По пътя...

Това се случи преди много години...
Заглеждах се във житейските линии
на дланта ми
и виждах бъдеще в контрастни гами.
Понякога си мисля, че съм син на Девата
и ще откупя свойта смърт за 200 лева.
Дали изобщо знам кога съм се родил?
Лице изглежда нямам, само тил.
Като малък се страхувах, че съм подменено дете…
И търсех своите родители, но без да знам кои са те.
Кръщелното ми свидетелство е някъде в Библията…
Душата е една огромна лилия…
Лилия сред тръни.
А може би съм още сънен.
Растях без приятели и почти без ласки.
Сънувах фашисти,
активисти,
трактористи,
свине породисти

и всички – със зелени каски…

Едва си спомням дядо – бил съм двегодишен.
Говоря си наум със него. Той понякога ми пише…
Той е като Господ в моите представи –
в риза от небе, със слънчеви ръкави.
Уморявам се да мисля за Отвъдното
и се боя, че краят ще се сбъдне…
Наричат ме с някакво измислено име,
казват, че съм сукал на вълчица някаква от вимето.
Но аз съм и тревата,
с която
се храни вашият добитък,
и Мойсеевият свитък,
и водата
в езерата
и блатата,
и последните стотинки
от последната заплата.
Блажени са вярващите люде!
Нима ще бъде опростен и Юда?
Ако угасне светилото,
поне да не е на бесило…
Дано се случи лете!
Защото тогава ръцете
предричат поредното прераждане.
Защо съм целият във сажди?
Обикалям отново земята,
раздавам хляб на децата ви,
но никое не взима.
Та как ще изкарате зимата?
Отиват овцете на заколение,
а във очите им виждам.. небе.
А аз отново си мисля за дядо -
и даже забравих обяда.

Това бяха доста бурни години.
Но ги излапа времето - като маслини.
Опитах се да бъда достатъчно смел...
Тогава още не знаех по кой път съм поел.