Self-destruction

Няма вече белоцветни вишни.
Няма къща, няма двор.
Умори се да твори Всевишният...
Аз съм заключеник в мрачен затвор.

Неподвластни на природата
птиците небе кълват.
Лутането е на мода,
аз не мога да намеря път.

Няма кой да ми прекрачи прага,
няма сови в сляпа тишина.
Самотата е облагата,
за която жертах вечността.

Няма вече белоцветни вишни.
Няма къща, няма двор.
Есента на късните въздишки
взе от мен последното листо.

Не намирам смисъл да остана,
няма вече нищо белоцветно...
Взех си сърцебиенето в раницата
и - през девет земи - та в десетата.

Where have you been

Къде беше, когато нощта -
кърваво-лунна - не можеше да заспи?
Къде беше, когато нероденият ми син
умираше, премазан от гнева на мрака?

Къде беше, когато влязох в празната стая
и вътре намерих изкорубена сянката ми?
Къде беше, когато нахалните спомени
се опитваха да ме превърнат в минало?

Къде беше, докато събирах сили
да ти кажа, че завинаги ще те обичам?

LND in my heart

Big Ben, London
Photograph by Vaibhav Dubey for National Geographic Photo of the Day 12 August 2012

Толкова много те обичам, Тара

Толкова много те обичам, Тарка,
толкова много, толкова много!
Когато сутрин тичаш в парка,
когато болна си и се тревожа.

Толкова много те обичам, Тара,
толкова много, толкова много!
Когато чакаме на светофара,
когато вечер спиш в леглото.

Толкова много обичам да заспиваш на ръката ми.
Толкова много обичам да заспиваш на сърцето ми,
Тара...