Помниш ли,
братле,
деня, в който
навършихме 17?
Пролетният дъжд
миришеше
на дъвка и
снощен коняк.
Тогава
мечтаехме света,
но светът не го
знаеше още.
Помниш ли,
братленце,
утрото, когато с дипломи за висше
в джоба на
протритите костюми,
минахме през
вратата на живота,
а животът се
правеше,
че не ни вижда?
Помниш ли,
брато,
как изкачихме
всички познати
и непознати
върхове -
без кислородни
апарати?
Без кеш и без
кредитни карти.
Планините на
изпитанията
ни направиха
мазоли –
най-вече по
езиците свободомислещи.
Когато идваше
болката,
ние не бягахме.
Бягаме само от
дъжда
на злословието.
Помниш ли, брат
ми,
как разбрахме,
че остаряваме?
Когато в една
синекрила утрин
ученици ни отстъпиха местата си в
трамвая.
Трамваят се
разтресе –
не от неравните
релси,
а от
равносметката,
че животът ни
изтича между релсите.
Помниш ли,
бро,
вчерашното
парти
в бара на
спомените?
Не те познах.
Но ти ме позна.
Ти си онова
17-годишно момче.
Аз съм белобрад
очилатко,
който едва си
спомня, че е бил на 17,
бро.
Здравей,
братле!
Благодаря ти,
че през цялото време
беше до мен.
Без тебе,
братленце,
нямаше да има
планини и върхове.
Нямаше да има
спомена
за едно
усмихнато момчешко лице,
брат ми.
Нямаше да има
мен,
бро.
бро.
