КАРАНТИНА

слънцето си бърка във носа.
ябълкова клонка се препича.
на балкона ти седиш сама.
аз отсреща ти бера кокичета.

на балкона ти седиш сама.
аз отсреща ти бера кокичета.
дано не ни подмине пролетта,
докато напиша пак "обичам те".

дано не ни подмине пролетта,
докато напиша пак "обичам те".
карантина спря света.
но не спря едно момиче.

карантина спря света.
но не спря едно момиче.
на балкона то сега сади цветя,
за да може утре да обича.

ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА СВЕТА

Спомняте ли си последния ден в трети клас? Когато от детските игри, съчетани със старателно изписване на букви,  преминахме към света на по-големите? А последното лято преди да влезем в пубертета? Преди първата нощна еякулация, преди първия цикъл. Спомняте ли си последния училищен звънец? Когато броим 1,2,3,4... – радостни, че завършваме даскалото и навлизаме в живота, без да знаем какво ни готви същият този живот. Че като пълнолетни граждани ще имаме много свободи, но и много отговорности и ще трябва да носим белезите на всеки направен или ненаправен избор.

А ние, които сме били войници, спомняме ли си последния ден в казармата? Когато събличаш зелената лятна и кафяната зимна униформа, унифициращата те с десетки други като теб – полумомчета, полумъже. Когато изтърсваш последната кал от дългото пълзене в нивата, тренирайки как отблъскваш диверсанти, нахлули на родна територия...

Спомняме ли си последния учебен ден в университета, когато с дипломите в джоба си мислехме, че сме по-умни и по-подготвени за същия този живот, към който тичахме като обезумели след последния училищен звънец.

Спомняме ли си последната целувка с любим човек, когато знаем, че всичко вече е свършило, но не смеем да му го кажем, а чакаме да си тръгнем, за да изпратим смс с краткото: “нека останем само приятели”?

Спомняме ли си последното сбогом до ковчега на близки и приятели, отшили си внезапно, за секунди. Сбогуваме, което ще ни отрезви и ще ни накара или да бъдем по отворени в любовта си към околните, или ще ни травмира трайно, докато стигнем до ръба...

Спомняме ли си всяка изживяна радост, всяка мъка – споделили живота ни през всичките тези години?

Напоследък човечеството е изправено пред огромното изпитание да се пребори с един вирус. Епидемия, каквато никога досега не е разтърсвала удобния, уютен свят, който си бяхме създали. Затворени сред четирите стени на домовете ни, в изолация – социална и пространстеван, у мнозина се отприщват депресиращи помисли за последните дни на света. За пагубни последствия. За много смърт. За безсилие.

Но всеки ден на света е последен от човешката история. Утре е нов ден. Всяка утрин, когато се будим, ние сме благодарни, че имаме още един, нов ден на земята. Когато бях дете, се страхувах, че зимата ще продължи вечно и никога повече няма да има пролет. Че слънцето никога повече няма за изгрее и ще настане вечна нощ. Страхът е в мислите ни. Психоаналитичната теория разглежда идеята за Мисълта за Смъртта и за това как всеки ден ние издигаме стени срещу тази мисъл, за да избягаме от нея, да я отблъснем, ангажирайки ума си с понякога  дребни и  незначителни проблеми, които отклоняват мислите ни в друга посока.

Но и последните дни ще отминат. Защото винаги ще има утре. И ще продължим напред – както след последния училищен звънец, след последната раздяла, след последното сбогом... Затова трябва да бъдем отговорни и да не мрънкаме, че сме си вкъщи. Можем да правим толкова много полезни неща, докато чакаме карантината да отмине. Можем да четем, да учим езици, да гледаме любими филми и концерти, да разглеждаме виртуални експозиции на световни музеи. Но трябва да останем същите оптимисти – като онези деца, бързащи към живота. Този живот е наш и ние сме отговорни за всеки един ден от него.  

Празни улици

Празни улици.
Пълна тенекиена кутия с грах.

Празни улици.
Пълна торба с покупки.

Празни улици.
Пълнометражен филм.

Празни улици.
Пълнолуние.

Празни улици.
Пълна лудница.

Празни улици.
Пълни глупости.

Празни улици.
Пълно момче върви по празните улици.

Празно е.
А скоро е празник.

С ЛЮБОВ КЪМ ЖИВОТНИТЕ И ЖИВОТА

Излезе от печат най-после новата ми книга „ТАРА & АЗ”.

Само този, който е гледал или гледа вкъщи куче или котка, знае как животните стават част от семейството и грижата за тях ни променя, правейки ни по-отговорни и отдадени – и към тях, и към любимите ни хора.

Казват, че кучето е сърце, обвито в козина. И когато в живота ти влезе едно малко паленце, готово да прави всякакви бели и лудории, за които не си и подозирал, в началото му се ядосваш. После – полагайки ден след ден грижи за отглеждането му, разбираш, че дори когато ти вдига кръвното, то е защото те е грижа за него. И един ден – най-неочаквано за тебе самия, си даваш сметка, че го обичаш.

Истории за много радостни моменти и пакости ще намерите в новата ми книга „ТАРА & АЗ”. Тара стана много популярна в социалните мрежи, особено след участието и в няколко телевизионни предавания. И започнаха да ни спират и непознати хора по улицата, възкликвайки: „А, това Тара ли е?!”

Но това не е само книга за едно куче. Тези 15 години, които споделихме с Тара, са важна част от моя живот – с много успехи и проблеми, време, когато съм оставал без работа, без пари, когато сядах до кучето и започвах да мисля как ще продължим. Години, в които често съм мислел повече за нея, давал съм всичко за нея, не съм си купувал нови неща, само за да има пари за храната и лекарствата й. С кучето можеш да споделиш всичко, дори неща, които не би казал и на приятелите си. То седи и те слуша. Няма да ти възрази, няма да те разубеждава. Най-много да легне смирено в скута ти или да близне ръката ти в знак на благодарност. Или на разкаяние, когато е било много непослушно…

Преди една година Тара отиде да тича по небесните поляни. Нейната смърт ме съсипа. Бях започнал да пиша книгата много по-рано, но не успях да я довърша, докато беше жива. С много  любов и мъка се надявам историята на Тара да развълнува читателите.

Книгата вече може да бъде поръчана онлайн. Скоро ще я има и в книжарниците. А в близките дни ще обявя и датата и мястото за представянето й в София. 

ЦЕЛУНА МЕ ПРЕЗ МАСКАТА

(Любов по време на коронавируса)


Целуна ме през маската на срам и грях,
когато утринната светлина се стри на прах.

Целуна ме през маската на хорските очи,
когато празнодумието почна да горчи.

Целуна ме през маска на любов и на омраза,
когато свръхзапаси с боб преборваха заразата.

Целуна ме през маската на срам и грях.
Целувай ме. Не можем да живеем като тях.

- - -

#Останетевкъщи
Бъдете отговорни към себе си, към своите близки и към околните! 

Coming soon

С много любов и вълнение имам удоволствието да обява, че новата ми книга 
"ТАРА & AЗ" идва скоро. История за една неочаквана среща, споделени радости и беди. И за това как грижата за друго живо същество променя живота ни. 

Лексикон Платформата за българска литература

SEXBOOK

Намери ме и после ме прибра в чекмеджето на спомените.
А там се крият паяци бездомни,
стари дрехи - миризливи
и... сушени сливи.

Намери ме и после ме зави с одеялото на страха -
за да не избягам, да не съгреша.
То топли ме в студени зими,
дори когато няма рими.

Студено днес е, а в костюма летен
къде да ходя, като съм безцветен?
Нe съм избягал, аз съм още тук -
пореден посетител в твоя личен Sexbook.

ТИШИНА

Тя не е разказвана никога,

дори и само на сън.

Тя звучи почти като приказка,

но няма празничен звън.

Тя не е за смели герои,

нито за дръзки мечти.

Тя превзе мислите мои,

после ги пренареди.

Тя се крие нежно във изстрeла,

дето ме заличи.

Тя е предпоследната истина,

която по принцип мълчи.

Тя ще ми затвори очите,

когато свърши накрая.

Тя е календарът на дните ни,

отмерващи времето в рая.

Тя е образа на момента,

нощ, преродена във ден.

Тя хербаризира времето,

когато не съм бил роден.

- - -

Оставих днес отворена вратата.

Чуй моята история във тишината.

Между 10 януари и Брекзит

Беше 10-ти януари 1997-ма.

На 21 декември 1996 г. Жан Виденов беше  подал оставка като председател на Висшият съвет на БСП и като министър-председател след масовите протести в цялата страна предишните няколко месеца. Георги Първанов оглави БСП. На 8 януари БСП номинира за нов министър-председател бившия вътрешен министър в кабинета „Виденов“ Николай Добрев. На 10 януари действащият все още президент Жельо Желев отказа да даде на БСП мандат за съставяне на ново правителство. Петър Стоянов беше избран за президент, но още не беше встъпил в длъжност.
Както доста зими поред, на 10 януари 1997-ма бях с грип и висока температура. Но вреше и кипеше и бях на работа в радио „Експрес”. Понеже бях болен, останах в радиото, бях редактор на предаването, което отразяваше събитията. И народът щурмува Народното събрание.
Няколко седмици по-рано бях поканен от външното министерство на Великобритания на семинар в Лондон. Заминах на 12 януари, болен и незнаещ какво ще се случи в София след щурма… Тогава на летище Хийтроу не можеше да се мине лесно, искаха писмо-покана – къде отиваш, защо, кой те кани, какво ще правиш… И чакахме за паспортния контрол с гражданите на страните от т.нар. Трети свят. Понеже хотелът, в който бяхме настанени, беше много близо до Бъкингамския дворец, още първата нощ отидох до там на разходка и после – по Виктория стрийт, до Уестминстър бридж и Биг бен.  Когато застанах за пръв път под часовниковата кула, имах чувството, че не съм там за пръв път, макар че никога преди това не бях ходил. Оттогава Лондон остана в сърцето ми – по много причини.
Днес отново е 10 януари. Минаха 23 години. В края на месеца се очаква Великобритания да напусне Европейския съюз. А ние се чудим как ще пътуваме за там занапред – ще трябват ли пак писма, да доказваме къде и защо отиваме. А в София днес е много слънчев зимен ден.

МРАК

Ти ми взе мечтите ми -
летя без крила.
Пренареждам дните си
сам в нощта.

Ти ли спря сърцето ми -
умирам в калта.
Няма цвят лицето ми,
само тъмнина.

Ти ми взе чаршафите -
остави ме гол.
Погледите, плахите,
обви в станиол...

Ти ли ме захвърли в мрака?
Но любовта ти там ме чака.