О, Йешуа...

На дланите – рани,
като прозорец
(през тях е гледал гвоздеят).
Нищо не знаят камбаните,
само говорят, говорят...
Вярата е погача
и всеки чупи от нея.
Господи,
не мисли за глупаците,
те са смъртта на идеите!
Какво е Истината?
Къде е Прошката?
Кръвта изтича... утрото идва...
Защо да се лъжем,
всички сме лоши!
Време е
за сеитба.
Не се кръстя.
кръстът е в мене.
Прераждам се чрез новите грешки.
И сигурно от заблуждение
си слагам главата
в торбата.

Пророците самозвани
стъпкаха мойта надежда.

На дланите – рани
(като прозорец).
И аз през него поглеждам.

Цветница 2011

И тази година на Цветница миризмата на пържени кюфтета се съревновава с аромата на цветята. И май е победител. На път за “Александър Невски” навсякъде по “Оборище” миришеше на кюфтета. Сигурен съм, че любезните домакини навсякъде са направили и зелена салата вече. Време за обяд е. Но в “Александър Невски” всички бяхме се сетили, че днес е празник и храмът беше препълнен. За разлика от други дни. И вместо да запалят кротко свещ и да се помолят, някой хора вършеха... простотии в храма. Възрастна жена със шнола на главата, крещеше на висок глас по мобилния телефон насред храма: “Венче, аз съм при свещите, ти къде си?!” Възрастен мъж се опита да се пререди на дългата опашка за свещи, сякаш да почака 4-5 минути повече щеше да го умори много. Тази година мъж, а не жена, събираше запалените свещи по свещниците. И пак като жената миналата година, ги прибираше току-що запалени, недогорели, понеже идваха нови и нови хора със своите свещи. И този мъж не беше любезен. Първо се скара на една жена, че палела от “тъй наречените “цигански свещи”, трябвало да си купи от храма! После се скара на друга жена, че свещите й капели по пода. Ами свещите капят, да... Иначе около храма продаваха много цветя. И скъпи, и по-евтини. На връщане ме мързеше да ходя пеша и се качих за една спирка в автобус 280, където попаднах на четирима афро-американци с палмови клонки в ръка. И те празнуваха Цветница. Цветница ми е любимият празник. Заради цветята и заради възраждащата се сила на природата. Обожава пролетта и смайващо зелените едва изскочили от пъпките листа на дърветата. Може би понеже съм роден на Цветница, но нали всяка година празникът е на различна дата... Честит празник!

Белезите от теб по стъклата ми

1 глава - Insomnia 

Седеше сам в тихата стая и отпиваше от чашата с вино на малки глътки. Чуваше тишината, но не искаше да чуе ударите на сърцето си. То туптеше толкова ускорено, че едва ли някой можеше да измери пулса му. Александър не можеше да заспи. 

- - -

Седеше сама в тихата стая и се опитваше да рисува. На листа пред нея имаше само две черти, теглени на Х и нищо друго. Повече от десетина минути стоеше неподвижна, загледана в белотата на празния лист за рисуване. Не беше сигурна дали Х-ът е знак за край или просто драсканица. Изабела не можеше да заспи.

2 глава - Краят на лятото

В последната неделя на лятото Изабела и Алексадър се возиха на водно колело. Беше привечер и въздухът над езерото в парка носеше спомена за юлските горещини – топлината беше приятна, а не лепнеща и хората наоколо се забавляваха, без да подозират, че утре всичко щеше да свърши. Няколко деца караха велосипеди по алеите, а други играеха на пейнтбол между дърветата. Три баби със сини коси си вееха с три пъстроцветни ветрила, а продавачът на карамелизирани пуканки се беше зазяпал в млада майка, която не просто водеше, а направо влачеше двете си деца, които явно не искаха да се прибират. Майката имаше хубаво дупе...

Момчето, което продаваше билетите за водното колело, явно не искаше да изостави спомена за морския плаж и носеше моряшка фланелка и очукани джапанки. Усмихна се на Изабела и й подаде ръка, за да помогне да се качи на колелото. Александър енергично се настани на едната седалка и веднага подхвана педалите.

Водното колело тръгна бавно, но някак без цел. Изабела се присъедини към въртенето на педалите и синхронът в движението на краката им даде смисъл на съществуванието на пластмасовото корито.

Врявата в парка не спираше. Децата все така палаво играеха сред дърветата, трите баби със сини коси нещо коментираха оживено, а сервитьорката на отсрещното кафене фриволно разхождаше късата си пола между масите, без да знае, че утре нямаше да може да го прави повече. Утре лятото щеше да свърши внезапно. Но не само лятото.

Изабела и Александър въртяха педалите на водното колело и не си говореха. Привидно между двете седалки нямаше никакво напрежение, но само те си знаеха какво им беше отвътре всъщност. Тънка веничка отляво на челото на Изабела издаваше неспокойствието й – опитваше се да бъде “нормална”, да се усмихва и да не прави драми насред парка, но в мислите й постоянно прескачаше съмнението дали вече е време да го направи... Александър седеше със стиснати устни, но не беше ясно дали от напрежението от въртенето на педалите или нещо го гневеше. Палецът на лявата му ръка беше бинтован и на 2-3 места по белия бинт бяха избили ситни капчици кръв, който вчера бяха червени, а сега носеха белега на ръждата. Беше се порязал, докато белеше лук за салатата снощи. Раната не беше дълбока, но кървеше обилно. Днес Александър седеше на водното колело и, съзнателно или не, от време на време притискаше леко бинтования палец с показалеца и усещаше леката болка на наранената плът. Страхуваше се, че Изабела е срещнала друг.

Водното колело направи пълен кръг в езерото, а двамата не си бяха проговорили. Тогава звънна мобилният телефон на Александър. Беше сестра му, която в петък замина за вилата в едно крайморско селце. Каза му, че там вали пороен дъжд, че небето било почерняло, а плажовете опустели за секунди. Александър я посъветва да си остане вкъщи, а тя се пошегува, че няма къде да ходи в това време, освен ако не й се наложи да ражда преждевременно. Беше бременна в деветия месец. Александър се поинтересува къде е Стан, с когото сестра му живееше от три години, а тя отвърна, че се мотаел нещо отвън – под навеса, подреждал градинските столове и събирал рибарската мрежа, с която повече си играел на рибар, отколкото наистина да ловувал нещо... Александър затвори телефона й каза на Изабела, че сестра му й праща поздрави. Изабела благодари. После заговори за прекрасната вечер и за това как утре не й се ходи на работа. Водното колело премина край една патица, която плуваше в езерото, следвана от десетина патета - палави и неориентирани, крякащи и оставящи краткотрайни следи по гладката повърхност на водата. Александър забеляза как сервитьорката с късата пола от кафенето отсреща разцелува рошав младеж, облякъл кожено яке. И се стресна от мисълта, че Изабела може тайно да се целува с някой друг.

Бяха наели водното колело за 30 мин. и те изтекоха като миг. Момчето с моряшката тениска пак подаде ръка на Изабела, за да слезе на брега, а Александър, като слезе, погледна назад, към празните седалки, на които бяха седели допреди десетина секунди. Седалките изглеждаха отчайващо самотни. Съвсем скоро друга двойка – романтични тийнейджъри - щеше да седне на тях, но Изабела и Александър нямаше да ги видят, защото по същото време вече бяха стигнали до светофара.

“До утре!”, каза му Изабела и тръгна да пресича. “До утре”, отговори Александър, но се поспря, преди да слезе в подлеза. Тук пътищата им се разделяха. Тя се прибираше вкъщи. И той – в своя дом. Не живееха заедно, макар че почти всеки ден бяха заедно. Александър се загледа в навалицата от хора, която пресичаше на светофара и присъединяващите се нови и нови човешки тела към потока, който вървеше по пешеходната пътека, скриваше все повече и повече Изабела от погледа му. Видя я как стигна до отсрещния тротоар и после я изгуби в тълпата... Александър не се изненада, че тя си тръгна без да го целуне, без да го прегърне, без да му каже “Обичам те!” Усещаше от известно време, че е охладняла и че някак по навик се виждаха. Погледът му се плъзна по тълпата отсреща, не намери Изабела сред множеството и пак се върна при него... Помисли си дали ще я види отново и от тази мисъл го побиха тръпки. Тялото му наистина потрепери, както беше застанал на стъпалата на подлеза, но никой от премиващите хора не забеляза потръпването му. Потръпване, причинено не от топлия бриз на вятъра, а от страха, който от няколко месеца се беше загнездил в него и караше сърцето му да прескача. Усети, че пак има сърцебиене, разтри слепоочията си, въздъхна и слезе в подлеза. Страхуваше се, че няма да види Изабела никога повече.

Никога, ама никога няма да се оправим

Лондон, 26 март 2011 г., снимка: Reuters

В България човек може да си реши проблемите само ако действа брутално. Само ако направи нещо драстично и скандално, за да го забележат всички и да му обърнат внимание. Да отвлече автобус, да нападне банка, да застане на терасата с няколко газови бутилки... Преди няколко дена се върнах от Лондон. Колкото повече пътувам из европейските държави, толкова повече се убеждавам, че България НИКОГА няма “да се оправи”... И не мога да разбера как другите хора могат да подредят живота си и да спазват правилата, а ние не. Как може другите държави да мислят за гражданите си, а тук никой за никого не мисли, на никой за никого не му дреме. Въпреки спасителните акции и благодарностите на пресконференциите... Пукна пролет и започнаха протести – за високи цени, за това, за онова... Разказваха ми как в Лондон има магазини – и за бедни, и за богати. Как има магазини, в които за £1 можеш да си купиш и хляб, и месо, и мляко, и плодове... А в България Станишев казва, че хората не ядели асфалт, не ги топлели магистралите на Борисов... Политическа суета - и на розите, и на герберите... В събота повече от 250 000 души излязоха на протест в Лондон срещу мерките на правителството за съкращенията в бюджетните разходи. Днес е втория ден на протест срещу високите цени на горивата - в София и в други градове. Да видим колко от нас ще излязат този път... Аз и много други клиенти на М-Тел месеци наред сме потърпевши от т.нар. обновяване на клиентската платформа – то не бяха забавяния на сметки, манипулации на фактури и опити за подкупване на абонатите с някакви неясни и незаконни, според мен, ваучери. И решение няма. Правиха кръгли маси, приемни за абонати, но нищо не се случи. 8 месеца вече аз не съм плащал сметки на М-Тел. Повече от 3 месеца нямам отговор на моите жалби. Какво да направим - и аз, и другите, за да ни забележат и да ни обърнат внимание? Да се самозапалим пред централния офис на М-Тел на ул. “Кукуш” № 1 в София? Да си прережем групово вените пред вратите на компанията? Или да нахлуем вътре с прашки и водни пистолети и да се надяваме после, че премиерът ще ни обещае – като се предадем, и шамар няма да ни ударят. А нищо чудно и проблема със сметките най-накрая да решат. Но ако всички сме арестувани, кой тогава ще бъде абонат на М-Тел? Никога, ама никога няма да се оправим.

На брега на Темза

Слънчево-облачно небе над Лондон.
Пием кафе на терасата на Somerset house на брега на Темза.
От ляво през клоните се вижда куполът на St Paul, от дясно - London Eye и Big Ben.
Дръвчетата са цъфнали, градините са пълни с цветя.
След два часа тръгваме за летището.
Трябва да се върнем отново следващия месец.

Премахнете софийския Checkpoint Charlie на ул. “Велико Търново”, моля!

От доста време се чудя няма ли кой в Столична община да предложи софийският Checkpoint Charlie на централната улица “Велико Търново” най-после да бъде премахнат.
Става дума за бариерите с бетонови основи, които от четири страни заграждат американската резиденция – т.е. пазят съня на сегашния посланик на Съединените щати в България - Н. Пр. Джеймс Уорлик. А в двете будки с тъмни стъкла трудно можем да видим има ли някой да пази или няма...
България е член на ООН.
Българя е партньор на САЩ в НАТО.
България е член на Европейския съюз.
Има ли нужда от бариери в центъра на София?
Или бариерите са просто жест на носталгия за някогашния партиен елит от съседния блок на ЦК на БКП? Ама тях бариери вече не ги пазят. Струва ми се обаче, че те знаят: Берлинската стена падна преди 20 години. Н. Пр. Джеймс Уорлик го знае също.
Американският посланик в София е open-minded човек – участва често по медиите, снима се в тв сериал... Защо пък самият г-н Уорлик да не предложи премахването на бариерите, след като от Столична община никой не се сеща да отвори дума за тях.
Checkpoint Charlie разделяше Берлин на две. Пазеше и едните, и другите от врагове им...
Кого пазят бариерите на ул. “Велико Търново” в София?

Die Mutter, die ihr Kind in der Straßenbahn in den Schlaf wog

Die Straßenbahn Nr. 20 war trotz der späten Stunde recht voll. Es gab kein Gedränge, es gab aber auch keine freien Sitzplätze. Schweigend saßen Männer und Frauen zurückgezogen in ihren Jacken und Mänteln. Ganz hinten erörterten fünf Jugendliche gut gelaunt den Miss Bulgarien-Wettbewerb vom Vorabend – die Mädchen hatten ihn mit Interesse verfolgt, die Jungen – wegen der Mädchen. Dann kam man auf Party bei Simo zu sprechen, wo Phillip sich so betrunken hatte, dass Viktoria im Nachhinein entschied, stets genügend Brechbeutel in der Tasche zu haben, um sich auf der Heimfahrt im Taxi keine Blöße zu geben...
Die Fahrgäste in der Straßenbahn Nr.20 saßen bequem auf ihren Sitzen – mancher mit leeren Händen, die Frauen mit ihren Handtaschen, einige mit ein-zwei Einkaufstüten. Ganz vorne saß eine Frau mit ihrem Sohn auf dem Schoß – der Junge war mindestens 10-11 Jahre alt, sein Kopf, ab und an von Tics geschüttelt, hing zur Seite, sein linker Arm hing leblos herunter, die Beine zeigten ebenso leblos auf den Boden. Die Frau mit dem Jungen saß auf dem vordersten Sitz, auf dem der Fahrgast den Blicken aller anderen Fahrgäste im Inneren des Triebwagens ausgeliefert ist. Die Leute auf den hinteren Sitzplätzen blickten auf den Hinterkopf ihres Vordermanns und... auf die Mutter mit dem Jungen. Alle schauten auf sie, sie schaute auf ihr Kind.
Der Junge warf zum wiederholten Mal seinen Kopf zurück und versuchte etwas zu sagen, was den anderen Fahrgästen wie ein unverständliches Glucksen klang. Nur die Mutter verstand es und erwiderte ihm: „An der siebten Haltestelle steigen wir aus.“
Der Straßenbahnfahrer war ein junger Bursche und in der Kurve beim Englischen Gymnasium kam die Straßenbahn ins Schaukeln. Die Fahrgäste taumelten nach rechts, die Mutter mit dem Kind konnte sich dank der Hilfe eines Teenagers mit Pepe Jeans-Ranzen gerade noch aufrecht halten. Der Junge, der von Geburt an zu einem Dasein als Halbmensch verdammt war, röchelte erneut etwas für die restlichen Fahrgäste Unartikuliertes, was abermals nur seiner Mutter verstand, die ihn mit den Worten beruhigte: „Alles ist in Ordnung!“
Einige der Fahrgäste auf den hinteren Sitzen hatten ihre Jacken aufgeknöpft, als ob sie die Spannung der Mutter am eigenen Leib verspürten. Durch die Köpfe einiger Leute gingen verschiedene Gedanken über das Leiden dieser Frau, über ihre alltäglichen Sorgen und Anstrengungen, über die Art und Weise, wie sie ihren behinderten Sohn liebte, da dieser, wenn auch für nichts zu gebrauchen, ihr eigen Fleisch und Blut sei, über die Stärke, sich, wenn auch nur in der Stadt, mit ihm allein auf den Weg zu machen, über das Abendbrot, das sie ihm zubereiten würde und darüber, wie sie ihn wohl füttern würde, während der Speichel unwillkürlich über sein Kinn laufe, über die Zärtlichkeit, mit der sie ihn zu Bett bringen und bevor sie das Licht auslöscht auf die Stirn küssen würde.
Auch die Frau dachte an verschiedene Dinge. Sie versuchte sich vorzustellen, was wohl in den Köpfen der Menschen ringsum vor sich geht, wie sie sie bedauern, wie sie sich ihren Alltag vorstellen, wie sie in alldem einen Sinn suchen. Doch sie hatte keine Zeit an die anderen Leute zu denken – die Sorge um Nikola verbannte jegliche andere Gedanken.
Die Mädchen aus der lauten Gesellschaft von hinten, die verstummt war, dachten an die Angst, behinderte Kinder zur Welt zu bringen, die Jungen analysierten in Gedanken die Möglichkeit beschädigter Gene in ihrer Samenflüssigkeit. Der Teenager mit dem Pepe-Rucksack erinnerte sich an den neuen Torrent-Tracker mit Euro-Porno, dem ihn ein Mitschüler gezeigt hatte. Allerdings ging ihm auch durch den Kopf, wie es sich wohl anfühlen würde, wenn er anstelle dieses Jungen geboren worden wäre...
Die Mutter knöpfte Nikolas Jacke bis oben zu und erzählte ihm, um ihn bis zu ihrer Haltestelle noch ein wenig abzulenken, sein Lieblingsmärchen vom Kriegerjungen, der die Kühnheit besaß, sich dem Drachen der Krankheiten entgegenzustellen. Der Junge aus dem Märchen war in eine Welt von Schmerz und Demütigung geboren worden, erinnerte sich des Kummers der Vergangenheit und beschloss, als er zum Mann heranwuchs, den menschlichen Leiden ein Ende zu bereiten. So zumindest war es in dem Märchen, dem der Teenager mit dem Ranzen lauschte.
Die Mutter erzählte sehr ergreifend, der Rhythmus ihrer Stimme passte sich trotz der nicht ganz ruhigen Fahrweise des unerfahrenen Straßenbahnfahrers dem Rhythmus der Straßenbahn an. Der Kopf des Jungen kippte leicht zur Brust seiner Mutter hin, die damit fortfuhr, die geheime Mission des anderen Jungen aus dem Märchen zu enthüllen, des Kriegerjungen mit Haaren schwarz wie Ebenholz und einem Gesicht weiß wie der Schnee. Beim dramatischen Kampf mit dem Drachen der Krankheiten angelangt, erzählte die Mutter immer schneller, ohne zu sicher zu sein, ob ihr Sohn auch alles verstehe. Der Drachen habe drei Köpfe, die die Namen Zweifel, Hoffnungslosigkeit und Hass trügen... Eine Rentnerin in einem gestreiften Mantel zuckte bei dem Gedanken an die Hoffnungslosigkeit einer Krankheit zusammen, eine durch das Fenster starrende Dessousverkäuferin fuhr bei dem Wort „Hass“ auf, denn sie wusste, wohin dieser führen kann, ein leicht ergrauter Autor von Texten für Liebeslieder, der neben der Rentnerin saß, versuchte diesem Märchen keinen Glauben zu schenken. Allerdings wahrte die Erfahrung aus seiner eigenen Kindheit die Zeichen des Zweifels, als er sechsjährig nicht glauben wollte, dass ein Hahn aggressiv ist und ihn dieser dann recht brutal ins Bein hackte...
Auch wenn das Märchen dem Ende nah und die Endhaltestelle der Straßenbahn Nr. 20 noch fern war, ließ es nicht nur den behinderten Jungen in Gedanken versinken. Der Kriegerjunge war kühn und mehr als kühn, am Ende siegte jedoch der Drache. Schwer verletzt fiel der Junge unter den gerade erblühten Apfelbaum, erblickte den Himmel, die Sonne, die dicht belaubten Zweige, die Spatzen im Baum... „Und schlief für immer friedlich ein...“
Die Rentnerin seufzte, die Verkäuferin schluckte gegen die Trockenheit im Hals, der Textautor wischte sich heimlich eine Träne aus dem Gesicht, der Teenager warf seinen Rucksack über die andere Schulter.
Die Fahrgäste auf den hinteren Sitzen blickten gebannt auf die Mutter mit dem Kind. In manchen Augen spiegelte sich ein Anflug von Entsetzen wider, einige dachten, der Junge sei entschlafen, denn sein Kopf hing leblos herunter und von weiten konnten sie nicht sehen, ob er atmet. Die Mutter schüttelte ihre eigene Geschichte ab, wartete bis die Straßenbahn hielt, hob mit sichtbarer Anstrengung den Körper hoch und stieg langsam, langsam und konzentriert aus. Auf dem Bürgersteig sagte sie etwas zu Nikola, was die Leute in der Straßenbahn nicht verstanden und auch nicht von ihren Lippen ablesen konnten.
Der Junge warf seinen rechten Arm um ihren Hals und überlegte, versunken im Halbschlaf eines märchenhaften Traumes, ob er dort bleiben oder zurückkehren sollte. Dann öffnete er die Augen und die Leute in der Straßenbahn vernahmen ganz deutlich die Worte „Mutter“ und „zu Hause“.

---

превод на немски: Кристине Христов

художник на илюстрацията: Boris Wolf

България не е Либия? Не е ли?!

снимка: БТА

Случилото се на мача Левски - ЦСКА е поредното BG безумие. Аз съм привърженик на Левски, но ако на стадиона има проблеми с фенове на ЦСКА, полицията да изведе само "проблемните", а не цялата публика... И какво са очаквали, като изтласкаха от “Георги Аспарухов” над 3000 червени привърженици? Че ще шлюпят спокойно семки на улицата или че седнат някъде да пият кафе, пейки песента на Веселин Маринов за родната полиция? Феновете бяха бесни и гневът им се изля по магазините и заведенията по бул. “Мадрид”. Кой е виновен за масовите безредици по улиците на София - феновете или полицията? Полицията трябваше да си даде сметка, че това ще се случи, трябваше да го предвиди. А не да се бият хора, да се трошат витрини и да гледаме в тв репортажи възгласи “Това не е Либия!”.
Не е ли? Къде е България - в Африка или в ЕС? Докога хората, които обитават останалите държави-членки ще живеят в един съюз, в който има ред и правила, а ние ще продължаваме да живеем в собствените си... лайна?!

СЕСТРИ

Глава 1
Има нещо в мрака

* всяка прилика с действителни лица и събития е случайна и непреднамерена 

В деня, в който щели да ги убият, сестрите Елина и Лина станали в 6:30, за да помогнат на майка си в украсата на коледната елха. До Рождество Христово оставала само седмица и семейство Естрамадура още нямало коледно дърво. За първи път се бавели толкова с подредбата на коледните аксесоари в дома си заради проблемите, които имала майка им - добре познатата на целия град Габи Естрамадура, собственик на най-предпочитания от дамите фризьорски салон. Седмица по-рано вратата на салона била разбита, а цялото оборудване вътре – изпотрошено и демонстративно разпиляно по пода. Причината за този вандалски акт била напълно неясна и на Габи й трябвало доста време, за да се съвземе след първоначалния шок от видяното. Полицията продължавала разследването и комисар Треби твърдял, че има заподозрян и събира улики срещу него.

Двете момичета много обичали деня, в който украсявали коледната елха. За тях ритуалът с подреждането на стъклените разноцветни топки, играчките във форма на сърца и снежинки и лъщящите гирлянди върху свежите елхови клонки бил много по-стойностен и неповторим от самата коледна вечер, когато отваряли кутиите с подаръците, в които общо взето знаели какво ще намерят... Елина и Лина обожавали часовете, посветени на украсяването на елхата, и нито едната от тях не можела да забрави първия такъв ден, когато баща им - целият отрупан с сняг, омотан в дебел ръчно изплетен от майка им шал, бил донесъл онова огромно дръвче, изпълнило дневната - с ръста си и със сладостно упойващата миризма на смола и вечна зеленина. Оттогава били минали повече от десет години, но момичетата криели в спомените си нещо подобно на поовехтяла картичка с онази приказна коледна елха. Първата елха в живота им. После, разбира се, имало и други елхи, но никоя не можела да се сравни с първата, колкото и празнично очарователни да били и те. И понеже всяка година точно Елина и Лина редели по еловите клонки едни и същи играчки, останали още от първия коледен ритуал, всяка нова елха изглеждала като първата и това пораждало у цялото семейство илюзията, че една и съща елха ги радва по Коледа. Нещо като вечното дърво на живота, което не можело да бъде отсечено, променено, употребено и захвърлено заради човешката прищявка, наречена Бъдни вечер.

Същата вечер самите те щели да бъдат насечени, употребени и изхвърлени, но рано сутринта още никой не го знаел.

Дори и техният убиец.

Елина и Лина били момичета като всички останали. Елина, извървяла граничната бразда между пубертета и зрелостта, била готова с няколко сексуални урока и репетиции още на 13, а две години по-малката й сестра рано-рано показвала толкова хубост, такава фигура и наченки на бюст, че дори местният педофил Лео Свинг казвал на приятелите си, докато обсъждали тематичните сайтове в интернет: “Това момиче ще стане страшна красавица. Ако доживее до 18.”  

Лина била заклана на 13.

Непочистеното от кръвта й острие щяло да лъщи около два часа след полунощ – по протежение на крайградския път, захвърлено в замръзнал шипков храст. Ножа щели да го намерят чак след три седмици. А в мъртвите тела щял да се препъне още на следващия ден малоумен овчар, извел стадото си на съседния баир. Овчарят познавал много добре и двете момичета, но винаги му било особено трудно да казва “Елина и Лина” и като изтичал задъхан в полицията, спъващ се в собствените си крачоли на протритите дънки, бил изхрипал пред дежурния “линаилина”, което дежурният eдва на шестия опит успял идентифицира като словосъчетание.

Но до момента, в който Оле Крийн щял да се стресне от обезобразените тела на момичетата, имало две денонощия.

Онази сутрин Елина и Лина Естрамадура още се радвали на елхата и пеели безумен микс от коледни песни и балади на Селин Дион, защото и двете били страшни нейни почитателки. Лина била плакала на “Титаник” повече от Елина, а Елина в разговор с няколко свои приятелки не била успяла да намери нито един аргумент “против” идеята да си легне не само с Леонардо Ди Каприо, но и с Били Зейн. А още по-добре – с двамата едновременно.

Елина редяла стъклените топки и играчките, Лина минавала след нея с вълнистите извивки на гирляндите. Елхата все повече заприличвала на миналогодишната, на по-миналогодишната, на още по-миналогодишната, на онази, първата...  

За Елга, най-добрата приятелка на голямата сестра, това било малко плашещо, но тя никога не се била осмелила да изрече на глас разсъжденията си за повтаряемостта на елховата премяна – може би защото обожала да идва в дома им за прословутия коледен ябълков пай на майка им. Нейната майка никога не й била правила какъвто и да било пай. Елга обаче била доста резервирана към поведението на бащата на Елина, който точно по Коледа се напивал най-много и не пропускал възможността да напсува на майка и двете момичета – за щяло и нещяло. Грегор Естрамадура работел в местния рудник още от времето, когато самият той бил бесен пубертет. Но тъмнината в тунелите под земята, недостатъчният въздух за дишане там и набилият се в дробовете му прах с годините били превърнали онова жилаво и пъргаво момче в едва влачещо се безформено туловище, което и онази сутрин се било разположило в дневната още преди двете момичета да слязат от стаята си и само с първото отваряне на устата започнало да дразни дъщерите си с наставления  как да закачат тая снежинка и откъде да мине оня гирлянд.

Въпреки трудния характер на баща им, Елина и Лина били усмихнати момичета. Забавлявали се дори когато в късната есен пътищата към дома им били покрити с локви и калта била толкова лепкава, че на моменти се превръщала в кален капан, където можело да затъне цяла крава. Но дори и тогава усмивките не слизали от лицата им и като прескачали по-малките локви и си тананикали любими мелодии, двете момичета били в състояние да разведрят и собственика на кравата Зюс, която се инатяла и тъпчела бавно в калта, и най-запаления рокер в градчето, когото нито дъждът, нито снегът можели да спрат да форсира мотора си - ей така, безцелно и самодоволно по празните улици. Рокерът бил едва на 19 и отдавна бил хвърли око на Елина, само че тя няколко пъти вече го била отрязвала с категоричното “Не” на неговото превъртащо се като надраскана грамофонна плоча привидно наивно предложение само да се повози на мотора му. Бил я канил вече поне 50-тина пъти. Елина мразела вятърът да се навира нахално в лицето й,  да се гаври с косите й, да пъха дребни мушици в устата й и затова съответно мразела и да се вози на мотор. Не че иначе рокерът имал някакви шансове за сърцето й. Елина не понасяла мъже, който имат черно под ноктите и плюят по улицата където им падне.

Лина нямала претенцията да подбира мотор или кабрио. За нея в едно предложение “само да се повози” по-важното било забавлението, като по момичешки доверчиво нямала спирачки да се качи и при рокера, когото познавала, и при собственика на скандално червения Опел кабрио, за когото бабичките, насядали през къщите си, не говорели никак хубави неща.

Но това какво говорели и дали то е вярно било проблем на самите баби.

А и 13-годишната Лина не обръщала внимание на хорските приказки.

В деня, когато щели да ги убият, момичетата нямали никакви планове как да се веселят и затова искрено се зарадвали на предложението на Елга първо да се помотаят на шопинг в Търговския център, да идат на кино и после да седнат в любимото им бистро зад цирка.  Било събота – ден без училище и без досадни домашни задължение. На обед Габи и Грегор Естрамадура отивали на сватбата на втора братовчедка на Грегор в съседния град и щели да останат там през целия уикенд. Момичетата престорено били обещали, че ще бъдат послушни и че няма да се прибират късно, но едва се сдържали техните да заминат, за да се развихрят както те си знаят. Елина се била запасила с два коза, а Лина, която още не била пробвала трева, я заплашвала, че ще я издаде, ако довечера не й даде да облече късата плисирана пола. Елина й обещала полата и Лина веднага забравила заканата си.

Габи и Грегор не подозирали нито за тревата, нито за късите поли, скрити в най-долното чекмедже на гардероба в детската стая.

Габи и Грегор Естрамадура заминали на сватбата, убедени в послушанието и пълната невинност на дъщерите си.

Същата вечер размазаните лицеви кости на сладките доскоро момичешки лица на Елина и Лина щели да бъдат нещо повече от перверзна ирония на огромните усилия, който хвърлили и двете, докато се гримирали почти целия следобед, очаквайки идването на Елга.

А Елга се забавила вкъщи, защото майка й била хванала няколко цинични бележки, които си разменяла от известно време в час с едно очилато момче с прилепнали дънки, амбицирано да наебе дъщеря й с големия си кур, както майка й научила от бележките с изненада. Честно казано, повече била впечатлена от размера на момчето, отколкото от курвенските текстове на собствената си дъщеря. Но това майката на Елга никога не би си признала пред други хора. Елга не отрекла, че половината от хартийките, изпълнили предния джоб на раницата й, са писани от нея, не се опитала да оправдае нагона на съученика си ебач, но накрая дипломатично теглила един театрален рев и майката, която повече от вмирисани мъжки чорапи мразела само момичешки рев, набързо успокоила Елга, че няма да казва на баща й за бележките, миришещи на секс, и че ако й обещае да не си ляга с очилаткото, може да й купи за Коледа бели ботушки с висок ток.

Елга обещала веднага.

Едно подобно обещание не й струвало нищо. С нищо не я ангажирало. Особено ако не била такава патка заспала и се научела да крие по-добре бележките от Леон.

След като успяла да заблуди майка си, Елга била свободна да даде началния сигнал на момичешкия купон, в който щели от сърце да се гмурнат и трите млади дами.

Ако майката на Елга не била толкова наивна и ако била наложила на дъщеря си строгата забрана да не излиза за една седмица, Елина и Лина сигурно също щели да си останат вкъщи. И нямало да срещнат през нощта своя убиец, който след като ги наръгал с ножа по няколко пъти, с все още окървавеното острие си отрязал за спомен по кичур коса и от двете.

В очакване на Елга, Елина доста се била постарала върху прическата си и с тези съблазнителни къдрици можела да мине за някоя похотлива детска учителка, която денем пее песнички на дечицата и ги учила да рецитират стихотворението за патенцето, а нощем била готова да вдигне крака срещу 100 евро.

Елга била още девствена. Въпреки мерака на Леон. Но знаела от Елина какво е усещането от проникването. Знаела го, но не можела да си го представи съвсем точно, защото в едно такова действие сигурно е важно субективното усещане.... След три дена, когато полицаите Ерик и Густав  я питала дали знае къде са ходили сестрите Естрамадура в събота през нощта, Елга излъгала, че не ги е виждала от петък вечер. Излъгала съзнателно, изплашена от неочакваната новина за смъртта им.

Още в 8:10 в понеделник Елга била събудена от анонимно телефонно обаждане. Непознат мъжки глас й звъннал, за да й каже, че преди 15 мин. двете сестри били намерени изнасилени, пребити и заклани. Сънената Елга повърнала в леглото.

Гласът по телефона й се сторил ужасяващо познат, но не могла да го идентифицира, колкото и да се напрягала. Мекият тон на мъжкия глас обаче не могъл да смекчи шока от убийството. Рошава, с размазан и непочистен от няколко дена грим, тя тръгнала препъвайки се към кухнята, търсейки една бележка, която в събота вечер Елина била пъхнала в ръката й. И двете били толкова пияни и напушени, че не помнела почти нищо, но изведнъж се сетила, че Елина я помолила да вземе листчето, да го пази и  да не го показва на никого. На сутринта, когато научила за смъртта на приятелките се, Елга разгърнала бележката с треперещи ръце и прочела още по-ужасена: “Има нещо в мрака”.

Първите слънчеви лъчи прониквали в кухнята, но Елга потръпнала, представяйки си мрака на съботната нощ и мрака, в който щели да потънат Елина и Лина, заровени в прясно  изкопаните гробове до края на седмицата.

Елга излъгала, че не е виждала сестрите в събота. Но после многократно съжалявала за това. 

Полицейският комисар Стефан Треби подозирал, че Елга не казва истината, защото познавал, когато тийнейджърките лъжат. Собствената му дъщеря била виртуоз в лъжите за това как ходи на какви ли не курсове в училище и как учителката по биология я била включила в групата за проучвания и анализ, но Треби твърде лесно хванал Софи в лъжа и й спрял седмичната издръжка. А без пари Софи била като вързана, защото манията й да пазарува дрешки и парфюми осмисляла пубертетските й делници.

Когато в понеделник сутринта се спънал в изкорменото телце на Лина, овчарят Оле Крийн бил още в плен на кошмара, който сънувал преди две нощи. Присънвало му се едно и също, въпреки че няколко пъти се будел облян в пот. Забърсвал потта, поглеждал колко е часът и пак заспивал, за да сънува все същото. Сънувал, че е погребан жив, че блъска по капака на ковчега, че чува отгоре как някакви хора си говорят за него, но никой не реагира на призивите му за помощ. А колкото повече викал, толкова повече оставал без дъх.

Останалата без дъх Лина сигурно била изпитала огромни болки, докато била душена и наръгвана с нож. Съдебният експерт, извършил първия оглед на труповете на място, предположил, че изкормването и размазването на лицата на момичетата с камъни било последващ акт на агресия, от който вече мъртвите тела не били усетили нищо. Оле не разбирал нищо от съдебна медицина, бил простовато момче, за което овцете били най-близките същества, но все пак усетил, че случилото се е нещо нечовешко. Той знаел как се коли агне, но закланите сестри не били агнета. Оле Крийн нямал представа кой може да е убиецът, но неясно дали от видяното или по някаква друга причина през целия ден повтарял пелтечейки думата “самосвал”...

 Комисар Треби нямал никакви подозрения, че самосвал може да е замесен в смъртта на сестрите Естрамадура, но бил впечатлен от начина, по който Оле реагирал, когато от джоба на окаляното палтенце на Лина изпаднал ключодържател с пухена овца. Пухеното тяло на животното вече нямало нищо общо с белия цвят – било напоено обилно с кръвта на Лина, а халката, на която били нанизани ключовете, изглеждала като ръждива. Но не било ръжда, а кръв. 

Оле искал да си вземе за спомен овцата ключодържател, но полицаите не му позволили.

В края на същата седмица Елга отишла сама на местопроизшествието, съсипана от мъка и тайни, за да види къде са умрели приятелките й, но в замръзналите шипкови храсти не било останало нищо. Нямало късчета от дрехите им, нямало коси, оплели се в клоните, нямало кръв... Което било странно, след като очевидци разправяли, че гледката била страшна. Елга мислела, че смъртта на сестрите Естрамадура ще остане най-ужасяващият спомен в живота й. Но грешала.

Привечер в събота трите се смеели като обезумели, докато пръстите им лепнели от захарния памук от фургона пред цирка. Лепнели не само пръстите им -  и устните, и  премръзналите бузи. Елга била поискала от Елина салфетка и след като тя й казала да си вземе сама, бръкнала в чантата й и напипала кутийка с презервативи. Когато била по-малка, Елина си мислела, че балоните и презервативите са едно и също. После разбрала, че презервативите не са за надуване, а балоните не се нанизват на момчетата.

Две непознати момчета сваляли онази нощ приятелките в бистрото зад цирка. Били типични пичове – напомпани, надъхани и не признаващи “не” за отговор. Сестрите Естрамадура също били арогантни, като постоянно ги режели, но си оставяли вратичка за възможността момчетата да ги черпят по някое питие. Елина и Лина палаво замятали кичури коса и съблазнително си облизвали устните, без да са им сухи. Елга била пренебрегната, въпреки че нейните чорапогащи били по-мрежести от тези на Елина. Елга се чувствала като фон на сестрите Естрамадура и в един момент това я подразнило дотолкова, че в състояние на необяснима еуфория предложила на по-мургавото от двете момчета свирка в кенефа. Момчето не признавало “не” за отговор.

Десетина минути по-късно, забърсвайки с със средния пръст на дясната си ръка ъгълчетата на устните и търсейки махагоновото червило в чантичката с пайети, Елга, следвана от мургавия младеж, се върнала на бара, където Елина вече седяла на лявото бедро на другия пич и лижела ухото му с похвално усърдие, а Лина самотно -  полупияна, допивала поредната бира.

В бистрото нямало много посетители, въпреки че било събота. На сервитьорката й било толкова скучно, че даже не забелязала непълнолетните момичета и изобщо не се замислила дали да им сервира бира. Следващият вторник, когато комисар Треби, я разпитвал за нощта, в която изчезнали сестрите Естрамадура, Нора още имала бяло петно. Веднага след като смяната й свършила, Нора се била отдала на бурен секс, комбиниран със солидна доза наркотици, с бармана, който отскоро работел в конкурентното бистро отсреща. Шибали се като за последно. Сексът онази нощ бързо изместил спомена за двете набити момчета, на едното от които не би отказала - имало хубаво дупе.

Нора не била надежден свидетел. Но комисар Треби я подозирал, че знае накъде и с кого били  тръгнали сестрите, когато излезли от бистрото в 1:20.

Нора отричала.

Но няколко дена по-късно внезапно си спомнила нещо, което силно я изплашило. Нора не знаела дали да го сподели с комисаря или да си трае. Тайната, която пазела толкова дълго, я превърнала в невротичка, която постоянно се карала с клиентите, ръцете й треперели, докато наливала бира, треперели, докато сервирала бирата и накрая собственикът на бистрото я уволнил.  

Елга също пазела своята тайна.

Бележката, на която Елина собственоръчно била написала “Има нещо в мрака”, била скрита на дъното на кутията с моливи, където никой друг не пипал. Преди сестрите да бъдат пребити, намушкали и изнасилени, Елга рисувала романтични графики. След смъртта им започнала да рисува само гарвани и загадъчни гори.

Елина и Лина не били разглезени момичета, знаели че в този живот трябва сам да си завоюваш мястото – никой няма да ти подари нищо наготово. И че не е никак лесно да си изкарваш хляба, дори да си с добро образование и подходящи обноски. На това ги учела Габи Колер, която била горда, че не се е провалила като майка. Но когато момичетата били на 9 и на 7 родителите им се развели и това обикновено в живота на толкова много хора събитие предначертало бъдещето им. Ларс Колер напуснал дома им след  като Габи го хванала един следобед да прави секс на спалнята, където прекарвали дълги любовни нощи, с 19-годишния градинар, който вече трета година се грижел за цветните лехи, за зеленчуците и овощните дръвчета в двора. Габи била бясна. Ако го била хванала с някоя фльорца от близката консервна фабрика, сигурно щяла да му прости, но с мъж, и то градинарят – това било повече, отколкото една обикновена жена от малко градче може да понесе. Ларс се кълнял, че няма нищо общо с градинаря, че само го бил помолил да му помогне да оправят единия крак на спалнята, който от известно време се клател и създавал опасност за любещите се съпрузи, само че Габи не могла да разбере защо било нужно да ремонтират спалнята чисто голи.

Елина и Лина не видели баща си гол в едно легло със симпатичния градинар, който усмихнат често им давал прясно набрани ябълки и круши, но в последвалите няколко дни на безкрайни кавги между Ларс и Габи момичетата научили почти всичко подробности за онзи фатален следобед. Разбрали, че нещо се е променило завинаги, усетили гнева на Габи и срама на Ларс, видели треперещите ръце на Ларс, който късно вечер пушел на верандата цигара след цигара, видели и сълзите, които пускала Габи, докато им правела мекици. После Ларс се изнесъл и заминал за друг град, бягайки от мълвата, а още на следващата година Габи се омъжила за тогава добродушния Грегор Естрамадура, който по онова време не пиел и не си позволявал да й удря шамари.

Момичетата не гледали на Грегор като на баща. Само че майка им била толкова обзета от идеята да започне нов живот, че искат – не искат, приели фамилията Естрамадура. Нощем момичета слушали кикота на майка си и кашлицата на Грегор, чували как нещо упорито и ритмично блъска в стената, а веднъж, като се гонели из къщата, намерили в спалнята някакви още мокри петна по чаршафите, а на пода се въргаляли три гумени неща, които приличали на балони.

Елина вече имала менструация и имала някакви подозрения що за игра е сексът, а Лина още не подозирала, че изведнъж може да й потече кръв между краката. 

Кръвта по острието на ножа, с който били наръгани, приличала на ръждиви сълзи. Никой не разбрал дали момичетата са плакали, докато убиецът им размахвал ножа с методични движения и острието всеки път си проправяло път на ново място в плътта им.

Комисар Треби бил свидетел на всякакви ужасяващи гледки през дългогодишната си кариера, но такава злоба и такъв гняв не бил виждал досега на местопрестъплението. Камъкът, с който бил пукнат черепът на Елина, бил доста тежък и съдебният експерт се затруднил да го вдигне сам. Лицевите кости на Лина били размазани от удари с твърд предмет, “вероятно бухалка”, написал експертът в доклада си. Захвърлени зад скалата, която местните  наричали “Колецът”, телата пазели всички следи от насилието над момичетата - полата на Елина била задигната, чорапогащникът - скъсан, а гащичките й били целите в кръв и сперма.   

Спермата изобщо не помогнала на следователите да идентифицират вероятния извършител. Биологичен материал не съвпаднал с нито една от ДНК пробите, който полицията взела от втория им баща, от някогашния градинар, сега собственик на ветеринарен кабинет Петер, от овчаря Оле Крийн и от бармана от конкуретното бистро зад цирка. Комисар Треби бил в задънена улица, защото нямало нито един надежден свидетел, който да може да докаже, че е виждал момичетата онази нощ, след като излезли от бистрото.

Елина и Лина си тръгнали оттам в 1:20.

Елга излязла с мургавото момче десет минути по-рано и уговорката й със сестрите била, че ще се видят направо в дома на Естрамадура след ноловин час – планирали купонът да продължи в домашна обстановка, с музика и още пиене.

След час и девет минути Елга напразно звъняла на вратата. Вътре било тъмно и тихо. Най-добрата приятелка на Елина набрала първо нейния мобилен телефон, но той бил изключен, после опитала с номера на Лина – същия резултат. Елга решила, че двете са забили някакви други младежи, тръгвайки си от бистрото и сега се натискат в някоя кола – заедно или по отделно, или продължават да поркат още бира. Пратила на Елина sms “call me kato moje6” и се прибрала вкъщи, защото самата тя било толкова пияна, че се наложила до повърне три пъти преди да заспи. От неделята всичко й се губело. Прекарала я в същия безпаметен сън.

В 8:10 в понеделник Елга била събудена от анонимно телефонно обаждане. Непознат мъжки глас й звъннал, за да й каже, че преди 15 мин. двете сестри били намерени изнасилени, пребити и заклани.

Елга пак повърнала, този път направо в леглото.

Сервитьорката от бистрото се запознала с Елга няколко месеца по-късно, когато полицията правела за трети път възстановка на случилото се. Едва тогава си спомнила смътно, че е виждала това момиче, но с нищо конкретно не го свързвала. После, когато Елга плакала на рамото й и за пръв път признала, че има една тайна, свързана със сестрите, Ингрид се успокоила, разбирайки, че и другите крият нещо по този случай. На сутринта след бурния секс с бармана, в полусън, Ингрид била чула барманът да звъни на някого. Било към 8:00 и била запомнила само думите “в мрака”, което само по себе си нищо не означавало. Била разглобена от секса и затова отново заспала, а когато в ранния следобед се събудила, Фил не бил в леглото, а на стола била захвърлена смачканата му тениска. 

С течение на времето Елга и Ингрид станали приятелки.

Продължителното разследване на смъртта на сестрите Естрамадура изнервило града до краен предел, слуховете и мълвата съчинявали невероятни истории за изчезването им. Появили се “очевидци”, който твърдели, че онази събота били видели сестрите в луксозна лимузина в другия край на града. Според описанието им, шофьорът бил мургав мъж с късо подстригана коса и  татуировка на врата, отляво. Други разказвали, че някой бил забелязал Елина и Лина да прескачат пияни оградата на дома им, а един хлебар се кълнял, че разпознал двете момичета, когато към 2:30 през нощта карал няколко чувала с брашно към пекарната - сестрите влизали в дискотеката  на центъра, придружавани от двама хлапаци, единият бил мургав, другият с прозирно бяла кожа и с татуировка на врата...

Хората от града вярвали на всичко чуто. Комисар Треби се чувствал като в капан, вече нямал полезен ход. Зациклилото разследване само нагнетявало напрежението. Габи и Грегор Естрамадура не спирали да дават интервюта, медиите така захапали историята на сестрите, че за обществеността не останало нищо скрито от полицейската работа. Спекулациите минали всички допустими граници. Някой пуснал мухата, че убиецът е вторият им баща и Треби, бесен на всичко това, се видял принуден да направи специално изявление, в което се опитал да убеди съгражданите си, че това не е “Туин Пийкс”, че Боб не съществува и че историите от филмите са подвеждащи – той, Грегор, макар и втори баща на сестрите, не е техният убиец.

Но когато пуснеш духа от бутилката, няма връщане назад.

В онази нощ Елина и Лина надигали полупразните бутилки бира и се смеели така, сякаш да пиеш бира било най-смешното нещо на света. Коста -  по-мургавото момче, или носело на пиене, или имало съзнанието да си даде сметка, че момичетата вече са доста наквасени и не е добре да ги пускат да си ходят сами. Заедно с Димен направо занесли хилещите се сестри в колата и пуснали двигателя, за да се стопли малко въздухът вътре. Стъклата се запотили. Лина прокарала пръсти по стъклото и оставила дълги дири, които съвсем скоро дъхът на четиримата отново превърнал в капчици пара. Преди да изчезнат, следите от пръстите й били забелязани от бармана от конкуретното заведение, който по това време изхвърлял боклука в контейнера зад сградата. Сцената му напомнила за един филм на ужасите, който бил гледал наскоро. Въпреки че бил смелчага, барманът Фил потръпнал, огледал се наоколо и набързо се прибрал все така озъртайки се. После твърдял, че въпреки шума на двигателя бил чул ясно веселия смях на сестрите, който категорично доказвал, че никой нищо лошо не им правел,  напротив – явно момичетата се забавлявали от сърце.

Фил можел да се закълне, че момчетата и сестрите не са правели секс в колата, когато излязъл с боклука. Нямало никакви издайнически движение на каросерията, нямало съмнително скърцащи звуци, нямало стонове на задоволство. Фил обаче скрил от комисар Треби съмненията си, че вляво от паркираната насред двора кола забелязал сянка, която слабата светлина наоколо правела издължена и призрачна. Сянката се плъзнала по стената прекалено бързо и Фил не бил сто процента сигурен, че оттам е минал човек. Възможно било покрай касите с празни бирени бутилки да се е шмугнала някоя котка.

Горе-долу по същото време Оле Крийн сънувал за трети път кошмара как го погребват жив. Оле се стреснал, изправил се потен в леглото и погледнал часовника. Било 2:28. Станал, сипал си чаша вода и тогава чул двигателя на кола. Не било необичайно кола да минава покрай дома му по това време, затова щял да си легне пак веднага, ако не бил доловил весел момичешки смях, който бил в пълен асинхрон с боботенето на двигателя. Оле Крийн не страдал от излишно любопитство, но нещо по-силно от разума, нещо като интуиция, като неосъзнат рефлекс го накарало да надзърне зад пердето. Белият опел със запотени стъкла минал толкова близо покрай оградата, че можело да я закачи. Оле правил тази ограда цели четири месеца и се притеснил много, като видял задницата на колата в опасна близост до гредите, но нищо не се случило. Колата завила успешно, двигателят изпърпорил и смехът на момичета станал по-далечен. Тогава Оле Крийн не знаел, че вътре били Елина и Лина.

Когато в понеделник сутринта намерил обезобразените им тела, слабоумният овчар съвсем превъртял.

Много преди смъртта на сестрите Оле бил придобил един досаден тик, при който лявото му око така играело, когато бил нервен, че мнозина го вземали за намигане и му се дразнели, а той съвсем невинно се оправдавал, че всъщност не намига, а така си прави... Бабичките клюкарки разправяли, че като пеленаче майка му го била изпуснала върху главата и затова бил бавноразвиващ се и с не един недъг. Други твърдели, че на седмата му година в дома им бил станал голям пожар, при който били изгорели всички овце от стадото на баща му, а Оле най-много страдал по любимото си агънце Хектор и бил плакал за него толкова дълго, че от хълцането и сълзите му се бил появил този тик с намигането. Като пораснал, Оле се опитвал да спре играта на окото си, но тикът само се ускорявал и Оле започвал да мига като панаирджийска кукла... Всичко това било станало преди толкова много време, че вече  никой не знаел дали заради прословутия тик или заради дългия му нос децата в града му викали “Пинокио”.

Децата тичали след него, като минавал по централната улица на път към пощата (където всяка сряда ходел да пуска телеграма до някаква далечна братовчедка от малко градче на север, за която служителят в пощата се съмнявал, че съществува, но редовно пращал телеграмите, продиктувани от Оле и за негова изненада нито една телеграма не била върната заради сгрешен получател), смеели му се и викали сред него “Пинокио-о-о-о”. Оле бил простоват и неграмотен, но можел да различи приятелския смях от присмеха. И това го гневяло.

Към 1:25 в събота през нощта Фил подреждал масите припряно, защото Ингрид вече се била излегнала чисто гола на бара и го чакала за обещания див, животински и разтърсващ секс. До тази нощ не го били правили в бара и на бара, но сервитьорката била толкова настоятелна, че Фил не можел да й откаже, рискувайки репутацията си на първокласен женкар. Сексуалният му живот започнал, когато бил на тринадесет, а първата жена в живота му била най-добрата приятелка на майка му – леля Стела, която едни ден го помолила да й помогне да занесе от магазина до вкъщи торбите с покупки и като влезли в дома й, така го била приклещила на кухненската маса, че малкият Фил се предал лесно на страстта й. А леля Стела, след като го направила мъж, продължила да го употребява по предназначение и в следващите няколко месеца, докато Фил не хлътнал по една маникюристка от салона на майка му – руса, с бедра до сливиците и цици като дини. Стела била ужасно ревнива жена, но се страхувала, че Фил ще я издаде и със свръхусилие на волята решила да си трае, оставяйки го в ръцете на следващите мръсници в “мизерния му живот на обикновен тъпкач”.        

Докато се чукали със сервитьорката онази събота, незнайно защо Фил се сетил за следите от пръсти, оставящи дълги дири по запотеното стъкло на опела в двора.

В показанията си пред полицията Фил споменал опела и за своя изненада дори съобщил точния номер на колата. Това не помогнало много на комисар Треби - оказало се, че опелът бил откраднат от съседния град и обявен за общонационално издирване още през август.

В началото на разследването комисар Треби имал сериозни съмнения за алибито на бармана. Доказан женкар, прокарващ със съмнително упорство версията, че е правил цяла нощ секс със сервитьорката, Фил бил един от основните заподозрени. Още повече че дали заради алкохола и наркотиците или поради друга причина, Ингрид не можела да потвърди с пълна сигурност, че Фил е бил през цялата нощ с нея. Първия път, когото се била събудила към осем сутринта, в полусън била чула любовника си да разговаря с някого по телефона. Ингрид скрила тази информация от полицията, но още на другия ден не се стърпяла и го попитала говорил ли е наистина с някого по телефона или й се присънило. Фил се изсмял нервно и й казал: “Явно яко си била надрусана, бейби!” Ингрид мразела да й викат ”бейби” и “сладурче” и му отвърнала с категоричното “Майната ти!”, заради което Фил й зашлевил звучен шамар. Ингрид никога не била бита от друг мъж, освен от баща й – дребен търговец на шоколадови изделия, строг и пресметлив мъж, ангажиран дотолкова със сладостите, че бил оставил възпитанието на единствената си дъщеря изцяло на втората си жена. А както Ингрид знаела от приказките, мащехата не може да бъде нищо друго освен мащеха.

Забравила за шамара, Ингрид помнела, че когато отново се била събудила в ранния неделен следобед, Фил вече не бил в леглото до нея, а смачканата му тениска била захвърлена на стола. Освен лигави обръщения, много мразела и мръсно мъжко бельо, разпиляно из цялата стая, и затова веднага й се приискало да метне потната тениска в пералнята. Като я взимала от стола, забелязала на десния ръкав малко петно, което приличало на ръжда. Ингрид добавила повече прах в пералнята, напъхала чаршафите и възглавниците и пуснала програмата за бяло пране.

Сетила се за ръждивото петно едва след като се сприятелила с Елга.

След смъртта на сестрите Естрамадура никой в града не смеел да замръкне по улиците. Майките панически прибирали децата си, бащите по два пъти проверявали дали са заключили вратите, полицейските коли с включени светлини кръстосвали из града през цялата нощ, а  журналистите постоянно ровели в миналото на двете момичета, търсейки там отговорите, които настоящето не можело да даде. Полицията недоволствала, че медиите се врат навсякъде и само пречат на следствието, но репортерите всеки ден пускали нови и нови информации за убийството на Елина и Лина, при което обръчът на смъртта станал толкова осезаем за целия град, за цялата държава, че чак местните и централните вестници замирисали на кръв.

Но никой нищо не знаел. Никой нищо не бил видял.

А от това страхът все повече набъбвал - като сапунена пяна...

Елга не можела да забрави за бележката със загадъчния текст “Има нещо в мрака” и старателно я криела. Сервитьорката също била чула в просъница нещо за мрака същата и се опитвала да си внуши, че не е чула точно това. Барманът се стряскал понякога нощем, сънувайки онази момичешка ръка да се плъзга по запотеното стъкло на опела и окончателно го разсънвало съмнението, че момичетата може да са били убити още в колата. Овчарят Оле Крийн повтарял “самосвал”, намигайки все по-истерично. Търсейки възможни следи към убиеца, комисар Треби разглеждал снимките на обезобразените момичешки тела почти до късно вечер в кабинета си, но няколко месеца по-късно дотолкова се притеснил от това, че сам се заподозрял в некрофилия.... А когато си легнел сам в голямото легло в голямата празна къща, не можел да заспи поне два часа.

След смъртта на дъщерите си, Габи и Грегор Естрамадура не спали няколко денонощия поред.

Габи и Грегор Естрамадура маниакално криели, че мобилните им телефони били изключени през целия уикенд и се страхували някой да не го разбере.

Когато по обед тръгнали за сватбата на втора братовчедка на Грегор в съседния град, и двамата били изненадващо спокойни за момичетата, макар че на последната родителска среща в училище Габи не била чула похвални неща за Елина и Лина. Учителите твърдели, че и двете са развалили успеха си, че Елина твърде често излизала от час под претекст, че й е прилошало, а Лина била станала буйна и агресивна и дори си била позволила да счупи на две молива на преподавателката по биология, която със същия молив й била написала двойка заради отказа й да каже поне една теория за произхода на човека.

Габи била добра и грижовна майка. Притеснила се от това, което чула за дъщерите си, но не споделила нищо от чутото с Грегор. Страхувала се, че той може да ги накаже жестоко, а това само щяло да отключи старата, изтласкана вече доста назад омраза на момичетата към втория им баща. Въпреки че не го наричали “чичо Грегор”, Елина и Лина, ако може така да се каже, били верни на Ларс Колер и неговият заместник в семейството нямал никакъв шанс за заеме мястото на бащата в сърцата им. Въпреки че никога не го били показали открито и дори в моменти на сантименталност все пак му казвали “татко”.

В деня преди да ги убият Елина и Лина ходили при шивачката на майка им, която им правела нови зимни палта. По-голямата сестра била претенциозна и самоуверена – твърдяла, че кройката е демоде и искала палтото й да бъде още по-късо. Лина нямала забележки към модела и стояла мирно, докато шивачката безмилостно забивала карфиците в плата, за да отбележи необходимите корекции. Платът бил в телесен цвят и по едно време на Лина й се сторило, че Клара забива карфиците направо в плътта й, но не усещала никаква болка...

На излизане от шивашкото ателие момичетата срещнали комисар Треби, който носел найлонова торбичка с няколко кутии с бонбони и огромен букет цветя. Поздравили го весело, защото го познавали – Софи била от класа на Елина, която закачливо го попитала в колко е купонът, а Треби само вдигнал рамене и отминал. Преди да стигне първата пресечка от мястото, където ги срещнал, полицейският инспектор се бил замислил върху прекалената им веселост, обърнал се да види дали подтичват по улицата все така като безгрижно, но момичетата вече не били там.

Когато в понеделник сутринта дежурният в управлението му се обадил, че овчарят Оле Крийн е намерил телата им размазани до неузнаваемост, комисар Стефан Треби веднага си спомнил последната им среща и бил изумен от жестоката ирония на съдбата – онзи ден сестрите подскачали щастливи и волни като пеперуди, а тази сутрин били мъртви, по-студени от замръзналото поле, с уродливо размазани лицеви кости, а кръвта, която при огледа на място видял полепнала като скреж по камъните, кой знае защо му напомнила за разтопения между пръстите му шоколад от бонбоните, които в събота вечер бил изял.

Комисарят бил възложил на екип от двама детективи да разследват дали има връзка между разбиването на фризьорския салон на Габи Естрамадура седмица преди изчезването на сестрите й смъртта, която убиецът им причинил по особено жесток начин. Възможният мотив някой да си отмъщава за нещо на Габи не намерил потвърждение в показанията на нито един от служителите в салона, роднините на семейството и съучениците на Елина и Лина. Габи нямала дългове, не била в конфликт с никой от бранша, самата тя нямала спомен волно или неволно да е направила нещо, което може да е засегнало някого толкова силно, че чак да убие дъщерите й. За погрома в салона подозирала група надрусани наркоманчета от квартала, които вероятно търсели пари и като не намерили нищо, потрошили оборудването.

Осем месеца по-късно полицията заловила малолетна напушена ученичка, която пазела в спалнята си фризьорска каска, а тя се оказала част от инвентара в салона на Габи. Момичето било хванато, след като собствената му баба се оплакала на кварталния полицай, че от портмонето й редовно изчезват пари. Бабата била толкова зле с краката, че почти никога не излизала от къщи и единственият заподозрян, че я преджобва, се оказала внучката, която после лесно признала и за погрома в салона на Габи, и за няколко квартирни кражби в квартала. И изпяла останалите наркоманчета от групата. 

Година и два месеца след смъртта на сестрите Естрамадура, в абсолютна невъзможност да се справи с ситуацията и да спре ескалиращите слухове, хипотези и суеверия, комисар Треби направил нещо неочаквано. Нещо, което никога не бил правил. Защото дотогава винаги успявал да разкрие всички престъпления и да залови престъпниците. Направил го с пълното съзнание, че вече полицията става за посмешище пред обществото. Въпреки че съдебните психолози го разубеждавали и изтъквали евентуалните негативи, които само биха налели още масло в огъня, в специален видеозапис, разпространен по всички телевизии, Треби призовал убийците да се предадат.

Още същия ден в редакцията на местния вестник “Утро над града” пристигнало анонимно писмо. На ръка, с прилежно изписани думи и явно, без да се притеснява, че може да бъде разкрит по почерка, някой бил написал на бял лист: «Убиецът на сестрите Естрамадура е висок 179, има бенка на лявата плешка и живее на улица “Кроненберг” № 41». е други деца, което на Стефанртунощт ризнала пред други хора. ря.

Полицията не се доверява толкова лесно на всяко анонимно писмо, дори да е написано на ръка. Затова комисар Треби не бил особено ентусиазиран, когато на другата сутрин, полусънен, прочел за анонимката във вестника. Първо се ядосал, че редакцията публикувала текста, вместо да го предаде в полицията, но после си казал, че сигурно е дело на някой социопат с мания за величие, който нарочно иска да бъде разкрит като автор на писмото, за да попадне на първите вестникарски страници.

Само две секунди по-късно обаче комисар Треби си спомнил, че на улица “Кроненберг” № 41 живее семейство Естрамадура.

Още от самото начало на разследването Стефан Треби не бил отхвърли хипотезата за възможно участие на родителите в смъртта на Елина и Лина, въпреки че нямало никакви преки доказателства за това. И въпреки безспорния факт, че и двамата са били на сватбата в съседния град. 79 сватбари свидетелствали за това. Но... Колкото и жестоко да звучало, практиката на криминолозите в световен мащаб показвала, че в не малка част от случаите на изчезване или необосновано насилие над деца, виновни се оказвали най-близките хора на децата. Техните родители.

Нещо такова се било случило преди петнадесет години, когато в едно семейство с три деца, дошли за лятото във вилата си край града, изчезнало най-малкото момиченце. Стефан Треби тогава бил млад полицай и положил огромни усилия, за да разплете случая. Майката и бащата били отишли на ресторант и били оставили децата сами, след като се уверили, че и  трите са заспали. Двете момчета били в една стая, момиченцето в отделна. Било жега и прозорците на втория етаж, където били детските стаи, стояли отворени през цялата нощ. Когато в 1 след полунощ се върнали, добре почерпени и хилещи се прикрито, за да не разбудят децата, Мая и Александър Щулц намерили леглото на малката Лили празно. Само за няколко минути цялата полиция била на крак, претърсването на близката местност продължило 48 часа, медиите разпространили различни снимки на Лили, родителите обявили награда за всеки, който даде някаква информация, но никой не бил виждал момиченцето.  Дни наред изчезването на Лили било водеща новина, хората от града - без да го осъзнават, постоянно се оглеждали, докато вървели по улиците, с надеждата да зърнат някъде детето. Полицията подозирала, че става дума за отвличане, но никой не се свързал със семейство Щулц и не поискал откуп. Обсъждайки ситуацията с колегите си, полицаят Треби бил убеден, че детето е откраднато, за да бъде продадено в чужбина на богати осиновители и че вече е изведено зад граница. Местният полицейски шеф подозирал, че може да става дума за нелегален трафик на органи, а в столицата не изключвали нито една версия и били създали специален щаб, който ръководел разследването.

Майката на Лили била изпаднала в нервна криза и се наложило лекарски екип постоянно да бъде с нея, за да може да реагира веднага, щом започне пристъпът. Мая непрекъснато плачела, молела се на Бога да върне момиченцето й и всеки ден собственоръчно разпечатвала листовки за изчезналата Лили, които раздавала на минувачите, лепяла по стените на сградите, забождала ги по дърветата. На листовките била отпечатана една от най-хубавите снимки на Лили – с розова рокля на цветя, широко усмихната.

След пет месеца семейство Щулц като че ли се било примирило със загубата – Мая престанала да прави листовки, потъмнелите й от плача очи станали безцветни, Александър се върнал на работа във фирмата за недвижими имоти, в която бил вицепрезидент, репортажите по телевизиите за изчезването на Лили намалели, жителите на града се върнали към обичайни си начин на живот, ангажирани със собствените си проблеми.  Но Стефан Треби, който бил голям фен на агент Фокс Мълдър и на сериала “X-Files”, вярвал, че “истината е някъде там”. И не се отказвал да я търси.

Но не намирал нищо, което да му даде и най-малката следа към извършителя или извършителите.

Автомонтьорът Пете бил един от най-добрите в града. Вършел работа си съвестно и прецизно, не се опитвал да отбие номера или да оправи едно нещо в колата, а умишлено да развали друго, за да принуди собственика й съвсем скоро да я докара пак за ремонт. Поправяйки автомобила на семейство Щулц, които пак били на вилата си край града, на Пете му се наложило да разглоби багажната част и там, между ламарините и основите на задните седалки, намерил малка розова рокличка на цветя. По-интересното било, че тя не била омазана в масло. Цялата била на големи ръждиви петна.

Пете веднага разбрал, че не е ръжда.

Новото доказателство преобърнало разследването. ДНК анализът установил, че това е кръвта на Лили, а при новото третиране на плоскостите в багажното помещение с химикали били локализирани нови кървави петна. Полицаят Треби бил изумен защо екипът му не е намерил следите още при първия оглед и наказал най-строго ръководителя на следствената група.

Медиите буквално изригнали - огромни скандални заглавия, дълги репортажи и цели документални поредици по телевизията, живи включвания от вилата на семейство Щулц. Разбира се, Мая и Александър били арестувани веднага и още при първия разпит си признали, че в пристъп на ярост онази нощ Александър ударил Лили, защото не искала да заспива, а те бързали за ресторанта. Момиченцето било залитнало, ударило тила си в долната рамка на леглото и повече не помръднало. Мая разказала, че решила да прикрие съпруга си, понеже го обичала много, а и имали две други деца, което на Стефан Треби му прозвучало направо чудовищно.

Родителите на Лили посочили и мястото, където бил заровен трупът й – в запустяла местност, недалече от вилата, която била заобиколена от трънливи храсти. Имало само една малка пътечка, която водела навътре, но за да я намериш, трябва предварително да знаеш къде е. Комисар Треби се ядосал още повече, защото неговите хора били претърсвали района, но явно не били достатъчно усърдни.

След като изровили Лили - дълбоко закопана под тръните, съдебният медик освен раната в тила, открил по разложеното тяло още, по-стари следи от насилие. 

А за огромен ужас на Мая и Александър Щунц лекарят установил, че когато двамата заровили Лили в пущинака, тя само била изпаднала в несвяст, но още била жива.

Научавайки това, Мая успяла да счупи стъклото на арестантската килия и с парче от него да си пререже вените. Когато надзирателите я намерили, вече било твърде късно. На леглото Мая изглеждала като заспала - със спокойно изражение на лицето и скръстени ръце на гърдите, но чисто новата й розова блуза на цветя била цялата в кръв...

Петнадесет години по-късно Стефан Треби бил видял и научил много за лошите страни на хората, а интуицията му рядко го подвеждала. След като прочел във вестника за анонимното писмо, свързано с изчезването на Елина и Лина, и като си спомнил, че на улица “Кроненберг” № 41 всъщност живее семейство Естрамадура, комисар Треби изтръпнал от предчувствието, че историята може би се повтаря и че хипотетично погледнато, е възможно родителите на двете момичета да са замесени в смъртта им.