Сред имагинерната същност
на реалния свят
аз се вдигам на пръсти
да погледна назад
Там откривам безсънни,
вкаменени очи.
Там несбъднато утре
героично мълчи.
Недокоснати устни,
глас беззвучно звучащ,
уморено изкуство
недоказано „аз”.
Непризнати любови,
лицемерни лица
позлатени окови,
догорели слънца.
Планина камениста,
неизгрели луни,
там забравена истина
истерично крещи.
Там се крият неверни
делници побелели,
там пороят не спира
даже и през неделите.
Там оставих илюзиите
на реалния свят.
После спрях да се спирам
и да гледам назад.
