Бобо беше пич. Сякаш точно него бяха възпели Ъпсурт в “Колега” - “България не ме обича, но аз съм ебати пича!” Самият той не можеше да каже какво точно му е пичовското, но всички в квартала, приятели, колеги, познати на познати, роднини – близки и далечни, му викаха Бобо Пича. А на него му беше през кура как точно му викат.
Бобо беше завършил право, но работата в адвокатската кантора му беше някак странична – предпочиташе да писателства и само за три години беше издал три книги – криминален роман, сборник с разкази и фентъзи. Въпреки че беше само на 29, не се приемаше за млад-зелен белетрист и имаше самочувствието на творец от ранга на Габриел Гарсия Маркес. Спор няма, книгите му бяха интересни, с динамични истории, със свежа стилистика и готини лафове, който бързо ставаха хит сред столичните литературни среди. Бобо не понасяше гъзетата писатели, които си правеха тематични сбирки с четене на нови текстове, адски се дразнеше от снобарията на множеството т. нар. автори, които се напъваха във всеки брой на разни списания, без да са наясно със собственото си бездарие, и направо му се драйфаше от писателския кръг за бърза литература, обединил 6-7 дупета, създали си сами ореол на Света Троица в новата българска литература. Когато изкрейзеше, Бобо ставаше циник и псуваше псевдоелитарните драскачи, коментираше, че само се правят на интересни пред путките и избиват комплекса на малките си пишки, а приятелския им кръг “бърза литература” сравняваше с бързата чекия.
За да бъде съвсем в традицията на писателите от минали и по-нови времена и да надмине славата на тъпаците от “бързата литература”, Бобо започна порядъчно да порка – каквото му паднеше, а след като в 9 клас за първи път пуши трева и написа съчинение на тема “Човекът на новото време”, с което спечели първо място на градската олимпиада по литература, никога не сядаше да пише – даже и бележка до гаджето си, без да се напуши здравата. Козеше всекидневно и просто нямаше смисъл да го питаш “А ти още пушиш ли козче?” Като се напушеше, сядаше пред компа и щракаше по цели нощи. На сутринта не помнеше какво точно е написал и като го прочетеше, се чудеше ‘къв пич е, ебати, и ‘кви готини неща пише...
Когато беше във втори курс в университета, отиде с приятели на планина, екскурзията беше с изследователска цел – да пробват верно ли ти става готино, като се нагъбиш. Цял ден лазиха по едни склонове и търсеха халюциногенни гъби, намираха гъби, сдъвкваха ги, докато лазеха по тревата, и продължаваха да лазят напред. След 30-тата гъба видя как момичето пред него се превърна в коза и му се прииска да я опъне като в оня порно филм, дето гледаха снощи у Васко, после момичето изведнъж се превърна в кондор и налетя да му изкълве лявото око, ала Бобо се бранеше толкова смело, че орелът се преобрази в калинка и Бобо запя “Калинке–малинке, накъде ще се оженя?”
Нагъбването го държа до другия ден на обед и Бобо много се изненада, когато Силвана му каза, че бил голям смешник в гората – той имаше само хубави спомени от козата, орела и калинката...
Като се върнаха в София, написа абстрактната история на един кондор, прогонен от бащиното си гнездо в Андите и намерил истинската си любов в Стара планина… Разказът влезе в прословутия сборник с разкази, който цяло лято беше сред най-търсените книги в кварталната книжарница.
Пиян, напушен и нагъбен, Бобо беше необуздан във фантазиите си – историите му за вкаменени конници, перверзни чатъри и математици садисти, бяха наистина интересни. Гаджето му Даниела супер им се кефеше и ги разказваше на приятелките си във фитнеса сутрин, във фризьорския салон по обед и в кафенето на Силвана привечер. Гаджетата много си падат по арогантни пичове белетристи, на който им е през кура дали някой ги чете. За истинския писател от значение беше самата тръпка за писане.
Осем години след първата среща с необятния свят на гъбите, Бобо помнеше онази калинка. Мисълта, че тая буболечка наистина може да му покаже накъде да се ожени и съмнението, че не Даниела е жената за него, го караха да се гмурка още по-целеустремено в образите, породени от тревата и гъбите, и да търси там нова среща с калинката, за да я пита дали всичко това е истина.
Беше ден като всичко останали. Бобо се прибра от кантората. Като влезе в къщи, спомена гъза на клиента, който се пазареше за парите, дето трябваше да им плати, ако свършат работата, съблече се гол до кръста и си отвори една бира от хладилника. После свали и дънките и остана по раирани боксерки. Лаптопът светеше в очакване. Бобо извади тревата, кутийката с хартийки, откъсна малко картонче за “филтър”, сви си една цигара, запази я, дръпна жадно, закашля се, сякаш се смееше глътнато, изхълца “ебати кефа!”, дръпна пак и седна пред компа.
Word-овската страница не беше бяла. От ляво на дясно, от дясно на ляво, от горе на долу и обратно, по диагонал и без посока пълзяха малки... калинки. Червени, на черни точки. Бобо се опита да преброи точките на едната, но не успя, постоянно стигаше до осем и почваше отначало, щото калинката мърдаше и той се объркваше.
Калинките познаваха добре терена – намираха си път през цялата страница и никога не се сблъскваха. Бобо ги заговори съвсем любезно, попита ги как са, къде живеят – наистина ли в камбанките на момината сълза, поинтересува се от бъдещето си, но калинките мълчаха пред цялото време. Бобо пушеше и говореше с буболечките. Тъкмо си мислеше, че няма никакъв смисъл, една калинка литна и кацна на някакво готино гадже, което незнайно откъде се беше появило на дивана зад него...
Щастлива от поредното кафепиене с приятелки, Даниела се прибра с намерението да изведе Бобо на рибен ресторант. Когато влезе в хола, за момент щеше да изпадне в културологичен шок, като видя Бобо да чука надуваемата кукла, която Васко му подари уж на шега за рождения ден. Въпреки стреса и напук на това, че направо й се зави свят и имаше чувството, че ще литне от яд, Даниела забеляза на главата на поклащащата се от тласъците на Бобо кукла някакви калинка, която не беше ясно откъде се е взела, при положение че всички прозорци бяха затворени.
---
от книгата
"De puta madre иоще кратки истории"
скоро и като е-book - за първи път в България
