Когато се събудиш сама

Когато се събудиш сама в леглото,

няма да знаеш
бил ли съм част от живота ти.

Не защото чаршафите

няма да помнят парфюма ми.

Не защото на масата

няма да скучаят две чаши за шампанско.

Не защото в очите ти

няма да пърхат пъстрокрилите пеперуди,

които моите очи ти подариха.

Не защото телефонът ти

няма да знае моето име.

А защото в последния ден на лятото

изпи дъха ми на екс.

Защото изгори с последните слънчеви лъчи

тетрадката на спомените,

в която си записваше всеки мой стих.

Защото изхвърли зад борда снимките ми,

докато по залез слънце гребях към луната.

Защото на прощалното парти

на брега на морето

удави в черупка от мида егото ми.

Сякаш никога не съм съществувал.

А когато не съм съществувал,
няма как да си спомняш за мен. 

Колко си есенна

Колко си есенна!

Косите ти ухаят на узрели ябълки.

Устните ти сочни са с цвят на грозде –

най-вероятно Русенски мискет.

Кестени се въргалят в зениците ти –

слънцеподобни и беззащитни.

Прецъфтели слънчогледи

ръсят ситни семки в полата ти,

извезана с букет от хризантеми.

Сини боровинки изпълват шепите ти,

когато си миеш лицето сутрин.

Докато приготвяш вечерята,

отнякъде мирише на печена тиква.

Чак ми се дояде!

Колко си есенна!

Ти ли ми взе лятото?