Точно преди едно година написах коментар, озаглавен “Един ЕС за тях, друг - за нас” – за това как хората на Запад могат да живеят при по-добра организация на деня им и да спазват правилата, а ние не можем. За това как нещата там са уредени, а тук се питаме кога ли ще ги стигнем.
За съжаление, днес, една година по-късно, нещата не изглеждат много по-различни. Поне в моите очи. През този месец бях за две седмици в Берлин и в Прага и за пореден път се убедих как живеят те и как – ние.
Сега ще напиша няколко размисли за Европа и кучетата, домашните кучета. Просто защото и в двете столици - Берлин и Прага, където ходя не за първи път, не видях бездомни. Още миналата година ми беше направило впечатление как се отнасят немците към кучетата си, какви права са им извоювали защитниците на правата на животните. Собствениците на кучета в Берлин не е нужно да търсят къде да ги вържат на тротоара, когато тръгнат на пазар, там навсякъде – и в по-малките магазини и в моловете всички влиза заедно с домашните си любимци, обикалят с тях магазини за обувки, парфюмерии, навсякъде... Това лято ми направи впечатление, че и в Берлин, и в Прага домашните кучета имат правото не само да ходят на шопинг, но и да се хранят със собствениците си – дори в реномирани ресторанти. Седнат ли стопаните, любезни сервитьори носят и на кучето купичка с вода, а ако му поръчат – и храна. Никой от другите посетители на мрънка: ’кви са тея кучета... По-малките кутрета могат дори да хапнат в обятията на стопаните си, направо от масата.
В България знаем какво е положението с бездомните кучата. И с тези, които имат дом. През 2004-та година към полунощ, пак през август, бях нападнат от глутница бездомни кучета в центъра на София – на 5-те кьошета и едно ме ухапа по левия крак. Раната се възпали лошо и я лекуваха месеци. Не съдих столична община, защото не ми се занимаваше. Тази година изтече 5-годищната давност за завеждане на такива дела. Една година по-късно, въпреки че бях ухапан, прибрах от улицата едномесечно куче. Сега е на 4. За да пътува с българските държавни железници, това куче има... международен паспорт! Което според мен е абсурд, но му го извадих. С този паспорт купувам на кучето билет за влака. И наскоро в бързия влак Варна - София двама старци мрънкаха в купето: ‘кво е т’ва куче, остава да качат и крави и магарета! А моето куче има международен паспорт и може да лети със самолет, а не да се клати в мръсните вагони на БДЖ! Тези двама старци от вчера не знаят как на Запад кучетата ходят по магазините и ресторантите. Ако знаеха, щяха спрат да пътуват с БДЖ.
Така живеят домашните кучета в оня ЕС, и така – тук...
За съжаление, днес, една година по-късно, нещата не изглеждат много по-различни. Поне в моите очи. През този месец бях за две седмици в Берлин и в Прага и за пореден път се убедих как живеят те и как – ние.
Сега ще напиша няколко размисли за Европа и кучетата, домашните кучета. Просто защото и в двете столици - Берлин и Прага, където ходя не за първи път, не видях бездомни. Още миналата година ми беше направило впечатление как се отнасят немците към кучетата си, какви права са им извоювали защитниците на правата на животните. Собствениците на кучета в Берлин не е нужно да търсят къде да ги вържат на тротоара, когато тръгнат на пазар, там навсякъде – и в по-малките магазини и в моловете всички влиза заедно с домашните си любимци, обикалят с тях магазини за обувки, парфюмерии, навсякъде... Това лято ми направи впечатление, че и в Берлин, и в Прага домашните кучета имат правото не само да ходят на шопинг, но и да се хранят със собствениците си – дори в реномирани ресторанти. Седнат ли стопаните, любезни сервитьори носят и на кучето купичка с вода, а ако му поръчат – и храна. Никой от другите посетители на мрънка: ’кви са тея кучета... По-малките кутрета могат дори да хапнат в обятията на стопаните си, направо от масата.
В България знаем какво е положението с бездомните кучата. И с тези, които имат дом. През 2004-та година към полунощ, пак през август, бях нападнат от глутница бездомни кучета в центъра на София – на 5-те кьошета и едно ме ухапа по левия крак. Раната се възпали лошо и я лекуваха месеци. Не съдих столична община, защото не ми се занимаваше. Тази година изтече 5-годищната давност за завеждане на такива дела. Една година по-късно, въпреки че бях ухапан, прибрах от улицата едномесечно куче. Сега е на 4. За да пътува с българските държавни железници, това куче има... международен паспорт! Което според мен е абсурд, но му го извадих. С този паспорт купувам на кучето билет за влака. И наскоро в бързия влак Варна - София двама старци мрънкаха в купето: ‘кво е т’ва куче, остава да качат и крави и магарета! А моето куче има международен паспорт и може да лети със самолет, а не да се клати в мръсните вагони на БДЖ! Тези двама старци от вчера не знаят как на Запад кучетата ходят по магазините и ресторантите. Ако знаеха, щяха спрат да пътуват с БДЖ.
Така живеят домашните кучета в оня ЕС, и така – тук...
