По стечение на обстоятелствата в деня, в който София се тресеше от взривовете във военния склад в Челопечене, бях в Берлин. Следобед трябваше да летя обратно и рано-рано ми звънна телефона, за да ми каже един приятел, че в българската столица гърми, че жителите на селото са евакуирани и че летището е затворено... През целия ден гледах репортажите по местните телевизии и по българските и все по-настойчиво си задавах въпроса – как е възможно ние, българите, да живеем в един Европейски съюз, а всички останали народи – в друг? Защото явно трябва да застанеш замалко “отвън”, за да видиш, че държавата у нас не е като останалите държави в съюза, че случилото във военния склад и последвалото забавяне в информирането на населението звучи ужасно нелепо и че още по-нелепо е поведението на министри и политици, че взаимните нападки между Емел Етем и Бойко Борисов, кой е трябвало да организира кризисен щаб са абсолютно маловажни за хората, на който взривната вълна изпочупи прозорците, че е трагично да гледаш как министърът на отбраната обяснява какво огромно количество боеприпаси е имало в склада и как никой не си мръднал пръста да предвиди инцидента, че е смешно да дават в новините една селска кметица, която държи в ръце паднала в нивите отломка от снаряд, след като военните цял ден предупреждаваха никой нищо да не пипа и да не си носи вкъщи части от взривените боеприпаси... Това ако се беше случило в друга държава, член на Европейския съюз, със сигурност нямаше да изглежда така.Защото същия ден буря и наводнения удариха Тюрингия и още няколко германски провинции, но в репортажите видях, че властите са си на мястото, а хората знаят какво да правят без излишна паника. И пак си казах, че явно ние живеем в един ЕС, а всички останали – в друг...
Гледах финала на европейското по футбол между Германия и Испания в малък испански ресторант в Източен Берлин. Сред посетителите имаше и германци, и испанци, и други националности - като нас. Всеки със своите симпатии към един от двата отбора, всеки изразяваше емоции в подкрепа на своите, но никой никого не напсува, никой никого не поля с бира, никой никого не удари. В края на мача всички ръкопляскаха – и на двата отбора.
Десет минути по-късно на Бранденбургската врата, където 500 хил. бяха гледали мача на четирите огромни видео стени, купонът беше в разгара си, въпреки загубата на Германия. Феновете на Испания скандираха “Viva España”, а местните пееха един спонтанен хит, придружен със жестове, родил се по време на европейското – “Германците ходят така, а испанците ходят така...” Но никой никого не наби. Запалянковци и от двата отбора развяваха испански и германски знамена, прегръщаха се и се снимаха заедно. Една българка, която живее в Берлин, вървеше смело напред и викаше “Viva España”. Никой не я наруга, никой не й посегна. Това ако се беше случило в България, щяха да я спукат от бой! А сигурно и да я изнасилят. След мача Германия – Турция 7-8 български младежи, облечени в черни тениски, пукнаха главите на двама турци, който гледали мача пред НДК.
Като вървиш по берлинските улици, още по-осезаемо виждаш в какъв ЕС живеят те, а в какъв – ние. Навсякъде – пред по-малки и по-големи сгради има пожарни кранове, където ако се наложи, огнеборците могат веднага да се вържат и да гасят пожара без да им свършва водата. И е забранено спирането в близост да крановете, за де на затрудняваш достъпа до тях. В България някъде да сте виждали такива кранове? Преди десетина дена трима души изгоряха в центъра на София, включително 9-годишно дете. Очевидци разправяха, че май там имало пожарен кран, но някаква кола била паркирана така, че кранът бил запушен...
Из целия Берлин са очертани велосипедни алеи – върху платното и на тротоарите. В София има една-единствена около НДК и жълтите линии са толкова избледнели, че се налага пешеходци и велосипедисти да спорят това велоалея ли е или не. Навсякъде в Берлин е пълно с мъже в костюми и жени в делови рокли на велосипед. За колоездачите има и специални малки светофари, които регулират трафика на тази група участници в движението. Такива пътеки и такива светофари видях наскоро и в Будапеща. В София няма.
В нито едно заведение в Берлин не ми се наложи да изчакам сервитьорът да довърши особено важния си разговор с колегата, за да дойде да ми вземе поръчката. Не видях нито един неусмихнат сервитьор, нито един с леке на ризата. Да сте виждали такива в София?
На фона на тези “малки” неща от живота още по-абсурдно ми звучат обясненията как Емел Етем е отговорен човек и какво била направила след взривовете в София. Ами тя откъде да знае, че толкова рано нещо ще гръмне? Сигурно по същото време е правела мекици вкъщи. И цял ден ли да стои на местопроизшествието? Нали трябва да се прибере, за да направи салата вечерта.
юни 2008 г.
