Тошко имаше само 20 лева.
Миналата година завърши в УНСС
специалността “Интелигентни
транспортни системи”, но не можа да си намери работа и препочиташе да седи
вкъщи. По цял ден си чатеше на латопа, гледаше сериали от торент тракерите и си
сейваше различни снимки от Лондон.
Тошко много искаше да отиде
в Лондон. Но имаше само 20 лева.
Съдбата обаче често ни
сервира изненади – приятни и неприятни, без да ги очакваме. Преди време Тошко
беше прочел във фейсбък коментара на един БГ писател, че съдбата е най-големият сценарист, нейните сюжети и
най-талантливият автор не може да ги измисли. Тогава Тошко нямаше предстата,
че нещо такова щеше да му се случи и на него.
Той много обичаше да се
излежава следобед - дори и без да дреме, и яко се издразни, когато някой позвъни на вратата на апартамента. “Тошко, виж
моля те, кой е”, извика майка му от кухнята. С неохота се надигна и се завлече
до шпионката. Нахалницата леля Мими от
долния етаж. Сигурно идваше да пие кафе с майка му, само и само да не хаби
собственото си кафе.
“Дееба и наглата бабичка,
пак се е довлякла”, помисли си Тошко. “Ела да пием кафенце”, покани го в
собствената му кухня леля Мими. Нямаше никакво намерение да слуша
бръщолевенията й, но и на него изведнъж наистина му се допи кафе и седна на
масата. “Дойде септември, и децата на България отлитат. Отлитат за Западна
Европа и щатите”, започна беседата си лелята. “Гледах оня ден по телевизора, че адски много млади хора отиват да учат у Англия.
Отлитат децата на България. И едва ли ще се върнат…”
“Дееба и селската пръчка,
що да не отлитат, като имат пари за самолетен билет. И аз бих отлетял, ама
откъде 200 евро, ебати”, ядоса се Тошко.
“И как няма да отлитат”, продължи да дудне
бабата – “ето, сега някаква компания, авиокомпания пуснала билети по 10 евро.
Че т'ва са си 20 лева. За 20 лева в Лондон”, искрено се смая бабата, докато се
опияняваше от словоизлиянието си.
“Ебати, тв’а верно ли е?!”, подскочи Тошко.
“Моля те, не псувай на
масата”, скара се майка му.
Момчето стана рязко,
замалко да разлее кафетата, и се втурна към стаята си.
Имаше 20 лева. И точно
толкова струваше самолетният билет за Лондон. Чак тогава се разрови из нета и
видя, че Ryanair са пуснали билети по 9.99 евро.
За нула време отвори сайта,
видя за кои дата са ниските цени… И купи.
На 2 октомври в 22.00 часа
българско време Тошко отлетя за Лондон с еднопосочен билет. Не му се мислеше за
разправиите, които бяха станали вкъщи, за клюкарките от блока и за оная с едрия
бюст от супермаркета. Отиваше в Лондон.
Самолетът беше пълен. Само с
българи. До Тошко седеше влюбена двойка на неговата възраст – момчето и
момичето дремеха, хванати за ръце. Зад
него седеше някаква адски бъбрива селянка, която му наду главата. Не искаше да
слуша монолога й, но нямаше как – не си
носеше тапи за уши. А селянката се беше ентусиазирала и разказваше на възрастното
семейство до нея, че отдавна живее в Лондон. Е, не точно в Лондон, a в малко
градче - Сейнт Олбанс,
само на 35 км от столицата. Живеела си добре, имала приятел, индиец – 4-то
поколение в Лондон, работела като фризьорка – отива в 8 сутринта и се прибира в
10 вечерта. Много работа имало, Не че се оплаквала, щастлива била. Но общо
взето като се прибере, едва има сили да хапне нещо, да вземе душ и да си легна,
за да стане на другия ден рано за работа…
“Тъпа пръчка,
това ли е доброто живеене в Лондон, който всъщност не е Лондон”, помисли си
Тошко Тодоров и се опита да задреме.
Но фризьорката
не спираше. Имала много приятелки българки в Лондон. Едната шиела копчетата в
малко шивашко ателие на пакистанци, а друга била преводачка на арестувани джебчии и крадци
– българи, които се мотаели из големия град, но не знаели бъкел английски, като ги хване полицията…
Тошко
стискаше очи, но така и не можа да се изолира от това “бъра-бъра, бъра-бъра”
на смотаната фризьорка.
На летище
Станстед го очакваше неговият съученик Пепи Петров, който следваше нещо по
изкуствата в университета в Брайтън. Сега, за няколко седмици, Пепи беше в Лондон
– при приятелчета българи, наели някакво помещение в северния небеизвестен
квартал Тотнъм. Подкара някаква кола и тръгнаха. Беше тъмно, На Тошко му се
стори супер странно това обратно шофиране – в лявата лента. Но нали не шофираше
той…
Когато
стигнаха в Тотнъм, наближаваше 01.00 часа местно време. Пепи отключи някаква
врата, направи с пръст знак “шшшт” на Тошко и влязоха. Помещението беше
приземно, мижава светлина едва очертаваше вещите наоколо. Трябваха няколко
секунди на Тошко, за да свикне със светлината и да осъзнае, че не бяха само
вещи. На няколко стари матраци, проснати направо на земята, спяха хора.
Българи, ако се вярва на предварителния разказ на Пепи. Някак си се ориентираха
в полумрака – намериха един свободен матрак, на който се оказа, че ще нощуват
двамата с Пепи. Изморен и леко стреснат, Тошко бързо заспа, макар че т. нар. легло
беше тясно, а и той все се опитваше да не се долепи до Пепи, че Пепи да не си
помисли нещо... Но заспа. И нищо не сънува.
Изненадващо за Тошко - беше чувал, че тук е
мрак и дъжд нон стоп, утрото беше слънчево. Когато стана, нямаше и следа от
другите българи – вече били отишли на работа, обясни му Пепи. Работели главно
по строителни обекти. Имало и един журналист – отивал всяка година уж да
отразява тенис турнира Уимбълдън и после оставал като зидаро-мазач за няколко
месеца, за да изкара пари за България. До следващия турнир…
Отидоха в
някакъв супермаркет наблизо, където му се стори доста евтино. Тайно от баща си
беше събрал разни антики, останали още от прадядо му, и ги продаде – за да има
джобни за Лондон, поне за началото. Ядоха по 2 кроасана, пиха кафе и тръгнаха с
метрото Пепи да го разведе из Лондон.
На Ковънт
Гардън беше фул макс с улични артисти, още предиобед. Жонглираха, разказваха
смешки, стърчаха преоблечени като бронзови статуи и не помръдваха… Имаше и
навалица от местни и туристи, беше петък. Подхождайки към една от арките на
Ябълковия пазар, Тошко отчетливо чу, изкрещяно почти в ухото му: “Уава!”
“Уава!” Тошко
се извърна и видя червендалест мъж, само на крачка от него, който викаше и ръкомахаше
на малко момченце. Детето се беше зазяпало в уличните артисти и не му се
тръгваше. “Уава!”, не спираше бащата.
“Ей, и тук
има селяния”, констатира Тошко. Имаше някакви братовчеди в Добрич и затова лесно
разпозна какво говореше този мъж. Той викаше на детето си: “Ела бе!”, но на онзи диалект думите звучаха като “Уава!”
“Селяните от
Добрич - и те в на Ковънт Гардън!”
Стигнаха до
Пикадли Съркъс пеша. Туристите извираха отвсякъде, снимаха, снимаха се, правеха
си селфита.
На Пикадили много
му хареса. Беше пълно с млади хора. Други улични артисти танцувата брейк пред
голям касетофон, множеството ги беше наобиколило и ръкопляскаше. След като свърши шоуто, момчетата тръгнаха с шапки да събират по някое пени или паунд от
публиката. Пепи дръпна Тошко, да се изнесат по-бързо встрани, че да не дават
пари на тея…
На единия полуъгъл на
площада имаше голям музей – Ripley's Believe
It or Not. Докато чакаха на светофара, Пепи му обясняваше, че вътре било много забавно, имало
всякакви небивалици, ама няма да влизат, само ще разгледат долу, където са
касите...
“Простак, защо пресичаш, не
виждаш ли, че е червено?!” Нямаше нужда да се извръщат встрани, за да разберат,
че лелята е българка. Жена на средна възраст, облечена в дънково комплеткче от
Илиянци – пола и риза, гневно гледаше към мъжа си. Дори го издърпа рязко на
тротоара. “Права е жената”, коментира Пепи, “тук е много опасно да се пресича,
стават инциденти”...
“Аман от селяни, дошли на
шопинг в Лондон”, измърмори Тошето.
На обяд Пепи го заведе в
италианска пицария – на южния бряг на Темза, малко след London Eye. “Тея италиански пицарии са плъзнали из
цяла Европа. Това ли ядат англичанките – пици?!”, изненада се Тошко, но му беше
все тая къде ще седнат. Заведението обаче не беше избрано случайно. Там ги
чакаше гаджето на Пепи – Анджелина, българка от Своге.
Беше симпатично момиче,
работеше в лондонска агенция за маркетинг и реклама. И въпреки че уж бяха гаджета
с Пепи, не живееха заедно. Ама нали той учи в Брайтън. Виждали се по веднъж в
месеца, ако той успеел да прескочи до Лондон. Но при Анджелина не било удобно
да се отсяда, живеела с техните в малък апартамент, та даже и секс не правели…
“Кво ме интересува вашият нереализиран сексуален живот”, помисли си Тошко,
но се усмихна мило на Анджи.
Момичето се похвали, че е
добре, работело много. Докато им дойдат пиците, им разказа историята на две
тъпачки от Провадия. Дошли тук да емигрират, но за да получават помощи,
трябвало да учат нещо. Двете не знаели и 5 думи на английски, но се записали в
колеж по туризъм. Нищо не разбирали в часовете, само присъствали и тъпеели,
правели се, че си записват и кимали с глави. Миналата седмица имали да правят
по 5 курсови работи. През уикенда Анджи им ги написала – и на двете, общо десет
курсови работи!!! Но тя не се оплаквала, плащали й по 100 паунда на курсова. А
и момичетата били доволни, че ученето им върви. Е, и помощите също… “Как пък
успя да им ги напишеш различни?!”, захили се Пепи.
“Дееба и тъпачките, уредили
са се. Аз сега да взема ли да запиша и аз туризъм, поне ще сме заедно с двете
крави от Провадия - не знам къде е това Провадия, ама какво ме интересува”..
Тошко изпадна в дълбок размисъл… “Хей, яж, пицата ти ще изстине”, подкани го
Анджи закачливо. “Охо, май нещо Тошко ти хареса”, изревнува я Пепи Петров.
Пиците не бяха лоши.
Денят беше хубав, размотаха
се по брега, стигнаха до театъра на Шекспир, после до Милениум бридж, после до
Лондон бридж, и най-накрая - до мистериозния Тауър… Естествено, нямаше смисъл
да дават пари за музеи, разглеждаха само отвън и по магазините за сувенири. Без
да купуват сувенири.
Прибраха се уморени.
Зидаро-мазачите вече спяха. На Тошко и Пепи им предстоеше втора съвместна вечер
на тесния матрак.
“Още едно британско утро,
дееба!”, Тошко се събуди напрегнат. Не знаеше от какво. Още не го тревожеха
размисли за това къде ще отседне, какво ще работи, какво иска да постигне в тоя
Лондон… Но неясно чувство на безпокойство беше стиснало сърцето му.
Като излизаха да купят
кроасани, Тошко бръкна в якето си и… изтръпна. Бръкна нервно и в другия джоб,
преджоби дънките… Портфейла му го нямаше.
За щастие, в джоба на
мръсната риза от оня ден намери личната си карта, останала там от полета. Но
портфейла със заделените от антиките на прадядо му 855 паунда го нямаше.
Спомни си, че снощи някакви
мургави пубери се блъснаха в него пред театъра на Тотнъм Корт Роуд. Тогава се
зачуди хлапаците дали не са българчета. Доста българи има в Лондон, както се
убеди самият той.
В полицията регистрираха
жалбата му, но казаха, че е малко вероятно да бъдат намерени парите – сигурно вече са преминали през няколко ръце. И нищо чудно джебчийчетата да са били
българи, често водели при тях такива, но при претърсването им никога не
намирали крадени вещи в тях… И ги пускали.
Пепи го заведе в Бъргър
Кинг, купи му голям сандвич с кола и започна да го успокоява.
На Тошко му стигаше тоя
Лондон – уж за 20 лева, а излезе доста по-скъпо.
Пепи му подари обратния
билет. Не беше 20 лева, излезе към 220, но за бъдещия велик художник това
бяха някакви си 100-тина паунда.
На летището в София го
чакаха не само майка му и баща му. Дошла
беше и леля Мими от долния етаж. И носеше термос с кафе. Похвали се, че е от
нейното, което били купили с мъжа й от Хавана през 1984-та.
