художик:
Boris Wolf
Храмът беше изпълнен с хора. Отвън продаваха
грубо накъсани върбови клонки и пролетни цветя, дечурлига пригласяха с оферти
за още върбови клонки, отрязани кой знае къде, а вътре свещеници раздаваха
осветени върбови клонки и щедро ръсеха със светена вода миряните.
Цветница е истински празник и то не само за хората, които
имат имен ден, но за всички, защото наистина усещаш, че пролетта е вече тук, че
мъката и студът на зимата (ако го е имало) си е отишъл, че утре започва
Страстната седмица и след Велики понеделник, Велики вторник, Велика сряда и
Велики четвъртък ще дойде Разпети петък и после – Възкресение Христово. За
вярващите тези празници имаха много дълбок смисъл, за някои бяха просто повод
жената да направи вкъщи голяма купа със зелена салата и да напържи цяла
тенджера с кюфтета.
За кюфтета си мислеше и жената, която помагаше в
църквата. Просто защото от близката кооперация вече ухаеше на пържено. Жената
беше на 79 години и това отвсякъде й личеше, бръчките й наподобяваха пустинен
пейзаж, макар самата тя никога да не беше излизала от града даже за да отиде до
съседния град, сивите коси бяха сухи и стърчаха тук-там изпод забрадката, а
ръцете знаеха много за целия й живот, който тя започна сама, изоставена от
родителите си, и скоро щеше де завърши пак сама – овдовя на 54, а преди 5
години почина единствената й дъщеря.
Рано сутринта жената премете пред църквата, забърса
вътре, изми свещниците, натопи пролетните китки, закичи с цвят иконите, помоли
се набързо и запали първата за днес свещ пред Богородица.
В ранната утрин
скоро пред иконата на Светата Дева горяха множество свещи, горяха и догаряха. И
пред другите икони беше същото. Богомолците нямаха възраст, по-точно бяха на
всякаква възраст и жената от църквата понякога се заглеждаше във върволицата.
Когато беше по-млада изучаваше с по-голямо любопитство кой влиза и излиза от
храма, кой как пристъпва, какво носи, как се кръсти, как приклeкяка, как се появяват сълзи в очите, как белите лица
понякога са по-бели под черните забрадки, как черните костюми се сливат със
сумрака. Сега вече не й се гледаше толкова, не й беше важно кой за какво идва,
как се моли и дали се моли, как прави кръстен знак – прикрито или искрено,
просто беше на работа, просто изпълняваше задълженията си в божията обител. А
на празниците в храма имаше много работа.
Свещите бяха като фитили – палеха ги, търсеха свободни
дупки, пъхаха ги в свещниците, съседните свещи веднага нагряваха току-що
запалената, тялото се сгърчваше, превиваше, свещта се топеше в долната си част
още преди пламъкът от върха й да е слязъл надолу. Свещниците прегряваха.
Восъкът капеше. Капеше по пода, по ръцете на вярващите, по обувките им, по
дрехите. Понякога дошлите в храма остъргваха пръстите си от покапалия восък,
докато се молеха наум, загледани в образа на някой светец, понякога не обръщаха
внимание на восъка, защото капката восък, изгорила пръста им, не беше нищо в
сравнение с мъките Господни.
Жената се грижеше свещите да не капят толкова или поне да
не става излишна навалица по свещниците. Многолюдната опашка от ръце,
протегнали запалени свещи, превръщаше собствените й ръце в машина – почистваше
свещниците и изгасяше догорелите свещи и в същия момент свещниците пак бяха пак
обсипвани с пламъците на новите свещи, запалени с надежда.
Жената се уморяваше много по празниците. Свещниците вече
бяха свръхусилие за изтощените й ръце. А посетителите на храма ставаха все
повече и повече и палеха огромно количество свещи. Жената обикаляше от свещник
на свещник, от икона на икона и изпълняваше задълженията си съвестно, както
всеки друг ден. Пламъците растяха застрашително, новите свещи блясваха под
купола и веднага попадаха под топлината на останалата мозайка от свещи, топяха
се и съскаха, пръскаха искрици и продължаваха да капят обилно по пода.
Жената вече не смогваше да почиства свещниците. Ръцете й
съвсем отмаляха, очите й се замъглиха. Спомни си как за първи път самата тя
влезе в храм преди мнооооого години и как не знаеше какво да прави запалената
свещ. Спомни си, разбира се, и за венчавката със съпруга й в същата тази църква
и за опелото на дъщеря й пак тук.
Самотен мъж влезе в църквата малко преди обед. Беше
угрижен и сякаш не виждаше другите хора. Загледан в краката си, той измина пътя
към иконата на Св. Богородица, запали последователно три свещи и се прекръсти
три пъти. Чак тогава погледна надясно, където някаква жена явно се молеше,
защото стоеше на едно място и не помръдваше, и после мъжът извърна само очи,
без да движи главата си, отново съм свещника.
Запалените от него свещи вече ги нямаше. Жената, която
гасеше свещите, ги беше извадила и загасила в кофата с вода отдолу. Мъжът забеляза,
че жената по същия начин гаси свещите и на другите хора, едва запалени. Опита
се да я оправдае, че навалицата е голяма, че има опасност някой да се изгори от
мултиплициращия се пламък, после пак се ядоса и беше готов да я напсува, но се
спря, защото все пак беше в храм.
А жената, която гасеше свещите, продължи да гаси другите
свещи, които бяха запалени само преди секунди, но попаднали в общия казан на
свещника бързо ставаха просто нагорещен восък, който изтичаше по пода. Жената,
която гасеше свещите, обра каквото можа пред иконата на Св. Георги и с бавни
стъпки тръгна да гаси свещите на големия свещник, вляво от входа.
