L.O.V.E.

Вчера разбрах, че любовта ти към мен не си е отивала.
Вчера намерих писмо, изпратено преди 20 дена.
20 дена, в които можех да бъда до теб, да говоря с теб...
Вчера разбрах, че част от теб все още вдишва от ароматните горски листа на холната масичка вкъщи, отива мълчаливо в кухнята да яде шоколадови бонбони, а нощем гали Тара по главата, докато спи…
Вчера разбрах, че любовта ти към мен не си е отивала.
Днес замина за Лондон. А аз даже не можах да те изпратя на летището.
Надявам се, и ти разбра - аз също никога не съм преставал да те обичам.
Дано знаеш, дано я усещаш – любовта ми ще бъде до теб и на Пикадили съркъс, и когато преминаваш под Биг бен, и когато вечер късно се прибереш в онзи твой дом.
Ще те чакам.
Обичам те!

Тази Коледа...

Letter № 7

7 (аудио) писма до теб

Coming this Christmas

‘Til Death

Каза ми една нощ –
точно когато задрямвах
във скута ти,
че искаш да остарееш
до мен.
И се изплаших,
че след 20 години
ще бъда сбръчкан,
а очите ти –
все така сини.

Каза ми веднъж,
на пейката в парка,
че ще бъдеш винаги до мен –
в добри
и в лоши дни,
че прошарената ми коса
не ме прави стар,
че изгревът,
който се отразява в очите ми,
е по-силен от залеза.

Каза ми една сутрин –
докато целувах клепачите ти,
че ме обичаш.
И го каза толкова тихо,
като шепот,
от страх да не ни чуят
лошите хора,
че едва те разбрах
и попитах: “Какво?”

“Обичам те”,
каза ми ти.
“Обичам те”,
отвърнах и аз.

[Обичам те]
Докато остареем.
[Обичам те]
Докато се сбръчкаме.
[Обичам те]
Докато дишаме,
задушили се
в прегръдките си.
[Обичам те]
Докато смъртта
ни раздели.

Но един ден
взе любовта ми,
просна я
на кухненската маса
и я направи на салата -
гарнира я
с изблик на не-любов
и няколко капки оцет.

Тази сутрин в очите ми
няма нито изгреви,
нито залези,
дърветата в парка окапаха,
а да седя на пейките
е студено.
Намерих в косите ми
още няколко бели косъма.
А по ъгълчетата на очите ми
няма никакви бръчки.

Обичах те...

Обичаше ме...

Все още не сме на 78!

И, за жалост,
няма да остарея до теб.

Писмо на 10 дена (не е любовно)

10 дена пътува едно препоръчано писмо от България за България.
10 дена едно писмо измина 160 км.
3 пъти ходих в пощенската станция (централна пощенска станция в София) да питам дали е дошло. Нямаше го.
Накрая отидох за четвърти път. 17 минути чаках служителката да напише някакви неща в една тетрадка. Накрая написа, каквото имаше да пише, и си излезе от гишето, без да каже нещо.
След още 5 минути служителката на “Български пощи” от съседното гише дойде да ме пита за какво чакам. За какво мога да чакам, като гишето е за получаване на писма?
Нямах получено известие за получаване и затова дадох личната си карта.
Оказа се, че писмото го няма в купчината с писма на бюрото. Жената извика на някого дали има писмо за еди-кой-си. Чу се глас, който каза, че има.
От една врата излезе бавно едра служителка на същите пощи, която ми обясни, че писмото било дошло отдавна и че ми била плащала известия. Е как ще е дошло отдавна, като ходих три пъти да питам за него, а в пощенската ми кутия нямаше нищо.
Тя обаче беше амбициозна жена и ми каза, че сега пак ще ми изпрати известие!!!
За какво да ми праща, попитах аз, нали току-що взех писмото?! Отговор така и не получих - жената се мушна пак през вратата в тайното си пощенско укритие.
Така на осмия ден най-после си взех препоръчаното писмо, което чаках.
На 10-ия обаче получих известие за получаване на писмо, което вече бях получил! Пощенското клеймо на него е от деня, след като взех писмото от пощенския клон.
За какво им е да пращат ненужни хартийки? И то, знаейки, че това същото писмо е получено от въпросния получател, т.е. от мен.
Добре работят “Български пощи”, а?
Честито на тези, които си мислят, че живеем в Европейския съюз!

Letter from Barcelona

Много исках да отида там със теб,
да вървя по улиците със усмивката ти,
да откривам зад всеки ъгъл, че те обичам.

Исках да споделя с теб красотата на Барселона,
да седим на пейките в парка Гюел прегърнати,
да пием сангрия всяка вечер на пристанището.

Много го исках, но не стана така.
Отидох в Барселона сам и бях ограбен.
Отидох тъжен в един дъждовен ден в Гюел.

Искам да си идат бързо онези дни,
в които бях зарязан на езерото с лодките,
когато любовта ти свърши на първия светофар.

Искам да си идат седмиците и месеците,
когато вечер гледах към вратата дали ще се отвори
и дали кучето ще изтича да те посрещне.

Бяха хубави онези дни, не го отричам –
дните на любов и дните с болката по теб.
Защото те обичах и след езерото с лодките.

Сега седя сам на площад Каталуния
и гледам право в есенното испанско слънце,
но знам, че няма да дойдеш с линия L3 на метрото.

Джебчиите ми взеха портфейла, а ти – любовта.
Без парите мога да преживея няколко дни в Барселона,
без любовта ти не знаех как ще се справя.

Как много исках да отида там със теб,
но ти не пожела да си до мене...
А Барселона превърна любовта в спомени.

Седях онзи ден самотен на площад Каталуния
и се опитвах да забравя как се диша...
P.S. Обичам те. Но повече няма да ти пиша.

Broken Heart 2010 (Limited Edition)

I. Wind named Love


Когато затвориш вратата,
от едната страна остава любовта,
от другата – болката.

Важното е дали влизаш
или излизаш...

Не аз затворих вратата,
затръшна я вятърът.
Той нахлу през прозореца
в юлската жега,
разбърка пердетата,
разпръсна по пода листата
с любовните стихове,
захвърли в очите ми песъчинка,
за да си мисля, че плача
заради нея.

Този вятър
предизвика хаос
и във стаята,
и в душата ми.

Но ми хареса
как гали бузите,
как докосва
сухите устни
и как ми говори
във здрача.

После се завъртя
няколко пъти из стаята.
И си тръгна.

Не ме прегърна.
Не ме целуна.
Не ми каза “Обичам те!”

Случвало ли се е някога
през някой прозорец
два пъти да влезе
един и същи вятър?

Той си тръгна -
като всеки друг вятър.
А аз останах да чакам
във мрака
на юлската нощ.

И се надявам,
че помни
стаята
и пердетата,
и листата по пода,
устните
и сълзите ми...

При мен беше вятър,
наречен Любов.




II. Pure Love


Хавлията ти хвана паяжини в банята,
чехлите в антрето са покрити с прах.
Тениската на отчаянието
съхне балкона ми вече месец.

Лявата половина на леглото е празна нощем.
Втората възглавница мирише на теб.
Не съм я сменял още.
А и не искам да я сменям.

Парфюмът ти е все така полепнал по врата ми.
А моят парфюм изветря самотен.
Не искам повече sms-и, не искам драми.
Не искам звезден прах и люлякови нощи.

Искам хавлията да бъде мокра вечер.
Искам чехлите да помнят стъпалата ти.
Искам другата възглавница да не стои далече,
а да прилепва до бузата ми.

Защото те обичам – и месец по-късно.
Защото не съм изхвърлил дрехите и вещите ти.
Защото сърцето ми вчера щеше да се пръсне,
докато гледах снимките ти във Facebook.

Казват, че това е любовта – болката отляво.
Казват, че когато спре да те боли, си мъртъв.
Да си порежа ли пръста тогава?
Или да умра, за да те сънувам?




III. Bеcause the night


Нощта ражда
от далака
на мрака
страха,
че съм сам.

Не искам
да чакам,
искам
да бъда обичан
и да обичам.

Черните сенки
развалят декорацията
на тапетите
в спалнята.
Сенки
от спомени
или улични лампи?

Едната сянка
я бях обичал,
струва ми се.
Другата прилича
на сянката,
дето срещнах
в супермаркета
оня ден.

Нощта ли ме прави
сантиментален
или съм си лигльо?
Хайде, стига съм чакал!
Време е вече
да стана
господаря на нощта.
И да подредя любовта си
на нощното шкафче -
до кутийката с презервативи
и книгата,
в която е твоята снимка.

Защото нощта
ми напомня,
че те обичам
всеки път,
щом стане
00:00 часа.

Преди да заспя,
поглеждам снимката ти.
Когато заспя,
снимката сигурно хуква нанякъде...
А сутринта
е все така там –
между 23-та и 24-та страница
на книгата,
която написах за теб.

Защото нощта
беше времето,
когато снимката беше
твоето тяло
в леглото ми.

Интервю за Public Republic

http://www.public-republic.com/magazine/2010/08/55635.php