Актьорът Боян Арсов чете моето стихотворение "Целуна ме през маската"

"Остави на мира сърцето ми!"

събота, 31 декември 2011 г.

THX за 2011-та



















2011-та все пак беше добра година. Въпреки кризата.
И въпреки някои дентални проблеми ;)
И не само заради романа ми ОMG, който току-що излезе...
Най-вечe заради приятелите - от квартала, от работата, приятелите откакто бяхме на 20, приятелите от FB.
Благодаря ви за 2011-та!
Наздраве за 2012-та!

четвъртък, 29 декември 2011 г.

“OMG [Момчето, което искаше да убие Смъртта]” вече в книжарниците






















Новият ми роман “OMG [Момчето, което искаше да убие Смъртта]” вече е в книжарниците от днес - само два дена при настъпването на новата 2012-та година. OMG е съкращение от фразата Oh, My God (Господи, Боже мой).

Специално благодаря на хората и компаниите, които ми помогнаха да реализирам този проект:

- Издателска къща "Синева" и Христо Герогиев

- Нова телевизия и Светлана Василева, Силва Зурлева и Николай Андреев

- ЧЕЗ България.


Един ден си казах: Само Джоан Роулинг ли може да пише приказни истории?” Нима няма други момчета като Хари Потър, които са готови да се изправят в битка срещу Злото? Има, отговорих си. И седнах да пиша “OMG [Момчето, което искаше да убие Смъртта]".

Това е историята на братята Томи и Питър Съншайн, които живеят весело и безгрижно в Слънчевград. Но една нощ тъмни облаци се спускат над къщите и Питър изчезва. Страховит черен човек отвлича малки деца от всички краища на света и ги държи заключени в черния си замък... По-големият брат тръгва да търси Питър, следван от тяхното любимо куче – далматинеца Джак. Двамата преодоляват какви ли не препятствия, преди да стигнат до черния замък, като срещат хищни цветя, отровни гълъби, шептояди, скинуокър, магещици и дори едни наемен убиец... А в замъка им предстои битка на живот и смърт със... самата Смърт.


Романът вече може да бъде намерен на следните места в София:

- Български книжици - ул. "Аксаков" 10

- Книжарница "Нисим"- бул. "Васил Левски" № 59

- Книжарница "Люпен-М" - ул. "Оборище" № 75

и на други места, а както и на едро - на Книжна борса "Болид" - Дружба 1, бул. "Искърско шосе" № 19, на щанда на Жени Хаджииванова.

Книгата може да бъде поръчана и на e-mail: omg@dir.bg.



Весело посрещане на 2012-та!

сряда, 28 декември 2011 г.

Утре излиза романът ми OMG. Благодаря на всички, които ме подкрепиха























Утре, 29 декември, ще вземем от печатницата моя роман OMG. Приказна история за двама братя и за тяхната битка със загадъчен черен човек, който отвлича малки деца от всички краища не света. История за силата на любовта. И за възможния обрат - непредвидим и разтърсващо... тъжен.
За трети път ми се случва това - докато довършвах текста на финалната глава и променях съдбите на двете момчета, ми стана лошо. Вероятно заради голямата емоция, която вложих в развръзката. Или заради тази огромна отговорност на автора - да решава съдбите на героите.
Точно преди две години - в навечерието на Нова година, си казах: Само Джоан Роулинг ли може да пише приказни истории? Нима няма други момчета като Хари Потър, които са готови да се изправят в битка срещу Злото? Има, отговорих си. И седнах да пиша OMG [Момчето, което искаше да убие Смъртта].
Утре ще мога да взема книжното тяло в ръце. И читателите също.
И това се случи благодарение на хората и компаниите, които ми помогнаха в този проект:
- Издателска къща "Синева" и Христо Георгиев
- Нова телевизия и Светлана Василева, Силва Зурлева и Николай Андреев
- ЧЕЗ България.
Благодаря и на всички мои приятели, които ме подкрепяха през цялото време!
Пътешествието OMG започва утре.
Отдайте се на историята, без да страхувате!


Иво Тодоров

неделя, 25 декември 2011 г.

Коледа ни учи да не се отказваме от мечтите си














Всяка година се убеждавам, че на Коледа стават чудеса. И че човек трябва да следва мечтите си и да не се отказва от тях, дори когато всичко е срещу теб и сбъдването им изглежда невъзможно... Усилието е голямо, понякога не можеш да спиш, боли те главата, чувстваш се сам и слаб. Но накрая то, чудото, се случва. Мечтите стават реалност. И това е едно от най-хубавите изживявания. Желая на всеки да усети това щастие - на сбъднатата мечта!

четвъртък, 22 декември 2011 г.

"Коледна песен", Чарлз Дикенс



...Нямаше нищо много весело във времето, нито в града, и все пак навън се чувстваше някаква жизнерадостна атмосфера, която и най-чистият леден въздух и най-светлото лятно слънце напразно биха се опитали да разпръснат.
Защото хората, които ринеха снега от покривите, бяха изпълнени с радост и веселие, като се провикваха едни на други от парапетите и от време на време си разменяха шеговито снежни топки — къде по-добронамерени оръжия от много словесни шеги — и се смееха сърдечно, ако топката улучеше, и не по-малко сърдечно, ако не улучеше. Дюкяните за домашни птици все още бяха наполовина отворени, а магазините за плодове сияеха в своето великолепие. Имаше големи, кръгли, шкембести кошници с кестени, на вид като жилетките на весели стари джентълмени, които са се отпуснали на вратите и се катурват на улицата с целия си старчески разкош. Имаше червендалести, кафяволики, пълнокръсти глави испански лук — лъснали в дебелината си като испански кюрета, те напразно намигаха дяволито от полиците си на девойките, които минаваха край магазина и поглеждаха въздържано окачения на вратата имел. (Според един стар английски обичай, ако девойка и момък се озоват на Бъдни вечер под клонче или венец от имел, трябва непременно да се целунат) Имаше круши и ябълки, скупчени във високи, грейнали от свежест пирамиди, имаше чепки грозде, които с присъщата на търговците щедрост бяха окачени да висят от поставени на видни места куки, та при вида им устата на хората да се наливат със сладост гратис, когато минават наблизо, имаше купища едри лешници, мъхести и кафяви, припомнящи с уханието си за отдавнашни разходки в гората и за приятно шумолене на сухи листа, в които краката ти са потънали до глезените, имаше ябълки за печене от Норфък, тантурести и смугли, които правеха жълтия цвят на портокалите и лимоните да изпъква и с насъбраната си тъй накуп сочност настойчиво умоляваха и подканваха хората да ги отнесат у дома в книжни кесии и да ги изядат след вечеря. Рибите, същинско злато и сребро, поставени в стъклен съд сред тези превъзходни плодове, макар и от нечувствителна и студенокръвна раса, сякаш знаеха, че нещо става, и всички до една се движеха задъхани, като обикаляха и обикаляха своя малък свят с ленива и безстрастна възбуда.



Бакалниците! О, бакалниците! Почти затворени, със спуснати може би два кепенка или един, но през тези пролуки какво ли не се виждаше! Не само че блюдата на везните издаваха весел звук, като докосваха тезгяха, или че канапът така бързо се размотаваше от ролката, или че железните кутии за чай тракаха, когато ги вдигаха и сваляха, също както при жонгльорски фокуси, или че дори смесените ухания на чай и кафе бяха тъй приятни за носа, или даже, че стафидите бяха в такова изобилие и тъй превъзходни, бадемите така удивително бели, пръчките канела тъй дълги и прави, другите подправки тъй прелестни, захаросаните плодове така жебирани и поръсени със стопена захар, та караха и най-безстрастните зяпачи да премаляват, а след това да ги заболява жлъчката. И не беше само това, че смокините бяха влажни и месести, или че френските сливи руменееха със своята скромна тръпчивост в така богато украсените си кутии, или всичко беше хубаво за ядене и в коледното си облекло. Но и всички купувачи така бързаха, бяха тъй нетърпеливи при изпълнените с надежди обещания на коледния ден, че се бутаха един друг на вратата, блъскаха грубо кошниците си, оставяха покупките си на тезгяха и се върщаха тичешком да си ги вземат, извършваха стотици подобни грешки във възможно най-добро настроение. А бакалинът и помощниците му бяха тъй щедри и бодри, сякаш лъскавите изкуствени сърца, с които закопчаваха отзад престилките си, можеха да бъдат истинските им, та всички да ги виждат и коледните чавки да ги кълват, ако им хрумне...

вторник, 20 декември 2011 г.

OMG [Момчето, което искаше за убие Смъртта]








7 глава
Странни случки в Слънчевград


... Ако беше погледнал преди това през прозореца, г-н Ото Съншайн щеше да види цяло ято врани, накацали на тротоара – точно пред входа на сладкарница “Захарното петле”. Децата, които отиваха на училище в поредния мрачен ден, след като онези ужасни черни облаци надвиснаха над града, заобикаляха сладкарницата, стреснати от враните, които не просто бяха оцветили тротоара в черно с черните си тела, но се държаха агресивно и тракаха с човките заплашително. Затова малчуганите, свикнали да смучат захарни петлета всяка сутрин, от страх минаваха на отсрещния тротоар, готови да се лишат от сладостите, но да опазят раничките си от войнствените врани.
Вътре Ото Съншайн не чуваше птичата врява, защото разбъркваше с миксера десет яйца и купа с брашно.
Отвън враните тракаха заплашително с човките и към възрастните жители на Слънчевград, които минаваха пред сладкарницата и се опитваха да прогонят птиците, размахвайки ръце или пазарски чанти. Враните не помръдваха. Стояха като стражи на входа. Начело на птичата армия беше застанал Кралят (или Кралицата, не беше ясно) – по-едра от другите врана, която държеше в човката си парченце ябълка.

* * *

И днес, като разбра от Вилма и Арнолд, че враните са окупирали сладкарницата и никой не може да припари до кошницата със сладости, Виле не се притесни особено. От бебе той се страхуваше от враните, защото беше имал малък инцидент с една пакостлива врана, която се беше опитала да му задигне плюшеното мече, а той, едва на 7 месеца, така се беше сбил с нея, че накрая враната си беше тръгнала победена и проскубана. Виле знаеше, че и свраките, и враните са крадливи птици. И за нищо на света не би оставил отново на перваза на отворения прозорец плюшеното си мече. Но от друга страна, ако нямаше да минава край сладкарницата, нямаше защо да се бои от враните. Още повече, че от вчера имаше в джоба си две резервни захарни петлета, които може малко да се бяха поразтопили, но със сигурност бяха все така вкусни и хрупкави.
Момчето извади едно петле, усмихна се доволно, че напук на другите деца, дето все му се присмиваха, сега щеше да услади деня си, а те щяха да останат с пръст в устата, като много знаеха, разви целофанената обвивка и лакомо налапа захарната фигурка.
Изплю я веднага. Изражението на лицето му не можеше да се сбърка с нищо друго - петлето беше толкова отвратително, че чак му се прииска да повърне. Захарната фигурка беше кисела и люта едновременно, но не кисела като лимон, а като вкиснат буркан с белени домати, и не люта като бонбонче лукче, а като люта, много люта чушка...
Виле се изплю с отвращение в тревата на училищния двор и извади второто петле. Към него подходи с предубеждение. Очакваше и то да бъде толкова гадно на вкус и вече съжаляваше, че не ги е изял вчера, а ги е оставил да се развалят, макар че не можеше да проумее от какво може да са се вкиснали и подлютили само за едно денонощие!...
Не успя да опита вкуса на второто петле.
Още щом разви целофана, захарната птица подскочи в ръцете му, падна на тротоара и вместо да се пръсне на малки захарни парченца, се превърна в черна врана, която изтрака с човката заплашително и веднага отлетя.
Враната отлетя в същата посока, в която се намираше сладкарницата на г-н Съншайн.
Виле вдигна стреснато глава към небето и видя десетки други врани да прииждат от всички краища на Слънчевград и да летят в една и съща посока - към сладкарница “Захарното петле”...


--

Официалната премиера на романа OMG [Момчето, което искаше за убие Смъртта] ще бъде през януари 2012 г.

понеделник, 12 декември 2011 г.

OMG [Момчето, което искаше за убие Смъртта]




intro



Когато мракът си отиде и дойде утрото, по лицето на земята остават ужасни белези.
Защото в мрака стават страшни неща.
Много страшни.
Чак не са за разказване.






1 глава
Облаци над Слънчевград

В планината беше тихо.
Вятърът спеше в Пещерата на спомените и най-после беше оставил дърветата на мира, а двете новородени лисичета спяха под корема на майка си, сънувайки какви по-интересни игри ги очакват утре. Едно семейство катерици подреждаше хралупата си преди сън, самотна сърна оглеждаше дълго последното за деня свое отражение в потока и после отпи вода на големи глътки.
Четири червеношийки нарушаваха тишината от време на време, като пееха приспивни песни над гнездата си, докато малките се опитваха да си спестят ранното лягане и цвъртяха недоволно. На моменти беше трудно да се каже кое надделяваше – приспивните песни на майките червеношийки или врявата на малките пилета...
Въпреки птичия шум обаче, в планината беше спокойно – няколко минути преди да се спусне здрачът всички горски обитатели бяха притихнали и нощта не ги изненада – бяха готови да посрещнат летния мрак.

* * *

В подножието на планината спеше Слънчевград.
В града също беше тихо и спокойно, уличните лампи хвърляха шарени сенки по централната градска улица, на витрината на сладкарница “Захарното петле” светеше празнична торта с надпис “Честит рожден ден, Томи”, само че свещичките не бяха истински, а електрически и можеха да светят през цялата нощ, без да угаснат. В близкия безистен бездомно куче спеше кротко и примляскваше на сън, но мляскането беше толкова лежерно и лениво, че по никакъв начин не смущаваше нощта.
На оградата на семейство Съншайн топлият летен вятър си играеше със син балон, останал от неделното празненство в двора. В пощенската кутия лежеше забравена поздравителна картичка, изпаднала от големия куп с писма, които пощальонът Дитрих Кренц донесе вчера сутринта за рожденика. Далматинецът Джак зяпаше през прозореца на кухнята право в луната, но никой от семейство Съншайн не беше буден, за да го види и да му направи снимка. Децата обожаваха Джак и още повече обожаваха да щракат около него с фотоапарат – профилите и на двамата във Facebook бяха пълни със снимки на кучето – на двора, в парка, на морето, на планински излети, сам, с тях, с техни приятелчета, с родителите им, с дакела Джери... Децата толкова много обичаха Джак, че един ден г-жа Съншайн се притесни какво ще стане, когато далматинецът остарее и умре и дали Томи и Питър щяха да понесат смъртта му. Г-н Съншайн я успокои, че има много време, докато Джак остарее, но това не беше достатъчно – няколко дена поред Елена Съншайн наблюдаваше как децата играят с кучето и все повече се убеждаваше, че ако с него се случи нещо, това ще ги съсипе.
Тази нощ Джак беше неспокоен, въпреки че не скимтеше и не лаеше. Стоеше на прозореца, поглеждаше към луната, завърташе се в кръг и пак се връщаше, опрял муцуна в стъклото, което леко се запотяваше, а после парата изчезваше и навън се откриваше все същата “лунна” гледка. Тази нощ беше пълнолуние.
През четири къщи от тази на семейство Съншайн дакелът Джери също не можеше да заспи и кротко разкъсваше на дивана в хола празна картонена кутия от прясно мляко. Джак и Джери се бяха сприятелили още като бебета. Семейство Съншайн и семейство Фюш бяха приятели и двете кучета се озоваха в домовете им почти по едно и също време. Дъщерята на Фюш - Надин, си беше избрала Джери от големия зоомагазин в центъра, а Томи и Питър, като видяха малкия Джери, който тогава беше само на месец и половина, поискаха от родителите си далматинец – само седмица по-рано бяха гледали по телевизията “101 далматинци”. Купиха Джак от същия магазин.
Двете кученца заедно опознаваха близките улички, квартала и големия парк в центъра на града. Джак и Джери бяха пълните противоположности като външен вид, но и двамата бяха любвеобилни и имаха добър нрав. Затова Надин и Томи и Питър често спореха кой обича повече своето куче. В интерес на истината, синовете на семейство Съншайн нямаха комплекс за притежание – никой от тях не казваше за Джак “моето куче”, а “нашето”. Двамата никога не бяха спорили кой да си играе с него и нито веднъж някой от тях не беше ревнал пред техните за още едно кутре, за да си има всеки от тях куче.
Тази нощ Джак видя как през луната премина лека, едва доловима сянка. Ако можеше да говори, сигурно щеше да предупреди Томи и Питър, че слънчевите дни свършват за Слънчевград.
В Слънчевград, както можете да се досетите, винаги беше слънчево. Мнозина завиждаха на местните жители за това хубаво време, на което тук се радваха през цялата година. В никакъв случай обаче не беше жега – климатът беше приятно топъл и слънчевите лъчи бяха станали част от живота на хората. Както г-жа Съншайн не можеше да си представи живота на децата си без далматинеца Джери, така и никой местен не можеше да си помисли и за миг дори, че някой ден слънчевите дни ще свършат... Тук никога нямаше бури, дори и да прекапеше лек дъждец, това се случваше без слънцето да се скрие и само след минути улиците на града отново бяха сухи.
Приятно беше да се живее в Слънчевград.
Затова постоянно имаше новодошли. Строяха се нови къщи, изникваха цели нови квартали. Имаше достатъчно слънце за всички. Хората бяха усмихнати и приветливи, поздравяваха се по улиците, дори и да не се познават, правеха си малки подаръци, в сладкарница “Захарното петле” винаги имаше цяла кошница с петлета, от които малчуганите можеха да си взимат безплатно и без някой да следи вчера дали си си взел и защо слагаш едно в джоба, като друго вече си налапал... Собственикът на сладкарницата – г-н Съншайн, беше толкова усмихнат мъж, че една съседка се чудеше кога ли си почиват устните му и дали не получават мускулна треска от толкова разтягания в безброй усмивки.
Миналата седмица в крайния квартал – в подножието на планината, беше пристигнал мрачен мъж, облечен целият в черно. Ако тази нощ далматинецът Джак се беше измъкнал от къщи и беше изтичал в “Горски кът”, щеше да види, че черният мъж също седеше тихо зад прозореца и гледаше в луната. Ако някой го беше наблюдавал поне десет минути, щеше да забележи, че точно на такъв интервал мъжът откъсваше за момент поглед от луната и с малък молив си записваше нещо в малко тефтерче, което после пъхаше в джоба на палтото – сякаш го къташе до сърцето си. Друг въпрос е защо посред нощ седеше вкъщи с палто и то точно в Слънчевград.
Далматинецът Джак не видя черния мъж как се крие зад прозореца, но усети, че нещо черно пълзи към Слънчевград и точно 30 минути след полунощ започна да вие неудържимо, втренчен в луната, после спря така внезапно, както беше започнал, залепи муцуна в прозореца на кухнята на семейство Съншайн, подуши притеснено наоколо и се скри под голямата дървена маса.
На горния етаж г-н и г-жа Съншайн спяха дълбоко и воят на Джак им прозвуча насън като песен на чучулига - и двамата сънуваха едно и също нещо и то беше толкова хубаво, че нямаха никакво намерение да се откъсват от него заради воя на Джак. Само за няколко секунди г-жа Съншайн потръпна в съня си, усещайки как някаква черна сянка преминава край песента на чучулигата, но бързо се върна към предишното състояние на пълна наслада - плуваше във водите на съня като малка русалка, която не помни, че някога е имала крака, вместо опашка...
Томи и Питър обаче чуха тревожния вой на Джак и се събудиха.
Питър скочи пръв от леглото, спря се за малко, сякаш се спъна в лунния кръг, очертал се на пода на стаята, погледна през прозореца, лунната светлина сякаш проряза очите му, защото момчето се отдръпна рязко, прижумя и после разтърка клепачите си. Томи седеше сънен в леглото си и недоумяваше защо е така напрегнат Питър. Попита го какво става, Питър само доближи десния показалец до устните си и му направи знак да пази тишина. И двамата бяха притихнали в мрака, смесен на места толкова брутално със светлината на пълнолунието, че сякаш стояха на театрална сцена и всеки момент щеше да започне спектакълът, чиито реплики още не бяха наизустили.
После Питър набързо нахлузи късите гащи, които му бяха толкова любими, че чак бяха избледнели от много пране, облече бялата тениска с щампа на кенгуру отпред и хукна към първия етаж.
Долу го чакаше Джак – събрал ужасно много информация и за луната, и за черната сянка, която пълзеше към Слънчевград. Близна ръката на Питър, размаха опашка, завъртя се около него и като не можа да му каже какво точно знае, погледна го право в очите. Питър се изненада каква тъга имаше в кучешките очи и го погали по главата. Песът обаче не се успокои, а тръгна към входната врата. Питър го последва.
Когато момчето отвори вратата, кучето направо се гмурна в нощта – точкова бързо изтича навън, че Питър не успя да извика след него. Тревожно се извърна и погледна към празното антре – Томи още се размотаваше горе на леглото си, после хукна в мрака след кучето.
Джак тичаше право към “Горски кът”. Питър тичаше след него.
Крайният квартал на Слънчевград спеше спокоен сън, само една къща – почти в подножието на планината, светеше.
Черна сянка премина през прозореца на къщата. Мъжът, облечен целият в черно, забързано пак записваше нещо в малкото си тефтерче. Лаят на Джак го стресна, прибра набързо тефтерчето във вътрешния джоб на палтото, загърна се в него като фокусник и щракна с пръсти. От мрака на стаята изплува някакъв сандък, мъжът вдигна капака и се напъха в него сякаш това беше най-нормалното нещо на света. Когато суматохата в къщата замря, пълнолунието отвън освети стаята и Питър, който вече беше дотичал до къщата, видя, че тя е абсолютно празна.
Кучето скимтеше пред вратата и сякаш очакваше някой да му отвори. Питър го извика, заедно заобиколиха къщата и момчето надникна през задния прозорец – и тази стая беше празна, толкова празна, че лунната светлина му позволяваше да види паяжините около лампата на тавана.
Питър и Джак се върнаха при входната врата и момчето реши за всеки случай да почука. Не знаеше какво търси тук, защо е дошло накрая на града посред нощ, не се опитваше да разбере кучето ли го беше довело или беше чуло някакъв шепот в нощта, която сякаш го викаше.
Събра кураж и почука на вратата.
Вратата се отвори сама още при първото почукване.
Кучето наостри уши и започна да ръмжи. Питър се опита да го успокои, но не успя. Джак ставаше все по-изнервен и сякаш дебнеше нещо в мрака на къщата и всеки момент щеше да се нахвърли върху него.
Но вътре нямаше никой. Питър се убеди в това, когато прекрачи прага и направи бърз оглед на помещението, после огледа и останалите две стаи. Но нямаше какво толкова да оглежда, защото вътре наистина нямаше нищо – нито мебели, нито дрехи, нито дори изсъхнала огризка от ябълка на пода на кухнята... Нищо. Никакви следи от човешки престой.
Въпреки това далматинецът не преставаше да ръмжи и да се готви да се нахвърли върху нещо невидимо, което или само той виждаше, или надушваше, и беше готов да се сбие с него, за да защити Питър, ако се наложеше...
Питър нямаше намерение да се бие с мрака на къщата и не беше настроен за приключения точно тази нощ, но все още не можеше да намери разумно обяснение какво го беше довело в тази къща.
Тогава видя сандъка в ъгъла на кухнята – единствената вещ в празната къща.
Сандъкът изглеждаше много стар, с очукани ръбове. Момчето се приближи и понечи да вдигне капака. Кучето изръмжа толкова войнствено, че Питър се спря и му се скара – какво толкова страшно може да има в някакъв стар сандък... Кучето беше като побесняло. Гърленото му ръмжене можеше да изплаши всеки друг, но не и храбрия Питър, който понякога сам се наричаше Питър Пан и си мечтаеше за битки с пирати и за опасни премеждия.
Питър вдигна капака на сандъка.
Сандъкът сякаш засмука момчето – погълна го толкова бързо, че кучето, което беше готово да разкъса със зъби всеки враг, се стресна, изквича и побягна през вратата – обратно към спокойствието на тихата лятна нощ в Слънчевград.
В двора на къщата Джак налетя на сънения Томи, който, макар и със закъснение, беше последвал брат си и кучето в крайния квартал. Кучето беше много изплашено - сякаш е видяло призрак, ако кучетата изобщо можеха да виждат призраци...
Страхът у Джак внезапно разсъни Томи и той разбра, че се е случило нещо лошо.
“Джак, къде е Питър?” Момчето питаше и вече знаеше, че отговорът е “Питър го няма”. “Питър!”, извика Томи по посока на тъмната къща. Брат му не му отговори. Томи се затича и едва не се спъна в разхлабения праг. Огледа празната кухня, после и другите две стаи. Вътре нямаше нищо. Нямаше никакви мебели, никакви следи, че домът е бил обитаван.
Джак, който го беше последвал, гледаше и сякаш не вярваше на очите си. В къщата нямаше абсолютно нищо. Нямаше никакъв стар сандък с очукани ръбове. Само едно малко паяче пребяга панически по пода, търсейки къде да се скрие. Джак искаше да каже на Томи, че сандъкът, който погълна Питър, преди малко е бил ей там, но нямаше как да го направи. Изскимтя жално, потърка с лапа пода точно където одеве стоеше сандъкът и после легна на същото това място. Кучето се строполи на пода като поразено от мълния. А времето беше ясно, нямаше буря навън, даже облаци нямаше, макар че, ако човек се вгледаше в единия край на пълната луна, щеше да забележи някаква съмнителна черна сянка, която бавно пълзеше към светлото и скоро май щеше да завземе целия лунен кръг...
Томи изпадна в паника. Как щеше да се прибере вкъщи и да каже на родителите си, че Питър е изчезнал! Г-н и г-жа Съншайн нямаше да му простят, че беше оставил по-малкия си брат да излезе сам посред нощ. А и на Джак му беше станало нещо – лежеше на пода и не можеше да помръдне. Джак вече беше голямо куче. Въпреки това Питър се наведе, вдиша дълбоко и взе кучето на ръце. Краката му се огънаха, залитна, но успя да се задържи и бавно пое към къщата им на ул. “Слънчев лъч” № 1111, подпрял главата на почти безжизненото куче до сърцето си и докато пристъпваше с видимо усилие, не спираше да си повтаря на ум, че ударите на сърцето му ще дадат нова сила на ударите на сърцето на кучето, което беше на границата между живота и смъртта...
На другия ден Слънчевград осъмна с новината за изчезването на Питър Съншайн. Скоро хората от квартала първи разбраха какво се е случило, след като в два след полунощ пред къщата, на чиято ограда още се полюшваше син балон, пристигнаха с включени сирени и полицейска кола, и линейка, и втора линейка от клиниката „Зоо спасение”.
Рано сутринта сладкарница “Захарното петле” остана затворена. Децата, които бяха свикнали на път за училище да минават да си взимат по едно-две захарни петлета, постояха, постояха пред заключената врата и се разотидоха. Майката на 6-годишния Михаел каза на майката на Маргьорит, че Питър Съншайн е изчезнал през нощта и мълвата за това само след няколко минути пълзеше из училищния двор, по централната градска улица и из съседните магазинчета, където майките и бабите на повечето ученици започваха деня си, напълвайки солидно торбите с всякакви продукти – нужни и ненужни.
В суматохата и набъбващите клюки за това какво точно се е случило с Питър, никой не забеляза, че някъде към 11 ч. слънцето започна да изчезва над Слънчевград. Тъмни облаци пълзяха към града от север, а вятърът в планината вече силно клатеше гнездата на червеношийките, които не знаеха какво е буря и нямаха никаква представа как да се спасят от нея.


Иво Тодоров 2011 ©®

неделя, 11 декември 2011 г.

Съвсем скоро над люлките ще падне мрак



Очаквайте тези дни официалния трейлър на романа OMG [Момчето, който искаше да убие Смъртта], а точно преди Коледа - и самата книга.
Кой казва, че Хари Потър е единственото смело момче, готово да се изправи срещу Злото?
В Слънчевград има двама братя, които ще преживеят голямо приключение. Питър Съншайн ще бъде отвлечен от черния човек, а брат му Томи и любимия далматинец Джак ще тръгнат на дълъг път, за да го спасят.
Последната битка в черния замък предстои.
Готови ли сте да извървите пътя на OMG, без да се страхувате?

сряда, 7 декември 2011 г.

Над люлките се спуска мрак...





Очаквайте следващата седмица официалния трейлър на романа “OMG [Момчето, което искаше да убие Смъртта]”.

Това е приказната история на братята Томи и Питър Съншайн, които живеят весело и безгрижно в Слънчевград. Но една нощ тъмни облаци се спускат над къщите и Питър изчезва. Загадъчен черен човек отвлича малки деца от различни краища на света и ги крие в черния си замък. По-големият брат тръгва да търси Питър, следван от тяхното любимо куче – далматинеца Джак. По пътя двамата преодоляват какви ли не препятствия, срещат хищни цветя, отровни гълъби, шептояди, скинуокър, магещици и дори едни наемен убиец.

Последната битка в черния замък предстои...

неделя, 4 декември 2011 г.

Стават ли чудеса по Коледа?







Добре дошли в пътешествието OMG!
Надявам се всичко да бъде наред – да намеря спонсор и отпечатването да стане бързо, за да може за Коледа най-после да излезе романът ми OMG [Момчето, което искаше да убие Смъртта]”. Защото не е достатъчно едни текст да бъде написан – после извървява много дълъг път, докато стане готова книга.
Един ден си казах: Само Джоан Роулинг ли може да пише приказни истории?” Нима няма други момчета като Хари Потър, които са готови да се изправят в битка срещу Злото? Има, отговорих си. И седнах да пиша “OMG [Момчето, което искаше да убие Смъртта]”.
Отдайте се на историята, без да страхувате!



“OMG... e историята на двама братя – Томи и Питър Съншайн, в която са замесени две мистични червеношийки и един черен човек. Недосегаем в черния си замък, той отвлича малки деца от различни краища на света. Един ден тъмни облаци се спускат на Слънчевград и... Питър изчезва. По-малкият от братята е похитен от черния човек, а по-големият, воден от огромната си братска обич, тръгва да го търси. Заедно с далматинеца Джак преодоляват какви ли не препятствия, преди да стигнат до черния замък. А в замъка им предстои битка на живот и смърт със... самата Смърт”.

Сънипоуст


“Въпреки че това е роман, текстът е написан по нетрадиционен начин, в духа на добрите тв сериали – на отделни сцени, с динамично действие, постоянна смяна на локациите и неочаквани обрати в сюжета”.


Ула Кебер, NewsCableNetwork

четвъртък, 1 декември 2011 г.

Заради теб
























Исках много неща да направя за тебе,
но страх ли ме беше, не знам.
И нищо не казах за черния лебед,
нито за черния великан...

Черният лебед се криеше в мене –
подливаше ми вода...
Черният великан беше бреме -
от малко дете до сега.

Но нещо се случи, когато дойде -
превърнах се бързо във белия лебед.
Под мене нямаше езеро, само небе -
и знаех, че бих направил всичко за тебе.

Бих си дал сърцето,
без да се поколебая
[заради теб].
Бих си жертвал пръстите, дори ръцете,
преди да дойде краят
[заради теб].

Бих прекосил моретата
и всички океани
[заради теб].
Бих положил клетва
пред твоите желания
[заради теб].

Бих дал последната си капка кръв,
последното си издихание
[заради теб].
Бих тичал към зората пръв,
отчаян, целият във рани
[заради теб].

Бих дал сърцето си за тебе,
не бих издал ни стон, ни звук.
И още там стоя – самотен лебед.
Но ти даде... сърцето си на друг.

Новата песен на Бойко и Деян Неделчеви по мой текст - "Безпокой"

Ти винаги ще си в ❤️-то ми, мила моя...

"Ти си синьото в очите ми"

двама: True Love

"Father", една съвременна приказка

I Lost My Heart in London

My name is Ivo

A Dog's Heart - movie trailer

Официалният трейлър на романа OMG