Актьорът Боян Арсов чете моето стихотворение "Целуна ме през маската"

"Остави на мира сърцето ми!"

сряда, 25 ноември 2009 г.

Чай от спомени

х х х

Като жива вода
любовта си носех
в стомна тънкостенна.

От невнимание,
от безразсъдство ли –
препънах се.

Падна стомната
от моите ръце,
водата се разля.
Простенах.

Напоената
с любов земя
се пропука
от копнеж по обич.

А стомната
остана цяла.



х х х


Обещах да те целуна
преди да умреш.
Беше зима безлунна,
потънала в скреж.
Беше ден. Беше утро,
когато умря.
Аз не вярвах, не исках,
но помнех съня.
Беше тялото мъртво,
във очите – живот.
А душата – на пътя.
И в ръцете й – плод.
Черна ябълка носи -
талисман на смъртта.
А краката й – боси...
Горката душа!
Беше петък безлунен -
денят на греха.

Обещай да ме целунеш
преди да умра!


Лятото
Противно ми е лятото -
с лъчите си жигоса ме.
На облаците ятото
със устни захаросани
челото ми целуваше
и лепнеше безветрие
по бузите. Флиртуваше
с гнева на термометрите.
За сенчеста утопия
бълнуваха дърветата
и с корените-копия
в сърцето на планетата
се целеха с усилие.
Земята във агония
издъхваше... Идилия.
А може би – ирония.

Противно ми е лятото,
заклело се в безводие.
Но аз съм децата му,
от слънчевата зодия.


На балкона…

На балкона
под небето
аз видях морето -
вероломно
и бездомно,
тръпнещо от страх.

А вълните
по скалите
плискаха лицето.
На балкона
под небето
съхне твоят смях.


Там

За път се стягаш. Накъде ли?
Вали дъждът, не спира.
Навярно слънцето обича
да бъде в плач всемира.

Отиваш може би в страната,
където смях царува.
Не слагай в куфара си грижи,
надежда не купувай.

За всеки там е забранено
да стене в скръб безславна.
Желая с тебе да отида,
че бил съм там отдавна.

Прекарвах времето щастливо,
забравих що е болка.
Но доста скъпо ми излезе,
недей ме пита - колко.

Добре поне, че ми остана
един копнеж за спомен.
И взех го с мене за утеха –
че чувствах се бездомен.

И помня нощем че сънувах
море с небето слято...
Не взимай зимния пуловер,
че Там е вечно лято.



х х х

О, Йешуа...

На дланите – рани,
като прозорец
(през тях е гледал гвоздеят).
Нищо не знаят камбаните,
само говорят, говорят...
Вярата е погача
и всеки чупи от нея.
Господи,
не мисли за глупаците,
те са смъртта на идеите!
Какво е Истината?
Къде е Прошката?
Кръвта изтича... утрото идва...
Защо да се лъжем,
всички сме лоши!
Време е
за сеитба.
Не се кръстя.
кръстът е в мене.
Прераждам се чрез новите грешки.
И сигурно от заблуждение
си слагам главата
в торбата.
Пророците самозвани
стъпкаха мойта надежда.

На дланите – рани,
(като прозорец).
И аз през него поглеждам.



Сътворение

И не от кал,
а от метал
създадох ПЪРВИЯ предмет
сред този ХАОС.
И го нарекох НОЖ.
Защото всичко ВЕЛИКО
трябва да вдъхва УЖАС
и СТРАХ.

От някаква противна смес –
Прозирно бяла,
направих ПОДОБИЕ
на моето ТЯЛО.
И дадох му име ЧОВЕК.

Сега съм щастлив,
сега имам всичко –
това е НОЖЪТ,
а това е ЖЕРТВАТА.

И между тях съм АЗ.


х х х


Ако знаех само
че е много болен,
ден и нощ за него
Господ щях да моля...
Ако знаех само
колко е часът,
щях ли да остана
в мрака насред път?
Ако знаех само,
че човек умира,
че парите свършват,
че трамваят спира,
че когато падне
крушата от клона,
някой вдига брадва
и отсича клона...
Ако знаех само
нещо за лъжата,
за любов и болка,
за дъжда, за вятъра –
щях ли да поема
Пътя на омразата?
Но не знаех. А и...
никой не ми каза.

неделя, 15 ноември 2009 г.

Опашки за джакпота, на никой не му дреме за кмета на София



Джакпотът в играта 6 от 49 на Тото 2 удари в земята кметските избори в София. И в други градове.
Усмихнати младежи и хора на средна възраст се редяха пред тото пунктовете, за да пуснат фиш на тиража, в който натрупаната печалба беше повече от 3 млн. лева, а само бабички с бастуни и дядовци с бомбета можеха да бъдат забелязани пред избирателните секции в София. В Студентски град всички спяха – поне до обед. Само че тези, дето пускаха фишове, бяха станали рано, за да се доберат до пунктовете до обед, за да не им избяга печалбата, а тези, които отидоха да гласуват – просто си стават рано и няма какво друго да правят...
По обед ЦИК съобщи, че избирателната активност в София е рекордно ниска – към 10%, малко хора бяха гласували на частичните местни избори и в Разлог и Враца. В същото време ББС съобщи, че се очаква около 40% от населението да се включи в местните избори в Косово...
Явно на никой тук не му дреме за кметските избори и на хората им е много по-важно да вземат милионите, а не дали Фандъкова или Кадиев ще седнат в стола на Борисов в столицата.
Бойко Борисов коментира, че на хората им е писнало от избори и че резултатът бил ясен – затова активността била ниска.
Тази неделя в София не валя сняг. Никой не ходи за гъби. Никой не звъня на приятели и познати, за да ги пита кой води на изборите. Тази неделя не получих нито един sms от непознат номер, който да ме призове да гласувам за еди-кой-си. Явно не съм им нужен и интересен. Защо тогава да се интересувам кой ще стане кмет?
Добре, че пуснах фиш за тотото още в петък.

неделя, 11 октомври 2009 г.

Срам ме е от българския футбол, футболистите не ги е срам от нищо



Срам ме е от българския национален отбор по футбол. Срам ме е от ФК "Левски". Срам ме е, че футболистите не ги е срам.

Всеки прави грешки, всеки губи битки, всеки понякога разочарова, но едно е да полагаш усилия и нещата да не се получават, друго е да не ти дреме на к*ра. След размазващия резултат Кипър - България 4:1, след поредните рухнали илюзии за Световното първенство по футбол догодина, за което отдавна беше ясно, че нашите футболисти не стават, след слабата игра на "Левски" и оправданията с кубански афери, след поредните псувни и нерви, след пропилените няколко пъти по 90 минути от живота ми, защо да продължавам да давам пари за билети за мачове - и на "Левски", и на националния отбор, защо да си губя времето пред телевизора, след като не виждам никакво желание за промяна? Подкрепях ги, въпреки загубите, доста време. Надявах се, че състоянието е моментно. Но явно не е така.

Как да викам "българи юнаци" и "Само "Левски", като нищо не ме кара да скоча на крака?

По-добре да играя на компютъра на Tetris или на Crazy chicken - ако изгубя играта, ще се ядосвам само на себе си.

вторник, 29 септември 2009 г.

Venezia: watercity

Дали бих могъл да живея във Венеция? Или сърцето ме тегли към Лондон. И в двата града има вода... Едно е Н2O-то на Темза, друго средиземноморското. Но не водата ме привлича, имам чуството, че съм бил там, че съм познавал отдавна звука на Big Ben и белотата на Ponte di Rialto. Дали не съм бил лондончанин или гондолиер? Или просто телевизията, интернет и книгите правят света познаваме за нас, много преди да сме видели лично Tower Bridge или да сме пипнали Колоната с крилатия лъв във Венеция...

четвъртък, 3 септември 2009 г.

понеделник, 31 август 2009 г.

Един Европейски съюз за тях, друг за нас – 2: Европа и кучетата




Точно преди едно година написах коментар, озаглавен “Един ЕС за тях, друг - за нас” – за това как хората на Запад могат да живеят при по-добра организация на деня им и да спазват правилата, а ние не можем. За това как нещата там са уредени, а тук се питаме кога ли ще ги стигнем.
За съжаление, днес, една година по-късно, нещата не изглеждат много по-различни. Поне в моите очи. През този месец бях за две седмици в Берлин и в Прага и за пореден път се убедих как живеят те и как – ние.
Сега ще напиша няколко размисли за Европа и кучетата, домашните кучета. Просто защото и в двете столици - Берлин и Прага, където ходя не за първи път, не видях бездомни. Още миналата година ми беше направило впечатление как се отнасят немците към кучетата си, какви права са им извоювали защитниците на правата на животните. Собствениците на кучета в Берлин не е нужно да търсят къде да ги вържат на тротоара, когато тръгнат на пазар, там навсякъде – и в по-малките магазини и в моловете всички влиза заедно с домашните си любимци, обикалят с тях магазини за обувки, парфюмерии, навсякъде... Това лято ми направи впечатление, че и в Берлин, и в Прага домашните кучета имат правото не само да ходят на шопинг, но и да се хранят със собствениците си – дори в реномирани ресторанти. Седнат ли стопаните, любезни сервитьори носят и на кучето купичка с вода, а ако му поръчат – и храна. Никой от другите посетители на мрънка: ’кви са тея кучета... По-малките кутрета могат дори да хапнат в обятията на стопаните си, направо от масата.
В България знаем какво е положението с бездомните кучата. И с тези, които имат дом. През 2004-та година към полунощ, пак през август, бях нападнат от глутница бездомни кучета в центъра на София – на 5-те кьошета и едно ме ухапа по левия крак. Раната се възпали лошо и я лекуваха месеци. Не съдих столична община, защото не ми се занимаваше. Тази година изтече 5-годищната давност за завеждане на такива дела. Една година по-късно, въпреки че бях ухапан, прибрах от улицата едномесечно куче. Сега е на 4. За да пътува с българските държавни железници, това куче има... международен паспорт! Което според мен е абсурд, но му го извадих. С този паспорт купувам на кучето билет за влака. И наскоро в бързия влак Варна - София двама старци мрънкаха в купето: ‘кво е т’ва куче, остава да качат и крави и магарета! А моето куче има международен паспорт и може да лети със самолет, а не да се клати в мръсните вагони на БДЖ! Тези двама старци от вчера не знаят как на Запад кучетата ходят по магазините и ресторантите. Ако знаеха, щяха спрат да пътуват с БДЖ.
Така живеят домашните кучета в оня ЕС, и така – тук...

неделя, 12 юли 2009 г.

сряда, 8 юли 2009 г.

Маниака - министър на културата? Или е по-добре Ивана?


Изборната еуфория свърши. Всенародните празненства за това че Бойко победи Сергей свършиха. Просто минаха три дена. И животът ни пак тръгна постарому – разпънати между жегата и тропически дъждове, между световната икономическа криза и плановете за лятна ваканция...
Но един въпрос тревожи будната общественост в България. Не толкова кой ще влезе в следващото правителство (на Бойко правителството Му), а кой да бъде новият министър на културата. Довчерашният социалист Божидар Димитров не бил харесван от Синята коалиция, защото бил агент на Държавна сигурност, не можело агент да бъде министър. Това според мен е по-малката грижа. По-тревожният въпрос към Бойко би бил този: защо ще прави министър човек, който до оня ден седеше до Сергей (дето Бойко победи в неделя)? Но Бойко още нищо не казва (освен за Симеон Дянков, който щял да бъде министър на финансите, и за Цецо, разбира се, Цветан Цветанов, който щял да поеме МВР-то). Та като се чуха гласове срещу Божидар Димитров, някой извади името на Вежди Рашидов като кандидат за поста министър на културата. Браво, уважаван скулптор! Само дето чатърите в интернет веднага коментираха как Вежди със сигурност няма да забрави приятелите си от Мултигруп, а някой си спомниха и сбиването му с един полицай преди години пред общината в София.
Явно голяма кадрова криза се очертава - въпросът кой да бъде министър на културата е повече от горещ – и то посред лято. Но спокойно, има решение. Внезапно се оказа, че от листата на ГЕРБ в Бургас депутат става 26-годищният Тодор Йосифов. Едно обикновено момче, ще кажете, браво. Но Йосифов не е кой да е, а известният рапър от Южното Черноморие Маниака. Неговият суперхит се казва “Бум мада фака” и освен за “фака” и “патлака”, в него се пее за много общочовешки неща. И ето го спасението - Маниака министър на културата! Млад човек, с добър речник, известен и във Варна - на приятеля си Мишо Шамара, а Шамара, нали се сещате, се познава със самия Снуп Дог – една възможност за презокеански културни връзки... Така че защо да не стане Маниака министър на културата? Ще му пасне. Или е по-добре Ивана да вземе културата? Тя знае “за какво са ни всичките тези пари, щом приятели нямаме вече”... Добре ще му се получи на Бойко, а?
Сега мога да отида да пия бира спокоен – има кой да стане министър на културата.



петък, 3 юли 2009 г.

вторник, 26 май 2009 г.

Премиера на "De puta madre" във Финландия

Сборникът с разкази "De puta madre" беше представен пред сънародниците ни в Хелзинки в Деня на българската просвета и култура - 24 май. Празникът събра в лятната градина на посолството над 150 емигранти, който от години живеят и работят във Финландия. Съотечествениците ни проявиха голям интерес към съвременната българска литература и буквално разграбиха "De puta madre" за броени минути. Честването и литературната премиера бяха организирани от посланика на България във Финландия Н.Пр. Пламен Бончев.
С представянето в Хелзинки продължи европейското "турне" на книгата след гостуванията в Будапеща, Берлин и Москва.

неделя, 12 април 2009 г.

събота, 4 април 2009 г.

вторник, 31 март 2009 г.

Big Ben in my heart








понеделник, 16 март 2009 г.

Българите като любители на животните или защо гласуваме за... вълк и крокодил

Само за месец т. нар. български народ на два пъти показа, че или всички са запалени ловци, или просто нямаме усет за хубавото. А уж сме естети. На конкурса Българската песен за Евровизия Красимир Аврамов спечели с 55 % от прекия зрителски вот на финала. А вчера перхидролената, ремонтирана и реставрирана Антония Петрова от Перник спечели титлата Мис България 2009 с близо 40% от гласовете на народа. И в двата случая организаторите легнаха на оправданието, че това е Vox populi, че каквото е избрал народът – това е! Но след гласуването за Евровизия се надигна масова вълна от народно недоволство – как може Човекът глас, или Човекът вълк, както почнаха да му викат заради пеенето, наподобяващо вой, да спечели?! Оказа се, че народът е срещу... народа. Народът избра Аврамов. Народът се възпротиви: къв е тоя вълк! Кой тогава е истинският народ? И кой все пак гласува?
Същото стана и с избора на миската. За Антония Петрова от 10-тина дена се говореше, че точно тя ще е победителка, щото било уредено, имаше слухове за платен вот и т.н. Ама самата тя казва: как платен, нали народът гласува с sms, за първи път не жури, а българите избират пряко Мис България! И народът избра нея. А още същата вечер в интернет сайтовете и форумите се напълни с мнения, в който г-ца Петрова беше не просто обругана и оплюта, не само беше обсъдена анатомията й в детайли, но беше буквално разскостена с обяснения как има изкуствена коса, изкуствени цици, изкуствени устни, изкуствена талия (щото имала 2 извадени плаващи ребра) и само дето вагината й не се оказа искуствена. А пък откъде да знам - може накрая да я изкарат и мъж, сменил пола си. Но нали 40% от народа я избра за най-голяма красавица в пряк вот? Кой гласува за нея? Разбира се, в случая с миската, остават едни 60%, дето не са дали своя вот за нея, но Човекът глас/вълк спечели с 55%. Имаше болшинство човекът!
Затова се чудя дали сме мазохисти и се кефим на грозното и пошлото или просто сме запазили прабългарската жилка на ловци и все ни дърпа да тръгнем я на лов за вълци, я за крокодили (само дето не знам прабългарите виждали ли са крокодил). Но то така е и с изборите у нас – народът обича едни политици и ги избира с голям процент, а после всички плюят срещу тях. За пример ще дам само победата на Дядо (му на Симеон Хасан), който дойде на власт преди 8 години с 42% вот на народа, а в момента НДСВ-то му има рейтинт около 2 %. Народът избира, народът охулва.

Важното е да се пращат sms-и.

петък, 6 февруари 2009 г.

СEСТРИ (SISTERS)*

рисунка: ETUI
The following story is fictional and does not depict any actual person or event.


глава 1

ИMA НЕЩО В МРАКА
В деня, в който щели да ги убият, сестрите Елина и Лина станали в 6:30, за да помогнат на майка си в украсата на коледната елха. До Рождество Христово оставала само седмица и семейство Хохенфолер още нямало коледно дърво. За първи път се бавели толкова с подредбата на коледните аксесоари в дома си заради проблемите, които имала майка им - добре познатата на целия град Габи Хохенфолер, собственик на най-предпочитания от дамите фризьорски салон. Седмица по-рано вратата на салона била разбита, а цялото оборудване вътре – изпотрошено и демонстративно разпиляно по пода. Причината за този вандалски акт била напълно неясна и на Габи й трябвало доста време, за да се съвземе след първоначалния шок от видяното. Полицията продължавала разследването и комисар Треби твърдял, че има заподозрян и събира улики срещу него.
Двете момичета много обичали деня, в който украсявали коледната елха. За тях ритуалът с подреждането на стъклените разноцветни топки, играчките във форма на сърца и снежинки и лъщящите гирлянди върху свежите елхови клонки бил много по-стойностен и неповторим от самата коледна вечер, когато отваряли кутиите с подаръците, в които общо взето знаели какво ще намерят... Елина и Лина обожавали часовете, посветени на украсяването на елхата, и нито едната от тях не можела да забрави първия такъв ден, когато баща им - целият отрупан с сняг, омотан в дебел ръчно изплетен от майка им шал, бил донесъл онова огромно дръвче, изпълнило дневната - с ръста си и със сладостно упойващата миризма на смола и вечна зеленина. Оттогава били минали повече от десет години, но момичетата криели в спомените си нещо подобно на поовехтяла картичка с онази приказна коледна елха. Първата елха в живота им. После, разбира се, имало и други елхи, но никоя не можела да се сравни с първата, колкото и празнично очарователни да били и те. И понеже всяка година точно Елина и Лина редели по еловите клонки едни и същи играчки, останали още от първия коледен ритуал, всяка нова елха изглеждала като първата и това пораждало у цялото семейство илюзията, че една и съща елха ги радва по Коледа. Нещо като вечното дърво на живота, което не можело да бъде отсечено, променено, употребено и захвърлено заради човешката прищявка, наречена Бъдни вечер.
Същата вечер самите те щели да бъдат насечени, употребени и изхвърлени, но рано сутринта още никой не го знаел.
Дори и техният убиец.
Елина и Лина били момичета като всички останали. Елина, извървяла граничната бразда между пубертета и зрелостта, била готова с няколко сексуални урока и репетиции още на 13, а три години по-малката й сестра рано-рано показвала толкова хубост, такава фигура и наченки на бюст, че дори местният педофил Лео Свинг казвал на приятелите си, докато обсъждали тематичните сайтове в интернет: “Това момиче ще стане страшна красавица. Ако доживее до 18.”
Лина била заклана на 15.
Непочистеното от кръвта й острие щяло да лъщи около два след полунощ на крайградския път, захвърлено в замръзнал шипков храст. Ножа щели да го намерят чак след три седмици. А в мъртвите тела щял да се препъне малоумен овчар, извел стадото си на съседния баир. Овчарят познавал много добре и двете момичета, но винаги му било особено трудно да казва “Елина и Лина” и като изтичал задъхан в полицията, спъващ се в собствените си крачоли на протритите дънки, бил изхрипал пред дежурния “линаилина”, което дежурният eдва на шестия опит успял да си преведе като “Лина и Лина”.
До момента, в който Оле Крийн щял да се стресне от обезобразените тела на момичетата, имало две денонощия.
Онази сутрин Елина и Лина Хохенфолер още се радвали на елхата и пеели безумен микс от коледни песни и балади на Селин Дион, защото и двете били страшни нейни почитателки. Лина била плакала на “Титаник” повече от Елина, но Елина в разговор с няколко свои приятелки не била успяла да намери нито един аргумент “против” идеята да си легне не само с Леонардо Ди Каприо, но и с Били Зейн. А още по-добре – с двамата едновременно.
Елина редяла стъклените топки и играчките, Лина минавала след нея с вълнистите извивки на гирляндите. Елхата все повече заприличвала на миналогодишната, на по-миналогодишната, на още по-миналогодишната, на онази, първата...
За Елга, най-добрата приятелка на голямата сестра, това било малко плашещо, но тя никога не се била осмелила да изрече еретичните си разсъждения за повтаряемостта на елховата премяна на глас - още повече когато идвала в дома им за прословутия коледен ябълков пай на майка им. Елга била резервирана и към поведението на бащата, който точно по Коледа се напивал най-много и не пропускал възможността да напсува на майка и двете момичета – за щяло и нещяло. Грегор Хохенфолер работел в местния рудник още от времето, когато самият той бил бесен пубертет. Но тъмнината в тунелите под земята, недостатъчният въздух за дишане там и набилият се в дробовете му прах с годините били превърнали онова жилаво и пъргаво момче в едва влачещо се безформено туловище, което и онази сутрин се било разположило в дневната още преди двете момичета да слязат от стаята си и само с първото отваряне на устата започнало да дразни дъщерите си с наставления как да закачат тая снежинка и откъде да мине оня гирлянд.
Въпреки трудния характерна баща им, Елина и Лина били усмихнати момичета. Забавлявали се дори когато в късната есен пътищата към дома им били покрити с локви и калта била толкова лепкава, че на моменти се превръщала в кален капан, където можело да затъне цяла крава. Но дори и тогава усмивките не слизали от лицата им и като прескачали по-малките локви и си тананикали любими мелодии, двете момичета били в състояние да разведрят и собственика на кравата Зюс, която се инатяла и тъпчела бавно в калта, и най-запаления рокер в градчето, когото нито дъждът, нито снегът можели да спрат да форсира мотора си ей така, безцелно и самодоволно по празните улици. Рокерът бил едва на 19 и отдавна бил хвърли око на Елина, само че тя няколко пъти вече го била отрязвала с категоричното си “Не” на превъртащото се като надраскана грамофонна плоча привидно наивно предложение само да се повози на мотора му. Елина мразела вятърът да се навира нахално в лицето й, да се гаври с косите й, да пъха дребни мушици в устата й и затова съответно мразела и да се вози на мотор. Не че иначе рокерът имал някакви шансове за сърцето й. Елина не понасяла мъже, който имат черно под ноктите и плюят по улицата където им падне.
Лина нямала претенцията да подбира мотор или кабрио. За нея в едно предложение “само да се повози” по-важното било забавлението, като по момичешки доверчиво нямала спирачки да се качи и при рокера, когото познавала, и при собственика на скандално червения Опел кабрио, за когото бабичките, насядали през къщите си, не говорели никак хубави неща.
Но това какво говорели и дали то е вярно било проблем на самите бабички.
А и 15-годишната Лина не обръщала внимание на хорските приказки.
В деня, когато щели да ги убият, момичетата нямали никакви планове как да се веселят и затова искрено се зарадвали на предложението на Елга първо да се помотаят на шопинг в Търговския център, да идат на кино и после да седнат в любимото им бистро зад цирка. Било събота – ден без училище и без досадни домашни задължение. На обед Габи и Грегор Хохенфолер отивали на сватбата на втора братовчедка на Грегор в съседния град и щели да останат там през целия уикенд. Момичетата престорено били обещали, че ще бъдат послушни и че няма да се прибират късно, но едва се сдържали техните да заминат, за да се развихрят както те си знаят. Елина се била запасила с два коза, а Лина, която още не била пробвала трева, я заплашвала, че ще я издаде, ако довечера не й даде да облече късата плисирана пола. Елина й обещала полата и Лина веднага забравила заканата си.
Габи и Грегор не подозирали нито за тревата, нито за късите поли, скрити в най-долното чекмедже на гардероба в детската стая.
Габи и Грегор заминали на сватбата убедени в послушността на дъщерите си.
Същата вечер размазаните лицеви кости на сладките доскоро момичешки лица на Елина и Лина щели да бъдат нещо повече от перверзна ирония на огромните усилия, който хвърлили и двете, докато се гримирали почти целия следобед, очаквайки пристигането на Елга.
А Елга се забавила вкъщи, защото майка й била хванала няколко цинични бележки, които си разменяла от известно време в час с едно очилато момче с прилепнали дънки, амбицирано да наебе дъщеря й с големия си кур, както майка й научила от бележките с изненада. Елга не отрекла, че половината от хартийките, изпълнили предния джоб на раницата й, са писани от нея, не се опитала да оправдае нагона на съученика си ебач, но накрая дипломатично теглила един театрален рев и майката, която повече от вмирисани мъжки чорапи мразела само момичешки рев, набързо успокоила Елга, че няма да казва на баща й за бележките, миришещи на секс, и че ако й обещае да не си ляга с очилаткото, може да й купи за Коледа бели ботушки с тънък ток.
Елга обещала веднага.
Едно подобно обещание не й струвало нищо. С нищо не я ангажирало. Особено ако не била такава патка заспала и се научела да крие по-добре бележките от Леон.
След като успяла да заблуди майка си, Елга била свободна да даде началния сигнал на момичешкия купон, в който щели от сърце да се гмурнат и трите.
Ако майката на Елга не била толкова наивна и ако била наложила на дъщеря си строгата забрана да не излиза една седмица, Елина и Лина сигурно също щели да си останат вкъщи. И нямало да срещнат през нощта своя убиец, който след като ги наръгал с ножа по няколко пъти, с все още окървавеното острие си отрязал за спомен по кичур коса и от двете.
В очакване на Елга, Елина доста се била постарала върху прическата си и с тези съблазнителни къдрици можела да мине за някоя похотлива детска учителка, която денем пеела песнички на дечицата и ги учила да рецитират стихотворението за патенцето, а нощем била готова да вдигне крака срещу 100 евро.
Елга още била девствена. Но знаела от Елина какво е усещането от проникването. Знаела го, но не можела да си го представи съвсем точно, защото в едно такова действие е важно субективното усещане.... След няколко дена, когато полицията я питала дали знае къде са ходили сестрите в събота през нощта, Елга излъгала, че не ги е виждала от петък вечер. Излъгала съзнателно, изплашена от неочакваната новина за смъртта им.
Още в 8:10 в понеделник Елга била събудена от анонимно телефонно обаждане. Непознат мъжки глас й звъннал, за да й каже, че преди 15 мин. двете сестри били намерени изнасилени, пребити и заклани. Сънената Елга повърнала в леглото.
Гласът по телефона й се сторил ужасяващо познат, но не могла да го идентифицира, колкото и да се напрягала. Мекият тон на мъжкия глас обаче не могъл да смекчи шока от убийството. Рошава, с размазан и непочистен от няколко дена грим, тя тръгнала препъвайки се към кухнята, търсейки една бележка, която в събота вечер Елина била пъхнала в ръката й. И двете били толкова пияни и напушени, че не помнела почти нищо, но изведнъж се сетила, че Елина я помолила да вземе листчето, да го пази и да не го показва на никого. На сутринта, когато научила за смъртта на приятелките се, Елга разгърнала бележката с треперещи ръце и прочела още по-ужасена: “Има нещо в мрака”.
Първите слънчеви лъчи прониквали в кухнята, но Елга потръпнала, представяйки си мрака на съботната нощ и мрака, в който щели да потънат Елина и Лина, заровени в прясно изкопаните гробове до края на седмицата.
Елга излъгала, че не е виждала сестрите в събота. Но после многократно съжалявала за това.
Полицейският комисар Стефан Треби подозирал, че Елга не казва истината, защото познавал, когато тийнейджърките лъжат. Собствената му дъщеря била виртуоз в лъжите за това как ходи на какви ли не курсове в училище и как учителката по биология я била включила в групата за проучвания и анализ, но Треби твърде лесно хванал Софи в лъжа и й спрял седмичната издръжка. А без пари Софи била като вързана, защото манията й да пазарува дрешки и парфюми осмисляла пубертетските й делници.
Когато в понеделник сутринта се спънал в изкорменото телце на Лина, овчарят Оле Крийн бил още в плен на кошмара, който сънувал цяла нощ. Присънвало му се едно и също, въпреки че няколко пъти се будел облян в пот. Забърсвал потта, поглеждал колко е часът и пак заспивал, за да сънува все същото. Сънувал, че е погребан жив, че блъска по капака на ковчега, че чува отгоре как някакви хора си говорят за него, но никой не реагира на призивите му за помощ. А колкото повече викал, толкова повече оставал без дъх.
Останалата без дъх Лина сигурно била изпитала огромни болки, докато била душена и наръгвана с нож. Съдебният експерт, извършил първия оглед на труповете на място, предположил, че изкормването и размазването на лицата на момичетата с камъни било последващ акт на агресия, от който вече мъртвите тела не били усетили нищо. Оле не разбирал нищо от съдебна медицина, бил простовато момче, за което овцете били най-близките същества, но все пак усетил, че случилото се е нещо нечовешко. Той знаел как се коли агне, но закланите сестри не били агнета. Оле Крийн нямал представа кой може да е убиецът, но неясно дали от видяното или по някаква друга причина през целия ден повтарял пелтечейки думата “хеликоптер”...
Комисар Треби нямал никакви подозрения, че хеликоптер може да е замесен в смъртта на сестрите Хохенфолер, но бил впечатлен от начина, по който Оле реагирал, когато от джоба на окаляното палтенце на Лина изпаднал ключодържател с пухена овца. Пухеното тяло на животното вече нямало нищо общо с белия цвят – било напоено обилно с кръвта на Лина, а халката, на която били нанизани ключовете, изглеждала като ръждива. Но не било ръжда, а кръв.
Оле искал да си вземе за спомен овцата ключодържател, но полицаите не му позволили.
В края на същата седмица Елга отишла сама на местопроизшествието, съсипана от мъка и тайни, за да види къде са умрели приятелките й, но в замръзналите шипкови храсти не било останало нищо. Нямало късчета от дрехите им, нямало коси, оплели се в клоните, нямало кръв... Което било странно, след като очевидци разправяли, че гледката била страшна. Елга мислела, че смъртта на сестрите Хохенфолер ще остане най-ужасяващият спомен в живота й. Но грешала.
Привечер в събота трите се смеели като обезумели, докато пръстите им лепнели от захарния памук от фургона пред цирка. Лепнели не само пръстите им - и устните, и премръзналите бузи. Елга била поискала от Елина салфетка и след като тя й казала да си вземе сама, бръкнала в чантата й и набарала кутийка с презервативи. Когато била по-малка, Елина си мислела, че балоните и презервативите са едно и също. После разбрала, че презервативите не са за надуване, а балоните не се нанизват на момчетата.
Две непознати момчета сваляли онази нощ приятелките в бистрото зад цирка. Били типични пичове – напомпани, надъхани и не признаващи “не” за отговор. Сестрите Хохенфолер също били арогантни, като постоянно ги режели, но си оставяли вратичка за възможността момчетата да ги черпят по едва-две бири. Елина и Лина палаво замятали кичури коса и съблазнително си облизвали устните, без да са им сухи. Елга била пренебрегната, въпреки че нейните чорапогащи били по-мрежести от тези на Елина. Елга се чувствала като фон на сестрите и в един момент това я подразнило дотолкова, че в състояние на необяснима еуфория предложила на по-мургавото от двете момчета свирка в кенефа. Момчето не признавало “не” за отговор.
Десетина минути по-късно, забърсвайки със средния пръст на дясната си ръка ъгълчетата на устните и търсейки махагоновото червило в чантичката с пайети, Елга, следвана от мургавия младеж, се върнала на бара, където Елина вече седяла на лявото бедро на другия пич и лижела ухото му с похвално усърдие, а Лина самотно - полупияна, допивала поредната бира...


to be continued

-----

* oткъс от роман

неделя, 25 януари 2009 г.

Новата песен на Бойко и Деян Неделчеви по мой текст - "Безпокой"

Ти винаги ще си в ❤️-то ми, мила моя...

"Ти си синьото в очите ми"

двама: True Love

"Father", една съвременна приказка

I Lost My Heart in London

My name is Ivo

A Dog's Heart - movie trailer

Официалният трейлър на романа OMG