Детето живееше в Мъглявината на Бъдещето и
чакаше... да се роди...
То беше като всички останали не-родени деца - не
знаеше кого да обича, защото още нямаше нито майка, нито баща. А беше изпълнено
с обич.
Детето нямаше име, нямаше възраст и пол. Денем
си играеше с другите малчугани, гонеше се с децата на ветровете сред илюзорни
поляни, пускаше звездни хвърчила и чакаше. Без да го знае и без да се стреми
към това, то чакаше - да се роди.
Там - в неговия свят - не живееха възрастни
(ветровете нямат възраст). И то не знаеше какво е да растеш и... да остаряваш.
Но един ден детето видя нещо, което преобърна и без това неизградените му
представи за живота.
Беше привечер. Малко преди времето, когато
децата заспиват. Точно тогава пред Захарната къщичка на сънищата видя един
вятър баща, който беше взел на ръце своето вятърче, люлееше го и му пееше
приспивна песен... Малкото му сърчице щеше да се пръсне от вълнение. Зави му се
свят...
Когато се съвзе, не разбра какво точно е видяло.
Разбра обаче, че там - някъде в безкрая, има един друг свят. Светът на
родителите и техните деца. Тази вечер то за първи път усети, че е ДЕТЕ. Усети
болката от самотата, че е изоставено в Мъглявината на Бъдещето. Усети тръпката
на очакването да се Роди!
* * *
Мъжът беше висок на ръст, с очи като изгрев -
златисти и топли.
Живееше в един град на планетата Земя... И
изобщо не подозираше, че някъде далече (но не чак толкова далече) съществува
Мъглявината на Бъдещето.
Мъжът беше все още млад. Дните му минаваха като
на всички останали мъже на Земята - имаше дом, ходеше на работа, обичаше
няколко жени (често едновременно). Понякога, но само понякога, той си
припомняше, че е бил дете. И му ставаше приятно. Спомняше си много неща от
миналото, но не можеше да си спомни какво е било преди да се роди...
Когато се “вдетиняваше”, очите му ставаха още
по-слънчеви. Играеше си с хлапетата от квартала, пускаше с тях хвърчила от
детски усмивки. Без да го осъзнава, много му се искаше да стане Баща!
Един ден, докато правеше сутрешен крос, в парка
срещна баща с бебешка количка. Човекът спря, приседна на пейката, взе
пеленачето на ръце и го целуна по челото. Мъжът бегач също спря, също приседна
на пейка. Защото му премаля...
След малко човекът с бебешката количка продължи
разходката си, но бегачът не можа да продължи своя крос. За първи път в живота
си усети повика на бащинството. Искаше да има дете! Да го люлее, да си играе с
него, да му рисува захарни къщички. Да го обича!
Мъжът със златисти очи беше все още млад. Но
наскоро откри по слепоочията си няколко бели косъма. И разбра, че остарява.
Изплаши се. Помисли си, че ако има дете, старостта ще дойде още по-неизбежно. С
растежа на детето той щеше да остарява все повече и повече. И щеше да се
приближава към Смъртта. А с годините и самото дете щеше да върви неизбежно към
собствения си край...
Разкъсван от желанието да стане Баща и от
страха, че ще остарее, мъжът не се реши да направи избор. И така всъщност избра
Самотата. И без да усети, остаря. Едва тогава почувства абсолютната празнота:
НЕ беше млад! НЕ беше и баща!
* * *
А в Мъглявината на Бъдещето детето все още
чакаше да се роди. И въпреки безкрайното очакване, то продължаваше да е
изпълнено с обич към своите неясни родители.
* * *
Беше неделя - ден за свиждане в Оазиса на
Безвремието. Отвсякъде прииждаха хора. Всички пациенти, страдащи от наивност,
имаха посетители. Само при един старец никой не се спря и затова той
разговаряше с пеперуда екскурзиантка. Старецът седеше приведен, ръцете му
трепереха (леко). Имаше бяла, ама много бяла коса. Но очите му бяха като изгрев
- златисти и топли.
Пеперудата не се застоя дълго - продължи по
маршрута си.
А посетителите продължаваха да пристигат. При
другите! За да си спести вълнението, в което го въвличаше тази гледка,
старецът тръгна да се прибира в Санаториума на спомените. Едва направи няколко
крачки и видя пред себе си млад мъж. Носеше букет звезди и кошница със
захаросани плодове. Беше висок на ръст. Очите му бяха като изгрев - златисти и
топли. Също като неговите... Наистина беше млад, но по слепоочията му вече
имаше няколко бели косъма...
Бащата и неговият не-роден сън се познаха.
Прегърнаха се. Чак тогава старецът забеляза, че младият мъж води за ръка дете -
неговият не-роден внук. Разплака се... Дори и изоставен в Мъглявината на
Бъдещето, синът му беше направил своя избор - да бъде Баща!
Макар че беше немощен, старецът взе на ръце своя
пораснал не-роден син, залюля го и му запя приспивна песен. Винаги му се е
искало да може да го направи и ето че сега го направи - горд, че е баща.
Омаяни от радостта, и двамата забравиха
малчугана, но той не скучаеше. Той вече беше усетил тръпката да се РОДИ и да
има РОДИТЕЛИ...
Докато си играеше в градината, хлапето срещна
същата онази пеперуда и тя му разказа историята на Мъжа, който се страхувал, че
ще остарее, и за неговото неродено дете. Разказа му как накрая двамата се
срещнали и най-после били такива, каквито искали да бъдат: баща и син!
Това
се случило в едно малко странно, но красиво място - Оазиса на Безвремието.
---
откъс от книгата "Момчето с воден пистолет и Мисълта за Смъртта" / 2005 г.
