Пътят
минаваше през пустинята. Но той не тръгна по него.
Вече никакви
пътища, алеи, пътечки и кози пътеки нямаха значение. Заблуждаваше се, че може -
заради работата, дребните всекидневни радости и малотрайните плътски
удоволствия – да изтласка някъде назад в мислите си Мисълта за болестта на
майка си. Но не беше възможно.
Всички
илюзии за истински и неистински майки, всички детински страхове и съмнения
нямаха вече никаква власт над разума му. Веднъж му се прииска, както когато
приятелят му падна на камъните и рани тежко главата си, да изтича през девет
земи в десета, да напълни пистолета с жива вода, да се върне, да напръска с нея
майка си и тя да се вдигне от леглото. Но вече нямаше десета земя (беше я
унищожило съвсем наскоро унищожително земетресение), а водният пистолет не
можеше да му бъде от полза - преди много години в цевта беше заседнала една
капка (и този пистолет сега не вършеше никаква работа нито като воден, нито
като пистолет).
* * *
Даже не
знаеше дали се страхува. Страхът вече не беше усещане, което го плашеше.
Страхът беше само спомен от едно не-негово минало, когато пред собствените му
очи родителите му побеляха, раменете им се отпуснаха, бръчиците край очите им
се смесиха с бръчките на челото, умората от годините натежа в краката им денем,
когато се опитваха да се разхождат в парка, и нощем – щом започнеха да сънуват
една безкрайна младост и напразно се опитваха с палеца на десния крак да
отметнат завивките....
Те
остаряваха много по-бързо. Той - по-бавно, но също така сигурно. Виждаше какво
бъдеще на не-обратима не-мощ му предстои и още повече се потискаше от мисълта
за не-родения си син.
Виждаше.
Усещаше как майка му и баща му вървят към края на една пътека – не-предвидима и
не-реална. А той ги следваше – сляпо ли, воден от предопределение ли или избрал
сам същия път...
* * *
Нямаше луна.
Нито една улична лампа не светеше. Но по леглото на майка му ходеха сенките...
Жената
простена в сумрака. Той също. Въздухът, изпуснат от гърдите му, можеше да бъде
уползовторен във въздухоплаването, ако беше собственик на въздухоплавателна
компания... Задухът на юлската вечер лепнеше по-досадно от лятна муха.
Търсеше
някакво спасително действие - реално, а не не-реално като магическите
разрешавания на кризисни ситуации в приказките за лоши и добри.
И тогава си
спомни, че вече беше виждал този преход на живота (към нещо друго)! И че и
предишния път също се беше изненадал от странното спойствие на баба си...
* * *
Майка му не
виждаше нищо, нищо не усещаше. Понякога казваше някоя дума – не-свързана или
не-очаквана. Не-логична или не-разбираема...
Но само две
фрази имаха смисъл: „Няма страшно” и „Всичко ще бъде наред”.
* * *
Той се
опитваше да й каже как болестта е преодолима, как има надежда, как трябва да се
храни, да се движи, да вдига лявата си ръка, да вдига дясната, да сяда, да се
обръща в леглото, да пие витамините и множеството други хапчета. А тя му
отговаряше: „Всичко ще бъде наред”.
И всичко
беше наред.
* * *
Две седмици
по-късно пак седеше на леглото й и пак беше малко преди полунощ.
Държеше
лявата й ръка в своята лява и усешаше ритъма на сърцето й. Нейното сърцетупане
беше бавно и проточено, неговото – като на заек, зърнал ловец в гората...
* * *
Когато беше
на 10 години, се разболя от бронхопневмония и беше толкова зле, че нямаше сили
да върви сам до поликлиниката (която беше само на 50-тина метра от дома им), за
да му бият инжекция. Почти бяха стигнали, когато му прилоша. Още тогава беше
високо и слабо момче, а майка му – дребна жена; бeше може би поне с една глава
над нея. Но когато му премаля, тя го взе на ръце и го занесе до
поликлиниката...
А сега,
когато е толкова болна и крехка, него го беше страх да я взема на ръце...
* * *
Две години
по-рано го заболя стомахът. Долу ниско вдясно.
Лекарът
каза, че веднага трябва да го оперират от апендисит. Преди да се е спукал.
Докато го
караха на носилка към операционната зала, единственото лице край него беше това
на майка му.
Когато
излезе от упойката, след като го резнаха, пак видя майка си – притеснена и
бледа. И той беше блед.
* * *
Още не беше
тръгнал на училище.
Беше зима.
Играеше си на пода в купнята и кашляше силно. Майка му плетеше, седнала на
дивана, елече.
Играеше си и
кашляше.
Тя седеше и
плетеше.
Внезапно
майка му стана и каза: „Трябва веднага да идем в поликлиниката! Чух глас, който
ми каза: Ако искаш да не изгубиш детето, заведи го на лекар, много е зле!”
Лекарът
откри много тежка бронхопневмония.
После тя
разказваше как благодарение на този глас бил спасен.
А той беше
болнаво дете.
* * *
Беше
12-годишен и пак (както всяка поредна зима) боледуваше от бронхопневмония.
Вкараха го в
болница. Толкова мразеше болниците и тяхната смазваща белота! Плачеше вечер,
свит в чаршафите. Плачеше и денем, когато майка му и баща му идваха на свиждане
и му носеха портокали, а някаква много гадна медицинска сестра не му даваше да
ги вземе.
Един ден му
бяха донесли локум. Но същата тази сестра го изяде с дежурния парнаджия...
В петък
родителите му пак дойдоха, въпреки че не беше ден за свиждане. Гледаше ги през
решетката на прозореца, говореше им нещо (изобщо не помнеше какво - май че иска
тутакси да се махне от болницата), махаше им с ръка и плачеше. Беше болнаво
дете. И много тъжно.
* * *
На следващия
ден майка му подписа
декларация, че поема отговорност за здравето му и по нейно желание, нищо че още
не беше оздравял, го
изписаха от болницата.
Отведоха го
вкъщи и го лекуваха там – идваше медицинска сестра да му бие инжекции (дупето
му беше като решето), пиеше много лекарства и топло прясно мляко с разбито в
него сурово яйце. Лекуваха го и го обичаха. И оздравя.
* * *
Сега тя
лежеше и не оздравяваше.
* * *
Нямаше луна.
Нито една улична лампа не светеше. Но по леглото на майка му ходеха сенките...
Тя го
потърси с ръка и го намери приседнал на леглото.
Той седеше и
чакаше – да й мине треската, да спре задъханото й дишане, да се успокои...
* * *
Пак се опита
да й каже, че болестта е преодолима, че има надежда, че трябва да се храни, да
се движи, да вдига лявата си ръка, да вдига дясната, да сяда, да се обръща в
леглото, да пие витамините и множеството други хапчета. А тя отново му
отговори: „Всичко ще бъде наред”.
И наистина
всичко беше наред.
* * *
Задряма край
леглото й и насън пък беше онова малко дете – болно и немощно, а тя – дребната
жена, майка му, го носеше на ръце съм Спасението...
* * *
- МАМО!
