Много исках да отида там със теб,
да вървя по улиците със усмивката ти,
да откривам зад всеки ъгъл, че те обичам.
Исках да споделя с теб красотата на Барселона,
да седим на пейките в парка Гюел прегърнати,
да пием сангрия всяка вечер на пристанището.
Много го исках, но не стана така.
Отидох в Барселона сам и бях ограбен.
Отидох тъжен в един дъждовен ден в Гюел.
Искам да си идат бързо онези дни,
в които бях зарязан на езерото с лодките,
когато любовта ти свърши на първия светофар.
Искам да си идат седмиците и месеците,
когато вечер гледах към вратата дали ще се отвори
и дали кучето ще изтича да те посрещне.
Бяха хубави онези дни, не го отричам –
дните на любов и дните с болката по теб.
Защото те обичах и след езерото с лодките.
Сега седя сам на площад Каталуния
и гледам право в есенното испанско слънце,
но знам, че няма да дойдеш с линия L3 на метрото.
Джебчиите ми взеха портфейла, а ти – любовта.
Без парите мога да преживея няколко дни в Барселона,
без любовта ти не знаех как ще се справя.
Как много исках да отида там със теб,
но ти не пожела да си до мене...
А Барселона превърна любовта в спомени.
Седях онзи ден самотен на площад Каталуния
и се опитвах да забравя как се диша...
P.S. Обичам те. Но повече няма да ти пиша.