика на Мишел Турние до модернизма на Фредерик Бегбеде. Наистина много възпитано момче беше Виктор. И изобщо не псуваше.
Баба му обвини треската за тази просташка псувня, още повече че Виктор изстреля онова за майката и животното на сън и беше ясно, че не е по неин адрес.
Благодарение на грижите на баба му Виктор оздравя.
Приятелката му Весна беше кръстена на Весна Змиянац, но си нямаше и понятие от сръбски (език), нито от сръбски туброфолк. Но обожаваше сръбска скара.
Виктор се влюби във Весна някак внезапно. Първоначално я приемаше просто за още една хубавелка от курса, без да има някакви дългосрочни амбиции към нея, към тялото и към живота й.
Така или иначе любовта беше нещо повече от секса и двамата постепенно разбраха, че се обичат. Търсеха се, виждаха се, говореха си, галеха се, целуваха се, любеха се, прекарваха дълги безсъснни нощи голи в спалнята на Виктор или дълги безсънни нощи в гарсониерата на Весна. Тя уважаваше интелигентността и потентността му, той беше луд по циците й, но откакто бяха гаджета никога не му беше правила турска чекия.
Тази нощ откараха до 4. След като я ощастливи в банята и на кухненската маса, се преместиха в леглото. Бяха потни и задъхани. След петия тек Виктор задряма на циците й.
В 4.42 Весна се стресна от нетърпящото възражения “Ebem ti picku maternu!”
Яката сръбска псувня отекна в спалнята като финален стон след мощен оргазъм. Мацката не знаеше сръбски, ама го разбра. Вместо да се обиди, Весна се възбуди и в полусън набара кура му и го налапа.
В понеделник имаха изпит по “Лидерство и политически елити”. Весна реши да го остави за есенната сесия. Виктор стана в 5.30, за да си прегледа пак записките от семестъра, избръсна се, взе душ и облече новите дънки Energy. Взе си раничката и със средния пръст на дясната ръка преметна през рамо якето, на чийто гръб пишеше

De
puta madre
69


Взе изпита с шестица.
Вечерта пак се скъсаха от секс.
Към 4 без нещо Весна беше задрямала гола на дясното му бедро, а Виктор я беше хванал за лявата цица. Прозорецът беше отворен заради жегата и лекият ветрец призори си играеше с дантеленото перде. По едно време, без да има представа за какво точно говори, Весна доста отчетливо чу – “Svirao si Miko bre kao Poganin u usta te ebem, u dupe te ebem…” После някак свенливо Виктор допълни в съня си – “Izvinjavam se zbog psovki, znam da ima i djece ovdje”. И за да няма никакво съмнение след две-три секунди отсече “Jebi ga”. Весна наистина не разбираше сръбски, но съвсем ясно схвана разликата между твърдостта на сръбското ebem и по-мекото босненско jebi ga.
На другата нощ Весна разбра, че Виктор знае и румънски, и турски, когато в съня си първо изригна “Fuc maitare – pula mare!”, а 39 минути по-късно чу нещо като “Сикем бабанъ, бошлъ баданъ тик-так”. Последното не й даде мира и след като се порови доста в Google, успя до си го преведе горе-долу като “шъ еба баща ти, докато започне да тиктака”... Там, в нета Весна намери и новината, че студентите от Казанския университет имат специален курс по изучаване на ругатните и псувните в руския език - "Руска историческа обсенология". Обсенологията е наука, занимаваще се с ненормативната лексика, включително псувните. Според преподавателите изучаването на подобен предмет щяло да помогне на младите филолози по-добре да изразяват своите мисли и чувства.
Весна си помисли дали да не предложи на Виктор да отиде на психоаналитик, който да му обясни какви мисли и чувства изразява чрез псувните в съня си, но реши, че той ще го приеме твърде лично и продължи да се преструва, че не чува нищо нощем.
В четвъртък през нощта Виктор й припомни руския с “И твою маму тоже”, което беше буквален превод на “Y Tu Mama Tambien”, след което ентусиазирано изрецитира - на сън, разбира се -

Пусть всегда будет солнце,

Пусть всегда будет небо,

Пусть всегда будет мама,

Пусть всегда буду я...

И приключи с любимото De puta madre, baby!
По някое време Весна мислеше да си води записки - нещо като записки под възглавката, ама после това й се стори твърде лигаво.
Въпреки че се скъсваше да псува на сън, денем Виктор си беше все така възпитано момче, което се изчервяваше, когато чуеше, например “пет без пет – време за минет”.
На 29 юни, събота, приключиха с изпитите за този семестър с курсовата работа по “Лобизъм и групи за натиск”. Вече не просто можеха да правят планове за лятото, можеха направо да се изнесат от София към любимите плажове.
Радостен и влюбен Виктор отиде да си купи нови джапанки от Levi’s и бански Sisley, пи кафе с Марто и Ники и се разбраха вечерта да хапнат в някоя готина пицария, от “Славейков” си взе два нови трилъра, а на път за университета, където имаше среща с Весна в 15.30, изяде два сладоледа почти един след друг.
Точно в три Весна му се обади по джиесема, за да му каже краткото “fuck you” и да го попари с новината, че заминава на море с преподавателя по “Анатомия на корупцията”.

Момчето с воден пистолет и Мисълта за Смъртта



©®








Детето лежеше загледано в мрака. Черната снага на нощта се виеше около леглото - майчински нежна. Нямаше луна, нито една улична лампа не светеше.
Но наоколо ходеха сенки...
Белите чаршафи простенаха. Детето седна в леглото и удари челото си в мрака. Болката беше сладостна. Протегна ръце напред и опипа тъмнината - лепкава като смола.
Сънят се сгъстяваше в очите му, умората го притискаше с тялото си - искаше да направи него, седемгодишния, свой любовник. Перверзната тръпка разтърси детското тяло и то беше готово да се отдаде.
Тогава разумът се взриви. Нежната нощ стана враг. Желанието за сън изтече на пода и образува подобие на локва. Възглавницата повече не можеше да бъде прикритие.
Вратата и прозорецът се разтвориха с трясък - безшумен, но доловим. Стори му се, че в стаята влетя нощна птица... И видя, че не е сам. На леглото беше приседнала Мисълта за Смъртта.

* * *

До тази сутрин детето знаеше съвсем малко за Живота, но нищо не знаеше за Смъртта. То бе убедено, че Живот има, а днес бе разбрало, че има и Смърт. И че Тя седи на ръба на леглото ни и чака... Дни. Месеци. Години.
Чака.

* * *

Детският разум още не беше научил какво е Не-Битие, но чувстваше, че това е нещо лошо. Иначе щяха ли да плачат хората, когато погребват мъртвите?
Детето не знаеше какво е "мъртъв". Беше попитало. И му казаха: "Смъртта е раздяла". А то рече: "Преди две години мама напусна дома ни, но после се върна. През това време мъртва ли е била?”
Детето пак попита: "Какво е смъртта?"... Отговориха му: "Спасение!"... То погледна малката си сестричка, която тази пролет лекарите едва спасиха от тежка болест. Тя си играеше с куклата и беше щастлива. "Значи Ани е мъртва!..."
Детето отново попита и чу, че Смъртта е Не-Съществуване. "Боби казва, че Бог не съществува. Сигурно е умрял..."
Искаше за четвърти път да попита, защото не му стана ясно какво точно е Смъртта, но баща му донесе шоколад и малкият забрави въпроса си.

* * *

Сега вече знаеше: Смъртта е Страх.


* * *

Пътят минаваше през Пустинята. Детето стъпваше бавно - върху крехките си рамене носеше жегата. В колана на късите панталони то беше затъкнало воден пистолет. Но не можеше да убие никого - беше изпило водата.
Пътят доведе пред него една колесница. В нея седеше млад мъж. Беше баща - личеше по кафeвите му очи. Детето усети, че това е то след петнадесет години. Не можа да се познае, почувства го с настръхналата си кожа. Мъжът го повика при себе си. То насочи пистолета срещу него...
В цевта беше останала една капка. Детето стисна пистолета и я изстреля. Докато стигне до мъжа, капката се изпари. Погледнаха се. Мъжът избърса усмивката си и го взе на ръце. "Ела с мен. Трябва да ми помогнеш!"…
Колесницата спря пред пясъчен хълм. Мъжът и момчето тръгнаха към върха. Там седеше Сфинксa. "Ако успееш да отговориш на гатанката, ще те отведа при твоята истинска майка", каза мъжът. "Не искам никаква майка!" - проплака детето.
Сфинксa разтвори грозната си паст и избълва: "Какво е Смъртта?" "Смъртта - това си ти!", извика детето и потъна в търбуха на чудовището.
След като глътна малкия, Сфинксa скочи в бездната.





МОМЧЕТО С ВОДЕН ПИСТОЛЕТ
И МОМИЧЕТО С РОЗОВА ПАНДЕЛКА



Не хареса госпожица учителката още от първия ден в новото училище.
Всички деца носеха за нея букети цветя. Всички деца й ги дадоха, само то не успя.
Щом влезе в училищния двор, момчето видя край оградата трупа на врабче. Детето много обичаше птиците и много се плашеше от мъртвите неща. Това беше шестата му среща със Смъртта. Щеше да заплаче от мъка, но го спря мисълта, че другите деца ще му се смеят. Те не можеха да разберат, че плаче за птичката, която никога повече нямаше да полети...
Почти скришом момчето положи цветята върху мъртвото врабче. Тичащите из двора деца скоро ги стъпкаха.
Когато влезе в класната стая, още го мъчеше Мисълта за Смъртта. Тогава видя Нея. Първото впечатление беше Страх! Госпожица учителката беше бледа, носеше очила, но като че ли зад тях нямаше очи... Явно учителката плашеше не само него, защото всички деца притихнаха. Бледостта й изпъкваше ужасяващо на фона на черната дъска.
Цяла нощ момчето сънува кошмари и се мята в леглото. Затвореше ли очи, постоянно виждаше Нея! Тя пристъпваше в празната класна стая. В дясната си ръка държеше показалка във формата на змия и с нея потупваше лявата си длан. Стаята обаче не беше празна. На последния чин - до прозореца - седеше То. Пред момчето беше разтворена пожълтяла тетрадка. В нея бяха изписани множество непознати за него думи. То също трябваше да пише - под нейна диктовка. Страхуваше се, но трябваше да го направи.
"МА-МА", произнесе госпожица учителката, а детето написа, без да разбере защо "AM-AM”. "ДОМ", продължи тя. В тетрадката се появи "HO-ME”. Следващата думичка беше "ИМЕ", но вместо нея изписа "NA-ME”!
Диктовката спря рязко. Госпожица учителката издърпа теткрадката: един поглед беше достатъчен гневът й да ескалира. Детето се вцепени, предусетило бедата. Учителката замахна с показалката...
На сутринта момчето не си спомняше как е завършил сънят, въпреки че беше сигурно - беше се случило нещо много лошо.
След кошмарната нощ повече изобщо нямаше да отиде на училище, ако не беше Момичето с розова панделка.

* * *

Седеше на последния чин до прозореца - точно зад нея...
По време на часовете момчето не виждаше нищо друго освен голямата Розова панделка. Тя му помагаше да се развесели, правеше света розов. Освен това беше чудесно убежище - розовата панделка го скриваше изцяло от призрачния поглед на госпожица учителката. Точно затова момчето беше благодарно на момичето от предния чин. А благодарността лесно преминава в обич.
Момчето беше още малко за истинската любов. Това беше обич, в която нямаше нищо плътско. Обичаше момичето не защото е момиче, а защото го спасяваше (макар и неволно) от страха, от учителката... Момиченцето беше мило с него - такива са повечето момиченца. То също му беше благодарно. Защото не го дърпаше за косата и не му пускаше скакалци във врата, както правеха другите момчета.

* * *

Въпреки че не беше разрешено, в колана на късите панталонки момчето носеше затъкнат... воден пистолет. Не защото беше убиец по рождение, а защото искаше да стане герой! Мечтаеше да спаси Момичето с розовата панделка от чудовищата, които се криеха в тъмните училищни тоалетни. Така поне разправяха хлапетата от първи клас.
Скоро обаче разбра, че подвигът му е невъзможен - на момчетата не е позволено да влизат в женската тоалетна. Затова веднъж причака момичето и го помоли повече да не ходи там. Тя се изненада, но понеже вярваше, че е добро момче, обеща му.
А на него много му се искаше учителката да влезе при чудовищата... Така и стана съвсем скоро...
Госпожицата се забави вътре доста. Прикрито зад една колона, момчето се надяваше, че чудовищата са й видели сметката...
34 минути по-късно учителката излезе от тоалетната жива и невредима. Дори и чудовищата се бяха изплашили от нея!
Така и не проумя какво е правила вътре учителката му повече от половин час.

* * *

Имаха час по история на нравите.
Пред очите му непрекъснато играеше Розовата панделка - трептеше, тръпнеше, виеше се, пулсираше. Предизвикваше го! Да извърши подвиг.
В началото на урока госпожица учителката разясни смисъла на глагола НРАВЯ (СЕ) и им даде съчинение на тема "На нравите по стъпките потайни..."
После застана до прозореца и се загледа в пътникопотока, преминаващ през близката трамвайна спирка. На лицето й беше изписана омраза към целия човешки род.
Момчето използва временното й разсейване и извади пистолета. Не стреля в нея. Това беше воден пистолет. Водната струя само щеше да я превърне в мокра кокошка. Момчето насочи пистолета към... Черната дъска.
Мокри букви се появиха по нея, но не потекоха. О Б И Ч А . . . изписа набързо момчето. Не успя да довърши.
Госпожица учителката се извърна внезапно. Момичето с розова панделка изпищя. Момчето запази самообладание.
Госпожицата вдигна показалката застрашително - очите й бяха кръвясали от злоба. Момичето припадна. Момчето усети болката още преди пръчката да се стовари върху дясната му ръка...
Учителката го удряше озверяла. Момичето повече не можеше да реагира. Момчето се присъедини към него...

* * *

"В безсъзнание ли съм или съм мъртъв? Или сънувам?", питаше се момчето. "Ако съм мъртъв, как тогава разсъждавам? А може би наистина има Живот след Смъртта?!"
Не виждаше нищо друго освен мрак. Не можеше да се движи. А и не искаше. Лежеше - може би в легло, но къде - не знаеше. "Има ли легла и в Отвъдното?" Тялото не го болеше - просто нищо не чувстваше. "Сигурно съм в Ада. Не може в Рая да е такъв мрак..."
Постепенно тъмнината започна да изсветлява. Остана само едно черно петно. С ужас установи, че това е... Черна дъска. Бяло видение изплува пред нея. За миг щеше да изгуби съзнание пак. После си каза, че това не може да е Тя... Тогава забеляза, че онова, черното, не е Черна дъска, а най-обикновена космическа Черна дупка... Жената (бялото ефирно създание беше жена) пристъпи към него. Не я видя да отваря уста, но чу глас. Изглежда беше нейният.
"Не се страхувай! Аз не съм госпожица учителката, макар че много приличам на нея. И няма начин да не е така, защото сме... близначки. Но Тя е лошата. Не знам дали Аз съм добрата... Изпращат ме при теб, за да бъда твоят Ангел хранител!..."

* * *

Симпатичен беше този Ангел хранител! Въпреки че приличаше на госпожица учителката.
Заради Ангела Момчето забрави Мисълта за Смъртта. Престана да се пита живо ли е. Престана да разсъждава има ли Живот след Смъртта. Престана да мисли за Живота.
Престана да си спомня за Момичето с розовата панделка дори...

* * *

Момичето с розовата панделка седеше край болничното легло и плачеше. Момчето с воден пистолет вече седмица не идваше в съзнание.

* * *

Момчето свикна да разговаря с Ангела без да отваря уста. Разговаряха на всякакви теми, само две избягваха - Смъртта и Момичето с (каква беше на цвят) панделка? Не че това бяха теми табу. Не - това бяха анти-теми, по които просто нямаше какво да се каже.

* * *

Съсипано от мъка, Момичето не си смени розовата панделка с черна. Престана да си връзва каквито и да било панделки!

* * *

Момчето не знаеше колко време е минало. Все така продължаваше да лежи и да си говори с Ангела. Но една сутрин (вероятно беше сутрин, такива неща се случват само сутрин) Ангелът пристигна с огнена колесница. Два изискани змея я теглеха. Единият беше във фрак, другият – с маркова тениска. Ангелът държеше в ръка ... не, не показалка - вълшебна пръчица. Махна с нея към момчето и... то почувства тялото си. За секунди почувства и спомена за нещо розово. Ала този спомен бързо претръпна.
"Стани", рече Ангелът - не заповеднически, нежно. - "Ела с мен!"
И момчето тръгна...

* * *

На сутринта Момичето, което някога носеше розова панделка, беше изненадено, като не го намери в болничното легло. Помисли си, че е дошъл в съзнание и се е прибрал вкъщи.
Зарадва се Момичето и също си отиде вкъщи.

* * *

Само санитарката, която пратиха да оправи леглото, се чудеше защо макар и празно, то изглеждаше вдлъбнато - като че ли някой лежи в него... Чаршафът напомняше детско телце, а под него нямаше нищо... "Странно е това!", каза си санитарката. И си помисли дали да не напише разказ за случилото се. Но не това е работата на една санитарка.

* * *

- Ето, това е Смъртта!
- Да, това е Тя.
- Страхуваш ли се?
- Не.
- Защо?
- Защото Ти си моят Ангел хранител!





ДЕТЕТО ОТ БЪДЕЩЕТО И МЪЖЪТ,
КОЙТО СЕ СТРАХУВАШЕ, ЧЕ ЩЕ ОСТАРЕЕ


Детето живееше в Мъглявината на Бъдещето и чакаше... да се роди...
То беше като всички останали не-родени деца - не знаеше кого да обича, защото още нямаше нито майка, нито баща. А беше изпълнено с обич.
Детето нямаше име, нямаше възраст и пол. Денем си играеше с другите малчугани, гонеше се с децата на ветровете сред илюзорни поляни, пускаше звездни хвърчила и чакаше. Без да го знае и без да се стреми към това, то чакаше - да се роди.
Там - в неговия свят - не живееха възрастни (ветровете нямат възраст). И то не знаеше какво е да растеш и да ... остаряваш. Но един ден детето видя нещо, което преобърна и без това неизградените му представи за живота.
Беше привечер. Малко преди времето, когато децата заспиват. Точно тогава пред Захарната къщичка на сънищата видя един вятър баща, който беше взел на ръце своето вятърче, люлееше го и му пееше приспивна песен... Малкото му сърчице щеше да се пръсне от вълнение. Зави му се свят...
Когато се съвзе, не разбра какво точно е видяло. Разбра обаче, че там - някъде в безкрая, има един друг свят. Светът на родителите и техните деца. Тази вечер то за първи път усети, че е ДЕТЕ. Усети болката от самотата, че е изоставено в Мъглявината на Бъдещето. Усети тръпката на очакването да се Роди!

* * *

Мъжът беше висок на ръст, с очи като изгрев - златисти и топли.
Живееше в един град на планетата Земя... И изобщо не подозираше, че някъде далече (но не чак толкова далече) съществува Мъглявината на Бъдещето.
Мъжът беше все още млад. Дните му минаваха като на всички останали мъже на Земята - имаше дом, ходеше на работа, обичаше няколко жени (често едновременно). Понякога, но само понякога, той си припомняше, че е бил дете. И му ставаше приятно. Спомняше си много неща от миналото, но не можеше да си спомни какво е било преди да се роди...
Когато се "вдетиняваше", очите му ставаха още по-слънчеви. Играеше си с хлапетата от квартала, пускаше с тях хвърчила от детски усмивки. Без да го осъзнава, много му се искаше да стане Баща!
Един ден, докато правеше сутрешен крос, в парка срещна баща с бебешка количка. Човекът спря, приседна на пейката, взе пеленачето на ръце и го целуна по челото. Мъжът бегач също спря, също приседна на пейка. Защото му премаля...
След малко човекът с бебешката количка продължи разходката си, но бегачът не можа да продължи своя крос. За първи път в живота си усети повика на бащинството. Искаше да има дете! Да го люлее, да си играе с него, да му рисува захарни къщички. Да го обича!
Мъжът със златисти очи беше все още млад. Но наскоро откри по слепоочията си няколко бели косъма. И разбра, че остарява. Изплаши се. Помисли си, че ако има дете, старостта ще дойде още по-неизбежно. С растежа на детето той щеше да остарява все повече и повече. И щеше да се приближава към Смъртта. А с годините и самото дете щеше да върви неизбежно към собствения си край...
Разкъсван от желанието да стане Баща и от страха, че ще остарее, мъжът не се реши да направи избор. И така всъщност избра Самотата. И без да усети, остаря. Едва тогава почувства абсолютната празнота: НЕ беше млад! НЕ беше и баща!
* * *

А в Мъглявината на Бъдещето детето все още чакаше да се роди. И въпреки безкрайното очакване, то продължаваше да е изпълнено с обич към своите неясни родители.

* * *

Беше неделя - ден за свиждане в Оазиса на Безвремието. Отвсякъде прииждаха хора. Всички пациенти, страдащи от наивност, имаха посетители. Само при един старец никой не се спря и затова той разговаряше с пеперуда екскурзиантка. Старецът седеше приведен, ръцете му трепереха (леко). Имаше бяла, ама много бяла коса. Но очите му бяха като изгрев - златисти и топли.
Пеперудата не се застоя дълго - продължи по маршрута си.
А посетителите продължаваха да пристигат. При другите! За да си спести вълнението, в което го въвличаше тази гледка, старецът тръгна да се прибира в Санаториума на спомените. Едва направи няколко крачки и видя пред себе си млад мъж. Носеше букет звезди и кошница със захаросани плодове. Беше висок на ръст. Очите му бяха като изгрев - златисти и топли. Също като неговите... Наистина беше млад, но по слепоочията му вече имаше няколко бели косъма...
Бащата и неговият не-роден сън се познаха. Прегърнаха се. Чак тогава старецът забеляза, че младият мъж води за ръка дете - неговият не-роден внук. Разплака се... Дори и изоставен в Мъглявината на Бъдещето, синът му беше направил своя избор - да бъде Баща!
Макар че беше немощен, старецът взе на ръце своя пораснал не-роден син, залюля го и му запя приспивна песен. Винаги му се е искало да може да го направи и ето че сега го направи - горд, че е баща.
Омаяни от радостта, и двамата забравиха малчугана, но той не скучаеше. Той вече беше усетил тръпката да се РОДИ и да има РОДИТЕЛИ...
Докато си играеше в градината, хлапето срещна същата онази пеперуда и тя му разказа историята на Мъжа, който се страхувал, че ще остарее, и за неговото неродено дете. Разказа му как накрая двамата се срещнали и най-после били такива, каквито искали да бъдат: баща и син!
Това се случило в едно малко странно, но красиво място - Оазиса на Безвремието.





МОМЧЕТО С ВОДЕН ПИСТОЛЕТ
И МОМЧЕТО С ИСТИНСКИ ПИСТОЛЕТ


Те бяха приятели - още преди да се родят.
Момчето с воден пистолет обожаваше водата, но не умееше да плува. Това не му пречеше да цамбурка в реката, в езерото, в морето... Обичаше и водното изобилие на дъжда. Разхождаше се под плача на небето, без да се страхува, че ще се измокри. Тичаше, прескачаше локвите, пиеше от водата, която се стичаше по лицето му.
Другото момче беше пристрастено към хладното величие на камъните. Катереше си по скалите, галеше ги. Пълнеше джобовете си с камъчета, носеше ги вкъщи - направи си каменна градина.

* * *

Веднъж заваля дъжд. Водата запълни една доста голяма вдлъбнатина в каменната му градина и се образува езеро. Подари го на приятеля си - момчето с воден пистолет.
Двамата си играеха всеки ден в каменната градина - споделяха си я. Никой не казваше "това са моите камъни" или "това е моето езеро"! Всичко беше тяхно.

* * *

Беше осемнадесетият ден на лятото. Слънцето постепенно изпиваше езерото и двете момчета се захванаха да го спасяват. С кофички за пясък носеха вода от чешмата и доливаха... Камъните бяха мокри и хлъзгави. Момчето с воден пистолет се подхлъзна и падна във водата - неговата вода.
Това езеро нямаше полегати брегове. Беше като яма. А момчето с воден пистолет не умееше да плува. Но неговият приятел можеше. Спаси го...
После седяха и двамата мокри в каменната градина и гледаха залязващото вече слънце, което се беше отказало да изпие тяхното езеро. Езерото, което само за миг беше поискало да изпие единия от тях.

* * *

През нощта момчето с воден пистолет за първи път сънува чувството на благодарност. И се изплаши да не дойде време, когато щеше да хвърля камъни в езерото. Събуди се обляно във вода, която възрастните наричат пот, и се изплаши за втори път - да не започне да се дави пак...
Смазано от толкова емоции, момчето заспа, но чувството за дълг и страхът продължиха да се борят за място в сърцето му. Във все още неспокойния си сън момчето потръпваше, когато взимаше превес чувството на благодарност, и стенеше, щом надделееше страхът.

* * *

Минаха девет месеца. Беше пролет.
Както винаги двамата си играеха в каменната градина. Тогава ги сполетя ново нещастие. Момчето с истински пистолет се спъна, както се гонеха, падна и удари главата си в камъните. Потече кръв!
Момчето с воден пистолет се изплаши, но не избяга. Коленичи до приятеля си и видя, че раната е лоша. Чувството за дълг и страхът пак започнаха да се боксират в сърцето му, но момчето спря препирнята им - приятелят му умираше...
Само за миг, за един-единствен миг момчето с воден пистолет успя да отиде през девет земи в десета, да напълни пистолета с жива вода, да се върне и да напръска с нея раната...
Малко по-късно и двамата седяха бледи в каменната градина и гледаха жертвения камък, кръвта върху който никога нямаше да се отмие...

* * *

Същия ден на момчето с воден пистолет му се роди сестра.
И двамата приятели първо страняха от нея. Постепенно момчето с воден пистолет проумя, че е брат и й подари собственото си езеро. Това ново чувство не измести братството му, т.е. приятелството с другото момче.

* * *

Минаха още много, много дни.
Момчето с истински пистолет също прие сестрата на другия като своя сестра. Обикна я и й подари своята каменна градина. Момичето беше красиво и палаво. То беше единственото момиче в този затворен свят на двете момчета, камъните и водата...
Доскуча му на момичето от еднообразието на каменната градина и един ден - беше ранна есен - хвърли всички камъни в езерото. Те, разбира се, изплискаха водата.
Момчетата чертаеха върху уличния асфалт карта на звездното небе и видяха езерото да изтича край тях. Хукнаха към градината, но нея вече я нямаше. Момичето точно хвърляше последния камък в доскорошното езеро.
Първо се ядосаха. После й простиха: момчето с воден пистолет от братска обич, момчето с истински пистолет - от любов.
Двамата приятели си останаха приятели, въпреки че техният свят беше разрушен.

* * *

За Коледа момчето с воден пистолет подари на сестра си пълнолуние. Другото момче поиска да й подари сърцето си, а тя му отказа с аргумента: "Как ще живееш без сърце?!"
Тогава момчето с истински пистолет призова брат й на двубой - защото ТЯ беше отхвърлила неговия дар.
Момчето с воден пистолет имаше воден пистолет, а момчето с истински пистолет - истински. Призори, точно в 5 ч. и 13 мин. двамата застанаха един срещу друг. Между тях беше каменната разруха - единствен спомен за езерото и градината. При първия слънчев лъч и двамата натиснаха спусъците. Водният пистолет се спука, истинският - засече.
Двамата приятели се погледнаха и разбраха, че вече не са приятели, бяха убили приятелството.
Веригата на времето се скъса:
... Момчето с воден пистолет падна в езерото и се удави...
... Момчето с истниски пистолет се спъна и падайки, удари главата си в камъка. Преди да издъхне, заваля дъжд, който постепенно отми кръвта, обляла жертвения камък..





МОМЧЕТО И ФЕЯТА


"Ти пак дойде... Страхувам се от това постоянство. Дано удоволствието от появата ти не се превърне в кошмар!
Щом затворя очи, идваш в съня ми. Все по-различима и все по-красива. Вече не се стряскам от появата ти.
Първия път щях да изкрещя от ужас... Усещах, че някой стоеше до леглото ми, но не го виждах. Ти нищо те каза. Ти никога нищо не казваш и до днес. Невидима ръка ме докосна по дясната буза - топла и мека - и разбрах, че нощният посетител е добро същество. Все пак доста необичайно е нещо невидимо да те докосва... Момчетата ми се присмиват, че се страхувам да ходя нощем на гробището, както правят те. И аз наистина се страхувам. Страхувах се и онази нощ, но не извиках в тъмнината. Може би защото тъмнината беше изсмукала дъха ми. Или ти?"

* * *

"Добре, че дойде и тази нощ. Вече се научих да те виждам. Тази нощ ме е страх да остана сам, а не искам да кажа на мама. Днес почина баба и разбрах, че един ден и аз ще умра. Не съм сигурен дали това е страшно, ала мене ме е страх. Сигурно защото съм твърде млад. Баба посрещна смъртта спокойно. Дори се усмихваше.
Сега вече я няма. Не може да ми прави конфитюр... Никога повече няма да гледа телевизия... Тя е мъртва. Мама казва, че всички ще умрем.
А ти смъртна ли си?"

* * *

"Не мога да разбера защо винаги мълчиш, но разбирам, че си красива. Не приличаш на никое от момичетата от нашия клас. По-хубава си.
Заповядай, седни на леглото ми. Все стоиш права, гледаш ме и... нищо не казваш. Кажи ми поне името си!"

* * *

"Измислих ти име - Феята с русите коси. Не знам дали наистина си фея, но на такава ми приличаш. Не знам дали косите ти са руси, предполагам...
Това, че не знам коя си, не е чак толкова лошо. По-интересна си ми. А предполагам, че знаеш всичко за мен - и добрите, и лошите ми мисли. Вероятно знаеш и за нещата, които само помислени, ме карат да се изчервявам."

* * *

"Така или иначе може би си разбрала, затова ще ти го кажа - помислих си колко хубаво ще е да ме целунеш!... Само си го помислих...
Сигурно е неприлично да ти го кажа, но ще го направя - не си помислих за целувка по бузата..."

* * *

"Тя щеше да ме целуне, ако не бях избягал...
Отивах в магазина за хляб, когато срещнах малката цветарка от нашия квартал. И друг път съм я виждал, ала не сме си говорили, нито сме играли заедно. "Здравей!", каза ми цветарката, хвана ме за ръка и тръгна с мен, като леко подскачаше от крак на крак. Вървях вдървен и не се дръпнах. Ръцете й бяха мръсни, колената й имаха рани от охлузване. В несресаната й коса нямаше цвете, както може би си мислиш...
Пред магазина за хляб тя ми каза "Чао!" и понечи да ме целуне... По устата. Тогава видях обилно начервените й устни - сякаш по тях имаше кръв от нечии други... отхапани устни.
Издърпах ръката си от нейната и побягнах. До дома тичах, без да се обръщам и без да се замислям какво щях да кажа на мама защо не съм купил хляб...
...Това го разказвам само на теб. Надявам се, че няма да го разкажеш на друг..."

* * *

"Цял ден мислих и ми се струва, че не трябваше да бягам... А? Пак нищо не казваш...
Истината обаче е, че продължавам да си мечтая само за твоята целувка.
Не се усмихвай загадъчно! Помогни ми да се спася от натрапчивото желание. Целуни ме!"

* * *

"Днес отново срещнах цветарката. Пак ми се усмихна, а аз веднага минах на другия тротоар.
"Почакай, любими!", извика тя след мен.
Побягнах."

* * *

"От толкова време идваш всяка нощ, че вече сме си близки... Мама, ако разбере, ще каже, че не е редно млада жена да посещава момче по тъмно. Но тя няма да разбере. Тя не може да те усети. Само аз.
Само аз те харесвам... Всъщност само при мен ли идваш или ходиш и при други момчета, след като заспя?"

* * *

"Не знам дали мама повярва на опашатата лъжа, че шалчето, което намери край леглото ми, било нейно... Добре, че не ме попита за какво ми е било нужно... Взе го и повече нищо не каза.
А ти какво ще кажеш? Нали си уж невидима. Нали само аз те виждах? А снощи си забравила шалчето си и мама го видя. Или нарочно си го изпуснала?
Невидима ли си наистина? Истинска ли си? Впрочем ти никога не си казвала, че е така. Аз си го внуших. Значи не си сън. Значи си материална. И ако ме целунеш, ще почувствам устните ти..."

* * *

"Тази цветарка не е чак толкова лоша. Може дори да се каже, че е хубава. Е, не чак като теб.
Бяхме заедно на опашка за зеленчуци. Сред множеството събрах кураж и я погледнах. Тя облиза устни. Погледнах я пак...
После продължихме да се гледаме.
Разбира се, отново видях, че по бузите й имаше драскотини, а ръцете й бяха все така мръсни. (Нима като ядем ягоди и си цапаме ръцете, след това не ги облизваме?!)"

* * *

"И днес я срещнах. Целуваше се с някакъв пияница и му задигна портфейла, без да я усети.
Бях се скрил зад оградата и ги гледах. Тя забеляза, че я видях, и ми изпрати въздушна целувка.
Не ми трябват устните й, с които е целувала устните на пияния!..."

* * *

"Вече се страхувам, че съм се повредил... Престанах да си мисля за твоята целувка..."

* * *

"Слава Богу, тази нощ отново го желая!
Моля те, само една целувка...
....................................................................
....................................................................

Щом ти не искаш, аз ще дойда при теб и ще си взема една целувка!
...................................................................................................................
...................................................................................................................
Ох, ударих се в стената. Къде си? Допреди миг беше тук!
Целунах тапета. Той е прашен и одраскан - като цветарката."


* * *

"Наближава утрото, а те няма. За първи път от толкова време не се появи, но съм убеден, че си тук. Криеш се! А аз те помолих само за една целувка...
Ако не дойдеш и през следващата нощ, ще отида при цветарката. Тя ще изцапа бялата ми тениска с калните си пръсти, ще одраска бузите ми с нокти, ще омаже устата ми с червилото си, но ще ме целуне! И ще ме целува пак и пак, и пак...
Не ме тласкай в ръцете й, в устата й! Целуни ме!"

* * *

"Не издържам повече, ще се предам!
................................................................
................................................................
Часовникът удари пет часа. След малко ще изгрее слънцето. Твоята руса коса не изгря и тази нощ за мен.
Сигурно си отишла при друго момче и сигурно вече си го целунала...
Аз ще отида при цветарката и ще й поднеса устата си. Тя ще я напълни с цветя и аромат!...
Жалко все пак, че не успях да целуна твоята чистота!”


* * *
..............................................................................................
.............................................................................................. ...............................................................................................


* * *

Цял ден момчето с воден пистолет и малката цветарка се целуваха в парка, скрити зад розовия храст.
Привечер вървяха хванати за ръце, подскачаха от крак на крак и едва не връхлетяха върху някаква жена. Тя се подкрепяше на патерица. Десният й крак беше гипсиран. Беше хубава жена. Светлокоса.
Момчето щеше да отмине, омаяно от целувките на цветарката, но се обърна и позна Феята с руси коси.
Тя му се усмихна и премина на отсрещния тротоар, където влезе в сграда със затъмнени прозорци. Момчето знаеше, че там се помещава фирма за компаньонки...





КАК МОМЧЕТО С ВОДЕН ПИСТОЛЕТ НАМЕРИ
СВОЯТА ИСТИНСКА МАЙКА И... Я ИЗЯДЕ


Къщата спря да се смее. Погледна момчето сърдито:
- Защо ме мразиш? Аз съм твоят дом!
Момчето хвърли по нея празна кутия от кока-кола и се качи на велосипеда. Подкара към Пустинята.

* * *

Къщата премигна неадекватно, свали покрива си, изтупа керемидите от него, а после изпадна в истерия. Това беше своенравна къща. Къща мащеха. Затова Момчето я мразеше.
Бяха се преместили тук по време на Голямото лятно преместване. Бягаха от съдбата си. Паяци и гъсеници изядоха предишните им две къщи. Момчето не помнеше първата - гадините я оглозгаха, когато беше едва тримесечно бебе. Точно тогава изчезна Майка му. Повече за да избяга от гъсениците и паяците, отколкото за да търси жена си, Баща му се премести в друг град.
Там живяха седем години. В деня, когато момчето имаше рожден ден, насекомите пак се появиха. Паяците изядоха тортата, ограбиха колекцията му с картинки от дъвки и най-нахално се представиха за негови съученици пред смаяния му баща... Още по-страшно стана, щом плъзнаха гъсениците. Те бяха навсякъде - в обувките му, в кутията с водни боички, в задния джоб на дънките, в тубичката паста за зъби, в сънищата му...
И отново се преместиха...

* * *

Сега живееха в тази дървена къщичка на брега на едно оранжадено езеро. Местните хора щяха да му се присмеят, ако чуеха тази щуротия за езерото, но Момчето не казваше на никого. Предпочиташе само то да си знае и тайничко пийваше оранжада нощем, щом дори и щурците заспяха.

* * *

В началото новата къща си траеше. Правеше му палачинки, канеше щъркели и катерици на гости, разказваше му приказки, в които Доброто никога не побеждаваше...
И изведнъж нещо й стана на тая уж кротка къщичка. Сутрин вместо да го буди гальовно, изхвърляше го от леглото с ритник. Веднъж му сложи в чая морска сол... Баща му наказа Къщата цял месец да не ходи на кино, ала това въобще не я стресна. Още на следващия ден Къщата свали прозорците си, заложи ги при местния лихвар и си купи червило и лак за нокти. Баща му зяпна, като я видя нагласена, а момчето за пръв път в живота си плака - защото дотогава не беше виждало такава красота. И в същия миг му се прииска Къщата да бъде негова Майка. Макар и Мащеха.

* * *

Избяга в Пустинята. Набра букет полски цветя. Подари й го. И чудото стана - заживяха като Майка и Син. За кратко... Това беше първото му бягство в Пустинята. Последваха и други - криеше се там винаги когато усетеше Самотата.

* * *

Майчината обич на Къщата се плъзгаше по покрива й, стичаше се по прозорците, пълзеше по пода на стаята, просмукваше се в завивките дори. Беше обич действителна. Тя се нуждаеше от него. Представяте ли си какво щеше да прави тази изстрадала Къща без нейното малко Момче?! То беше благодарен Син. Разказваше на приятелите си каква чудесна Майка има. Те го гледаха неразбиращо, правеха си знаци зад гърба му и започнаха да го избягват.
Престанаха да си играят с него.
А за детето игрите са целия му живот. Притеснена психиката на Момчето да не атрофира в нрав на непоправим психопат, Къщата-Майка започна да си играе с него. От сутрин до здрач. Но все пак не може една Майка да си играе със Сина си по цял ден... Майките имат и други задължения.

* * *

Наближаваше 15-ият му рожден ден. Къщата бе решила да организира голяма веселба. Искаше да го зарадва и изненада. Поканила беше всички - съучениците му, щъркелите и катериците, оранжаденото езеро... От престараване беше поканила даже... паяците и гъсениците... Беше добра жена, т.е. Къща.
За рождения ден му направи огромна торта. Отгоре й имаше малка захарна къщичка - пълно нейно подобие...

* * *

Когато видя захарната къщичка, Момчето се изплаши отвътре да не изскочи Баба Яга. Баща му го успокои - каза му истината за Баба Яга. Момчето вярваше на Баща си.
След първоначалния стрес захарната къщичка толкова му хареса, че я скри в стаята си...
Празникът отмина, а момчето продължаваше да я очаровано от новата си приятелка. Да, малката захарна къщичка му стана приятелка. То обожаваше млечните й стени, шоколадовите керемиди, карамелените прозорци... Обожаваше я и я обичаше. Обичта му стигна дотам, че една нощ и каза: "Ти си моята истинска Майка!" Захарната къщичка го целуна по челото и Момчето щастливо заспа.
Голямата стара Къща видя и чу всичко. Щеше да полудее от ревност. И призори избяга. Разбрала беше, че повече не може да му бъде Майка.


* * *

Момчето се събуди без покрив над главата си. Захарната къщичка беше обаче с него. И заживяха заедно - като Майка и Син.
Щастливи бяха. Но с всеки изминал ден Момчето се страхуваше все повече да не изгуби и нея. Искаше да я задържи завинаги при себе си... И тогава разбра какво трябва да направи.
Захарната къщичка също го разбра. И не възрази. Тя го обичаше истински. Беше готова...
Момчето разтвори уста и налапа своята (последна) истинска Майка. След като я изяде, облиза пръстите си...






МОМЧЕТО С ВОДЕН ПИСТОЛЕТ И БОЛКАТА


За първи път почувства болката, когато се раждаше. Главата му се замая от сблъсъка с Външния свят. Но не го болеше само него, болеше я и майка му. В последния миг от времето, през което бяха едно цяло, то усети нейната болка и разбра, че човека го боли. Научи, че Животът е болка.

* * *

Момчето само усети болката, когато беше едва неколкомесечно бебе - тогава още не се беше появила болката от поникващите зъбчета.
Неговият баща беше смел и суров мъж. Въпреки това се отнасяше мило със сина си - взимаше го на ръце и го подхвърляше във въздуха. Винаги го хващаше. Само веднъж не успя... Не го направи нарочно - за да изпита устойчив ли е на удар синът му. Не! Просто беше малко замаян от фаталната комбинация пълнолуние плюс пълно слънчево затъмнение, внезапно връхлетели човечеството онзи ден. Може би точно по същата причина и бебето беше замаяно - не усети особена болка при падането и не се разрева. Но усети, че тепърва ще пада много пъти. За пеленачето още нямаше разлика между Падане и Падение...

* * *

Постепенно дойде времето, когато падаше от детското креватче, от стола (който си беше примъкнал, за да достигне тавата със сушени смокини, скрити в шкафа). Падаше от велосипеда, от коня (когато се записа в школата по езда), a веднъж едва не падна от покрива на къщата - беше се качил да провери думите на сестра си, която твърдеше, че под керемидите се крият летящи гущери...
Болката и страхът всеки път бяха различни. А когато често те боли, ставаш зависим от болката. Дори може да ти липсва.

* * *

Беше есен. Момчето лежеше в задния двор, зарито в купчина окапали листа. Беше се сляло с тях. (Представяше си, че и то е листо - все още свежо и крехко, безумно зелено. Другаруваше с пойните птици и пеперудите. Радваха се заедно и на слънцето, и на дъжда. Докато научи, че пеперудата - страхотна красавица, която му беше най-добра приятелка, страда от прогресиращо обезцветяване. Съсипано от мъка, момчето-листо й подари собствената си зеленина и в същия миг увяхна...)
Обсебено от фантазиите си, момчето не чу приближаващия автомобил. Майка му виждаше единствено купчина окапали листа... Когато листата се разхвърчаха от преминаващата кола, прозвуча вик...
Прекара няколко месеца с гипсиран крак, но се оправи. По-трудно беше на майка му, която получи трайна психическа травма от непрестанно щурмуващата я мисъл, че е прегазила собствения си син.
Момчето изобщо не я упрекваше, въпреки че когато лявото предно колело премина през левия му крак, болката беше убийствена. Но всяка болка се забравя. Освен ако не свикнеш с нея. А то е същото.


* * *

Растеше момчето, а болката продължаваше да го изненадва.
...Когато я видя за първи път, изобщо не си помисли, че това е жената на неговия живот. Беше красива, чаровна, умна. Излизаха често - говореха си за всевъзможни неща, шегуваха се - дори с Живота и Смъртта. Дните минаваха и някак между другото разбраха, че не могат един без друг. Ожениха се.
През първата брачна нощ и двамата ги боля...
Момчето (вече мъж) имаше приятел - умен, добър, красив. От малки споделяха всичко. Един ден приятелят му предложи да споделят жена му... Онзи го убеждаваше колко е естествено, колко е всеотдайно. Каква върховна проява на приятелството е да позволиш на приятеля си да спи с жена ти. И евентуално тя да зачене от него! Какво по-хубаво от това синът ти да бъде син на твоя най-добър приятел!
Всичко това не го потресе. Изненада го, че собствената му жена нямаше нищо против. Тя беше готова да я сподели приятелят му!
Трудно е да се каже дали болката беше повече физическа или сърдечна. Заболя го и го боля дълго. И то не заради плътската арогантност на двамата най-близки хора. А защото точно те му отреждаха ролята на сводник.

* * *

Оттогава болката започна да го напада отвсякъде:
Заболя го сърцето (наистина го болеше).
Заболя го жлъчката.
Заболя го палецът на дясната ръка, който беше гноясал.
Заболя го левият бъбрек.
Заболя го раната на коляното, охлузена при поредното падане с велосипеда.
(Макар че порасна, продължи да пада.)
Заболя го кътник, развил кариес.
Заболя го апендиксът.
Заболя го язвата.
Заболяха го хемороидите.
Заболяха го очите - от взиране в невидими неща.
Заболя го гърлото - имаше хроничен фарингит.
Заболя го черният дроб.
И белият.
Нямаше част от тялото му, която да не го болеше...

* * *

Изпи чаша собственоръчно приготвен коктейл и... заспа.

* * *

Когато се събуди, вече нищо не го болеше. Не защото болката беше преминала, а защото нямаше сърце, жлъчка, бъбрек, кътник..., които да го болят. Беше прекрачил границата между болката и НЕ-болката. Беше избрал нематериалната свобода (на духа) пред постоянно уязвимото тяло.
Неизмъчван от всевъзможните човешки болки (духът на) момчето с воден пистолет се разхождаше в Райските градини. Нито веднъж не откъсна ябълка от плодовитите клони. Внимаваше да не стъпче горските теменуги, покрили поляната между дома на Св. Петър и Неговата къща. Не си ходеха на гости със Змията. Даже не я поздравяваше, когато я срещаше! Но тя беше достатъчно коварна, за да му влезе под кожата.

* * *

Парче изсъхнала змийска кожа лежеше на пътеката между Фонтана на ангелите и люляковите храсти. Момчето с воден пистолет я срита встрани и тогава насреща се зададе самата Змия.
Беше време за следобеден сън в Рая. Момчето предпочиташе вместо да спи (сънищата го връщаха в земния свят и му напомняха за болката), да се шляе из Райските градини.
Опита се да подмине Змията, но тя го заговори. Първо не я слушаше, но после историята, която му разказваше, го впечатли.
Змията го убеждаваше, че Ева е покосена от неизлечима болка. Горката жена мъченически понасяла страданията, но била излиняла, станала безразлична към изкушенията на Рая! Не е ли готов да помогне на Ева, да я спаси, попита го Змията. Момчето с воден пистолет я погледна въпросително, а тя сведе очи и неочаквано продължи по пътеката, като го остави в недоумение.

* * *

Момчето не беше срещало Ева, странеше от нея, защото знаеше, че жените са потенциален причинител на болка. Но след като научи от влечугото нейната история, скришом влезе в двора й - Ева седеше край кладенеца и плетеше ризница за своя Рицар-освободител. Беше бледа, очите й - лешникови. В тях имаше и болка, и доброта.
Момчето я наблюдава през целия ден. Усети страданието й като свое. Малко преди залез слънце Ева прибра плетката и отиде на Евин плаж.

* * *

На следващия ден момчето побърза да открие Змията и я помоли за помощ. Малко надменно тя му обясни, че работата не е толкова проста. Ако иска да спаси Ева от болката, трябва да е смел и непоколебим. Обеща й... Змията го накара да се закълне, че ще прави само това, което тя му каже. Положи клетва и от този момент стана Рицар на болката...

* * *

Привечер се срещнаха край Райските двери. Змията беше наметната с черна мантия. Момчето едва я различи в сумрака.
До дома на Ева вървяха мълчешком. Вътре още светеше, затова останаха скрити сред дърветата. За миг Ева застана на прозореца с ябълка в ръка, зачудена дали да отхапе, после върна плода в кошницата. Змията изстена.
Когато всички лампи угаснаха и щом се увериха, че е минало достатъчно време Ева да е заспала, Змията и момчето се промъкнаха в къщата. Откриха стаята й.
И насън Ева стенеше от болка!... Сред сатенените завивки изглеждаше още по-бледа, въпреки че луната се отразяваше в пясъчната й коса.
“Настъпи твоят час”, просъска Змията. Момчето не я разбра. Тогава тя най-спокойно му обясни, че единственото спасение за Ева е смъртта. “Ти имаш пистолет и можеш да я освободиш от болката”, убеждаваше го Змията. Момчето зяпна от изненада. Не беше и помисляло, че трябва да убие Ева!
“Застреляй я”, съскаше Змията. “Спаси я”!
Момчето не помръдваше.
“Стреляй”, амбицираше го райската изкусителка.
“Не мога”, отсече момчето и понечи да си тръгне.
Вбесена, Змията изсъска за пореден път и го ухапа за глезена.
Докато отровата проникваше в тялото му, момчето си припомни болката.

* * *

Когато се събуди, мъчеше го страшен махмурлук. И го боляха жлъчката, бъбрекът, зъбът, раната на коляното... Болеше го дори споменът за някакъв налудничав сън. Залитайки, отиде в банята и повърна всичката болка.
После се прибра в стаята и все още омаломощен се просна на кревата. В съседното легло продължаваха да спят прегърнати жена му и най-добрият му приятел.






МОМЧЕТО И СИНИГЕРИТЕ


Там - горе - беше различно. Там беше Раят за него...
От короната на дървото можеше да види много повече от света. Седнало на най-високия клон, момчето разговаряше с листата. (Когато те окапеха, говореше си със спомена за тях.) Листата знаеха много. Там - от високото - му показваха такива неща, които не би видяло долу, на земята. Короната на дървото беше за него прозорец. Трябваше да го отвори, за да допусне света при себе си. Такова богатство от багри, звуци и чувства нямаше дори в малката им къщичка, въпреки че доскоро тя беше за него най-уютното място. Докато не откри Дървото...
То поиска да се запознае с него, но момчето, което знаеше, че не бива да говори с непознати, побягна. Дървото можеше да го обвие с клоните си, да го спре, да го плени. Не го направи, защото ценеше свободата - своята и на другите. На следващия ден момчето само се върна. Дървото нищо не каза. Посрещна го като стар приятел.
Момчето се научи да се катери - почти като катерица. Дървото му показа всичките си тайни - всяко листенце, всеки клон, всяка хралупа. Запозна го дори с буболечките, които флиртуваха с кората му.
Момчето също му разказа тайните си.

* * *

Дървото единствено разбра за страховете му, че е подменено дете. Момчето обичаше родителите си. Само че неотдавна една леличка ги срещна тримата - бяха на разходка в същия парк, където растеше дървото - усмихна му се леличката, щипна го по бузата и рече: "Много е следичък! Но май не прилича на никой от вас. А?"
Какво означаваше това? Беше чувало, че децата приличат на родителите си, поне на единия. Дали точно тези хора бяха неговите майка и баща?!
Скоро обаче - като всички деца, забрави тази мисъл отдадено на игрите.
След време преживя ужаса на съмнението отново. На някакво семейно тържество майка му със смях разказа как бебето й било подменено в родилния дом. "Донесоха ми друго дете, но аз веднага разбрах, че не е моето!... Поправиха грешката - върнаха ми теб..."
"Щом веднъж е станала грешка, може да се е повторила! И дали наистина е било грешка?! Ами ако се е заблудила, че точно аз съм нейното бебе?"
И други тайни сподели момчето с дървото, но нали няма да бъдат тайни, ако се появят върху белия лист...

* * *

От всички изкушения , които му предложи Дървото, най-силно го привличаха птиците.
За момчето тя бяха свръхреални създания. Отначало само ги наблюдаваше и се възхищаваше на полета им...
По-късно щеше да си мисли, че това не би могло да се случи. Ако беше с по-
лабилна психика, щеше да повярва, че всичко е било само фантазия. Но не беше. Случи се наистина.
...Седеше както винаги на най-високия клон. Денят беше като предчувствие - необятен. Слънцето се опитваше да прикрие енергийната си криза, облаците се перчеха - бяха младоци! Беше ден, типичен за началото на пролетта. Седеше сред току-що родилите се листа момчето и съзерцаваше. Този път не разглеждаше света наоколо. Наблюдаваше гнездото на синигера. На същото дърво. Новоизлюпилите се птичета пищяха - постоянно гладни - и травмираха баща си, синигера. Горкият, беше за първи път баща! Суетеше се около тях малко безцелно, но нямаше съмнение, че ги обича...
Момчето гладаше с усмивка птичето семейство...
...Гледаше го и другото момче... Това беше най-лошото хлапе в квартала. Държеше прашка.
Синигерът знаеше какво може да причини това привидно простичо приспособление. Птичетата още нищо не знаеха - всичко наоколо им беше забавно. Момчето на дървото знаеше, че няма да успее да спре лошотията с думи. Нямаше време да слезе от клона, а и досега не се беше сбивало... Сега сигурно щеше да го направи - заради синигерите, но... Онзи вече опъваше прашката.
Камъкът полетя. Летеше право към гнездото. Синигерът забрави, че е баща и отлетя. Остана момчето. Някак инстинктивно то закри птичетата с тяло.
Камъкът го улучи в челото. Болката беше миг. После му потече кръв. И синигерчетата се нашариха с червени капки...
Хлапето с прашката видя какво стана и се изплаши. Побягна. Така правят всички деца, които всъщност не са лоши по душа...
Тази история завърши с едно приятелство. Раната на момчето зарасна. Пакостливият малчуган вече не се появи в парка.
Момчето с удоволствие навлезе в птичия свят. Със синигера бяха навсякъде заедно - заедно в клоните на дървото, заедно в тревата, на водното колело в езерото.
Не бяха заедно в небето...

* * *

Момчето искаше да полети! И летеше насън. Но наяве... "Защо не съм като птиците?! Защо не съм птица?!" Синигерът е волно създание и не усети мъката на момчето.
Тайничко, когато хвъркатите ги нямаше, то се качваше на най-високия клон, заставаше изправено и разперваше ръце - готово да полети. Трябваше да направи само една крачка и наистина щеше да полети...

* * *

Наскоро се преместиха в новопостроен жилищен блок. Момчето обичаше малката им къщичка, но сега с радост я изостави. Може би заради висините, които му даде новият дом. Тук гледката беше различна. А желанието за полет още по-силно.
Дървото не му се сърдеше, че сега предпочиташе да стои на балкона. Синигерите долитаха понякога. Вместо да го радва, това дразнеше момчето, провокираше собствената му невъзможност да разпери крила и да хвръкне.
Високо беше на 15-ия етаж. Високо и красиво. Дори да не си, пак можеш да се почувстваш като птица на такава височина. Дали? Момчето знаеше, че не е така. Разбераше, че поривът за полет може да го убие... Затваряше очи и се виждаше да лети - от 15-ия етаж към асфалта пред блока.
Беше странно и хубаво. Във фантазиите си винаги си спестяваше момента на същинското падане. Вероятно защото той беше свързан със Смърт, със сълзи в очите на майка му (на коя майка?), със страха, че е малко неприятно да лежиш в ковчег, а над тебе - горе, на земята - животът да продължава. Все така прекрасен.

* * *

Тази вечер синигерът долетя заедно с малките. Бяха весели, бяха истинско семейство. Странното е, че момчето никога не се запита къде е синигерката. Не усети липсата на майката в птичето семейство.Изглежда и самите синигери не я усещаха...
Птичето семейство си отиде малко преди човешкото семейство да седне да вечеря - там, горе на 15-ия етаж. Почти под звездите.
Ако Господ погледнеше през прозореца, щеше да си каже: "Какво чудесно семейство!" Но Господ не вярва на привидните неща. Господ знае! Знаеха го и те тримата - нямаше обич между тях и изобщо не бяха "чудесно семейство"!

* * *

Вечеряха припряно, за да се пръснат по стаите си по-скоро.
- Може ли да си направя хвърчило?
Момчето взриви напрежението помежду им точно когато дояждаха десерта. Майка му изпусна вилицата. Вилицата падна върху опашката на котката. Котката рипна на балкона. Балконът... Балконът не можа да реагира адекватно. (Балконите са от бетон и нямат нерви!)
Баща му реагира като балкона. Никак. Мълчеше. И даже не гледаше намръщено. А това беше по-страшното. Момчето разбра, че се е провалило. Очакваше го, но трябваше да опита. Много му се искаше да има хвърчило - поне то да може да полети с неговите приятели синигерите.

* * *

Забранените неща са най-сладки, са казали мъдреците. Забранят ли ти нещо, сигурно е, че ще го направиш...
Момчето си направи хвърчило! Скришом.

* * *

Хвърчилото беше готово. Щеше да го пусне следваща нощ. Тогава щеше да е пълнолуние.


* * *

Луната беше уговорена от нейните далечни роднини светулките точно тази нощ да не се скъпи за светлината си. Беше истинска нощ от преддверието на есента - запазила илюзиите на лятото.
За тържественото пускане на хвърчилото дойдоха всички приятели на момчето - синигерите, светулките... Дори дървото от парка изпрати няколко от листата си, които, обзети от празничното настроение, вече танцуваха с леко прохладния вятър.
Хвърчилото изобщо не се поколеба - веднага литна - като че ли право към Луната. Беше младо, темпераментно и безгрижно. Ценеше свободата на полета.
От радост светулките присвяткаха, синигерите огласяха нощта така, че момчето се изплаши да не събудят родителите му... Всички бяха горди с хвърчилото.
После обаче вятърът ли стихна, нещо друго ли стана - хвърчилото започна да пада. Устреми се към земята, но се оплете в антената, поставена на 13-ия етаж. Синигерите веднага литнаха да го спасяват - с човчиците си дърпаха канапа, но не успяваха, беше се оплел в антената. Листата тутакси се върнаха при дървото да му разкажат за тази беда. То протегна клони - колкото можа, протегна и корените си - опитвайки се да достигне до 13-ия етаж. Но не успя.
Момчето не заплака. Знаеше, че сълзите са излишни, беше нужно действие. Застана на парапета, разпери ръце-крила. И литна. Трябваше да спаси хвърчилото. Трябваше да му върне свободата на полета...
Задържа се във въздуха на нивото на 13-ия етаж, освободи оплетената връв. Хвърчилото се усмихна, благодари му. И тогава... двамата паднаха...
Дървото видя, че ще се случи най-лошото. Напрегна последни сили.
Корените му се опънаха до скъсване. Протегна клони, за да хване летящото към асфалта момче, прегърнало хвърчилото... Беше свръхусилие. Още малко и щеше да успее...

* * *

Синоптиците отричаха през нощта над града да е минавал ураган. А и никой нищо не беше усетил. Затова не разбраха как вековното дърво е било изтръгнато от парка и какво правеше само на два метра от трупа на момчето.
Хвърчилото го нямаше.
Потъналите в скръб синигери разправяха, че го бил отмъкна някакъв малчуган, който странно приличал на онзи, който (някога) стреляше с прашка...





МОМЧЕТО И ЧАСОВНИКЪТ НА СМЪРТТА


Хрупаше пуканки и ги преглъщаше с бира.
По МTV вървеше клип на Мадона. Чайникът свиреше в кухнята. В съседния апартамент работеха с бормашина. Гръмотевичната буря навън стряскаше гълъбите, накацали по отсрещния покрив. Телефонът звънеше повече от две минути, но той не го чуваше.
Хрупаше пуканки и ги преглъщаше с бира.
Хрупаше и преглъщаше…
Болката отляво му подейства като удар на професионален боксьор. Толкова рязко падна назад във фотьойла, че вратът му изпука.
Първо паднаха пуканките - разсипаха се по пода в малко неясната форма на сърце. Наранено сърце. Веднага ги последва бирената бутилка - течността намокри пуканките и те веднага престанаха да са хрупкави.
Дъхът му се изхлузи измежду стиснатите устни и не поиска да се върне. Премаля му и в тъмнината на несвяста очите търсеха някакви очертания, но те присмехулно се криеха зад самите себе си.
Миг преди да изгуби съзнание най-после чу телефона.
Часовникът върху пианото показваше 21:58.

* * *

Гледаше в тавана и от време на време преглъщаше през пресъхналото гърло - болезнено, но все пак приятно - че е жив.
В болничната стая беше тихо. Гръмотевичната буря беше отминала. Медицинската сестра в съседната стая безшумно си редеше пасианс. Вятърът не блъскаше клоните в прозореца. Линейката отвън беше вече паркирала с изключена сирена.
В болничната стая беше тихо. Даже мишката в ъгъла не цвъртеше.
Ако беше погледнал към нощното шкафче, щеше да види, че часовникът показваше 17:01.

* * *

Болката отляво си отиде. Но остана унесът от припадъка.
Отмалялата му ръка отметна чаршафа с усилие, после все още изтръпналото му тяло плахо се надигна, палецът на десния крак потърси единия чехъл…
Изправянето беше като ново раждане - сблъсък с един напълно непознат свят, добронамерен и предизвикателен едновременно.
В болничната стая беше почти тихо. Само от незатворената добре чешма капеше вода. Кап! Кап! Кап!
Когато чу шума от водата, чу и ударите на собственото си сърце. Туп! Туп! Туп!
Капките и сърдечният ритъм се разминаваха във влудяващ дисонанс.
Залитна и падна върху нощното шкафче. Часовникът издрънча на пода - показваше 11:24.


* * *

Слънчевият лъч бавно пълзеше към слепоочието. Бледото му лице беше невидимо върху белите чаршафи.
Една муха обикаляше като луда по ръба на чашата с вода. Медицинската сестра в съседната стая сподавено хлипаше - пасиансът показа, че той не я обича. Още по-странно - показа, че и тя не го обича… Плачеше заради безвъзвратно изгубеното в редене на пасианси време…
Лявата му ръка все още беше изтръпнала. Дясната търсеше лявата, но се оплиташе в завивките. Споменът за болката уж пътуваше към миналото, но като влакче на ужасите се връщаше точно когато не го очакваше.
Простена за кой ли път. После заспа.
Санитарят беше върнал падналия часовник върху шкафчето - показваше 07:46.

* * *

Събуди го вик.
Дежурната сестра (друга - не онази, която тестваше любовта си чрез пасианси) изтича в стаята му изплашена. Въпреки че беше медицинска сестра, тя се боеше от човешките трансформации.
Дойдоха още сестри и лекари. Не последва нов вик.
След суматохата настъпи тишина, в която задъхано се стрелкаше последният дух, т.е. дъх на онзи, който извика.
Часовникът не издаваше никакъв шум - показваше 06:36.

* * *

Не помнеше съвсем ясно как се озова в дома си - явно го бяха докарали с линейка.
Надойдоха приятели - всички се усмихваха малко схванато и говореха какви ли не небивалици. За да е весело! Разказваха спомени. Никой не говореше за утре.
Седеше безпомощно на фотьойла - лицето му беше леко напрегнато и изкривено. Питаха се наум дали е от болката или това е незаличимият белег на преходността. Избягваха да го поглеждат в очите.
Само приятелят, дето все повтаряше, че помни края на света, заговори за свободата да се самоубиеш, ако ти излезе мазол на петата от нова обувка… Ха-ха!
Останалите замълчаха неловко и скоро побързаха да си тръгнат.
Но той не остана сам - шегаджията му разказва приказка, докато заспа. Това беше историята на едно малко момче, прерязало само пъпната си връв и запълзяло…
Когато заспа, часовникът показваше 03:13.

* * *

Поредното събуждане го озадачи. Не искаше да излиза от света на сънищата - сънува, че е онова момче, което…
Очите му бяха насълзени и лепнеха.
… И в страшни, и в приятни ситуации се сънуваше като другия. Даже беше убеден, че той е момчето. Искаше да е то.
Събуждането го нокаутира по-болезнено от болката отляво.
Щеше окончателно да се предаде, ако не беше маниакалното желание да остане още малко момчето, което…
Отново заспа неспокойно.
Часовникът все още стоеше върху пианото - показваше 01:59.

* * *

От унеса го извади сестра му, пристигнала с чартърен полет от другия край на света (от другия край на съня му, от опаката страна на мечтите). Намрази я още повече, защото го лиши от приключението, от отчуждението.
Погали брат си по челото, оправи възглавницата и се разрида. Той изсумтя, но не я прогони отново накрай света.
Пое дланите му в своите и запя песен от времето, когато той беше момче и сам преряза въжетата на нейната люлка, окачена на ябълковото дърво…
Когато тя спря да пее, часовникът показваше 01:02.

* * *

Вече му беше все едно - спомените бяха свършили, сънищата също.
Затова тръгна натам.
Пътят минаваше през пустинята.
Надяваше се да срещне поне Малката кибритопродавачка или Храбрия оловен войник. Но срещна само сянката си - тлъста и лепкава.
Щом се сблъскаха, болката отляво се върна. Завинаги. Не чу хиляди звънчета, но видя Вечността. Ако имаше време да се огледа по-добре, щеше да види и часовника, полузаринат в пясъчна дюна - показваше 00:00.

* * *

“Господи, ти ли сверяваш часовника ми?”
“Аз не съм обикновен часовникар!”
“Прости ми за въпроса, Господи, но колко е часът?”





МОМЧЕТО И МИСЪЛТА ЗА БОЛЕСТТА НА МАЙКА МУ


Пътят минаваше през пустинята. Но той не тръгна по него.
Вече никакви пътища, алеи, пътечки и кози пътеки нямаха значение. Заблуждаваше се, че може - заради работата, дребните всекидневни радости и малотрайните плътски удоволствия – да изтласка някъде назад в мислите си Мисълта за болестта на майка си. Но не беше възможно.
Всички илюзии за истински и неистински майки, всички детински страхове и съмнения нямаха вече никаква власт над разума му. Веднъж му се прииска, както когато приятелят му падна на камъните и рани тежко главата си, да изтича през девет земи в десета, да напълни пистолета с жива вода, да се върне, да напръска с нея майка си и тя да се вдигне от леглото. Но вече нямаше десета земя (беше я унищожило съвсем наскоро унищожително земетресение), а водният пистолет не можеше да му бъде от полза - преди много години в цевта беше заседнала една капка (и този пистолет сега не вършеше никаква работа нито като воден, нито като пистолет).

* * *

Майка му лежеше по-бледа от Ева, по-тиха от изплашеното Момиче с розова панделка, по-незабележима от не-роденото дете от Мъглявината на бъдещето...

* * *

Даже не знаеше дали се страхува. Страхът вече не беше усещане, което го плашеше. Страхът беше само спомен от едно не-негово минало, когато пред собствените му очи родителите му побеляха, раменете им се отпуснаха, бръчиците край очите им се смесиха с бръчките на челото, умората от годините натежа в краката им денем, когато се опитваха да се разхождат в парка, и нощем – щом започнеха да сънуват една безкрайна младост и напразно се опитваха с палеца на десния крак да отметнат завивките....
Те остаряваха много по-бързо. Той - по-бавно, но също така сигурно. Виждаше какво бъдеще на не-обратима не-мощ му предстои и още повече се потискаше от мисълта за не-родения си син.
Виждаше. Усещаше как майка му и баща му вървят към края на една пътека – не-предвидима и не-реална. А той ги следваше – сляпо ли, воден от предопределение ли или избрал сам същия път...

* * *

Нямаше луна. Нито една улична лампа не светеше. Но по леглото на майка му ходеха сенките...
Жената простена в сумрака. Той също. Въздухът, изпуснат от гърдите му, можеше да бъде уползовторен във въздухоплаването, ако беше собственик на въздухоплавателна компания... Задухът на юлската вечер лепнеше по-досадно от лятна муха.
Търсеше някакво спасително действие - реално, а не не-реално като магическите разрешавания на кризисни ситуации в приказките за лоши и добри.
И тогава си спомни, че вече беше виждал този преход на живота (към нещо друго)! И че и предишния път също се беше изненадал от странното спойствие на баба си...

* * *

Майка му не виждаше нищо, нищо не усещаше. Понякога казваше някоя дума – не-свързана или не-очаквана. Не-логична или не-разбираема...
Но само две фрази имаха смисъл: „Няма страшно” и „Всичко е наред”.

* * *

Той се опитваше да й каже как болестта е преодолима, как има надежда, как трябва да се храни, да се движи, да вдига лявата си ръка, да вдига дясната, да сяда, да се обръща в леглото, да пие витамините и множеството други хапчета. А тя му отговаряше: „Всичко е наред”.
И всичко беше наред.


* * *

Две седмици по-късно пак седеше на леглото й и пак беше малко преди полунощ.
Държеше лявата й ръка в своята лява и усешаше ритъма на сърцето й. Нейното сърцетупане беше бавно и проточено, неговото – като на заек, зърнал ловец в гората...

* * *

Когато беше на 10 години, се разболя от бронхопневмония и беше толкова зле, че нямаше сили да върви сам до поликлиниката (която беше само на 50-тина метра от дома им), за да му бият инжекция. Почти бяха стигнали, когато му прилоша. Още тогава беше високо и слабо момче, а майка му – дребна жена; бeше може би поне с една глава над нея. Но когато му премаля, тя го взе на ръце и го занесе до поликлиниката...
А сега, когато е толкова болна и крехка, него го беше страх да я взема на ръце...

* * *

Две години по-рано го заболя стомахът. Долу ниско вдясно.
Лекарът каза, че веднага трябва да го оперират от апендисит. Преди да се е спукал.
Докато го караха на носилка към операционната зала, единственото лице край него беше това на майка му.
Когато излезе от упойката, след като го резнаха, пак видя майка си – притеснена и бледа. И той беше блед.


* * *

Още не беше тръгнал на училище.
Беше зима. Играеше си на пода в купнята и кашляше силно. Майка му плетеше, седнала на дивана, елече.
Играеше си и кашляше.
Тя седеше и плетеше.
Внезапно майка му стана и каза: „Трябва веднага да идем в поликлиниката! Чух глас, който ми каза: Ако искаш да не изгубиш детето, заведи го на лекар, много е зле!”
Лекарът откри много тежка бронхопневмония.
После тя разказваше как благодарение на този глас бил спасен.
А той беше болнаво дете.


* * *

Беше 12-годишен и пак (както всяка поредна зима) боледуваше от бронхопневмония.
Вкараха го в болница. Толкова мразеше болниците и тяхната смазваща белота! Плачеше вечер, свит в чаршафите. Плачеше и денем, когато майка му и баща му идваха на свиждане и му носеха портокали, а някаква много гадна медицинска сестра не му даваше да ги вземе.
Един ден му бяха донесли локум. Но същата тази сестра го изяде с дежурния парнаджия...
В петък родителите му пак дойдоха, въпреки че не беше ден за свиждане. Гледаше ги през решетката на прозореца, говореше им нещо (изобщо не помнеше какво - май че иска тутакси да се махне от болницата), махаше им с ръка и плачеше. Беше болнаво дете. И много тъжно.

* * *

На следващия майка му подписа декларация, че поема отговорност за здравето му и по нейно желание, нищо че още не е оздравял, го изписват от болницата.
Отведоха го вкъщи и го лекуваха там – идваше медицинска сестра да му бие инжекции (дупето му беше като решето), пиеше много лекарства и топло прясно мляко с разбито в него сурово яйце. Лекуваха го и го обичаха. И оздравя.

* * *

Сега тя лежеше и не оздравяваше.

* * *

Нямаше луна. Нито една улична лампа не светеше. Но по леглото на майка му ходеха сенките...
Тя го потърси с ръка и го намери приседнал на леглото.
Той седеше и чакаше – да й мине треската, да спре задъханото й дишане, да се успокои...

* * *

Пак се опита да й каже, че болестта е преодолима, че има надежда, че трябва да се храни, да се движи, да вдига лявата си ръка, да вдига дясната, да сяда, да се обръща в леглото, да пие витамините и множеството други хапчета. А тя отново му отговори: „Всичко е наред”.
И наистина всичко беше наред.

* * *

Задряма край леглото й и насън пък беше онова малко дете – болно и немощно, а тя – дребната жена, майка му, го носеше на ръце съм Спасението...

* * *

- МАМО !
©®


И МОМИЧЕТО С РОЗОВА ПАНДЕЛКА


Не хареса госпожица учителката още от първия ден в новото училище.
Всички деца носеха за нея букети цветя. Всички деца й ги дадоха, само то не успя.
Щом влезе в училищния двор, момчето видя край оградата трупа на врабче. Детето много обичаше птиците и много се плашеше от мъртвите неща. Това беше шестата му среща със Смъртта. Щеше да заплаче от мъка, но го спря мисълта, че другите деца ще му се смеят. Те не можеха да разберат, че плаче за птичката, която никога повече нямаше да полети...
Почти скришом момчето положи цветята върху мъртвото врабче. Тичащите из двора деца скоро ги стъпкаха.
Когато влезе в класната стая, още го мъчеше Мисълта за Смъртта. Тогава видя Нея. Първото впечатление беше Страх! Госпожица учителката беше бледа, носеше очила, но като че ли зад тях нямаше очи... Явно учителката плашеше не само него, защото всички деца притихнаха. Бледостта й изпъкваше ужасяващо на фона на черната дъска.
Цяла нощ момчето сънува кошмари и се мята в леглото. Затвореше ли очи, постоянно виждаше Нея! Тя пристъпваше в празната класна стая. В дясната си ръка държеше показалка във формата на змия и с нея потупваше лявата си длан. Стаята обаче не беше празна. На последния чин - до прозореца - седеше То. Пред момчето беше разтворена пожълтяла тетрадка. В нея бяха изписани множество непознати за него думи. То също трябваше да пише - под нейна диктовка. Страхуваше се, но трябваше да го направи.
"МА-МА", произнесе госпожица учителката, а детето написа, без да разбере защо "AM-AM”. "ДОМ", продължи тя. В тетрадката се появи "HO-ME”. Следващата думичка беше "ИМЕ", но вместо нея изписа "NA-ME”!
Диктовката спря рязко. Госпожица учителката издърпа тетрадката: един поглед беше достатъчен гневът й да ескалира. Детето се вцепени, предусетило бедата. Учителката замахна с показалката...
На сутринта момчето не си спомняше как е завършил сънят, въпреки че беше сигурно - беше се случило нещо много лошо.
След кошмарната нощ повече изобщо нямаше да отиде на училище, ако не беше Момичето с розова панделка.

* * *

Седеше на последния чин до прозореца - точно зад нея...
По време на часовете момчето не виждаше нищо друго освен голямата Розова панделка. Тя му помагаше да се развесели, правеше света розов. Освен това беше чудесно убежище - розовата панделка го скриваше изцяло от призрачния поглед на госпожица учителката. Точно затова момчето беше благодарно на момичето от предния чин. А благодарността лесно преминава в обич.
Момчето беше още малко за истинската любов. Това беше обич, в която нямаше нищо плътско. Обичаше момичето не защото е момиче, а защото го спасяваше (макар и неволно) от страха, от учителката... Момиченцето беше мило с него - такива са повечето момиченца. То също му беше благодарно. Защото не го дърпаше за косата и не му пускаше скакалци във врата, както правеха другите момчета.

* * *

Въпреки че не беше разрешено, в колана на късите панталонки момчето носеше затъкнат... воден пистолет. Не защото беше убиец по рождение, а защото искаше да стане герой! Мечтаеше да спаси Момичето с розовата панделка от чудовищата, които се криеха в тъмните училищни тоалетни. Така поне разправяха хлапетата от първи клас.
Скоро обаче разбра, че подвигът му е невъзможен - на момчетата не е позволено да влизат в женската тоалетна. Затова веднъж причака момичето и го помоли повече да не ходи там. Тя се изненада, но понеже вярваше, че е добро момче, обеща му.
А на него много му се искаше учителката да влезе при чудовищата... Така и стана съвсем скоро...
Госпожицата се забави вътре доста. Прикрито зад една колона, момчето се надяваше, че чудовищата са й видели сметката...
34 минути по-късно учителката излезе от тоалетната жива и невредима. Дори и чудовищата се бяха изплашили от нея!
Така и не проумя какво е правила вътре учителката му повече от половин час.

* * *

Имаха час по история на нравите.
Пред очите му непрекъснато играеше Розовата панделка - трептеше, тръпнеше, виеше се, пулсираше. Предизвикваше го! Да извърши подвиг.
В началото на урока госпожица учителката разясни смисъла на глагола НРАВЯ (СЕ) и им даде съчинение на тема "На нравите по стъпките потайни..."
После застана до прозореца и се загледа в пътникопотока, преминаващ през близката трамвайна спирка. На лицето й беше изписана омраза към целия човешки род.
Момчето използва временното й разсейване и извади пистолета. Не стреля в нея. Това беше воден пистолет. Водната струя само щеше да я превърне в мокра кокошка. Момчето насочи пистолета към... Черната дъска.
Мокри букви се появиха по нея, но не потекоха. О Б И Ч А . . . изписа набързо момчето. Не успя да довърши.
Госпожица учителката се извърна внезапно. Момичето с розова панделка изпищя. Момчето запази самообладание.
Госпожицата вдигна показалката застрашително - очите й бяха кръвясали от злоба. Момичето припадна. Момчето усети болката още преди пръчката да се стовари върху дясната му ръка...
Учителката го удряше озверяла. Момичето повече не можеше да реагира. Момчето се присъедини към него...

* * *

"В безсъзнание ли съм или съм мъртъв? Или сънувам?", питаше се момчето. "Ако съм мъртъв, как тогава разсъждавам? А може би наистина има Живот след Смъртта?!"
Не виждаше нищо друго освен мрак. Не можеше да се движи. А и не искаше. Лежеше - може би в легло, но къде - не знаеше. "Има ли легла и в Отвъдното?" Тялото не го болеше - просто нищо не чувстваше. "Сигурно съм в Ада. Не може в Рая да е такъв мрак..."
Постепенно тъмнината започна да изсветлява. Остана само едно черно петно. С ужас установи, че това е... Черна дъска. Бяло видение изплува пред нея. За миг щеше да изгуби съзнание пак. После си каза, че това не може да е Тя... Тогава забеляза, че онова, черното, не е Черна дъска, а най-обикновена космическа Черна дупка... Жената (бялото ефирно създание беше жена) пристъпи към него. Не я видя да отваря уста, но чу глас. Изглежда беше нейният.
"Не се страхувай! Аз не съм госпожица учителката, макар че много приличам на нея. И няма начин да не е така, защото сме... близначки. Но Тя е лошата. Не знам дали Аз съм добрата... Изпращат ме при теб, за да бъда твоят Ангел хранител!..."

* * *

Симпатичен беше този Ангел хранител! Въпреки че приличаше на госпожица учителката.
Заради Ангела Момчето забрави Мисълта за Смъртта. Престана да се пита живо ли е. Престана да разсъждава има ли Живот след Смъртта. Престана да мисли за Живота.
Престана да си спомня за Момичето с розовата панделка дори...

* * *

Момичето с розовата панделка седеше край болничното легло и плачеше. Момчето с воден пистолет вече седмица не идваше в съзнание.

* * *

Момчето свикна да разговаря с Ангела без да отваря уста. Разговаряха на всякакви теми, само две избягваха - Смъртта и Момичето с (каква беше на цвят) панделка? Не че това бяха теми табу. Не - това бяха анти-теми, по които просто нямаше какво да се каже.

* * *

Съсипано от мъка, Момичето не си смени розовата панделка с черна. Престана да си връзва каквито и да било панделки!

* * *

Момчето не знаеше колко време е минало. Все така продължаваше да лежи и да си говори с Ангела. Но една сутрин (вероятно беше сутрин, такива неща се случват само сутрин) Ангелът пристигна с огнена колесница. Два изискани змея я теглеха. Единият беше във фрак, другият – с маркова тениска. Ангелът държеше в ръка ... не, не показалка - вълшебна пръчица. Махна с нея към момчето и... то почувства тялото си. За секунди почувства и спомена за нещо розово. Ала този спомен бързо претръпна.
"Стани", рече Ангелът - не заповеднически, нежно. - "Ела с мен!"
И момчето тръгна...

* * *

На сутринта Момичето, което някога носеше розова панделка, беше изненадено, като не го намери в болничното легло. Помисли си, че е дошъл в съзнание и се е прибрал вкъщи.
Зарадва се Момичето и също си отиде вкъщи.

* * *

Само санитарката, която пратиха да оправи леглото, се чудеше защо макар и празно, то изглеждаше вдлъбнато - като че ли някой лежи в него... Чаршафът напомняше детско телце, а под него нямаше нищо... "Странно е това!", каза си санитарката. И си помисли дали да не напише разказ за случилото се. Но не това е работата на една санитарка.

* * *

- Ето, това е Смъртта!
- Да, това е Тя.
- Страхуваш ли се?
- Не.
- Защо?
- Защото Ти си моят Ангел хранител!





ДЕТЕТО ОТ БЪДЕЩЕТО И МЪЖЪТ,

КОЙТО СЕ СТРАХУВАШЕ, ЧЕ ЩЕ ОСТАРЕЕ


Детето живееше в Мъглявината на Бъдещето и чакаше... да се роди...
То беше като всички останали не-родени деца - не знаеше кого да обича, защото още нямаше нито майка, нито баща. А беше изпълнено с обич.
Детето нямаше име, нямаше възраст и пол. Денем си играеше с другите малчугани, гонеше се с децата на ветровете сред илюзорни поляни, пускаше звездни хвърчила и чакаше. Без да го знае и без да се стреми към това, то чакаше - да се роди.
Там - в неговия свят - не живееха възрастни (ветровете нямат възраст). И то не знаеше какво е да растеш и да ... остаряваш. Но един ден детето видя нещо, което преобърна и без това неизградените му представи за живота.
Беше привечер. Малко преди времето, когато децата заспиват. Точно тогава пред Захарната къщичка на сънищата видя един вятър баща, който беше взел на ръце своето вятърче, люлееше го и му пееше приспивна песен... Малкото му сърчице щеше да се пръсне от вълнение. Зави му се свят...
Когато се съвзе, не разбра какво точно е видяло. Разбра обаче, че там - някъде в безкрая, има един друг свят. Светът на родителите и техните деца. Тази вечер то за първи път усети, че е ДЕТЕ. Усети болката от самотата, че е изоставено в Мъглявината на Бъдещето. Усети тръпката на очакването да се Роди!

* * *

Мъжът беше висок на ръст, с очи като изгрев - златисти и топли.
Живееше в един град на планетата Земя... И изобщо не подозираше, че някъде далече (но не чак толкова далече) съществува Мъглявината на Бъдещето.
Мъжът беше все още млад. Дните му минаваха като на всички останали мъже на Земята - имаше дом, ходеше на работа, обичаше няколко жени (често едновременно). Понякога, но само понякога, той си припомняше, че е бил дете. И му ставаше приятно. Спомняше си много неща от миналото, но не можеше да си спомни какво е било преди да се роди...
Когато се "вдетиняваше", очите му ставаха още по-слънчеви. Играеше си с хлапетата от квартала, пускаше с тях хвърчила от детски усмивки. Без да го осъзнава, много му се искаше да стане Баща!
Един ден, докато правеше сутрешен крос, в парка срещна баща с бебешка количка. Човекът спря, приседна на пейката, взе пеленачето на ръце и го целуна по челото. Мъжът бегач също спря, също приседна на пейка. Защото му премаля...
След малко човекът с бебешката количка продължи разходката си, но бегачът не можа да продължи своя крос. За първи път в живота си усети повика на бащинството. Искаше да има дете! Да го люлее, да си играе с него, да му рисува захарни къщички. Да го обича!
Мъжът със златисти очи беше все още млад. Но наскоро откри по слепоочията си няколко бели косъма. И разбра, че остарява. Изплаши се. Помисли си, че ако има дете, старостта ще дойде още по-неизбежно. С растежа на детето той щеше да остарява все повече и повече. И щеше да се приближава към Смъртта. А с годините и самото дете щеше да върви неизбежно към собствения си край...
Разкъсван от желанието да стане Баща и от страха, че ще остарее, мъжът не се реши да направи избор. И така всъщност избра Самотата. И без да усети, остаря. Едва тогава почувства абсолютната празнота: НЕ беше млад! НЕ беше и баща!

* * *

А в Мъглявината на Бъдещето детето все още чакаше да се роди. И въпреки безкрайното очакване, то продължаваше да е изпълнено с обич към своите неясни родители.

* * *

Беше неделя - ден за свиждане в Оазиса на Безвремието. Отвсякъде прииждаха хора. Всички пациенти, страдащи от наивност, имаха посетители. Само при един старец никой не се спря и затова той разговаряше с пеперуда екскурзиантка. Старецът седеше приведен, ръцете му трепереха (леко). Имаше бяла, ама много бяла коса. Но очите му бяха като изгрев - златисти и топли.
Пеперудата не се застоя дълго - продължи по маршрута си.
А посетителите продължаваха да пристигат. При другите! За да си спести вълнението, в което го въвличаше тази гледка, старецът тръгна да се прибира в Санаториума на спомените. Едва направи няколко крачки и видя пред себе си млад мъж. Носеше букет звезди и кошница със захаросани плодове. Беше висок на ръст. Очите му бяха като изгрев - златисти и топли. Също като неговите... Наистина беше млад, но по слепоочията му вече имаше няколко бели косъма...
Бащата и неговият не-роден сън се познаха. Прегърнаха се. Чак тогава старецът забеляза, че младият мъж води за ръка дете - неговият не-роден внук. Разплака се... Дори и изоставен в Мъглявината на Бъдещето, синът му беше направил своя избор - да бъде Баща!
Макар че беше немощен, старецът взе на ръце своя пораснал не-роден син, залюля го и му запя приспивна песен. Винаги му се е искало да може да го направи и ето че сега го направи - горд, че е баща.
Омаяни от радостта, и двамата забравиха малчугана, но той не скучаеше. Той вече беше усетил тръпката да се РОДИ и да има РОДИТЕЛИ...
Докато си играеше в градината, хлапето срещна същата онази пеперуда и тя му разказа историята на Мъжа, който се страхувал, че ще остарее, и за неговото неродено дете. Разказа му как накрая двамата се срещнали и най-после били такива, каквито искали да бъдат: баща и син!
Това се случило в едно малко странно, но красиво място - Оазиса на Безвремието.





МОМЧЕТО С ВОДЕН ПИСТОЛЕТ


И МОМЧЕТО С ИСТИНСКИ ПИСТОЛЕТ


Те бяха приятели - още преди да се родят.
Момчето с воден пистолет обожаваше водата, но не умееше да плува. Това не му пречеше да цамбурка в реката, в езерото, в морето... Обичаше и водното изобилие на дъжда. Разхождаше се под плача на небето, без да се страхува, че ще се измокри. Тичаше, прескачаше локвите, пиеше от водата, която се стичаше по лицето му.
Другото момче беше пристрастено към хладното величие на камъните. Катереше си по скалите, галеше ги. Пълнеше джобовете си с камъчета, носеше ги вкъщи - направи си каменна градина.

* * *

Веднъж заваля дъжд. Водата запълни една доста голяма вдлъбнатина в каменната му градина и се образува езеро. Подари го на приятеля си - момчето с воден пистолет.
Двамата си играеха всеки ден в каменната градина - споделяха си я. Никой не казваше "това са моите камъни" или "това е моето езеро"! Всичко беше тяхно.

* * *

Беше осемнадесетият ден на лятото. Слънцето постепенно изпиваше езерото и двете момчета се захванаха да го спасяват. С кофички за пясък носеха вода от чешмата и доливаха... Камъните бяха мокри и хлъзгави. Момчето с воден пистолет се подхлъзна и падна във водата - неговата вода.
Това езеро нямаше полегати брегове. Беше като яма. А момчето с воден пистолет не умееше да плува. Но неговият приятел можеше. Спаси го...
После седяха и двамата мокри в каменната градина и гледаха залязващото вече слънце, което се беше отказало да изпие тяхното езеро. Езерото, което само за миг беше поискало да изпие единия от тях.

* * *

През нощта момчето с воден пистолет за първи път сънува чувството на благодарност. И се изплаши да не дойде време, когато щеше да хвърля камъни в езерото. Събуди се обляно във вода, която възрастните наричат пот, и се изплаши за втори път - да не започне да се дави пак...
Смазано от толкова емоции, момчето заспа, но чувството за дълг и страхът продължиха да се борят за място в сърцето му. Във все още неспокойния си сън момчето потръпваше, когато взимаше превес чувството на благодарност, и стенеше, щом надделееше страхът.

* * *

Минаха девет месеца. Беше пролет.
Както винаги двамата си играеха в каменната градина. Тогава ги сполетя ново нещастие. Момчето с истински пистолет се спъна, както се гонеха, падна и удари главата си в камъните. Потече кръв!
Момчето с воден пистолет се изплаши, но не избяга. Коленичи до приятеля си и видя, че раната е лоша. Чувството за дълг и страхът пак започнаха да се боксират в сърцето му, но момчето спря препирнята им - приятелят му умираше...
Само за миг, за един-единствен миг момчето с воден пистолет успя да отиде през девет земи в десета, да напълни пистолета с жива вода, да се върне и да напръска с нея раната...
Малко по-късно и двамата седяха бледи в каменната градина и гледаха жертвения камък, кръвта върху който никога нямаше да се отмие...

* * *

Същия ден на момчето с воден пистолет му се роди сестра.
И двамата приятели първо страняха от нея. Постепенно момчето с воден пистолет проумя, че е брат и й подари собственото си езеро. Това ново чувство не измести братството му, т.е. приятелството с другото момче.

* * *

Минаха още много, много дни.
Момчето с истински пистолет също прие сестрата на другия като своя сестра. Обикна я и й подари своята каменна градина. Момичето беше красиво и палаво. То беше единственото момиче в този затворен свят на двете момчета, камъните и водата...
Доскуча му на момичето от еднообразието на каменната градина и един ден - беше ранна есен - хвърли всички камъни в езерото. Те, разбира се, изплискаха водата.
Момчетата чертаеха върху уличния асфалт карта на звездното небе и видяха езерото да изтича край тях. Хукнаха към градината, но нея вече я нямаше. Момичето точно хвърляше последния камък в доскорошното езеро.
Първо се ядосаха. После й простиха: момчето с воден пистолет от братска обич, момчето с истински пистолет - от любов.
Двамата приятели си останаха приятели, въпреки че техният свят беше разрушен.

* * *

За Коледа момчето с воден пистолет подари на сестра си пълнолуние. Другото момче поиска да й подари сърцето си, а тя му отказа с аргумента: "Как ще живееш без сърце?!"
Тогава момчето с истински пистолет призова брат й на двубой - защото ТЯ беше отхвърлила неговия дар.
Момчето с воден пистолет имаше воден пистолет, а момчето с истински пистолет - истински. Призори, точно в 5 ч. и 13 мин. двамата застанаха един срещу друг. Между тях беше каменната разруха - единствен спомен за езерото и градината. При първия слънчев лъч и двамата натиснаха спусъците. Водният пистолет се спука, истинският - засече.
Двамата приятели се погледнаха и разбраха, че вече не са приятели, бяха убили приятелството.
Веригата на времето се скъса:
... Момчето с воден пистолет падна в езерото и се удави...
... Момчето с истниски пистолет се спъна и падайки, удари главата си в камъка.

Преди да издъхне, заваля дъжд, който постепенно отми кръвта, обляла жертвения камък..





МОМЧЕТО И ФЕЯТА


"Ти пак дойде... Страхувам се от това постоянство. Дано удоволствието от появата ти не се превърне в кошмар!
Щом затворя очи, идваш в съня ми. Все по-различима и все по-красива. Вече не се стряскам от появата ти.
Първия път щях да изкрещя от ужас... Усещах, че някой стоеше до леглото ми, но не го виждах. Ти нищо те каза. Ти никога нищо не казваш и до днес. Невидима ръка ме докосна по дясната буза - топла и мека - и разбрах, че нощният посетител е добро същество. Все пак доста необичайно е нещо невидимо да те докосва... Момчетата ми се присмиват, че се страхувам да ходя нощем на гробището, както правят те. И аз наистина се страхувам. Страхувах се и онази нощ, но не извиках в тъмнината. Може би защото тъмнината беше изсмукала дъха ми. Или ти?"

* * *

"Добре, че дойде и тази нощ. Вече се научих да те виждам. Тази нощ ме е страх да остана сам, а не искам да кажа на мама. Днес почина баба и разбрах, че един ден и аз ще умра. Не съм сигурен дали това е страшно, ала мене ме е страх. Сигурно защото съм твърде млад. Баба посрещна смъртта спокойно. Дори се усмихваше.
Сега вече я няма. Не може да ми прави конфитюр... Никога повече няма да гледа телевизия... Тя е мъртва. Мама казва, че всички ще умрем.
А ти смъртна ли си?"

* * *

"Не мога да разбера защо винаги мълчиш, но разбирам, че си красива. Не приличаш на никое от момичетата от нашия клас. По-хубава си.
Заповядай, седни на леглото ми. Все стоиш права, гледаш ме и... нищо не казваш. Кажи ми поне името си!"

* * *

"Измислих ти име - Феята с русите коси. Не знам дали наистина си фея, но на такава ми приличаш. Не знам дали косите ти са руси, предполагам...
Това, че не знам коя си, не е чак толкова лошо. По-интересна си ми. А предполагам, че знаеш всичко за мен - и добрите, и лошите ми мисли. Вероятно знаеш и за нещата, които само помислени, ме карат да се изчервявам."

* * *

"Така или иначе може би си разбрала, затова ще ти го кажа - помислих си колко хубаво ще е да ме целунеш!... Само си го помислих...
Сигурно е неприлично да ти го кажа, но ще го направя - не си помислих за целувка по бузата..."

* * *

"Тя щеше да ме целуне, ако не бях избягал...
Отивах в магазина за хляб, когато срещнах малката цветарка от нашия квартал. И друг път съм я виждал, ала не сме си говорили, нито сме играли заедно. "Здравей!", каза ми цветарката, хвана ме за ръка и тръгна с мен, като леко подскачаше от крак на крак. Вървях вдървен и не се дръпнах. Ръцете й бяха мръсни, колената й имаха рани от охлузване. В несресаната й коса нямаше цвете, както може би си мислиш...
Пред магазина за хляб тя ми каза "Чао!" и понечи да ме целуне... По устата. Тогава видях обилно начервените й устни - сякаш по тях имаше кръв от нечии други... отхапани устни.
Издърпах ръката си от нейната и побягнах. До дома тичах, без да се обръщам и без да се замислям какво щях да кажа на мама защо не съм купил хляб...
...Това го разказвам само на теб. Надявам се, че няма да го разкажеш на друг..."

* * *

"Цял ден мислих и ми се струва, че не трябваше да бягам... А? Пак нищо не казваш...
Истината обаче е, че продължавам да си мечтая само за твоята целувка.
Не се усмихвай загадъчно! Помогни ми да се спася от натрапчивото желание. Целуни ме!"

* * *

"Днес отново срещнах цветарката. Пак ми се усмихна, а аз веднага минах на другия тротоар.
"Почакай, любими!", извика тя след мен.
Побягнах."

* * *

"От толкова време идваш всяка нощ, че вече сме си близки... Мама, ако разбере, ще каже, че не е редно млада жена да посещава момче по тъмно. Но тя няма да разбере. Тя не може да те усети. Само аз.
Само аз те харесвам... Всъщност само при мен ли идваш или ходиш и при други момчета, след като заспя?"

* * *

"Не знам дали мама повярва на опашатата лъжа, че шалчето, което намери край леглото ми, било нейно... Добре, че не ме попита за какво ми е било нужно... Взе го и повече нищо не каза.
А ти какво ще кажеш? Нали си уж невидима. Нали само аз те виждах? А снощи си забравила шалчето си и мама го видя. Или нарочно си го изпуснала?
Невидима ли си наистина? Истинска ли си? Впрочем ти никога не си казвала, че е така. Аз си го внуших. Значи не си сън. Значи си материална. И ако ме целунеш, ще почувствам устните ти..."

* * *

"Тази цветарка не е чак толкова лоша. Може дори да се каже, че е хубава. Е, не чак като теб.
Бяхме заедно на опашка за зеленчуци. Сред множеството събрах кураж и я погледнах. Тя облиза устни. Погледнах я пак...
После продължихме да се гледаме.
Разбира се, отново видях, че по бузите й имаше драскотини, а ръцете й бяха все така мръсни. (Нима като ядем ягоди и си цапаме ръцете, след това не ги облизваме?!)"

* * *

"И днес я срещнах. Целуваше се с някакъв пияница и му задигна портфейла, без да я усети.
Бях се скрил зад оградата и ги гледах. Тя забеляза, че я видях, и ми изпрати въздушна целувка.
Не ми трябват устните й, с които е целувала устните на пияния!..."

* * *

"Вече се страхувам, че съм се повредил... Престанах да си мисля за твоята целувка..."

* * *

"Слава Богу, тази нощ отново го желая!
Моля те, само една целувка...
....................................................................
....................................................................

Щом ти не искаш, аз ще дойда при теб и ще си взема една целувка!
...................................................................................................................
...................................................................................................................

Ох, ударих се в стената. Къде си? Допреди миг беше тук!
Целунах тапета. Той е прашен и одраскан - като цветарката."


* * *

"Наближава утрото, а те няма. За първи път от толкова време не се появи, но съм убеден, че си тук. Криеш се! А аз те помолих само за една целувка...
Ако не дойдеш и през следващата нощ, ще отида при цветарката. Тя ще изцапа бялата ми тениска с калните си пръсти, ще одраска бузите ми с нокти, ще омаже устата ми с червилото си, но ще ме целуне! И ще ме целува пак и пак, и пак...
Не ме тласкай в ръцете й, в устата й! Целуни ме!"

* * *

"Не издържам повече, ще се предам!
................................................................
................................................................
Часовникът удари пет часа. След малко ще изгрее слънцето. Твоята руса коса не изгря и тази нощ за мен.
Сигурно си отишла при друго момче и сигурно вече си го целунала...
Аз ще отида при цветарката и ще й поднеса устата си. Тя ще я напълни с цветя и аромат!...
Жалко все пак, че не успях да целуна твоята чистота!”


* * *
..............................................................................................
..............................................................................................




...............................................................................................


* * *

Цял ден момчето с воден пистолет и малката цветарка се целуваха в парка, скрити зад розовия храст.
Привечер вървяха хванати за ръце, подскачаха от крак на крак и едва не връхлетяха върху някаква жена. Тя се подкрепяше на патерица. Десният й крак беше гипсиран. Беше хубава жена. Светлокоса.
Момчето щеше да отмине, омаяно от целувките на цветарката, но се обърна и позна Феята с руси коси.
Тя му се усмихна и премина на отсрещния тротоар, където влезе в сграда със затъмнени прозорци. Момчето знаеше, че там се помещава фирма за компаньонки...






КАК МОМЧЕТО С ВОДЕН ПИСТОЛЕТ НАМЕРИ

СВОЯТА ИСТИНСКА МАЙКА И... Я ИЗЯДЕ


Къщата спря да се смее. Погледна момчето сърдито:
- Защо ме мразиш? Аз съм твоят дом!
Момчето хвърли по нея празна кутия от кока-кола и се качи на велосипеда. Подкара към Пустинята.

* * *

Къщата премигна неадекватно, свали покрива си, изтупа керемидите от него, а после изпадна в истерия. Това беше своенравна къща. Къща мащеха. Затова Момчето я мразеше.
Бяха се преместили тук по време на Голямото лятно преместване. Бягаха от съдбата си. Паяци и гъсеници изядоха предишните им две къщи. Момчето не помнеше първата - гадините я оглозгаха, когато беше едва тримесечно бебе. Точно тогава изчезна Майка му. Повече за да избяга от гъсениците и паяците, отколкото за да търси жена си, Баща му се премести в друг град.
Там живяха седем години. В деня, когато момчето имаше рожден ден, насекомите пак се появиха. Паяците изядоха тортата, ограбиха колекцията му с картинки от дъвки и най-нахално се представиха за негови съученици пред смаяния му баща... Още по-страшно стана, щом плъзнаха гъсениците. Те бяха навсякъде - в обувките му, в кутията с водни боички, в задния джоб на дънките, в тубичката паста за зъби, в сънищата му...
И отново се преместиха...

* * *

Сега живееха в тази дървена къщичка на брега на едно оранжадено езеро. Местните хора щяха да му се присмеят, ако чуеха тази щуротия за езерото, но Момчето не казваше на никого. Предпочиташе само то да си знае и тайничко пийваше оранжада нощем, щом дори и щурците заспяха.

* * *

В началото новата къща си траеше. Правеше му палачинки, канеше щъркели и катерици на гости, разказваше му приказки, в които Доброто никога не побеждаваше...
И изведнъж нещо й стана на тая уж кротка къщичка. Сутрин вместо да го буди гальовно, изхвърляше го от леглото с ритник. Веднъж му сложи в чая морска сол... Баща му наказа Къщата цял месец да не ходи на кино, ала това въобще не я стресна. Още на следващия ден Къщата свали прозорците си, заложи ги при местния лихвар и си купи червило и лак за нокти. Баща му зяпна, като я видя нагласена, а момчето за пръв път в живота си плака - защото дотогава не беше виждало такава красота. И в същия миг му се прииска Къщата да бъде негова Майка. Макар и Мащеха.

* * *

Избяга в Пустинята. Набра букет полски цветя. Подари й го. И чудото стана - заживяха като Майка и Син. За кратко... Това беше първото му бягство в Пустинята. Последваха и други - криеше се там винаги когато усетеше Самотата.

* * *

Майчината обич на Къщата се плъзгаше по покрива й, стичаше се по прозорците, пълзеше по пода на стаята, просмукваше се в завивките дори. Беше обич действителна. Тя се нуждаеше от него. Представяте ли си какво щеше да прави тази изстрадала Къща без нейното малко Момче?! То беше благодарен Син. Разказваше на приятелите си каква чудесна Майка има. Те го гледаха неразбиращо, правеха си знаци зад гърба му и започнаха да го избягват.
Престанаха да си играят с него.
А за детето игрите са целия му живот. Притеснена психиката на Момчето да не атрофира в нрав на непоправим психопат, Къщата-Майка започна да си играе с него. От сутрин до здрач. Но все пак не може една Майка да си играе със Сина си по цял ден... Майките имат и други задължения.

* * *

Наближаваше 15-ият му рожден ден. Къщата бе решила да организира голяма веселба. Искаше да го зарадва и изненада. Поканила беше всички - съучениците му, щъркелите и катериците, оранжаденото езеро... От престараване беше поканила даже... паяците и гъсениците... Беше добра жена, т.е. Къща.
За рождения ден му направи огромна торта. Отгоре й имаше малка захарна къщичка - пълно нейно подобие...

* * *

Когато видя захарната къщичка, Момчето се изплаши отвътре да не изскочи Баба Яга. Баща му го успокои - каза му истината за Баба Яга. Момчето вярваше на Баща си.
След първоначалния стрес захарната къщичка толкова му хареса, че я скри в стаята си...
Празникът отмина, а момчето продължаваше да я очаровано от новата си приятелка. Да, малката захарна къщичка му стана приятелка. То обожаваше млечните й стени, шоколадовите керемиди, карамелените прозорци... Обожаваше я и я обичаше. Обичта му стигна дотам, че една нощ и каза: "Ти си моята истинска Майка!" Захарната къщичка го целуна по челото и Момчето щастливо заспа.
Голямата стара Къща видя и чу всичко. Щеше да полудее от ревност. И призори избяга. Разбрала беше, че повече не може да му бъде Майка.


* * *

Момчето се събуди без покрив над главата си. Захарната къщичка беше обаче с него. И заживяха заедно - като Майка и Син.
Щастливи бяха. Но с всеки изминал ден Момчето се страхуваше все повече да не изгуби и нея. Искаше да я задържи завинаги при себе си... И тогава разбра какво трябва да направи.
Захарната къщичка също го разбра. И не възрази. Тя го обичаше истински. Беше готова...
Момчето разтвори уста и налапа своята (последна) истинска Майка. След като я изяде, облиза пръстите си...





МОМЧЕТО С ВОДЕН ПИСТОЛЕТ И БОЛКАТА


За първи път почувства болката, когато се раждаше. Главата му се замая от сблъсъка с Външния свят. Но не го болеше само него, болеше я и майка му. В последния миг от времето, през което бяха едно цяло, то усети нейната болка и разбра, че човека го боли. Научи, че Животът е болка.

* * *

Момчето само усети болката, когато беше едва неколкомесечно бебе - тогава още не се беше появила болката от поникващите зъбчета.
Неговият баща беше смел и суров мъж. Въпреки това се отнасяше мило със сина си - взимаше го на ръце и го подхвърляше във въздуха. Винаги го хващаше. Само веднъж не успя... Не го направи нарочно - за да изпита устойчив ли е на удар синът му. Не! Просто беше малко замаян от фаталната комбинация пълнолуние плюс пълно слънчево затъмнение, внезапно връхлетели човечеството онзи ден. Може би точно по същата причина и бебето беше замаяно - не усети особена болка при падането и не се разрева. Но усети, че тепърва ще пада много пъти. За пеленачето още нямаше разлика между Падане и Падение...

* * *

Постепенно дойде времето, когато падаше от детското креватче, от стола (който си беше примъкнал, за да достигне тавата със сушени смокини, скрити в шкафа). Падаше от велосипеда, от коня (когато се записа в школата по езда), a веднъж едва не падна от покрива на къщата - беше се качил да провери думите на сестра си, която твърдеше, че под керемидите се крият летящи гущери...
Болката и страхът всеки път бяха различни. А когато често те боли, ставаш зависим от болката. Дори може да ти липсва.

* * *

Беше есен. Момчето лежеше в задния двор, зарито в купчина окапали листа. Беше се сляло с тях. (Представяше си, че и то е листо - все още свежо и крехко, безумно зелено. Другаруваше с пойните птици и пеперудите. Радваха се заедно и на слънцето, и на дъжда. Докато научи, че пеперудата - страхотна красавица, която му беше най-добра приятелка, страда от прогресиращо обезцветяване. Съсипано от мъка, момчето-листо й подари собствената си зеленина и в същия миг увяхна...)
Обсебено от фантазиите си, момчето не чу приближаващия автомобил. Майка му виждаше единствено купчина окапали листа... Когато листата се разхвърчаха от преминаващата кола, прозвуча вик...
Прекара няколко месеца с гипсиран крак, но се оправи. По-трудно беше на майка му, която получи трайна психическа травма от непрестанно щурмуващата я мисъл, че е прегазила собствения си син.
Момчето изобщо не я упрекваше, въпреки че когато лявото предно колело премина през левия му крак, болката беше убийствена. Но всяка болка се забравя. Освен ако не свикнеш с нея. А то е същото.


* * *

Растеше момчето, а болката продължаваше да го изненадва.
...Когато я видя за първи път, изобщо не си помисли, че това е жената на неговия живот. Беше красива, чаровна, умна. Излизаха често - говореха си за всевъзможни неща, шегуваха се - дори с Живота и Смъртта. Дните минаваха и някак между другото разбраха, че не могат един без друг. Ожениха се.
През първата брачна нощ и двамата ги боля...
Момчето (вече мъж) имаше приятел - умен, добър, красив. От малки споделяха всичко. Един ден приятелят му предложи да споделят жена му... Онзи го убеждаваше колко е естествено, колко е всеотдайно. Каква върховна проява на приятелството е да позволиш на приятеля си да спи с жена ти. И евентуално тя да зачене от него! Какво по-хубаво от това синът ти да бъде син на твоя най-добър приятел!
Всичко това не го потресе. Изненада го, че собствената му жена нямаше нищо против. Тя беше готова да я сподели приятелят му!
Трудно е да се каже дали болката беше повече физическа или сърдечна. Заболя го и го боля дълго. И то не заради плътската арогантност на двамата най-близки хора. А защото точно те му отреждаха ролята на сводник.

* * *

Оттогава болката започна да го напада отвсякъде:
Заболя го сърцето (наистина го болеше).
Заболя го жлъчката.
Заболя го палецът на дясната ръка, който беше гноясал.
Заболя го левият бъбрек.
Заболя го раната на коляното, охлузена при поредното падане с велосипеда.
(Макар че порасна, продължи да пада.)
Заболя го кътник, развил кариес.
Заболя го апендиксът.
Заболя го язвата.
Заболяха го хемороидите.
Заболяха го очите - от взиране в невидими неща.
Заболя го гърлото - имаше хроничен фарингит.
Заболя го черният дроб.
И белият.
Нямаше част от тялото му, която да не го болеше...

* * *

Изпи чаша собственоръчно приготвен коктейл и... заспа.

* * *

Когато се събуди, вече нищо не го болеше. Не защото болката беше преминала, а защото нямаше сърце, жлъчка, бъбрек, кътник..., които да го болят. Беше прекрачил границата между болката и НЕ-болката. Беше избрал нематериалната свобода (на духа) пред постоянно уязвимото тяло.
Неизмъчван от всевъзможните човешки болки (духът на) момчето с воден пистолет се разхождаше в Райските градини. Нито веднъж не откъсна ябълка от плодовитите клони. Внимаваше да не стъпче горските теменуги, покрили поляната между дома на Св. Петър и Неговата къща. Не си ходеха на гости със Змията. Даже не я поздравяваше, когато я срещаше! Но тя беше достатъчно коварна, за да му влезе под кожата.

* * *

Парче изсъхнала змийска кожа лежеше на пътеката между Фонтана на ангелите и люляковите храсти. Момчето с воден пистолет я срита встрани и тогава насреща се зададе самата Змия.
Беше време за следобеден сън в Рая. Момчето предпочиташе вместо да спи (сънищата го връщаха в земния свят и му напомняха за болката), да се шляе из Райските градини.
Опита се да подмине Змията, но тя го заговори. Първо не я слушаше, но после историята, която му разказваше, го впечатли.
Змията го убеждаваше, че Ева е покосена от неизлечима болка. Горката жена мъченически понасяла страданията, но била излиняла, станала безразлична към изкушенията на Рая! Не е ли готов да помогне на Ева, да я спаси, попита го Змията. Момчето с воден пистолет я погледна въпросително, а тя сведе очи и неочаквано продължи по пътеката, като го остави в недоумение.

* * *

Момчето не беше срещало Ева, странеше от нея, защото знаеше, че жените са потенциален причинител на болка. Но след като научи от влечугото нейната история, скришом влезе в двора й - Ева седеше край кладенеца и плетеше ризница за своя Рицар-освободител. Беше бледа, очите й - лешникови. В тях имаше и болка, и доброта.
Момчето я наблюдава през целия ден. Усети страданието й като свое. Малко преди залез слънце Ева прибра плетката и отиде на Евин плаж.

* * *

На следващия ден момчето побърза да открие Змията и я помоли за помощ. Малко надменно тя му обясни, че работата не е толкова проста. Ако иска да спаси Ева от болката, трябва да е смел и непоколебим. Обеща й... Змията го накара да се закълне, че ще прави само това, което тя му каже. Положи клетва и от този момент стана Рицар на болката...

* * *

Привечер се срещнаха край Райските двери. Змията беше наметната с черна мантия. Момчето едва я различи в сумрака.
До дома на Ева вървяха мълчешком. Вътре още светеше, затова останаха скрити сред дърветата. За миг Ева застана на прозореца с ябълка в ръка, зачудена дали да отхапе, после върна плода в кошницата. Змията изстена.
Когато всички лампи угаснаха и щом се увериха, че е минало достатъчно време Ева да е заспала, Змията и момчето се промъкнаха в къщата. Откриха стаята й.
И насън Ева стенеше от болка!... Сред сатенените завивки изглеждаше още по-бледа, въпреки че луната се отразяваше в пясъчната й коса.
“Настъпи твоят час”, просъска Змията. Момчето не я разбра. Тогава тя най-спокойно му обясни, че единственото спасение за Ева е смъртта. “Ти имаш пистолет и можеш да я освободиш от болката”, убеждаваше го Змията. Момчето зяпна от изненада. Не беше и помисляло, че трябва да убие Ева!
“Застреляй я”, съскаше Змията. “Спаси я”!
Момчето не помръдваше.
“Стреляй”, амбицираше го райската изкусителка.
“Не мога”, отсече момчето и понечи да си тръгне.
Вбесена, Змията изсъска за пореден път и го ухапа за глезена.
Докато отровата проникваше в тялото му, момчето си припомни болката.

* * *

Когато се събуди, мъчеше го страшен махмурлук. И го боляха жлъчката, бъбрекът, зъбът, раната на коляното... Болеше го дори споменът за някакъв налудничав сън. Залитайки, отиде в банята и повърна всичката болка.
После се прибра в стаята и все още омаломощен се просна на кревата. В съседното легло продължаваха да спят прегърнати жена му и най-добрият му приятел.



МОМЧЕТО И СИНИГЕРИТЕ


Там - горе - беше различно. Там беше Раят за него...
От короната на дървото можеше да види много повече от света. Седнало на най-високия клон, момчето разговаряше с листата. (Когато те окапеха, говореше си със спомена за тях.) Листата знаеха много. Там - от високото - му показваха такива неща, които не би видяло долу, на земята. Короната на дървото беше за него прозорец. Трябваше да го отвори, за да допусне света при себе си. Такова богатство от багри, звуци и чувства нямаше дори в малката им къщичка, въпреки че доскоро тя беше за него най-уютното място. Докато не откри Дървото...
То поиска да се запознае с него, но момчето, което знаеше, че не бива да говори с непознати, побягна. Дървото можеше да го обвие с клоните си, да го спре, да го плени. Не го направи, защото ценеше свободата - своята и на другите. На следващия ден момчето само се върна. Дървото нищо не каза. Посрещна го като стар приятел.
Момчето се научи да се катери - почти като катерица. Дървото му показа всичките си тайни - всяко листенце, всеки клон, всяка хралупа. Запозна го дори с буболечките, които флиртуваха с кората му.
Момчето също му разказа тайните си.

* * *

Дървото единствено разбра за страховете му, че е подменено дете. Момчето обичаше родителите си. Само че неотдавна една леличка ги срещна тримата - бяха на разходка в същия парк, където растеше дървото - усмихна му се леличката, щипна го по бузата и рече: "Много е следичък! Но май не прилича на никой от вас. А?"
Какво означаваше това? Беше чувало, че децата приличат на родителите си, поне на единия. Дали точно тези хора бяха неговите майка и баща?!
Скоро обаче - като всички деца, забрави тази мисъл отдадено на игрите.
След време преживя ужаса на съмнението отново. На някакво семейно тържество майка му със смях разказа как бебето й било подменено в родилния дом. "Донесоха ми друго дете, но аз веднага разбрах, че не е моето!... Поправиха грешката - върнаха ми теб..."
"Щом веднъж е станала грешка, може да се е повторила! И дали наистина е било грешка?! Ами ако се е заблудила, че точно аз съм нейното бебе?"
И други тайни сподели момчето с дървото, но нали няма да бъдат тайни, ако се появят върху белия лист...

* * *

От всички изкушения , които му предложи Дървото, най-силно го привличаха птиците.
За момчето тя бяха свръхреални създания. Отначало само ги наблюдаваше и се възхищаваше на полета им...
По-късно щеше да си мисли, че това не би могло да се случи. Ако беше с по-
лабилна психика, щеше да повярва, че всичко е било само фантазия. Но не беше. Случи се наистина.
...Седеше както винаги на най-високия клон. Денят беше като предчувствие - необятен. Слънцето се опитваше да прикрие енергийната си криза, облаците се перчеха - бяха младоци! Беше ден, типичен за началото на пролетта. Седеше сред току-що родилите се листа момчето и съзерцаваше. Този път не разглеждаше света наоколо. Наблюдаваше гнездото на синигера. На същото дърво. Новоизлюпилите се птичета пищяха - постоянно гладни - и травмираха баща си, синигера. Горкият, беше за първи път баща! Суетеше се около тях малко безцелно, но нямаше съмнение, че ги обича...
Момчето гладаше с усмивка птичето семейство...
...Гледаше го и другото момче... Това беше най-лошото хлапе в квартала. Държеше прашка.
Синигерът знаеше какво може да причини това привидно простичо приспособление. Птичетата още нищо не знаеха - всичко наоколо им беше забавно. Момчето на дървото знаеше, че няма да успее да спре лошотията с думи. Нямаше време да слезе от клона, а и досега не се беше сбивало... Сега сигурно щеше да го направи - заради синигерите, но... Онзи вече опъваше прашката.
Камъкът полетя. Летеше право към гнездото. Синигерът забрави, че е баща и отлетя. Остана момчето. Някак инстинктивно то закри птичетата с тяло.
Камъкът го улучи в челото. Болката беше миг. После му потече кръв. И синигерчетата се нашариха с червени капки...
Хлапето с прашката видя какво стана и се изплаши. Побягна. Така правят всички деца, които всъщност не са лоши по душа...
Тази история завърши с едно приятелство. Раната на момчето зарастна. Пакостливият малчуган вече не се появи в парка.
Момчето с удоволствие навлезе в птичия свят. Със синигера бяха навсякъде заедно - заедно в клоните на дървото, заедно в тревата, на водното колело в езерото.
Не бяха заедно в небето...

* * *

Момчето искаше да полети! И летеше насън. Но наяве... "Защо не съм като птиците?! Защо не съм птица?!" Синигерът е волно създание и не усети мъката на момчето.
Тайничко, когато хвъркатите ги нямаше, то се качваше на най-високия клон, заставаше изправено и разперваше ръце - готово да полети. Трябваше да направи само една крачка и наистина щеше да полети...

* * *

Наскоро се преместиха в новопостроен жилищен блок. Момчето обичаше малката им къщичка, но сега с радост я изостави. Може би заради висините, които му даде новият дом. Тук гледката беше различна. А желанието за полет още по-силно.
Дървото не му се сърдеше, че сега предпочиташе да стои на балкона. Синигерите долитаха понякога. Вместо да го радва, това дразнеше момчето, провокираше собствената му невъзможност да разпери крила и да хвръкне.
Високо беше на 15-ия етаж. Високо и красиво. Дори да не си, пак можеш да се почувстваш като птица на такава височина. Дали? Момчето знаеше, че не е така. Разбераше, че поривът за полет може да го убие... Затваряше очи и се виждаше да лети - от 15-ия етаж към асфалта пред блока.
Беше странно и хубаво. Във фантазиите си винаги си спестяваше момента на същинското падане. Вероятно защото той беше свързан със Смърт, със сълзи в очите на майка му (на коя майка?), със страха, че е малко неприятно да лежиш в ковчег, а над тебе - горе, на земята - животът да продължава. Все така прекрасен.

* * *

Тази вечер синигерът долетя заедно с малките. Бяха весели, бяха истинско семейство. Странното е, че момчето никога не се запита къде е синигерката. Не усети липсата на майката в птичето семейство.Изглежда и самите синигери не я усещаха...
Птичето семейство си отиде малко преди човешкото семейство да седне да вечеря - там, горе на 15-ия етаж. Почти под звездите.
Ако Господ погледнеше през прозореца, щеше да си каже: "Какво чудесно семейство!" Но Господ не вярва на привидните неща. Господ знае! Знаеха го и те тримата - нямаше обич между тях и изобщо не бяха "чудесно семейство"!

* * *

Вечеряха припряно, за да се пръснат по стаите си по-скоро.
- Може ли да си направя хвърчило?
Момчето взриви напрежението помежду им точно когато дояждаха десерта. Майка му изпусна вилицата. Вилицата падна върху опашката на котката. Котката рипна на балкона. Балконът... Балконът не можа да реагира адекватно. (Балконите са от бетон и нямат нерви!)
Баща му реагира като балкона. Никак. Мълчеше. И даже не гледаше намръщено. А това беше по-страшното. Момчето разбра, че се е провалило. Очакваше го, но трябваше да опита. Много му се искаше да има хвърчило - поне то да може да полети с неговите приятели синигерите.

* * *

Забранените неща са най-сладки, са казали мъдреците. Забранят ли ти нещо, сигурно е, че ще го направиш...
Момчето си направи хвърчило! Скришом.

* * *

Хвърчилото беше готово. Щеше да го пусне следваща нощ. Тогава щеше да е пълнолуние.


* * *

Луната беше уговорена от нейните далечни роднини светулките точно тази нощ да не се скъпи за светлината си. Беше истинска нощ от преддверието на есента - запазила илюзиите на лятото.
За тържественото пускане на хвърчилото дойдоха всички приятели на момчето - синигерите, светулките... Дори дървото от парка изпрати няколко от листата си, които, обзети от празничното настроение, вече танцуваха с леко прохладния вятър.
Хвърчилото изобщо не се поколеба - веднага литна - като че ли право към Луната. Беше младо, темпераментно и безгрижно. Ценеше свободата на полета.
От радост светулките присвяткаха, синигерите огласяха нощта така, че момчето се изплаши да не събудят родителите му... Всички бяха горди с хвърчилото.
После обаче вятърът ли стихна, нещо друго ли стана - хвърчилото започна да пада. Устреми се към земята, но се оплете в антената, поставена на 13-ия етаж. Синигерите веднага литнаха да го спасяват - с човчиците си дърпаха канапа, но не успяваха, беше се оплел в антената. Листата тутакси се върнаха при дървото да му разкажат за тази беда. То протегна клони - колкото можа, протегна и корените си - опитвайки се да достигне до 13-ия етаж. Но не успя.
Момчето не заплака. Знаеше, че сълзите са излишни, беше нужно действие. Застана на парапета, разпери ръце-крила. И литна. Трябваше да спаси хвърчилото. Трябваше да му върне свободата на полета...
Задържа се във въздуха на нивото на 13-ия етаж, освободи оплетената връв. Хвърчилото се усмихна, благодари му. И тогава... двамата паднаха...
Дървото видя, че ще се случи най-лошото. Напрегна последни сили.
Корените му се опънаха до скъсване. Протегна клони, за да хване летящото към асфалта момче, прегърнало хвърчилото... Беше свръхусилие. Още малко и щеше да успее...

* * *

Синоптиците отричаха през нощта над града да е минавал ураган. А и никой нищо не беше усетил. Затова не разбраха как вековното дърво е било изтръгнато от парка и какво правеше само на два метра от трупа на момчето.
Хвърчилото го нямаше.
Потъналите в скръб синигери разправяха, че го бил отмъкна някакъв малчуган, който странно приличал на онзи, който (някога) стреляше с прашка...






МОМЧЕТО И ЧАСОВНИКЪТ НА СМЪРТТА



Хрупаше пуканки и ги преглъщаше с бира.
По МTV вървеше клип на Мадона. Чайникът свиреше в кухнята. В съседния апартамент работеха с бормашина. Гръмотевичната буря навън стряскаше гълъбите, накацали по отсрещния покрив. Телефонът звънеше повече от две минути, но той не го чуваше.
Хрупаше пуканки и ги преглъщаше с бира.
Хрупаше и преглъщаше…
Болката отляво му подейства като удар на професионален боксьор. Толкова рязко падна назад във фотьойла, че вратът му изпука.
Първо паднаха пуканките - разсипаха се по пода в малко неясната форма на сърце. Наранено сърце. Веднага ги последва бирената бутилка - течността намокри пуканките и те веднага престанаха да са хрупкави.
Дъхът му се изхлузи измежду стиснатите устни и не поиска да се върне. Премаля му и в тъмнината на несвяста очите търсеха някакви очертания, но те присмехулно се криеха зад самите себе си.
Миг преди да изгуби съзнание най-после чу телефона.
Часовникът върху пианото показваше 21:58.

* * *

Гледаше в тавана и от време на време преглъщаше през пресъхналото гърло - болезнено, но все пак приятно - че е жив.
В болничната стая беше тихо. Гръмотевичната буря беше отминала. Медицинската сестра в съседната стая безшумно си редеше пасианс. Вятърът не блъскаше клоните в прозореца. Линейката отвън беше вече паркирала с изключена сирена.
В болничната стая беше тихо. Даже мишката в ъгъла не цвъртеше.
Ако беше погледнал към нощното шкафче, щеше да види, че часовникът показваше 17:01.

* * *

Болката отляво си отиде. Но остана унесът от припадъка.
Отмалялата му ръка отметна чаршафа с усилие, после все още изтръпналото му тяло плахо се надигна, палецът на десния крак потърси единия чехъл…
Изправянето беше като ново раждане - сблъсък с един напълно непознат свят, добронамерен и предизвикателен едновременно.
В болничната стая беше почти тихо. Само от незатворената добре чешма капеше вода. Кап! Кап! Кап!
Когато чу шума от водата, чу и ударите на собственото си сърце. Туп! Туп! Туп!
Капките и сърдечният ритъм се разминаваха във влудяващ дисонанс.
Залитна и падна върху нощното шкафче. Часовникът издрънча на пода - показваше 11:24.


* * *

Слънчевият лъч бавно пълзеше към слепоочието. Бледото му лице беше невидимо върху белите чаршафи.
Една муха обикаляше като луда по ръба на чашата с вода. Медицинската сестра в съседната стая сподавено хлипаше - пасиансът показа, че той не я обича. Още по-странно - показа, че и тя не го обича… Плачеше заради безвъзвратно изгубеното в редене на пасианси време…
Лявата му ръка все още беше изтръпнала. Дясната търсеше лявата, но се оплиташе в завивките. Споменът за болката уж пътуваше към миналото, но като влакче на ужасите се връщаше точно когато не го очакваше.
Простена за кой ли път. После заспа.
Санитарят беше върнал падналия часовник върху шкафчето - показваше 07:46.

* * *

Събуди го вик.
Дежурната сестра (друга - не онази, която тестваше любовта си чрез пасианси) изтича в стаята му изплашена. Въпреки че беше медицинска сестра, тя се боеше от човешките трансформации.
Дойдоха още сестри и лекари. Не последва нов вик.
След суматохата настъпи тишина, в която задъхано се стрелкаше последният дух, т.е. дъх на онзи, който извика.
Часовникът не издаваше никакъв шум - показваше 06:36.

* * *

Не помнеше съвсем ясно как се озова в дома си - явно го бяха докарали с линейка.
Надойдоха приятели - всички се усмихваха малко схванато и говореха какви ли не небивалици. За да е весело! Разказваха спомени. Никой не говореше за утре.
Седеше безпомощно на фотьойла - лицето му беше леко напрегнато и изкривено. Питаха се наум дали е от болката или това е незаличимият белег на преходността. Избягваха да го поглеждат в очите.
Само приятелят, дето все повтаряше, че помни края на света, заговори за свободата да се самоубиеш, ако ти излезе мазол на петата от нова обувка… Ха-ха!
Останалите замълчаха неловко и скоро побързаха да си тръгнат.
Но той не остана сам - шегаджията му разказва приказка, докато заспа. Това беше историята на едно малко момче, прерязало само пъпната си връв и запълзяло…
Когато заспа, часовникът показваше 03:13.

* * *

Поредното събуждане го озадачи. Не искаше да излиза от света на сънищата - сънува, че е онова момче, което…
Очите му бяха насълзени и лепнеха.
… И в страшни, и в приятни ситуации се сънуваше като другия. Даже беше убеден, че той е момчето. Искаше да е то.
Събуждането го нокаутира по-болезнено от болката отляво.
Щеше окончателно да се предаде, ако не беше маниакалното желание да остане още малко момчето, което…
Отново заспа неспокойно.
Часовникът все още стоеше върху пианото - показваше 01:59.

* * *

От унеса го извади сестра му, пристигнала с чартърен полет от другия край на света (от другия край на съня му, от опаката страна на мечтите). Намрази я още повече, защото го лиши от приключението, от отчуждението.
Погали брат си по челото, оправи възглавницата и се разрида. Той изсумтя, но не я прогони отново накрай света.
Пое дланите му в своите и запя песен от времето, когато той беше момче и сам преряза въжетата на нейната люлка, окачена на ябълковото дърво…
Когато тя спря да пее, часовникът показваше 01:02.

* * *

Вече му беше все едно - спомените бяха свършили, сънищата също.
Затова тръгна натам.
Пътят минаваше през пустинята.
Надяваше се да срещне поне Малката кибритопродавачка или Храбрия оловен войник. Но срещна само сянката си - тлъста и лепкава.
Щом се сблъскаха, болката отляво се върна. Завинаги. Не чу хиляди звънчета, но видя Вечността. Ако имаше време да се огледа по-добре, щеше да види и часовника, полузаринат в пясъчна дюна - показваше 00:00.

* * *

“Господи, ти ли сверяваш часовника ми?”
“Аз не съм обикновен часовникар!”
“Прости ми за въпроса, Господи, но колко е часът?”





МОМЧЕТО И МИСЪЛТА ЗА БОЛЕСТТА НА МАЙКА МУ


Пътят минаваше през пустинята. Но той не тръгна по него.
Вече никакви пътища, алеи, пътечки и кози пътеки нямаха значение. Заблуждаваше се, че може - заради работата, дребните всекидневни радости и малотрайните плътски удоволствия – да изтласка някъде назад в мислите си Мисълта за болестта на майка си. Но не беше възможно.
Всички илюзии за истински и неистински майки, всички детински страхове и съмнения нямаха вече никаква власт над разума му. Веднъж му се прииска, както когато приятелят му падна на камъните и рани тежко главата си, да изтича през девет земи в десета, да напълни пистолета с жива вода, да се върне, да напръска с нея майка си и тя да се вдигне от леглото. Но вече нямаше десета земя (беше я унищожило съвсем наскоро унищожително земетресение), а водният пистолет не можеше да му бъде от полза - преди много години в цевта беше заседнала една капка (и този пистолет сега не вършеше никаква работа нито като воден, нито като пистолет).

* * *

Майка му лежеше по-бледа от Ева, по-тиха от изплашеното Момиче с розова панделка, по-незабележима от не-роденото дете от Мъглявината на бъдещето...

* * *

Даже не знаеше дали се страхува. Страхът вече не беше усещане, което го плашеше. Страхът беше само спомен от едно не-негово минало, когато пред собствените му очи родителите му побеляха, раменете им се отпуснаха, бръчиците край очите им се смесиха с бръчките на челото, умората от годините натежа в краката им денем, когато се опитваха да се разхождат в парка, и нощем – щом започнеха да сънуват една безкрайна младост и напразно се опитваха с палеца на десния крак да отметнат завивките....
Те остаряваха много по-бързо. Той - по-бавно, но също така сигурно. Виждаше какво бъдеще на не-обратима не-мощ му предстои и още повече се потискаше от мисълта за не-родения си син.
Виждаше. Усещаше как майка му и баща му вървят към края на една пътека – не-предвидима и не-реална. А той ги следваше – сляпо ли, воден от предопределение ли или избрал сам същия път...

* * *

Нямаше луна. Нито една улична лампа не светеше. Но по леглото на майка му ходеха сенките...
Жената простена в сумрака. Той също. Въздухът, изпуснат от гърдите му, можеше да бъде уползовторен във въздухоплаването, ако беше собственик на въздухоплавателна компания... Задухът на юлската вечер лепнеше по-досадно от лятна муха.
Търсеше някакво спасително действие - реално, а не не-реално като магическите разрешавания на кризисни ситуации в приказките за лоши и добри.
И тогава си спомни, че вече беше виждал този преход на живота (към нещо друго)! И че и предишния път също се беше изненадал от странното спойствие на баба си...

* * *

Майка му не виждаше нищо, нищо не усещаше. Понякога казваше някоя дума – не-свързана или не-очаквана. Не-логична или не-разбираема...
Но само две фрази имаха смисъл: „Няма страшно” и „Всичко е наред”.

* * *

Той се опитваше да й каже как болестта е преодолима, как има надежда, как трябва да се храни, да се движи, да вдига лявата си ръка, да вдига дясната, да сяда, да се обръща в леглото, да пие витамините и множеството други хапчета. А тя му отговаряше: „Всичко е наред”.
И всичко беше наред.


* * *

Две седмици по-късно пак седеше на леглото й и пак беше малко преди полунощ.
Държеше лявата й ръка в своята лява и усешаше ритъма на сърцето й. Нейното сърцетупане беше бавно и проточено, неговото – като на заек, зърнал ловец в гората...

* * *

Когато беше на 10 години, се разболя от бронхопневмония и беше толкова зле, че нямаше сили да върви сам до поликлиниката (която беше само на 50-тина метра от дома им), за да му бият инжекция. Почти бяха стигнали, когато му прилоша. Още тогава беше високо и слабо момче, а майка му – дребна жена; бeше може би поне с една глава над нея. Но когато му премаля, тя го взе на ръце и го занесе до поликлиниката...
А сега, когато е толкова болна и крехка, него го беше страх да я взема на ръце...

* * *

Две години по-рано го заболя стомахът. Долу ниско вдясно.
Лекарът каза, че веднага трябва да го оперират от апендисит. Преди да се е спукал.
Докато го караха на носилка към операционната зала, единственото лице край него беше това на майка му.
Когато излезе от упойката, след като го резнаха, пак видя майка си – притеснена и бледа. И той беше блед.


* * *

Още не беше тръгнал на училище.
Беше зима. Играеше си на пода в купнята и кашляше силно. Майка му плетеше, седнала на дивана, елече.
Играеше си и кашляше.
Тя седеше и плетеше.
Внезапно майка му стана и каза: „Трябва веднага да идем в поликлиниката! Чух глас, който ми каза: Ако искаш да не изгубиш детето, заведи го на лекар, много е зле!”
Лекарът откри много тежка бронхопневмония.
После тя разказваше как благодарение на този глас бил спасен.
А той беше болнаво дете.

* * *

Беше 12-годишен и пак (както всяка поредна зима) боледуваше от бронхопневмония.
Вкараха го в болница. Толкова мразеше болниците и тяхната смазваща белота! Плачеше вечер, свит в чаршафите. Плачеше и денем, когато майка му и баща му идваха на свиждане и му носеха портокали, а някаква много гадна медицинска сестра не му даваше да ги вземе.
Един ден му бяха донесли локум. Но същата тази сестра го изяде с дежурния парнаджия...
В петък родителите му пак дойдоха, въпреки че не беше ден за свиждане. Гледаше ги през решетката на прозореца, говореше им нещо (изобщо не помнеше какво - май че иска тутакси да се махне от болницата), махаше им с ръка и плачеше. Беше болнаво дете. И много тъжно.

* * *

На следващия майка му подписа декларация, че поема отговорност за здравето му и по нейно желание, нищо че още не е оздравял, го изписват от болницата.
Отведоха го вкъщи и го лекуваха там – идваше медицинска сестра да му бие инжекции (дупето му беше като решето), пиеше много лекарства и топло прясно мляко с разбито в него сурово яйце. Лекуваха го и го обичаха. И оздравя.

* * *

Сега тя лежеше и не оздравяваше.

* * *

Нямаше луна. Нито една улична лампа не светеше. Но по леглото на майка му ходеха сенките...
Тя го потърси с ръка и го намери приседнал на леглото.
Той седеше и чакаше – да й мине треската, да спре задъханото й дишане, да се успокои...

* * *

Пак се опита да й каже, че болестта е преодолима, че има надежда, че трябва да се храни, да се движи, да вдига лявата си ръка, да вдига дясната, да сяда, да се обръща в леглото, да пие витамините и множеството други хапчета. А тя отново му отговори: „Всичко е наред”.
И наистина всичко беше наред.

* * *

Задряма край леглото й и насън пък беше онова малко дете – болно и немощно, а тя – дребната жена, майка му, го носеше на ръце съм Спасението...

* * *

- МАМО !

Новата песен на Бойко и Деян Неделчеви по мой текст - "Безпокой"

Ти винаги ще си в ❤️-то ми, мила моя...

"Ти си синьото в очите ми"

двама: True Love

"Father", една съвременна приказка

I Lost My Heart in London

My name is Ivo

A Dog's Heart - movie trailer

Официалният трейлър на романа OMG