Ваканция, здравей!

Илинден

Облаци се трупат. Черно е небето.
Господ се разхожда в огнена карета.
Почва лятна буря – нощна литургия,
пламенна молитва към Свети Илия.

- - -

Падна гръм във храма, сводът се разцепи
и със дъжд лечебен си измих ръцете.
Гледаха смълчани всички еретици,
сякаш още бяха с вързани езици.
Жертвеникът пламна - освети лицата,
всички люде бяха с образ на деца.
Слепите навярно чудото видяха –
как се преобърна божията стряха.
Не повярва само мургаво момче,
то бе със корона - трънено венче.
В джоба му дрънчаха семки и бонбони,
на верижка златна носеше икона.
Блудница красива му поднесе устни,
но момчето яхна коня и препусна.
Вятърът погали белите му дрехи
и смехът му хукна – да надбяга ехото.
Лятна нощ го следва – плаха монахиня,
а луната беше като сочна диня.
Гледаше момчето звездния бостан,
огладняло беше – като великан.
И тогава срещна скитник чудноват –
беше в дълго расо, със неясен цвят.
Двамата се спряха под върба сълзлива,
а през пътя – старец си ореше нивата.
Скитникът прекръсти три пъти момчетo
и с очи зелени призова небето.
След това му даде хляб една филия.

Скитникът замислен бе Свети Илия.

Не ме

Не ме поливай с лятната жега.
Не ме насищай с безводие.
Няма слънце в утрото тегаво.
Аз съм от скучната лятна порода.
Не ме ласкаят случайните думи,
не ме боли окървавено коляното.
Насред лятото - на пълнолуние
свиря на мойто безструнно пиано.
Не ме третирай като плажна хавлия,
не съм крем за слънце в зрялата ръж.
Аз ли съм онзи проток Илия,
дето заключил небето за дъжд?
Не ме поливай с лятната жега,
не ме насищай с безводие.
Аз съм овчаря, изгубил си гегата...
Ти си следлятното плодородие.

В памет на майка ми (днес се навършват 7 г. от смъртта й)

МОМЧЕТО И МИСЪЛТА ЗА БОЛЕСТТА НА МАЙКА МУ


Пътят минаваше през пустинята. Но той не тръгна по него.
Вече никакви пътища, алеи, пътечки и кози пътеки нямаха значение. Заблуждаваше се, че може - заради работата, дребните всекидневни радости и малотрайните плътски удоволствия – да изтласка някъде назад в мислите си Мисълта за болестта на майка си. Но не беше възможно.
Всички илюзии за истински и неистински майки, всички детински страхове и съмнения нямаха вече никаква власт над разума му. Веднъж му се прииска, както когато приятелят му падна на камъните и рани тежко главата си, да изтича през девет земи в десета, да напълни пистолета с жива вода, да се върне, да напръска с нея майка си и тя да се вдигне от леглото. Но вече нямаше десета земя (беше я унищожило съвсем наскоро унищожително земетресение), а водният пистолет не можеше да му бъде от полза - преди много години в цевта беше заседнала една капка (и този пистолет сега не вършеше никаква работа нито като воден, нито като пистолет).

* * *

Майка му лежеше по-бледа от Ева, по-тиха от изплашеното Момиче с розова панделка, по-незабележима от не-роденото дете от Мъглявината на бъдещето...


* * *

Даже не знаеше дали се страхува. Страхът вече не беше усещане, което го плашеше. Страхът беше само спомен от едно не-негово минало, когато пред собствените му очи родителите му побеляха, раменете им се отпуснаха, бръчиците край очите им се смесиха с бръчките на челото, умората от годините натежа в краката им денем, когато се опитваха да се разхождат в парка, и нощем – щом започнеха да сънуват една безкрайна младост и напразно се опитваха с палеца на десния крак да отметнат завивките....
Те остаряваха много по-бързо. Той - по-бавно, но също така сигурно.
Виждаше какво бъдеще на не-обратима не-мощ му предстои и още повече се потискаше от мисълта за не-родения си син.
Виждаше. Усещаше как майка му и баща му вървят към края на една пътека – не-предвидима и не-реална. А той ги следваше – сляпо ли, воден от предопределение ли или избрал сам същия път...

* * *

Нямаше луна. Нито една улична лампа не светеше. Но по леглото на майка му ходеха сенките...
Жената простена в сумрака. Той също. Въздухът, изпуснат от гърдите му, можеше да бъде оползотворен във въздухоплаването, ако беше собственик на въздухоплавателна компания... Задухът на юлската вечер лепнеше по-досадно от лятна муха.
Търсеше някакво спасително действие - реално, а не не-реално като магическите разрешавания на кризисни ситуации в приказките за лоши и добри.
И тогава си спомни, че вече беше виждал този преход на живота (към нещо друго)! И че и предишния път също се беше изненадал от странното спокойствие на баба си...

* * *

Майка му не виждаше нищо, нищо не усещаше. Понякога казваше някоя дума – не-свързана или не-очаквана. Не-логична или не-разбираема...
Но само две фрази имаха смисъл: „Няма страшно” и „Всичко е наред”.

* * *

Той се опитваше да й каже как болестта е преодолима, как има надежда, как трябва да се храни, да се движи, да вдига лявата си ръка, да вдига дясната, да сяда, да се обръща в леглото, да пие витамините и множеството други хапчета. А тя му отговаряше: „Всичко е наред”.
И всичко беше наред.

* * *

Две седмици по-късно пак седеше на леглото й и пак беше малко преди полунощ.
Държеше лявата й ръка в своята лява и усещаше ритъма на сърцето й. Нейното сърцетупане беше бавно и проточено, неговото – като на заек, зърнал ловец в гората...

* * *

Когато беше на 10 години, се разболя от бронхопневмония и беше толкова зле, че нямаше сили да върви сам до поликлиниката (която беше само на 50-тина метра от дома им), за да му бият инжекция. Почти бяха стигнали, когато му прилоша. Още тогава беше високо и слабо момче, а майка му – дребна жена; беше може би поне с една глава над нея. Но когато му премаля, тя го взе на ръце и го занесе до поликлиниката...
А сега, когато е толкова болна и крехка, него го беше страх да я взема на ръце...

* * *

Две години по-рано го заболя стомахът. Долу ниско вдясно.
Лекарят каза, че веднага трябва да го оперират от апендисит. Преди да се е спукал.
Докато го караха на носилка към операционната зала, единственото лице край него беше това на майка му.
Когато излезе от упойката, след като го резнаха, пак видя майка си – притеснена и бледа. И той беше блед.

* * *

Още не беше тръгнал на училище.
Беше зима. Играеше си на пода в кухнята и кашляше силно. Майка му плетеше, седнала на дивана, елече.
Играеше си и кашляше.
Тя седеше и плетеше.
Внезапно майка му стана и каза: „Трябва веднага да идем в поликлиниката! Чух глас, който ми каза: Ако искаш да не изгубиш детето, заведи го на лекар, много е зле!”
Лекарят откри много тежка бронхопневмония.
После тя разказваше как благодарение на този глас бил спасен.
А той беше болнаво дете.

* * *

Беше 12-годишен и пак (както всяка поредна зима) боледуваше от бронхопневмония.
Вкараха го в болница. Толкова мразеше болниците и тяхната смазваща белота! Плачеше вечер, свит в чаршафите. Плачеше и денем, когато майка му и баща му идваха на свиждане и му носеха портокали, а някаква много гадна медицинска сестра не му даваше да ги вземе.
Един ден му бяха донесли локум. Но същата тази сестра го изяде с дежурния парнаджия...
В петък родителите му пак дойдоха, въпреки че не беше ден за свиждане. Гледаше ги през решетката на прозореца, говореше им нещо (изобщо не помнеше какво - май че иска тутакси да се махне от болницата), махаше им с ръка и плачеше. Беше болнаво дете. И много тъжно.

* * *

На следващия майка му подписа декларация, че поема отговорност за здравето му и по нейно желание, нищо че още не е оздравял, го изписват от болницата.
Отведоха го вкъщи и го лекуваха там – идваше медицинска сестра да му бие инжекции (дупето му беше като решето), пиеше много лекарства и топло прясно мляко с разбито в него сурово яйце. Лекуваха го и го обичаха. И оздравя.

* * *

Сега тя лежеше и не оздравяваше.


* * *

Нямаше луна. Нито една улична лампа не светеше. Но по леглото на майка му ходеха сенките...
Тя го потърси с ръка и го намери приседнал на леглото.
Той седеше и чакаше – да й мине треската, да спре задъханото й дишане, да се успокои...

* * *

Пак се опита да й каже, че болестта е преодолима, че има надежда, че трябва да се храни, да се движи, да вдига лявата си ръка, да вдига дясната, да сяда, да се обръща в леглото, да пие витамините и множеството други хапчета. А тя отново му отговори: „Всичко е наред”.
И наистина всичко беше наред.

* * *

Задряма край леглото й и насън пък беше онова малко дете – болно и немощно, а тя – дребната жена, майка му, го носеше на ръце съм Спасението...

* * *

- МАМО !


---
От "Момчето с воден пистолет и Мисълта за Смъртта", изд. ателие Аб, 2005 г.

МореТо

Вълна подир вълната тича.
Пристанище, затворено за мен.
Разтворил книгата, чета и сричам.
И вятърът не може да ме вземе в плен.
От пясъчните локви на морето
извира свежа, ранна синева.
А малко гларусче - неуко, клетото,
се блъсна в мене през нощта.
Не се боя от сочните медузи,
от раците, от залезите стари.
Щом бялата си тениска изхлузих,
морето ме посрещна със фанфари.
Морето ме загърна с балдахин,
погали ме със пръски по лицето.
Не се почувствах като незаконен син -
заспах край моя нов баща - морето.
На сутринта - все още гол и сам,
надигнах се от пясъчните дюни.
От голотата ми не ме е срам.
Морето ме очаква всеки юни.

След 100 години самота

Ти не знаеш,
че през всичките тези години
няма ден,
в който да не съм мислил за теб.
За езерните ти очи,
за карамеления вкус на устните,
за аромата на шампоан в косите ти,
за теб.
Ти не знаеш
как не вярвах в любовта след раздялата
и че когато четях Маркес,
мислех, че си измисля Анхела и Баярдо Сан Роман.
Че не е възможно да има любов,
без да има двама.
Че раздялата ще ме изпрати
в прегръдките на друга любов.
Ти не знаеш
колко е самотно вечер.
Колко празно е в хола,
докато с кучето гледаме филми.
Tи не знаеш, че сърцето ми спря,
когато те срещнах пред Dominion Theatre,
че ми стана лошо
и щях да припадна насред Лондон.
Ти не знаеш как всеки ден живея
сякаш още си до мен.
И си внушавам, че се обичаме,
но всяка нощ заспивам сам.

"Ти не знаеш, aз също не знам.
Но води ме, води ме натам"...

Ода за сливиците ми

Горят.
Сливиците ми горят.
Горят като пещта на пекарната,
в която в събота сутрин
си купувам закуска.
Горят.
Сливиците ми ухаят
на прясно изпечени кроасани,
на вита баница,
на ябълков щрудел.
Горят.
Сливиците ми горят
като ютията, с която вчера изгладих
седемнадесет ризи.
Горят.
Сливиците ми ухаят
на "Ленор" и други омекотители...
Горят.
Сливиците ми горят като огъня,
който накладох миналото лято,
за да изгоря всички неизпратени до теб писма.
Горят.
Сливиците ми ухаят на бели листа
и на прясно мастило.
Сливиците ме болят толкова силно,
че не ми се говори по телефона.
Може да помълчим на слушалката -
ще ти разбера всичко.

Защо трябваше да се разболея
в най-горещия ден на годината?!

Why

[Защо ме уби
в онази петъчна безлунна нощ?]

Лежах без дъх в легло от рози,
които бяха се хербаризирали отдавна.
Чаршафите, които бях постлал за нас,
смениха своето небесносиньо с кърваво.

[Защо ме уби в онази
петъчна безлунна нощ?]

Прободе ме в сърцето sms,
изпратен точно докато заспивах.
Над спалнята ми нямаше таван –
на облак седнал, хилеше се ангел.

[Защо ме уби в онази петъчна
безлунна нощ?]

Не можех да дишам, не можех да мисля.
Не бях аз това, което остана след теб.
Не вдигнах ръка, за да спра острието,
не знаех, че утре без мен ще живееш.

[Защо ме уби в онази петъчна безлунна
нощ?]

“Защо” се оказа излишен въпрос,
издъхнах, без да те прегърна.
Не беше нужно да викат полиция –
в леглото няма улики за тебе.

[Защо ме уби в онази петъчна безлунна нощ?]

Сега аз съм призракът, който те търси.
Аз съм духът, дето броди из хола ти.
Аз съм и сянката, затъмнила прозорците.
Аз съм това, в което превърна ме.

Защо?

ПОКАНА

Обичах

Обичах те сред цветните къщи на остров Бурано
и заедно с гълъбите на площад Сан Марко във Венеция.
Обичах те в тълпата на Курфюрстендам в Берлин
и в малките улички до лондонския Тауър Бридж.
Обичах те по поречието на Дунав във Виена.
И после, като влезе в двореца Белведере.
Обичах те, когато се качи за първи път на Лондон Ай
и когато забрави чадъра си в едно кафене на Ковънт Гардън.
Обичах те на водното колело в София
и когато самолетът от Лондон кацна в Бургас.
Обичах те в кухнята, в спалнята, в хола.
Обичах те, когато си взимаше душ.

Обичах те.
Обичах т.
Обичах ..
Обича. ..
Обич.. ..
Оби... ..
Об.... ..
О..... ..
...... ..

Ако искаш,
попълни многоточието.