Актьорът Боян Арсов чете моето стихотворение "Целуна ме през маската"

"Остави на мира сърцето ми!"

четвъртък, 25 април 2013 г.

21 грама
















Не ми остана и грам време
да свърша всичките 1200 неща.

Не ми остана и грам сила
да се преборя с всичките
несправедливости по света.

Не ми остана и грам търпение
да се постилам като персийски килим
върху калните локви на другите.

Не ми остана и грам сърцебиене –
сърцето ми отдавна е разпарчетосано 
и разграбено.

Не ми остана и грам душа
да си внушавам, че все още
            аритмично дишам.

Ако ме претеглите на кантар,
сигурно няма да тежа и 21 грама. 

сряда, 24 април 2013 г.

Безпокой



















Ти ми влезе в безпокоя,
преобърна ми нощта.
Грабна ми луната, моята.
И ми обеща зора.

После бавно се затича
срещу мрака на деня.
Аз не знаех - да обичам ли
или просто да мълча.

Там, във края на леглото
още дреме силует.
Празно е сърцето, клетото,
то не може да брои до пет.

Пет неказани целувки,
пет прегръдки в полусън,
пет намачкани завивки,
в пет без пет те чакам вън.

Ти ми влезе в безпокоя 
и разби нощта във ден.
Аз се гмурнах във покоя ми
и задрямах там смутен.   

неделя, 14 април 2013 г.

sms-ът, който пре*ба нощта
















Горещата лятна нощ беше започнала само преди три часа. От съседния апартамент се чуваше твърде силно  убедителното “Не сме безгрешни, но сме истински” на Глория и Азис, от тавана отсреща Мадона питаше “Are you ready to jump?”, последният трамвай изтрополи по новите релси и откара към гара Искър последните 8 пътника, на близкия ъгъл таксиметров шофьор, безразличен към света зад вратата на колата му, пиеше петото си за днес кафе и пушеше втора кутия цигари, забързана млада жена поиска да се качи в таксито, но само като видя безличното изражение на шофьора, се отказа и продължи пеша. Луната осветяваше нощта достатъчно силно и младежите, които слушаха Мадона, можеха без проблем да си намерят презервативите, докато се целуваха и прегръщаха с едната ръка, а с другата търсеха леглото. Другите младежи - феновете на бясната  чалга, се бяха заредили с толкова много пиене, че можеха да купонясват с песните на Емилия, Гергана, Камелия, Анелия, Преслава, ДесиСлава, Райна и гаджето й Константин чак до зори, а даже щеше да им остане и за закуска от водката и колата 2 литра... 
Понеже денят му беше отвратителен и понеже жегата го уморяваше, когато по 9 часа бачкаше на крак като барман редовна смяна в едно кафене в центъра, тази вечер Мартин реши да си легне, вместо да обикаля по летните заведения и дискотеки и вместо да се опитва да забие нещо дългокрако и русо. Легна си без илюзии за спокоен сън – на фона на музикалния мегамикс, който му предлагаха съседите.
Работата в бара го беше научила да игнорира шума, да се изолира от неприятната глъчка, да не чува музиката, която на него просто не му харесваше... Затова не след дълго заспа и изобщо не му дремеше за любовните мъки на Райна и еротичните предизвикателства на Кемелия – дори тя да беше загърната само в... националното знаме. Спеше и сънуваше как в бара влиза самата Мадона и как без да сваля тъмните очила, си поръчва минерална вода с резен лимон... В съня му Мадона имаше циците на ДесиСлава, но това изобщо нямаше значение. Важна беше тръпката. В сънищата ни се случва какво ли не...
Тъкмо поднасяше на Мадона водата, и сънят му свърши, разбит от пронизителното изписукване на sms. Мартин си каза, че трябва да смени рингтона за sms, но веднага забрави за това.  Беше 00:34. Sms-ът го питаше: “Sex sega?” Номерът, от който идваше съобщението, беше непознат, но завършваше на съдбовното 007. Мартин напсува подателя, реши, че някой приятел си прави шега и праща  sms-и от чужд телефон, за да го дразни, че партито в лятната градина на Coconut bar and dinner e супер яко. Докато псуваше на ум и на глас, пак заспа.
Съседите с чалгата минаха на сръбско и въпросът на Indira Radic беше “Moj zivote dal si ziv?”, после тя възпя един Lopov,  след което Dragana Mirkovic призова “Teci mi kroz vene”, а Osman Hadzic отсече “Ti mene ne volis”… Това всичкото обаче Мартин не го чу, само съседите, който още не си бяха легнали. Той спеше и се опитваше пак да поднесе вода с лимон на Мадона, само че тя вече беше сменила поръчката и искаше диетична кола. Мартин се върна с водата до бара, отвори една кола и в отделна купичка сложи няколко нови парченца лимон. Тръгна към масата на  попиконата и ... отново същото писукане. Часовникът показваше 01:03. Новият sms беше още по изненадващ от предложението за секс. “4estito na mladata maika! Da sa jivi i zdravi bliznacite!” Мартин щеше да напсува и този подател, но прие, че е грешка и за да не разочарова човека (жената), все пак върна любезен отговор “Blagodarq!”  Не последва нов sms от телефона с ебати гъзарския номер 0 - - - 77 88 99.
Мартин заспа трети сън. Спеше му се и някакви тъпи sms-и не можеха да преебат съня му. Спа точно 21 минути. Съседите бяха минали на фолк балади и явно вече се бяха разделили на двойки, обмисляйки как обарването и мляскането по време на “блусовете” да продължат по канапетата и на дивана... В 01:24 Мартин получи още един sms. Този път се издразни тотално, като прочете в просъница “Milo patence, kak si? Celuvam te po 4ov4icata”. Много мразеше обръщения от рода на “мило”, “коте”, “пате”! Бесен, прати лаконичният отговор “Molq?” и след 11 секунди получи “Sorry! Gre6ka!” Странното в случая беше, че sms-ът не дойде от непознат номер. На мястото на подателя пишеше Ivan. Иван беше най-добрият му приятел от гимназията до днес...
“И Иван се е побъркал, или се ебава с мен”, промърмори си Мартин и се обърна на другата страна. Изобщо не се сети да спре звука на телефона или направо да го изключи.
В 04.34 sms прекъсна опитите му да заговори Мадона и да й разкаже как има няколко демозаписа и колко много би искал да направи дует с нея... С новият sms някой го информираше “Im here”. Мартин погледна през рамо към отворения прозорец, напсува собственика на телефон 0 --- 75 14 39 и върна също толкова безсмисленото “CU L8er”. Веднага дойде “What is your number?” Мартин пак напсува наглеца, гмурна се в съня си да търси Мадона и заспа все едно току-що си лягаше.
Мадона беше изненадващо любезна - подари му ключодържател с нейния лик, записа си gsm-a му и обеща да се обади, като чуе демозаписите. Беше свалила тъмните очила и цветните й лещи го даряваха с един виолетов поглед, който никога нямаше да забрави. Накрая дотолкова се размекна, че му даде личния си номер  - 0044 1223 8888 888, ама Мартин не можа да си запише последните две цифри – още едно изписукване извести за нов sms. Този път Панайот го призоваваше “Pravi tova, koeto pravq i az sega”. Съдържанието на sms дотолкова го смути, че се зачуди какво ли може да прави Панайот сега и ако например лъска бастуна, защо ще иска от Мартин да прави същото?! Бяха се запознали преди два месеца на технопарти, след като стана ясно, че и двамата са луди по тунинга и имат любими аудиоуредби в колите си, за които се бяха изръсили доста…
Идеята за мастурбацията ведната се изпари, защото последва нов sms от Панайот -  “Nazdrave! Pij da se napiem”. “Ох, явно е поркан и си мисли, че всички са като него – пияни и размазани на някой мазен тезгях в кварталния бар.” Мартин се опита да заспи за пореден път, но залп от два нови sms-a тушира тези опити. Съобщенията не бяха от Панайот, както си мислеше, бяха пратени от интернет, имаха служебен номер 149876 и бяха подписани “don quixote”. “Zel sum vsi4ko neobhodimo, ugovorkata ostava” и “Ako ima ne6to, kaji na popa da ne hodi utre” бяха достойни за разгадаване от човека, който разби шифъра на Леонардо, но Мартин нямаше нерви да ги дешифрира и не искаше да праща повече sms-и на неясно кого, затова взе телефона, изключи го, стана, погледна през прозореца пустата улица, изплю се, погледна към съседния балкон, откъдето Гергана пеeше “Una passion”, притвори прозореца, зави се през глава, въпреки задушната нощ, и заспа сладко–сладко, защото много му беше важно кои бяха последните две цифри от gsm-а на Мадона.

---
рaзказът е ключен в сборника с разкази De Puta Madre 

събота, 13 април 2013 г.

п[р]олет















Пролетта ме спаси от сивите утрини.
Каза ми, че е тук. И  аз й повярвах.
Само че облаци с рошави мутри
мислеха първия слънчев лъч за... виагра.

Пролетта ме ориса със знак по небето, 
взе ми сърцето – да го погали.
Само че нито аз, нито сърцето ми
имаме практика да сме продажници. 

Пролетта ме обрича на вдъхновение,
дава ми глътка от жива вода.
Колко наивно е въображението -
вижда във голия бряст - пролетта.

Пролетта ме беляза с червени лалета,
с дъх на уханна, новородена трева.
Вкъщи, във хола, насред паркета
се настани завчерапролетта.  

Пролетта ми донесе малък подарък –
вишнево клонче с 12 листа.
Някъде много на юг, на една пуста гара,
седнала, чака ме... любовта.

сряда, 10 април 2013 г.

Жената, която гасеше свещите


художик: Boris Wolf
















Храмът беше изпълнен с хора. Отвън циганки продаваха грубо накъсани върбови клонки и пролетни цветя, циганчета пригласяха с оферти за още върбови клонки, отрязани кой знае къде, а вътре свещеници раздаваха осветени върбови клонки и щедро ръсеха със светена вода миряните.
Цветница е истински празник и то не само за хората, които имат имен ден, но за всички, защото наистина усещаш, че пролетта е вече тук, че мъката и студът на зимата (ако го е имало) си е отишъл, че утре започва Страстната седмица и след Велики понеделник, Велики вторник, Велика сряда и Велики четвъртък ще дойде Разпети петък и после – Възкресение Христово. За вярващите тези празници имаха много дълбок смисъл, за някои бяха просто повод жената да направи вкъщи голяма купа със зелена салата и да напържи цяла тенджера с кюфтета.
За кюфтета си мислеше и жената, която помагаше в църквата. Просто защото от близката кооперация вече ухаеше на пържено. Жената беше на 79 години и това отвсякъде й личеше, бръчките й наподобяваха пустинен пейзаж, макар самата тя никога да не беше излизала от града даже за да отиде до съседния град, сивите коси бяха сухи и стърчаха тук-там изпод забрадката, а ръцете знаеха много за целия й живот, който тя започна сама, изоставена от родителите си, и скоро щеше де завърши пак сама – овдовя на 54, а преди 5 години почина единствената й дъщеря.
Рано сутринта жената премете пред църквата, забърса вътре, изми свещниците, натопи пролетните китки, закичи с цвят иконите, помоли се набързо и запали първата за днес свещ пред Богородица.
В ранната утрин скоро пред иконата на Светата Дева горяха множество свещи, горяха и догаряха. И пред другите икони беше същото. Богомолците нямаха възраст, по-точно бяха на всякаква възраст и жената от църквата понякога се заглеждаше във върволицата. Когато беше по-млада изучаваше с по-голямо любопитство кой влиза и излиза от храма, кой как пристъпва, какво носи, как се кръсти, как приклeкяка, как се появяват сълзи в очите, как белите лица понякога са по-бели под черните забрадки, как черните костюми се сливат със сумрака. Сега вече не й се гледаше толкова, не й беше важно кой за какво идва, как се моли и дали се моли, как прави кръстен знак – прикрито или искрено, просто беше на работа, просто изпълняваше задълженията си в божията обител. А на празниците в храма имаше много работа.
Свещите бяха като фитили – палеха ги, търсеха свободни дупки, пъхаха ги в свещниците, съседните свещи веднага нагряваха току-що запалената, тялото се сгърчваше, превиваше, свещта се топеше в долната си част още преди пламъкът от върха й да е слязъл надолу. Свещниците прегряваха. Восъкът капеше. Капеше по пода, по ръцете на вярващите, по обувките им, по дрехите. Понякога дошлите в храма остъргваха пръстите си от покапалия восък, докато се молеха наум, загледани в образа на някой светец, понякога не обръщаха внимание на восъка, защото капката восък, изгорила пръста им, не беше нищо в сравнение с мъките Господни.
Жената се грижеше свещите да не капят толкова или поне да не става излишна навалица по свещниците. Многолюдната опашка от ръце, протегнали запалени свещи, превръщаше собствените й ръце в машина – почистваше свещниците и изгасяше догорелите свещи и в същия момент свещниците пак бяха пак обсипвани с пламъците на новите свещи, запалени с надежда.
Жената се уморяваше много по празниците. Свещниците вече бяха свръхусилие за изтощените й ръце. А посетителите на храма ставаха все повече и повече и палеха огромно количество свещи. Жената обикаляше от свещник на свещник, от икона на икона и изпълняваше задълженията си съвестно, както всеки друг ден. Пламъците растяха застрашително, новите свещи блясваха под купола и веднага попадаха под топлината на останалата мозайка от свещи, топяха се и съскаха, пръскаха искрици и продължаваха да капят обилно по пода.
Жената вече не смогваше да почиства свещниците. Ръцете й съвсем отмаляха, очите й се замъглиха. Спомни си как за първи път самата тя влезе в храм преди мнооооого години и как не знаеше какво да прави запалената свещ. Спомни си, разбира се, и за венчавката със съпруга й в същата тази църква и за опелото на дъщеря й пак тук.
Самотен мъж влезе в църквата малко преди обед. Беше угрижен и сякаш не виждаше другите хора. Загледан в краката си, той измина пътя към иконата на Св. Богородица, запали последователно три свещи и се прекръсти три пъти. Чак тогава погледна надясно, където някаква жена явно се молеше, защото стоеше на едно място и не помръдваше, и после мъжът извърна само очи, без да движи главата си, отново съм свещника.
Запалените от него свещи вече ги нямаше. Жената, която гасеше свещите, ги беше извадила и загасила в кофата с вода отдолу. Мъжът забеляза, че жената по същия начин гаси свещите и на другите хора, едва запалени. Опита се да я оправдае, че навалицата е голяма, че има опасност някой да се изгори от мултиплициращия се пламък, после пак се ядоса и беше готов да я напсува, но се спря, защото все пак беше в храм.
А жената, която гасеше свещите, продължи да гаси другите свещи, които бяха запалени само преди секунди, но попаднали в общия казан на свещника бързо ставаха просто нагорещен восък, който изтичаше по пода. Жената, която гасеше свещите, обра каквото можа пред иконата на Св. Георги и с бавни стъпки тръгна да гаси свещите на големия свещник, вляво от входа. 

понеделник, 8 април 2013 г.

Майката, която приспа детето си в трамвая


художник: Boris Wolf 















Трамвай №20 беше доста пълен, въпреки късния час. Нямаше блъсканица, но нямаше и свободни седалки. Мъже и жени, затворени във връхните си дрехи, седяха безмълвно. Най-отзад петима младежи весело обсъждаха снощния конкурс за Мис България – момичетата го бяха гледали с интерес, момчетата - заради момичетата, после преминаха в разговор за купона у Симо, където Филип така се беше напил, че след това Виктория реши винаги да носи в чантата си достатъчно торбички за повръщане, та да не се излагат в такситата на връщане...
Пътниците в трамвай №20 седяха удобно на местата си – кой с празни ръце, жените с дамските си чантички, някои с една-две пазарски торби. Най-отпред седеше жена, която държеше на ръце сина си – момчето беше поне на 10-11 години, главата му висеше на една страна и слаби тикове понякога сменяха разположението й, лявата му ръка висеше безжизнено, краката сочеха към пода също толкова безжизнено. Жената с момчето седеше на седалката отпред, която поставяше пътника, настанил се на нея, пред погледите на всички останали пътници навътре в мотрисата. Хората от задните седалки виждаха тила на седящия пред тях и... майката с момчето. Всички гледаха в нея, тя гледаше в детето си.
Момчето отметна главата си за пореден път и се опита да каже нещо, което за околните прозвуча като безсмислено гъргорене, само майката го разбра и му отвърна: “След седем спирки слизаме”.
Ватманът беше младок и на завоя при Английската гимназия трамваят се усука, пътниците залитнаха надясно и майката с детето едва се закрепи в досегашната си позиция, помогна й тийнейджър, преметнал раница на Рepe Jeans. Момчето, което се беше родило обречено да е получовек, пак изхриптя нещо нечленоразделно за останалите пътници и пак само майка му го разбра и го успокои: “Всичко е наред!”
Някои от пътниците на задните седалки бяха разкопчали връхните си дрехи, сякаш усетили върху себе си напрежението на майката. В главите на различните хора минаваха различни мисли за страданието на тази жена, за всекидневните й грижи и усилия, за начина, по който обичаше недъгавия си син, защото той за нея си беше роден син, макар и негоден за нищо, за силата да тръгне с него сама на път, макар и в града, за вечерята, която тепърва щеше да му приготви и за това как щеше да го нахрани, докато слюнката се стича по брадичката му, без намесата на човешката воля, за нежността, с която щеше да го сложи да спи и преди да загаси лампата, как щеше да го целуне по челото.
Жената също си мислеше за разни неща. Опита се да си представи какво ли се случва в главите на хората срещу нея, как я съжаляват, как си представят дните й, как търсят смисъла на всичко това, но нямаше време да мисли за другите хора – грижата за Никола изместваше всяка друга мисъл.
Момичетата от шумната компания отзад, която беше притихнала, си мислеха за страха да станат майки на недъгави деца, момчетата анализираха наум възможността в семенната им
течност да има увредени гени. Тийнейджърът с Рере си спомни за новия торент тракер с европорно, който му показа един съученик, но и на него му мина мисълта какво ли щеше да бъде, ако се беше родил на мястото на това момче...
Майката закопча якето на Никола догоре и за да го разсее още малко, докато стигнеха тяхната спирка, започна да разказва любимата му приказка за момчето-воин, което имало смелостта да се опита да пребори ламята на болестите. Момчето било родено в земя на болка и унижения, помнело мъката на миналото и когато възмъжало, решило да сложи край на човешките страдания. Така поне беше според приказката, в която се заслуша и тийнейджърът с раничката.
Майката разказваше увлекателно, ритъмът на гласа й се сливаше с ритъма на трамвая, въпреки не съвсем гладкото возене на неопитния ватман. Главата на момчето леко клюмна на гърдите на майка му, а тя продължи да разкрива тайната мисия на другото момче, от приказката – момчето-воин с коси черни като абаносово дърво и лице бяло като снега. Когато стигна до драматичната битка с ламята на болестите, майката забърза темпото на разказа, без да си дава сметка дали синът й възприема всичко. Ламята била триглава и трите й глави носели имената: Невяра, Безнадеждност и Омраза... Пенсионерка с раирано палто потръпна, намерила в спомените си безнадеждността на една болест. Продавачка в магазин за бельо се сепна, загледана през прозореца, когато чу думата “омраза”, защото знаеше докъде води тя. Прошарен автор на текстове за любовни песни, който седеше до пенсионерката, се опита да не повярва на тази приказка, но опитът от собственото му детство пазеше белезите на невярата, когато на 6 години не повярва, че един петел е агресивен и петелът го клъвна доста жестоко по крака...
Приказката унесе не само недъгавото момче, въпреки че наближаваше краят й, а крайната спирка на трамвай №20 беше още далече. Храбро и повече от храбро било момчето-воин, но накрая ламята победила. Тежко ранено, момчето паднало под току-що цъфнало ябълково дръвче, погледнало небето, слънцето, кичестите клони, врабците, накацали по дървото... “ И щастливо, навеки заспа...”
Пенсионерката въздъхна, продавачката само преглътна от сухост в гърлото, авторът на текстове тайно изтри една сълза, тийнейджърът преметна раницата на другото рамо.
Пътниците от задните седалки гледаха втренчено към майката с детето. В очите на някои имаше зачатък на ужас, някои си мислеха, че момчето е издъхнало, защото главата му висеше съвсем безжизнено и отдалече не можеха да разберат дали диша. Майката се отърси от собствената си история, изчака трамваят да спре, с видимо усилие вдигна тялото и слезе бавно, бавно и съсредоточено. На тротоара каза нещо на Никола, което хората вътре не чуха, а и не можеха да четат по устни.
Момчето заметна дясната си ръка, прегърна я през врата и унесено в дрямката на един приказен сън се чудеше дали да остане там или да се върне. После отвори очи и хората в трамвая съвсем отчетливо чуха думите “майко” и “у дома”.

           ---
              разказът е включен в сборника "De Puta Madre", Ciela, 2008
              и в сборника "Мъжът, който се страхуваше да стане баща", Лексикон, 2017

Новата песен на Бойко и Деян Неделчеви по мой текст - "Безпокой"

Ти винаги ще си в ❤️-то ми, мила моя...

"Ти си синьото в очите ми"

двама: True Love

"Father", една съвременна приказка

I Lost My Heart in London

My name is Ivo

A Dog's Heart - movie trailer

Официалният трейлър на романа OMG