Актьорът Боян Арсов чете моето стихотворение "Целуна ме през маската"

"Остави на мира сърцето ми!"

понеделник, 20 май 2024 г.

ТЯ НЕ ЖИВЕЕ ВЕЧЕ ТУК

 










Небето е празно,

тревите мълчат,

по релсите мазно

извива се път. 

 

Стените са сиви,

а сенките – неми.

До утре сме живи.

А после – фонеми?

 

Крило нарисува

безлика луна.

Бездомник бълнува

за светлина.

 

Няма ни трепет, ни полъх, ни звук.

Тя не живее… вече тук. 

 

неделя, 10 март 2024 г.

ПРЕГРЪДКАТА


 







Не мога да прегръщам сутринта.

Не мога да си спомня за кокиче.

Не мога да премина през врата,

която си надраскала с „Обичай ме“.

 

Не мога да подреждам самота

в чекмеджетата на гардероба. 

Не мога да флиртувам с вечерта, 

когато криеш бъдещето в джоба.

 

Не мога да изричам тишина.

Не мога да съм крясък ироничен.

Не мога да простя сега

безсилието в твоето „Обичай ме“. 

 

Не мога да прегръщам сутринта.

А ти прегръщаш ме, докато спя.


сряда, 14 февруари 2024 г.

Gemini написа: Кървава сватба

 











Вятърът виеше ​​като вълк, блъскаше клони по прозорците на стария изоставен хотел. Сякаш самата природа оплакваше предстоящата трагедия...


Във вътрешността на хотела, обгърнати в трептящата светлина на свещи, стояха Иван и Мария, облечени в избелели сватбени дрехи. Очите им, някога бляскави от любов, сега бяха потънали в сянка, помрачени от ужас.


Преди година, на същия този ден, те щяха да се оженят. Но щастието им бе брутално прекъснато – Мария бе отвлечена от мистериозно същество, чийто зловещ вой отекваше в нощта.


Иван, обезумял от мъка, се закле да я открие. Дълги месеци той търсеше из гори и пещери, воден само от отчаянието и надеждата. И най-сетне я намери.


Но Мария не беше същата. Очите й бяха празни, а кожата й бледа като смъртта. Тя не помнеше нищо от отвличането си, сякаш душата й бе изтръгната.


Иван, решен да спаси любимата си, се обърна към стари книги и забранени ритуали. Откри заклинание, което обещаваше да прогони злия дух, обсебил Мария.


И ето ги сега, в този зловещ час, готови за последен, отчаян опит.


Иван започна да произнася думите на заклинанието, а Мария, сякаш в транс, се гърчеше на пода. Изведнъж, светлината на свещите угасна, а стаята се изпълни с ледена смрад.


В ъгъла, сякаш от нищото, се появи създанието – огромно, с окървавени зъби и горящи очи. То се хвърли към Иван, но той, воден от любовта си към Мария, не трепна.


Продължи да изрича заклинанието, а от устата му изригваше поток от светлина. Създанието изрева от болка, отдръпна се и изчезна в нощта.


Иван се обърна към Мария, очаквайки да я види освободена от злия дух. Но вместо това, видя отново само празен поглед.


В този момент осъзна ужасната истина. Заклинанието не беше прогонило злия дух – той се беше вселил в него...


Сега Иван, обсебен от същото същество, което бе откраднало любимата му, се озъби зловещо. И вятърът, сякаш доволен, усилваше своя вой - пееше химна на една кървава сватба...


*текстът е генериран с АI на Google - Gemini

 

събота, 10 февруари 2024 г.

Gemini написа: Любов във Венеция










Вълните се плискаха леко по гондолата, а слънчевите лъчи се отразяваха в каналите на Венеция. Мартин и Мария седяха прегърнати, наслаждавайки се на романтичната атмосфера.

Днес беше 14 февруари – Свети Валентин. Мартин изненада Мария с пътуване до града на любовта. Още с пристигането си се потопиха в магията на Венеция – тесните улички, старинните сгради, гондолите, плаващи по каналите.

Вечерта Мартин резервира маса в ресторант с изглед към площад Сан Марко. Под звуците на жива музика, те се наслаждаваха на вкусна храна и вино.

След вечеря се разходиха по Рива degli Schiavoni, хванати за ръце. Звездите блестяха над тях, а отражението им във водата създаваше неповторима гледка.

Мартин спря пред Мария, коленичи и извади малка кутийка. „Мария, ти си жената на моя живот. Ще се омъжиш ли за мен?“, попита той с треперещ глас.

Сълзи от щастие бликнаха в очите на Мария. „Да!“, отвърна тя, прегръщайки го силно.

В този момент, гондолиерът им подари букет цветя и бутилка шампанско. „Поздравления за вашия годеж!“, каза той с усмивка.

Мартин и Мария се целунаха под звездите, щастливи, че са намерили любовта в най-романтичния град на света...

След години, Мартин и Мария се връщат във Венеция, за да отпразнуват годишнината си. Разхождайки се по тесните улички, те се натъкват на магазин за гондоли.

Влизат вътре и забелязват гондолата, в която са се возили преди години. Оказва се, че гондолиерът е баща на Мартин, който е решил да им направи този мил жест.

Разчувствани, Мартин и Мария се качват на гондолата и се отправят по каналите на Венеция. Спомените нахлуват, а любовта им е по-силна от всякога.

В този момент, те осъзнават, че Венеция е не само градът на любовта, но и мястото, където е започнала тяхната приказка.


* текстът е гененериран с новия AI на Google - Gemini, който замени наскоро Bard

четвъртък, 16 ноември 2023 г.

ЗАЩО, БОРИСЛАВ МИХАЙЛОВ?

 










Защо, Борислав Михайлов? Защо не искаш да подадеш оставка?

Защо не поиска да те запомним като футболен герой, а стана човек, който се е заинатил на поста си като президент на БФС?

Знам в журналистиката - не от всеки добър репортер става добър водещ. Сега вече знаем - не от всеки добър вратар става добър президент на БФС.

През лятото на 1994-та пеехме по улиците песни в твоя прослава, когато на Световното в щатите спасяваше дузпи и голови положения. Сега по същите улици пеят песни срещу теб с обидни квалификации.

Бях репортер на същия този стадион, който сега е под блокада от фенове и полция с водни оръдия, когато националния отбор се върна от САЩ и имаше всенародно посрещане. Сега не познавам човек, които да не иска оставката ти.

А как останах без глас на мача с Германия -  пак на този стадион в София, когато от 0:1 обърнахте на 2:1. А сега други са без глас освирквайки те.

Сега в центъра на София има хора с окървавени глави, изпочупени и горящи автомобили и погром, сякаш сме в Газа. Защото не подаваш оставка.

Направи го, Борислав Михайлов, подай оставка, иди си с мир, за да спре тази мъка - твоята лична и на националния отбор по футбол!

вторник, 18 юли 2023 г.

ВЪРНИ МЕ ОБРАТНО


 




От прозрачните рани на миналото,

от обратната страна на луната,

от неизреченото ми още име,

от онази грозна дупка във вратата...

 

От влака, който не намира гарата,

от балкона на твоето безвремие,

от онази плюнка върху тротоара,

от света, когато няма "мене"...

 

От наръфаното късче вчера,

от момиче, дето никого не чака,

от любезното ни лицемерие,

от дълбоките дебри на мрака...

 

Докато още слънцето блести -

върни ме, както можеш само ти.

 

Моля ти се многократно -

върни ме обратно.

вторник, 23 май 2023 г.

Премиерата на „Някой, когото някога си обичала“ е на 25 май

 





    









Възможно ли е една стихосбирка да завърши с разказ? Да, казвам аз. Смесването на поезия и проза следва лайтмотива за любовта (в минало и в сегашно време) в новата ми стихосбирка „Някой, когото някога си обичала“.


Това седмият ми поетичен сборник Премиерата на книгата е само ден след големия ден на българската книжовност 24 май – на 25 май, от 18.30 часа в Столичната библиотека, Американския център. 


Водещ на литературното събитие ще бъде Деляна Маринова-Джуди, която е мой приятел и астрален близнак. Литературна презентация на стихосбирката ще направи писателят Калин Терзийски. 



                       

















неделя, 5 март 2023 г.

СЪН СЪНУВАХ, МИЛА МОЯ

 

 

Беше тъжно празното легло – 

седнах аз на прашните тераси.

И полузаспал – с едно око – 

разговарях с някакви монаси.

 

Бяха се поспрели във нощта

и римуваха „луна“ и „песен“.

Заговориха ме ей така – 

от терасата стоях надвесен.

 

Те ми казаха, че любовта

съществува само на картина…

И не знам дали от това

нещо пред очите ми премина.

 

Беше сянка, беше тъмнина.

Беше само влага от целувка.

Беше вик за теб в нощта.

Беше като допир от прегръдка.

 

„Повече не вярвай в любовта“,

казаха ми някакви монаси.

Но щом затворих входната врата,

аз забравих прашните тераси…

 

Спомням си обаче тишина - 

тя ми каза, че не си сама.   

сряда, 22 февруари 2023 г.

КРАДЛА НА МЕЧТИ

 









Ти не знаеш моята песен,

ти не вярваш в моето вчера.

Ти си мислиш, че пътят е лесен 

и че в мрака свещта ще намеря.

 

Ти не виждаш очите ми сини -

неподготвени за завистта.

Ти си мислиш, че в Рая градините 

крият само плода на греха.


Ти завиваш се с моята болка,

услужливо попиваш кръвта. 

Ти си дребната богомолка,

дето стъпква сърцето в пръстта.

 

Не, не вярвам, че това си ти.

Ти си просто крадла на мечти.

неделя, 1 януари 2023 г.

НЕ ВЯРВАХ, ЧЕ ЩЕ СЕ ОБАДИШ

 










Не вярвах, че ще се обадиш.

не вярвах, че ще падне сняг.

Не вярвах, че в снега ливадите

на люляк ще ухаят пак.

 

Не вярвах, че ще помниш вчера,

не вярвах в знаци и лъжи,

не вярвах, че ще те намеря

там, където не си ти. 

 

Не вярвах в този свят за двама, 

не си мечтаех за крила,

не знаех утре, щом ме няма

дали ще си сама в нощта.

 

Не вярвах, че ще се обадиш.

Не вярвах в пролетния сняг.

Не вярвах, че душите млади

ще вземат утрешния влак.

 

Не вярвах, че ще се обадиш.

Но аз не ползвам телефон. 

Сложи бележка на оградата – 

ще мина в сивия балтон. 

 

Ще взема листа белоснежен - 

ще си направя с него лодка.

Но трябва тук да отбележа,

че в двора има черна котка…

 

Не вярвах, че ще се обадиш.

И затова аз се обадих. 

Новата песен на Бойко и Деян Неделчеви по мой текст - "Безпокой"

Ти винаги ще си в ❤️-то ми, мила моя...

"Ти си синьото в очите ми"

двама: True Love

"Father", една съвременна приказка

I Lost My Heart in London

My name is Ivo

A Dog's Heart - movie trailer

Официалният трейлър на романа OMG