Capital Light бр.16/2008
De puta madre е втората книга на Иво Тодоров. Тя включва кратките му истории, обединени в няколко цикъла - "неутрални", истории на ръба на нонсенса и такива "по Internet"… И всички те са подчинени на максимата, че в една история най-важна е самата история, а не толкова героите. Затова и - казва авторът - всички истории в книгата са истински, докато героите не са.
Подчертах, че Иво Тодоров, в момента е главен редактор на "Часът на Милен Цветков", е журналист съвсем целенасочено - защото писането му много е научило от журналистиката. И по отношение на стегнатостта и яснотата, и по отношение на връзките с живото, актуалното, и по отношение на сюжетирането и важността да се отговаря на въпросите с много "к" - кой, как, кога, какво, къде…
В същото време авторът чудесно владее и законите на чисто литературното, умее да вмества фантазията, да напряга асоциативността, да насища с детайли, които изискват тълкуване, да забавя и сгъстява действието, да заиграва с рязкото начало и неочаквания финал. Познати са му смесванията на жанровете, на чувствата… А особено интересни са употребите на заглавията, които по някакъв начин се опитват да синтезират сюжета, да отварят към основните внушения и които дори помежду си оформят нещо като самостоятелен текст, в който текат диалози и така всяка история получава своя двойник…За какво е избрал да разказва Иво Тодоров? За любовта, която днес е все по-малко трайна и разбираема и трудно събира хората, за нелеките разпознавания, но и за липсата на отчаяние и за търсенето, за живота, който трае и се живее, въпреки всичко преживяно ("Жената, която гасеше свещите"), за добротата и знаците на взаимност, които можем да получим, но и за загубата на сетива, егоизма, обсебването от материалното ("Пепи, на която й изгоря готварската печка"), за вътрешните устои и волята да не се предаваш ("Майката, която приспа детето си в трамвая"), за скритите пориви, които всеки носи, независимо с какви етикети живее, за страховете и колко внимателни трябва да сме с думите, защото те могат и да травмират, и да се сбъдват, когато са предсказани.
Изобщо сборникът е една много свежа и грабваща книга, която показва, че късият разказ закономерно има генезиса си в журналистическото, но и че пак закономерно се е превърнал в един от най-трудните литературни жанрове, способен адекватно да говори - поне в този случай - за деня и днешното, които имат своите измерения от часовете и местата до състоянията и желанията.
В проекта на "Сиела" все повече и повече навлиза публикуването на български книги. Като е любопитно, че издателството не се страхува да поема риск с дебютанти и много млади автори, че издателите там имат желание да работят редакторски с авторите си и в целите им е да започнат да подготвят публика, вкарвайки дебата за четенето и писането в по-широкия контекст на публичното.
Един от най-сполучливите избори в това отношение напоследък е като че ли сборникът с разкази на журналиста Иво Тодоров.
Подчертах, че Иво Тодоров, в момента е главен редактор на "Часът на Милен Цветков", е журналист съвсем целенасочено - защото писането му много е научило от журналистиката. И по отношение на стегнатостта и яснотата, и по отношение на връзките с живото, актуалното, и по отношение на сюжетирането и важността да се отговаря на въпросите с много "к" - кой, как, кога, какво, къде…
В същото време авторът чудесно владее и законите на чисто литературното, умее да вмества фантазията, да напряга асоциативността, да насища с детайли, които изискват тълкуване, да забавя и сгъстява действието, да заиграва с рязкото начало и неочаквания финал. Познати са му смесванията на жанровете, на чувствата… А особено интересни са употребите на заглавията, които по някакъв начин се опитват да синтезират сюжета, да отварят към основните внушения и които дори помежду си оформят нещо като самостоятелен текст, в който текат диалози и така всяка история получава своя двойник…За какво е избрал да разказва Иво Тодоров? За любовта, която днес е все по-малко трайна и разбираема и трудно събира хората, за нелеките разпознавания, но и за липсата на отчаяние и за търсенето, за живота, който трае и се живее, въпреки всичко преживяно ("Жената, която гасеше свещите"), за добротата и знаците на взаимност, които можем да получим, но и за загубата на сетива, егоизма, обсебването от материалното ("Пепи, на която й изгоря готварската печка"), за вътрешните устои и волята да не се предаваш ("Майката, която приспа детето си в трамвая"), за скритите пориви, които всеки носи, независимо с какви етикети живее, за страховете и колко внимателни трябва да сме с думите, защото те могат и да травмират, и да се сбъдват, когато са предсказани.
Изобщо сборникът е една много свежа и грабваща книга, която показва, че късият разказ закономерно има генезиса си в журналистическото, но и че пак закономерно се е превърнал в един от най-трудните литературни жанрове, способен адекватно да говори - поне в този случай - за деня и днешното, които имат своите измерения от часовете и местата до състоянията и желанията.
В проекта на "Сиела" все повече и повече навлиза публикуването на български книги. Като е любопитно, че издателството не се страхува да поема риск с дебютанти и много млади автори, че издателите там имат желание да работят редакторски с авторите си и в целите им е да започнат да подготвят публика, вкарвайки дебата за четенето и писането в по-широкия контекст на публичното.
Един от най-сполучливите избори в това отношение напоследък е като че ли сборникът с разкази на журналиста Иво Тодоров.
