откъс от "Хроника на една предизвестена смърт" на Габриел Гарсия Маркес
За пръв път господарка на съдбата си, Анхела Викарио открила тогава, че омразата и любовта са взаимно свързани чувства. Колкото повече писма пишела, толкова повече се разпалвала страстта й, но и толкова повече се усилвала щастливата ненавист, която изпитвала към майка си. „Обръщаха ми се червата само като я гледах — ми каза тя, — но щом я видех, си спомнях за него.“ Животът й като върната младоженка продължавал да бъде толкова прост, колкото и като неомъжена — бродирала на машина с приятелките си, както преди правела лалета от плат и книжни птици, но след като майка й си легнала, оставала да пише безнадеждни писма чак до разсъмване. Станала остроумна, властна, господарка на волята си, и пак била девствена, само за него, и не признавала вече друга власт освен неговата, нито друго подчинение, освен това на натрапчивата си мисъл.
Писала по едно писмо седмично в продължение на половин живот. „Понякога не знаех какво да му пиша — каза ми тя, като се заливаше от смях, — но достатъчно ми беше да знам, че той ги получава.“ В началото били банални писма, после бележки на тайно влюбена, напарфюмирани листчета от временна годеница, търговски записки, доказателства за любов и накрая възмутените писма на напусната съпруга, която си измисля тежки болести, за да го накара да се върне. Една вечер, когато била в добро настроение, изляла мастилницата върху писмото и вместо да го скъса, добавила послепис: „Като доказателство за моята любов ти изпращам сълзите си“. Понякога, уморена да плаче, се надсмивала над лудостта си. Шест пъти сменили служителката в пощата и шестте пъти тя успяла да спечели новата за съучастничка. Единственото, което изобщо не помислила, било да се откаже. Въпреки всичко той изглеждал безучастен към безумието й. Все едно че не пишела никому.
В едно ветровито утро към десетата година тя се събудила с увереността, че той лежи гол в леглото й. Тогава му написала трескаво писмо от двайсет страници и в него без свян изляла всичките горчиви истини, които носела загнили в сърцето си още от оная злокобна нощ. Писала му за вечните рани, който той оставил по тялото й, за солта по езика и огнената диря на африканския му пенис. Връчила го на служителката на пощата, която идвала в петък да бродира с нея и да вземе писмата, и била убедена, че това върховно разтоварване ще е последното в агонията й. Но отговор нямало. Оттогава тя вече не била сигурна нито какво пише, нито на кого точно пише, но продължила да пише без отдих в продължение на седемнайсет години.
В един августовски ден по пладне, както бродирала с приятелките си, усетила, че някой се приближава до входната врата. Нямало нужда да погледне, за да разбере кой е. „Беше напълнял и косата му бе започнала да окапва, вече имаше нужда от очила за близо — ми каза. — Но беше той, дявол да го вземе, беше той!“ Уплашила се, защото знаела, че и той я вижда състарена, както тя него, и не вярвала той да таи толкова любов в сърцето, колкото тя, че да я приеме. Ризата му била мокра от пот — така, както го видяла първия път на събора — и носел същия ремък и същите разпрани кожени дисаги със сребърни украшения. Баярдо Сан Роман пристъпил крачка напред, без да обръща внимание на другите смаяни бродирачки, и оставил дисагите върху шевната машина.
— Е, добре — казал, — дойдох.
Носел един куфар с дрехите си, за да остане, и друг такъв куфар, пълен с почти двете хиляди писма, които тя му написала. Всички били подредени по дати, в пакети, вързани с разноцветни панделки, и всички — неразпечатани.
