Актьорът Боян Арсов чете моето стихотворение "Целуна ме през маската"

"Остави на мира сърцето ми!"

сряда, 27 септември 2017 г.

Love, lies & porn





Обичах да ме лъжеш,
че ме обичаш -
знаех, че не е вярно,
но ти вярвах.

Така поне за 5 секунди
си мислех, че съм единственият,
че стъпалата ми няма да мръзнат самотни
в дългите зимни нощи,
че ще има с кого да споделям
синевата на пролетното небе,
настръхването на кожата
при първото потапяне в майското море
и бездиханните залези на август,
че няма да имам нужда от спомени за теб,
защото ще бъдеш до мен,
дори когато заедно гледаме порно прегърнати.


Обичах да ме лъжеш,

че ме обичаш -
знаех, че не е вярно,
но ти вярвах.

Защото ако не бях повярвал,
щях да съм ненужна песен -
недописана и неизпята,
щях да съм едно смачкано грахово зърно
в консервената кутия на безликия град,
щях да лежа под изтривалката ти –
като плосък червей, като плоска шега,
щях да изгния до фикуса в хола,
който хвърля сянка върху снимката от Лондон.
Щях да съм бездомно псе,
като в песен на Азис.

Обичах да ме лъжеш,
че ме обичаш,
защото аз те лъжех,
че ти вярвам.

вторник, 26 септември 2017 г.

Keнтърбърийски разкази





















Седнах да пия пия чай с Джефри Чосър
в градините на Св. Августин
и да му разкажа моите Кентърбърийски истории.

Беше последният ден на лятото,
а той носеше зеблена наметка с качулка -
сякаш че се криеше от последните слънчеви лъчи.
Или от моите недописани разкази.
Страхуваше се, че в тях няма да остане място за него.
Не ме поглеждаше в очите,
погледът сведен очертаваше
няколко есенни листа по пътеката.

Той нямаше търпение да чуе истинския финал
на Разказа на Батската невеста.
Аз имах съмнения, че съм преживял
Разказа на Продавача на индулгенции.

В близкия пъб жената на мелничаря
поръчваше бира за всички гости,
а търговец на слънчеви зайчета
се пазареше с хаджията за няколко пени.
Група руски туристи премина през Западната порта.
Платинено русо хлапе
(което никога не беше срещало Денерис Таргариен)
подритваше празно кенче от бира.

Беше последният ден на лятото,
но никой не подозираше,
че няма да има есен.

Само Кентърбъриската катедрала
знае повече ужасни тайни от Джефри.
Нейните колони пазят и до днес
няколко капки кръв,
плиснали от тялото на Томас Бекет,
когато по време на вечерната молитва
мечовете на четиримата рицари, изпратени от Хенри II,
пронизали тялото на епископа…

Седнах да пия чай с човека,
който разказа Кентърбъри.
Но това не беше Джефри Чосър.
През цялото време съм си говорил
с една бронзова статуя,
която само наподобява на Чосър.

Кентърбърийски илюзии в последния ден на лятото.

Когато падне сняг,
дали ще те топли зеблената наметка с качулка, драги?

Но сън, сън е бил Джефри Чосър.
Сън са били Кентърбърийските градини.

неделя, 17 септември 2017 г.

Еднопосочен билет за Лондон
















Тошко имаше само 20 лева.
Миналата година завърши в УНСС специалността “Интелигентни транспортни системи”, но не можа да си намери работа и препочиташе да седи вкъщи. По цял ден си чатеше на латопа, гледаше сериали от торент тракерите и си сейваше различни снимки от Лондон.
Тошко много искаше да отиде в Лондон. Но имаше само 20 лева.
Съдбата обаче често ни сервира изненади – приятни и неприятни, без да ги очакваме. Преди време Тошко беше прочел във фейсбък коментара на един БГ писател, че съдбата е най-големият сценарист, нейните сюжети и най-талантливият автор не може да ги измисли. Тогава Тошко нямаше предстата, че нещо такова щеше да му се случи и на него.
Той много обичаше да се излежава  следобед - дори и без да дреме, и яко се издразни, когато някой позвъни на вратата на апартамента. “Тошко, виж моля те, кой е”, извика майка му от кухнята. С неохота се надигна и се завлече до шпионката. Нахалницата леля Мими  от долния етаж. Сигурно идваше да пие кафе с майка му, само и само да не хаби собственото си кафе.
“Дееба и наглата бабичка, пак се е довлякла”, помисли си Тошко. “Ела да пием кафенце”, покани го в собствената му кухня леля Мими. Нямаше никакво намерение да слуша бръщолевенията й, но и на него изведнъж наистина му се допи кафе и седна на масата. “Дойде септември, и децата на България отлитат. Отлитат за Западна Европа и щатите”, започна беседата си лелята. “Гледах оня ден по телевизора, че адски много млади хора отиват да учат у Англия. Отлитат децата на България. И едва ли ще се върнат…”
“Дееба и селската пръчка, що да не отлитат, като имат пари за самолетен билет. И аз бих отлетял, ама откъде 200 евро, ебати”, ядоса се Тошко.
 “И как няма да отлитат”, продължи да дудне бабата – “ето, сега някаква компания, авиокомпания пуснала билети по 10 евро. Че т'ва са си 20 лева. За 20 лева в Лондон”, искрено се смая бабата, докато се опияняваше от словоизлиянието си.
“Ебати, тв’а верно ли е?!”, подскочи Тошко.
“Моля те, не псувай на масата”, скара се майка му.
Момчето стана рязко, замалко да разлее кафетата, и се втурна към стаята си.
Имаше 20 лева. И точно толкова струваше самолетният билет за Лондон. Чак тогава се разрови из нета и видя, че Ryanair са пуснали билети по  9.99 евро.
За нула време отвори сайта, видя за кои дата са ниските цени… И купи.
На 2 октомври в 22.00 часа българско време Тошко отлетя за Лондон с еднопосочен билет. Не му се мислеше за разправиите, които бяха станали вкъщи, за клюкарките от блока и за оная с едрия бюст от супермаркета. Отиваше в Лондон.
Самолетът беше пълен. Само с българи. До Тошко седеше влюбена двойка на неговата възраст – момчето и момичето дремеха, хванати за ръце.  Зад него седеше някаква адски бъбрива селянка, която му наду главата. Не искаше да слуша монолога й,  но нямаше как – не си носеше тапи за уши. А селянката се беше ентусиазирала и разказваше на възрастното семейство до нея, че отдавна живее в Лондон. Е, не точно в Лондон, a в малко градче - Сейнт Олбанс, само на 35 км от столицата. Живеела си добре, имала приятел, индиец – 4-то поколение в Лондон, работела като фризьорка – отива в 8 сутринта и се прибира в 10 вечерта. Много работа имало, Не че се оплаквала, щастлива била. Но общо взето като се прибере, едва има сили да хапне нещо, да вземе душ и да си легна, за да стане на другия ден рано за работа…
“Тъпа пръчка, това ли е доброто живеене в Лондон, който всъщност не е Лондон”, помисли си Тошко Тодоров и се опита да задреме.
Но фризьорката не спираше. Имала много приятелки българки в Лондон. Едната шиела копчетата в малко шивашко ателие на пакистанци, а друга била преводачка на арестувани джебчии и крадци – българи, които се мотаели из големия град, но не знаели бъкел английски, като ги хване полицията…
Тошко стискаше очи, но така и не можа да се изолира от това “бъра-бъра, бъра-бъра” на смотаната фризьорка.
На летище Станстед го очакваше неговият съученик Пепи Петров, който следваше нещо по изкуствата в университета в Брайтън. Сега, за няколко седмици, Пепи беше в Лондон – при приятелчета българи, наели някакво помещение в северния небеизвестен квартал Тотнъм. Подкара някаква кола и тръгнаха. Беше тъмно, На Тошко му се стори супер странно това обратно шофиране – в лявата лента. Но нали не шофираше той…
Когато стигнаха в Тотнъм, наближаваше 01.00 часа местно време. Пепи отключи някаква врата, направи с пръст знак “шшшт” на Тошко и влязоха. Помещението беше приземно, мижава светлина едва очертаваше вещите наоколо. Трябваха няколко секунди на Тошко, за да свикне със светлината и да осъзнае, че не бяха само вещи. На няколко стари матраци, проснати направо на земята, спяха хора. Българи, ако се вярва на предварителния разказ на Пепи. Някак си се ориентираха в полумрака – намериха един свободен матрак, на който се оказа, че ще нощуват двамата с Пепи. Изморен и леко стреснат, Тошко бързо заспа, макар че т. нар. легло беше тясно, а и той все се опитваше да не се долепи до Пепи, че Пепи да не си помисли нещо... Но заспа. И нищо не сънува.
 Изненадващо за Тошко - беше чувал, че тук е мрак и дъжд нон стоп, утрото беше слънчево. Когато стана, нямаше и следа от другите българи – вече били отишли на работа, обясни му Пепи. Работели главно по строителни обекти. Имало и един журналист – отивал всяка година уж да отразява тенис турнира Уимбълдън и после оставал като зидаро-мазач за няколко месеца, за да изкара пари за България. До следващия турнир…
Отидоха в някакъв супермаркет наблизо, където му се стори доста евтино. Тайно от баща си беше събрал разни антики, останали още от прадядо му, и ги продаде – за да има джобни за Лондон, поне за началото. Ядоха по 2 кроасана, пиха кафе и тръгнаха с метрото Пепи да го разведе из Лондон.
На Ковънт Гардън беше фул макс с улични артисти, още предиобед. Жонглираха, разказваха смешки, стърчаха преоблечени като бронзови статуи и не помръдваха… Имаше и навалица от местни и туристи, беше петък. Подхождайки към една от арките на Ябълковия пазар, Тошко отчетливо чу, изкрещяно почти в ухото му: “Уава!”
“Уава!” Тошко се извърна и видя червендалест мъж, само на крачка от него, който викаше и ръкомахаше на малко момченце. Детето се беше зазяпало в уличните артисти и не му се тръгваше. “Уава!”, не спираше бащата.
“Ей, и тук има селяния”, констатира Тошко. Имаше някакви братовчеди в Добрич и затова лесно разпозна какво говореше този мъж. Той викаше на детето си: “Ела бе!”, но на онзи диалект думите звучаха като “Уава!”
“Селяните от Добрич - и те в на Ковънт Гардън!”
Стигнаха до Пикадли Съркъс пеша. Туристите извираха отвсякъде, снимаха, снимаха се, правеха си селфита.
На Пикадили много му хареса. Беше пълно с млади хора. Други улични артисти танцувата брейк пред голям касетофон, множеството ги беше наобиколило и ръкопляскаше. След като свърши шоуто, момчетата тръгнаха с шапки да събират по някое пени или паунд от публиката. Пепи дръпна Тошко, да се изнесат по-бързо встрани, че да не дават пари на тея…
На единия полуъгъл на площада имаше голям музей – Ripley's Believe It or Not.   Докато чакаха на светофара, Пепи му обясняваше, че вътре било много забавно, имало всякакви небивалици, ама няма да влизат, само ще разгледат долу, където са касите...
“Простак, защо пресичаш, не виждаш ли, че е червено?!” Нямаше нужда да се извръщат встрани, за да разберат, че лелята е българка. Жена на средна възраст, облечена в дънково комплеткче от Илиянци – пола и риза, гневно гледаше към мъжа си. Дори го издърпа рязко на тротоара. “Права е жената”, коментира Пепи, “тук е много опасно да се пресича, стават инциденти”...
“Аман от селяни, дошли на шопинг в Лондон”, измърмори Тошето.
На обяд Пепи го заведе в италианска пицария – на южния бряг на Темза, малко след London Eye. “Тея италиански пицарии са плъзнали из цяла Европа. Това ли ядат англичанките – пици?!”, изненада се Тошко, но му беше все тая къде ще седнат. Заведението обаче не беше избрано случайно. Там ги чакаше гаджето на Пепи – Анджелина, българка от Своге.
Беше симпатично момиче, работеше в лондонска агенция за маркетинг и реклама. И въпреки че уж бяха гаджета с Пепи, не живееха заедно. Ама нали той учи в Брайтън. Виждали се по веднъж в месеца, ако той успеел да прескочи до Лондон. Но при Анджелина не било удобно да се отсяда, живеела с техните в малък апартамент, та даже и секс не правели… “Кво ме интересува вашият нереализиран сексуален живот”, помисли си Тошко, но се усмихна мило на Анджи.
Момичето се похвали, че е добре, работело много. Докато им дойдат пиците, им разказа историята на две тъпачки от Провадия. Дошли тук да емигрират, но за да получават помощи, трябвало да учат нещо. Двете не знаели и 5 думи на английски, но се записали в колеж по туризъм. Нищо не разбирали в часовете, само присъствали и тъпеели, правели се, че си записват и кимали с глави. Миналата седмица имали да правят по 5 курсови работи. През уикенда Анджи им ги написала – и на двете, общо десет курсови работи!!! Но тя не се оплаквала, плащали й по 100 паунда на курсова. А и момичетата били доволни, че ученето им върви. Е, и помощите също… “Как пък успя да им ги напишеш различни?!”, захили се Пепи.
“Дееба и тъпачките, уредили са се. Аз сега да взема ли да запиша и аз туризъм, поне ще сме заедно с двете крави от Провадия - не знам къде е това Провадия, ама какво ме интересува”.. Тошко изпадна в дълбок размисъл… “Хей, яж, пицата ти ще изстине”, подкани го Анджи закачливо. “Охо, май нещо Тошко ти хареса”, изревнува я Пепи Петров.
Пиците не бяха лоши.
Денят беше хубав, размотаха се по брега, стигнаха до театъра на Шекспир, после до Милениум бридж, после до Лондон бридж, и най-накрая - до мистериозния Тауър… Естествено, нямаше смисъл да дават пари за музеи, разглеждаха само отвън и по магазините за сувенири. Без да купуват сувенири.
Прибраха се уморени. Зидаро-мазачите вече спяха. На Тошко и Пепи им предстоеше втора съвместна вечер на тесния матрак.
“Още едно британско утро, дееба!”, Тошко се събуди напрегнат. Не знаеше от какво. Още не го тревожеха размисли за това къде ще отседне, какво ще работи, какво иска да постигне в тоя Лондон… Но неясно чувство на безпокойство беше стиснало сърцето му.
Като излизаха да купят кроасани, Тошко бръкна в якето си и… изтръпна. Бръкна нервно и в другия джоб, преджоби дънките… Портфейла му го нямаше.
За щастие, в джоба на мръсната риза от оня ден намери личната си карта, останала там от полета. Но портфейла със заделените от антиките на прадядо му 855 паунда го нямаше. 
Спомни си, че снощи някакви мургави пубери се блъснаха в него пред театъра на Тотнъм Корт Роуд. Тогава се зачуди хлапаците дали не са българчета. Доста българи има в Лондон, както се убеди самият той.
В полицията регистрираха жалбата му, но казаха, че е малко вероятно да бъдат намерени парите – сигурно вече са преминали през няколко ръце. И нищо чудно джебчийчетата да са били българи, често водели при тях такива, но при претърсването им никога не намирали крадени вещи в тях… И ги пускали.
Пепи го заведе в Бъргър Кинг, купи му голям сандвич с кола и започна да го успокоява.
На Тошко му стигаше тоя Лондон – уж за 20 лева, а излезе доста по-скъпо.
Пепи му подари обратния билет. Не беше 20 лева, излезе към 220, но за бъдещия велик художник това бяха някакви си 100-тина паунда.
На летището в София го чакаха не само майка му и  баща му. Дошла беше и леля Мими от долния етаж. И носеше термос с кафе. Похвали се, че е от нейното, което били купили с мъжа й от Хавана през 1984-та.

четвъртък, 14 септември 2017 г.

Момчето с воден пистолет и Момичето с розова панделка



Не хареса госпожица учителката още от първия ден в новото училище.
Всички деца носеха за нея букети цветя. Всички деца й ги дадоха, само то не успя.
Щом влезе в училищния двор, момчето видя край оградата трупа на врабче. Детето много обичаше птиците и много се плашеше от мъртвите неща. Това беше шестата му среща със Смъртта. Щеше да заплаче от мъка, но го спря мисълта, че другите деца ще му се смеят. Те не можеха да разберат, че плаче за птичката, която никога повече нямаше да полети...
Почти скришом момчето положи цветята върху мъртвото врабче. Тичащите из двора деца скоро ги стъпкаха.
Когато влезе в класната стая, още го мъчеше Мисълта за Смъртта. Тогава видя Нея. Първото впечатление беше Страх! Госпожица учителката беше бледа, носеше очила, но като че ли зад тях нямаше очи... Явно учителката плашеше не само него, защото всички деца притихнаха. Бледостта й изпъкваше ужасяващо на фона на черната дъска.
Цяла нощ момчето сънува кошмари и се мята в леглото. Затвореше ли очи, постоянно виждаше Нея! Тя пристъпваше в празната класна стая. В дясната си ръка държеше показалка във формата на змия и с нея потупваше лявата си длан. Стаята обаче не беше празна. На последния чин - до прозореца - седеше То. Пред момчето беше разтворена пожълтяла тетрадка. В нея бяха изписани множество непознати за него думи. То също трябваше да пише - под нейна диктовка. Страхуваше се, но трябваше да го направи.
"МА-МА", произнесе госпожица учителката, а детето написа, без да разбере защо "AM-AM”. "ДОМ", продължи тя. В тетрадката се появи "HO-ME”. Следващата думичка беше "ИМЕ", но вместо нея изписа "NA-ME”!
Диктовката спря рязко. Госпожица учителката издърпа теткрадката: един поглед беше достатъчен гневът й да ескалира. Детето се вцепени, предусетило бедата. Учителката замахна с показалката...
На сутринта момчето не си спомняше как е завършил сънят, въпреки че беше сигурно - беше се случило нещо много лошо.
След кошмарната нощ повече изобщо нямаше да отиде на училище, ако не беше Момичето с розова панделка.

* * *

Седеше на последния чин до прозореца - точно зад нея...
По време на часовете момчето не виждаше нищо друго освен голямата Розова панделка. Тя му помагаше да се развесели, правеше света розов. Освен това беше чудесно убежище - розовата панделка го скриваше изцяло от призрачния поглед на госпожица учителката. Точно затова момчето беше благодарно на момичето от предния чин. А благодарността лесно преминава в обич.
Момчето беше още малко за истинската любов. Това беше обич, в която нямаше нищо плътско. Обичаше момичето не защото е момиче, а защото го спасяваше (макар и неволно) от страха, от учителката... Момиченцето беше мило с него - такива са повечето момиченца. То също му беше благодарно. Защото не го дърпаше за косата и не му пускаше скакалци във врата, както правеха другите момчета.

* * *

Въпреки че не беше разрешено, в колана на късите панталонки момчето носеше затъкнат... воден пистолет. Не защото беше убиец по рождение, а защото искаше да стане герой! Мечтаеше да спаси Момичето с розовата панделка от чудовищата, които се криеха в тъмните училищни тоалетни. Така поне разправяха хлапетата от първи клас.
Скоро обаче разбра, че подвигът му е невъзможен - на момчетата не е позволено да влизат в женската тоалетна. Затова веднъж причака момичето и го помоли повече да не ходи там. Тя се изненада, но понеже вярваше, че е добро момче, обеща му.
А на него много му се искаше учителката да влезе при чудовищата... Така и стана съвсем скоро...
Госпожицата се забави вътре доста. Прикрито зад една колона, момчето се надяваше, че чудовищата са й видели сметката...
34 минути по-късно учителката излезе от тоалетната жива и невредима. Дори и чудовищата се бяха изплашили от нея!
Така и не проумя какво е правила вътре учителката му повече от половин час.

* * *

Имаха час по история на нравите.
Пред очите му непрекъснато играеше Розовата панделка - трептеше, тръпнеше, виеше се, пулсираше. Предизвикваше го! Да извърши подвиг.
В началото на урока госпожица учителката разясни смисъла на глагола НРАВЯ (СЕ) и им даде съчинение на тема "На нравите по стъпките потайни..."
После застана до прозореца и се загледа в пътникопотока, преминаващ през близката трамвайна спирка. На лицето й беше изписана омраза към целия човешки род.
Момчето използва временното й разсейване и извади пистолета. Не стреля в нея. Това беше воден пистолет. Водната струя само щеше да я превърне в мокра кокошка. Момчето насочи пистолета към... Черната дъска.
Мокри букви се появиха по нея, но не потекоха. О Б И Ч А . . . изписа набързо момчето. Не успя да довърши.
Госпожица учителката се извърна внезапно. Момичето с розова панделка изпищя. Момчето запази самообладание.
Госпожицата вдигна показалката застрашително - очите й бяха кръвясали от злоба. Момичето припадна. Момчето усети болката още преди пръчката да се стовари върху дясната му ръка...
Учителката го удряше озверяла. Момичето повече не можеше да реагира. Момчето се присъедини към него...

* * *

"В безсъзнание ли съм или съм мъртъв? Или сънувам?", питаше се момчето. "Ако съм мъртъв, как тогава разсъждавам? А може би наистина има Живот след Смъртта?!"
Не виждаше нищо друго освен мрак. Не можеше да се движи. А и не искаше. Лежеше - може би в легло, но къде - не знаеше. "Има ли легла и в Отвъдното?" Тялото не го болеше - просто нищо не чувстваше. "Сигурно съм в Ада. Не може в Рая да е такъв мрак..."
Постепенно тъмнината започна да изсветлява. Остана само едно черно петно. С ужас установи, че това е... Черна дъска. Бяло видение изплува пред нея. За миг щеше да изгуби съзнание пак. После си каза, че това не може да е Тя... Тогава забеляза, че онова, черното, не е Черна дъска, а най-обикновена космическа Черна дупка... Жената (бялото ефирно създание беше жена) пристъпи към него. Не я видя да отваря уста, но чу глас. Изглежда беше нейният.
"Не се страхувай! Аз не съм госпожица учителката, макар че много приличам на нея. И няма начин да не е така, защото сме... близначки. Но Тя е лошата. Не знам дали Аз съм добрата... Изпращат ме при теб, за да бъда твоят Ангел хранител!..."

* * *

Симпатичен беше този Ангел хранител! Въпреки че приличаше на госпожица учителката.
Заради Ангела Момчето забрави Мисълта за Смъртта. Престана да се пита живо ли е. Престана да разсъждава има ли Живот след Смъртта. Престана да мисли за Живота.
Престана да си спомня за Момичето с розовата панделка дори...

* * *

Момичето с розовата панделка седеше край болничното легло и плачеше. Момчето с воден пистолет вече седмица не идваше в съзнание.

* * *

Момчето свикна да разговаря с Ангела без да отваря уста. Разговаряха на всякакви теми, само две избягваха - Смъртта и Момичето с (каква беше на цвят) панделка? Не че това бяха теми табу. Не - това бяха анти-теми, по които просто нямаше какво да се каже.

* * *

Съсипано от мъка, Момичето не си смени розовата панделка с черна. Престана да си връзва каквито и да било панделки!

* * *

Момчето не знаеше колко време е минало. Все така продължаваше да лежи и да си говори с Ангела. Но една сутрин (вероятно беше сутрин, такива неща се случват само сутрин) Ангелът пристигна с огнена колесница. Два изискани змея я теглеха. Единият беше във фрак, другият – с маркова тениска. Ангелът държеше в ръка ... не, не показалка - вълшебна пръчица. Махна с нея към момчето и... то почувства тялото си. За секунди почувства и спомена за нещо розово. Ала този спомен бързо претръпна.
"Стани", рече Ангелът - не заповеднически, нежно. - "Ела с мен!"
И момчето тръгна...

* * *

На сутринта Момичето, което някога носеше розова панделка, беше изненадено, като не го намери в болничното легло. Помисли си, че е дошъл в съзнание и се е прибрал вкъщи.
Зарадва се Момичето и също си отиде вкъщи.

* * *

Само санитарката, която пратиха да оправи леглото, се чудеше защо макар и празно, то изглеждаше вдлъбнато - като че ли някой лежи в него... Чаршафът напомняше детско телце, а под него нямаше нищо... "Странно е това!", каза си санитарката. И си помисли дали да не напише разказ за случилото се. Но не това е работата на една санитарка.

* * *

- Ето, това е Смъртта!
- Да, това е Тя.
- Страхуваш ли се?
- Не.
- Защо?
- Защото Ти си моят Ангел хранител!

вторник, 5 септември 2017 г.

Мрак












Когато падне мрак, изпълзяват какви ли не твари -
глисти
и свине породисти,
наркотрафиканти
и интриганти.

Мрак.

неделя, 3 септември 2017 г.

Между Горната и Долната земя

















Разпънат.
Разкъсан.
Разбит.
Между Горната и Долната земя.

Отгоре –
устните бледолилави.
Отдолу –
желанието ти за слава.

Отгоре –
погледът слънцезащитен.
Отдолу –
счупен на 4 - залитам.

Отгоре –
есенни листа в косите.
Отдолу –
равносметката на лъжите ни.

Разпънат.
Разкъсан.
Разбит.
Между Горната и Долната земя.

Отгоре –
Господ си мие ръцете.
Отдолу –
никой не знае, че аз съм детето му...






Новата песен на Бойко и Деян Неделчеви по мой текст - "Безпокой"

Ти винаги ще си в ❤️-то ми, мила моя...

"Ти си синьото в очите ми"

двама: True Love

"Father", една съвременна приказка

I Lost My Heart in London

My name is Ivo

A Dog's Heart - movie trailer

Официалният трейлър на романа OMG