Keнтърбърийски разкази

Седнах да пия пия чай с Джефри Чосър

в градините на Св. Августин

и да му разкажа моите Кентърбърийски истории.

Беше последният ден на лятото,

а той носеше зеблена наметка с качулка -

сякаш че се криеше от последните слънчеви лъчи.

Или от моите недописани разкази.

Страхуваше се, че в тях няма да остане място за него.

Не ме поглеждаше в очите,

погледът сведен очертаваше

няколко есенни листа по пътеката.

Той нямаше търпение да чуе истинския финал

на Разказа на Батската невеста.

Аз имах съмнения, че съм преживял

Разказа на Продавача на индулгенции.

В близкия пъб жената на мелничаря

поръчваше бира за всички гости,

а търговец на слънчеви зайчета

се пазареше с хаджията за няколко пени.

Група руски туристи премина през Западната порта.

Платинено русо хлапе

(което никога не беше срещало Денерис Таргариен)

подритваше празно кенче от бира.

Беше последният ден на лятото,

но никой не подозираше,

че няма да има есен.

Само Кентърбъриската катедрала

знае повече ужасни тайни от Джефри.

Нейните колони пазят и до днес

няколко капки кръв,

плиснали от тялото на Томас Бекет,

когато по време на вечерната молитва

мечовете на четиримата рицари, изпратени от Хенри II,

пронизали тялото на епископа…

Седнах да пия чай с човека,

който разказа Кентърбъри.

Но това не беше Джефри Чосър.

През цялото време съм си говорил

с една бронзова статуя,

която само наподобява на Чосър.

Кентърбърийски илюзии в последния ден на лятото.

Когато падне сняг,

дали ще те топли зеблената наметка с качулка, драги?

Но сън, сън е бил Джефри Чосър.

Сън са били Кентърбърийските градини.