Няма вече белоцветни вишни.
Няма къща, няма двор.
Умори се да твори Всевишният...
Аз съм заключеник в мрачен затвор.
Неподвластни на природата
птиците небе кълват.
Лутането е на мода,
аз не мога да намеря път.
Няма кой да ми прекрачи прага,
няма сови в сляпа тишина.
Самотата е облагата,
за която жертах вечността.
Няма вече белоцветни вишни.
Няма къща, няма двор.
Есента на късните въздишки
взе от мен последното листо.
Не намирам смисъл да остана,
няма вече нищо белоцветно...
Взех си сърцебиенето в раницата
и - през девет земи - та в десетата.
