Влязох в кухнята и антрето.
Влязох в плашеща тишина.
Влязох сам там, където
ти живееше сама.
По тапетите захаросани
преминаваха сън след сън.
А пък спомените ти – боси -
още тичат в дъжда отвън.
По пердетата и завивките
лепне някакъв скучен ден.
Няма кой да извика.
Няма кой да посрещне мен.
По килима и по пантофите -
празнодумие - под черта.
Недописаните ми строфи
пак флиртуваха с вечерта.
Но в очите ти ведро-облачни
аз намерих нецъфнал смях.
После тихичко – през прозореца –
как разлисти се той видях.
И тогава мечти и хора
ще се върнат във този дом.
Ако звъннеш, ще ти отворя.
Ще те прегръщам мълчешком.